Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan The Invincible, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Двадесет и втора глава

Странната тъмнина не напускаше долината, бореше се с настъпващата утрин и мракът се превърна в сива зора едва когато кървавочервеното слънце се издигна високо над планинските върхове. Денят вече преваляше наполовина, когато настъпи истинската дневна светлина, ала в бандитския лагер това забеляза само Конан, тъй като останалите лежаха, потънали в пиянски унес. Слънчевите лъчи най-сетне успяха да всмучат последните сиви валма от въздуха на долината и кимериецът се отправи към извора, който бълбукаше сред една пукнатина в почвата край лагера.

Гребна шепа вода, отпи и изсумтя с отвращение. Макар и студена, водата беше блудкава и безвкусна като всичко останало в тази безплодна и навяваща лоши предчувствия низина, хлътнала в земната повърхност. Младежът само наплиска лицето си и се зае да наблюдава долината.

Върху назъбените стени на крепостта се движеха войници С’тара, ала нищо друго не трепваше, с изключение на лешоядите, които бавно кръжаха по небето. Конан мрачно се запита какво бе станало с Велита след завръщането на Аманар. Изглежда, магьосникът не бе узнал докъде бе стигнал кимериецът в нощното си странстване — поне нямаше никаква следа от тревога, никакви отряди С’тара не бяха изпратени по следите му, — ала всичко това не му помагаше да разбере какво е положението на девойката.

— Довечера — закле се мускулестият младеж.

Абериус, който дотича и падна на колене край извора, невярващо се вгледа в кимериеца. Обичайната враждебност на бандита за миг се бе стопила сред изпаренията на виното. Мъжът с лице на невестулка изсипа няколко шепи вода върху главата си и се отдръпна, за да направи място на Хордо, който направо се хвърли в цял ръст на земята край извора и потопи глава във водата.

Тъкмо когато Конан вече бе решил да го измъкне, едноокият повдигна глава и погледна кимериеца през мокрите си коси и брада, от които се оцеждаха водни капчици.

— Тази вода няма никакъв вкус — измърмори той. — Или просто езикът ми нощес е умрял.

— И двете неща са верни — подсмихна се Конан. Хордо изстена и отново се наведе към водата, ала този път само пи. — Виждал ли си Талбор тази сутрин, Хордо?

— Тази сутрин не съм виждал нищо друго, освен вътрешната страна на клепачите си. Оставѝ ме да реша на спокойствие дали ми се живее, или не.

— Талбор снощи беше в крепостта. Видях го.

Хордо се повдигнала лакти и отри водата от лицето си с големите си квадратни пръсти.

— И казваш такова нещо на човек с подута глава като мен! Мислиш ли, че затова повикаха снощи Аманар?

Конан кимна.

— Талбор не е в лагера. Проверих още щом се зазори.

— Може да е откраднал онова, което е искал, да е намерил и кон и досега да се е измъкнал от Кезанкианските планини — възрази едноокият. — Той не е толкова придирчив като тебе. Не настоява да прибере играчките на Тиридатес и една танцьорка като капак на всичко останало.

— Може би си прав — каза Конан.

— Знаех си — въздъхна Хордо. — И аз не вярвам на това. Значи или е мъртъв, или са го натикали в тъмницата на магьосника. И сега какво ще й кажем?

— Ще изчакаме да видим какво ще й каже Аманар. Неговите С’тара са двадесет пъти повече от нас, а при такова съотношение на силите аз не бих заложил дори и дребни монети в наша полза.

Конан се изправи и видя, че Сита излиза изпод подвижната решетка на крепостната порта и се спуска по стръмния път от черен гранит. Не забеляза нито меч, нито брадва в ръцете на високия С’тара. Влечугоподобното същество слезе по наклона и с бърза крачка се отправи през сивата, осеяна с огромни обли камъни долина към лагера на бандитите. Конан се спусна по скалистия склон да го настигне, Хордо също чевръсто скочи на крака и тръгна след кимериеца.

Когато Конан влезе в лагера, разбойниците вече бяха заобиколили люспестата твар. Младежът с облекчение видя, че никой не държи оръжие в ръка, ала очите на мъжете се взираха в С’тара доста недружелюбно. Кой ли би могъл да каже какво изразяваха очите на Сита?

Хордо мина край Конан и се изправи лице в лице със съществото С’тара.

— Защо си тук? Нима твоят господар е изпратил някакво съобщение за нас?

— Дойдох сам — изсъска Сита. Беше половин глава по-висок от плещестия едноок бандит, по-висок дори от Конан, и макар че в кървавочервените му очи не се четеше никакъв израз, в съскащия му глас със сигурност се долавяше презрение. Подплатена кожена туника и ризница от металически брънки го покриваше до колената, ала влечугоподобната твар не носеше шлем. — Аз съм Сита, пазач от расата С’тара, и дойдох да премеря силите си с вас.

Зад гърба на Конан Абериус неспокойно се засмя.

— Без да носиш дори и кама?

Сита оголи кривите си зъби.

— Моят господар няма да е доволен, ако ви убия. Ще премерим силите си с камъни.

— С камъни? — каза Хордо. — С какви камъни?

С’тара се завъртя кръгом и им направи знак да го последват. Разбойниците се проточиха в мърмореща редица след него. Навлязоха дълбоко в долината, далеч от крепостта, и стигнаха до място, където големите обли скали бяха наредени в недобре очертан, неравен кръг с диаметър от петдесет стъпки. Земята в кръга бе изравнена и огладена, а в центъра лежаха две грубо одялани кълба от тъмен гранит. Конан прецени, че малкото кълбо надвишава два пъти теглото на мъж, а голямото изглеждаше наполовина по-тежко от първото.

— Повдигнете един от тези камъни — каза Сита. — Който и да е от вас. — Кривите му зъби отново блеснаха за миг. — Двама от вашите хора, които си изберете.

— Хордо! — извика някой. — Хордо е най-силният.

Абериус измери с поглед камъните, след това едноокия лейтенант на Карела.

— Ще се обзаложи ли някой? — изкрещя той и тясното му лице пламна в злобна усмивка. — Кой мисли, че старият Хордо може да вдигне малкия камък?

— Значи Хордо е стар, така ли? — Едноокият плю.

Хордо се наведе към по-малкото каменно кълбо, а около Абериус се струпа бъбреща тълпа разбойници и той започна да записва залозите им. Плещестият мъж обхвана камъка с ръце, внимателно пъхна длани под него и се напъна. Белегът, който се плъзгаше изпод превръзката му, побеля от напрежение, единственото му око се изцъкли. Облият камък се размърда. Изведнъж ръцете на Хордо се отпуснаха, той се олюля назад и изруга.

— Митра! — задъхано изфъфли едноокият разбойник. — Никъде не може да уловиш това проклето нещо.

Абериус се изкикоти и заприбира печалбата си.

— Вашият най-силен човек не можа да го вдигне — изсъска Сита. — Двама дали ще могат? Нека опитат двама. Пърлещият му поглед спря върху Конан, ала кимериецът не каза нищо.

Реза и още един иранистанец с гърбав нос — казваше се Банидър, пристъпиха напред. Абериус отново започна да подстрекава бандитите да се обзалагат. Онези, които бяха загубили първия път, най-настоятелно протягаха монетите си.

Реза и Банидър за миг размениха няколко думи, доближили тъмните си глави една до друга, после клекнаха от двете страни на камъка и притиснаха мишци към извивката на каменното кълбо, всеки стиснал под рамото ръката на другия. Бяха много близо до камъка и затова заеха стойка с разкрачени крака. За момент се люшнаха напред-назад, като брояха в един глас и опитаха изведнъж да се изправят. Вените на челата им се издуха. Камъкът се повдигна. Разстоянието от него до земята бе един пръст. Половин педя. Банидър изкрещя и само след миг камъкът раздели ръцете им, разкъса хватката им и с глух звук тупна на земята. Банидър падна назад, после се преви одве. Избухнаха спорове дали двамата са повдигнали достатъчно камъка, или не.

— Вижте! — Викът на Сита прикова бандитите по местата им и споровете им секнаха. — Ето така разбирам аз да вдигнеш камъка!

С’тара се наведе над огромната гранитна топка, обви ръце около нея и се изправи с такава лекота, сякаш тя бе речно камъче. Охкания се разнесоха сред бандитите, когато люспестата твар с кълбото в ръце тръгна към тях. Те се разделиха да му сторят път. Пет стъпки. Десет. Сита пусна камъка, който с шумен трясък се удари в земята, и се обърна към онемелите от изумление мъже.

— Това разбирам аз под вдигане! — Гръмогласен съскащ смях заклокочи зад кривите му зъби.

— Аз ще опитам — каза Конан.

Смехът на С’тара затихна и след миг спря. Червените очи загледаха Конан с открито презрение.

— Ти ли? Ти ли, човеко? Значи ще опиташ да занесеш камъка обратно на мястото му? Така ли?

— Не — каза младият кимериец и се наведе над по-големия камък.

— Две към едно, че няма да успее — изкрещя Абериус. — Три към едно.

Мъжете мереха с поглед огромния гръден кош на Конан, раменете му, преценяваха какви са шансовете за печалба и се стълпиха около Абериус.

Конан приклекна и почти прегърна големия камък. Докато пръстите му опипваха грубата повърхност на кълбото, за да намерят опорна точка, младежът усети навъсения поглед на Сита върху себе си.

Кимериецът се надигна с внезапен рев. Могъщите му мишци се изопнаха, ставите му запукаха от невероятното напрежение. Мускулите на широкия му гръб изпъкнаха в твърд, неподвижен релеф, масивните му ръце стискаха камъка здраво — непоколебими, оплетени в мрежа от мускулести възли. Той бавно започна да се изправя. Цялото му тяло трепереше. Успя! Очите му срещнаха очите на Сита. Съществото С’тара глухо изръмжа и отстъпи крачка встрани. С огромно усилие Конан пристъпи напред, с извит под товара гръб. След това направи още една крачка.

— Конан — тихо каза някой. После още един глас повтори по-високо: — Конан!

С оголени от напрежението зъби Конан продължи напред. Очите му бяха приковани към камъка, който бе пренесъл Сита.

Още два гласа подеха вика.

— Конан!

Още пет.

— Конан!

Десет.

— Конан!

Виковете се сблъскаха със склоновете на планината, отразеният ек загърмя — двадесет гърла възторжено крещяха при всяка нова стъпка на кимериеца.

— Конан! Конан! Конан!

Той се изравни с другия камък, направи още една крачка напред, после пусна огромното каменно кълбо. То падна с гръмотевичен трясък и всички почувстваха глухия тътен на земята. Раменните стави на Конан изпукаха, когато той се изправи и впи очи в Сита.

— Ще опиташ ли да занесеш моя камък обратно?

Някои от бандитите с възторжени викове се спуснаха към навъсения Абериус, който бе загубил повече, отколкото бе спечелил по-рано, други изтичаха при Конан — едни стискаха ръката му, други се задоволяваха просто да го докоснат. Пръстите на Сита се свиха на гърдите, посегнали към мястото, където обикновено се намираше дебелата дръжка на бойната брадва.

Изведнъж откъм крепостта се разнесоха звуците на огромен бронзов гонг и отекнаха из цялата долина. Още при първия удар Сита се завъртя като вихър и побягна към черните кули. Гонгът продължаваше да гърми — отново и отново; страшният му гръмотевичен ек се затъркаля към планината. Съществото С’тара тичаше като лудо към черните крепостни валове.

— Да не са ги нападнали? — каза удивено Хордо. Бандитите се скупчиха зад едноокия, повишеното им настроение само отпреди минути се бе изпарило. Някои бяха извадили оръжията си.

Конан поклати глава.

— Решетката е вдигната. Не виждам никого около балистите и катапултите. Каквото и да става обаче… — Той не завърши, защото Карела препускаше към тях в галоп, опряла юмрук върху дългия до бедрото й ален ботуш.

— Вие ли сте виновни за всичко това? — викна тя. — Чух ви да ревете като волове в тресавище, после зазвуча този адски гонг… — Докато главатарката приказваше, ударите престанаха, макар на всички да им се струваше, че все още отекват в скалите.

— Не знаем нищо повече от теб — отвърна Хордо.

— Тогава аз ще разбера какво става — каза тя.

— Карела — рече Конан, — не мислиш ли, че е по-добре да изчакаме?

Зелените й очи презрително го измериха и без да каже дума, тя обърна коня си и се спусна в галоп към крепостта. Копитата на черния жребец зачаткаха върху черния гранит на стръмния път и след кратко забавяне червенокосата бе допусната вътре.

Само след няколко минути подвижната решетка се вдигна още веднъж. Сита, който сега бе сложил шлем и стискаше огромна бойна брадва, изхвърча през портата, последван от две колони ездачи. Конан започна да брои копията, докато С’тара се спускаха по стръмнината, и после, когато копитата на конете им задумкаха по долината към тясната клисура, което водеше на север.

— Триста — каза кимериецът, след като и последният С’тара изчезна от погледа му. — Мислиш ли, че наоколо са се появили още пътници?

— Добре че ние не сме на тяхно място — отвърна Хордо.

Бандитите бавно се върнаха към изстиналата пепел на лагерните огньове. Разделиха се на групички по двама-трима и започнаха да играят на зарове. Абериус започна да ги примамва с три глинени чаши и едно плоско камъче — опитваше се да си възвърне част от сребърните монети, които бе загубил. Конан опря гръб върху един полегат, заострен като игла камък, откъдето можеше да наблюдава и крепостта, и клисурата, където Сита бе отвел войниците С’тара. Денят се проточи — дълъг, безинтересен, и чак когато Хордо донесе месо, сирене и кожен мях с разредено вино, Конан си позволи да промени положението на тялото си.

Когато кървавочервеното слънце потъна зад върховете на планината, войниците С’тара се върнаха — заизскачаха в галоп от клисурата, сякаш изсечена с нож в края на долината, в което се бяха скрили сутринта.

— Няма жертви — каза Хордо. Беше се приближил до Конан, когато С’тара започнаха да се появяват пред очите им.

След като преброи още веднъж копията, Конан кимна.

— Но са пленили… нещо.

Двадесет коне без ездачи, вързани с въжета, препускаха в центъра на колоната. Върху гърба на всеки кон бе проснат някакъв вързоп.

Проблясък от светлина на изток привлече погледа на кимериеца — моментно блещукане, което пламна сред сенките на планините, потънали вече в полумрак — и веднага угасна. После проблесна отново. Той се намръщи и се зае да изучава склоновете около долината. Високо над тях, на север, заблестя друга искра и изчезна.

— Дали Аманар знае, че някой наблюдава долината? — попита Хордо.

— Добре използваш единственото си око — каза одобрително Конан. Войниците С’тара започнаха да се изкачват по дългия стръмен път към крепостта, подвижната решетка се вдигна със скърцане и ги пропусна без никакво забавяне. — Как мислиш, кой наблюдава долината?

Едноокият бандит свирна през зъби.

— Доста интересен въпрос ми задаваш.

Конан беше наясно кои неприятели може да очаква — планинците, редовна войска — или от Замора, или от Туран — или Имхеп-Атон. Ала не беше сигурен кой от всичките би бил най-лошият противник за него и за бандитите. Не знаеше дори дали неговите интереси съвпадат с тези на Хордовите другари. От друга страна, нямаше никакво време.

— Решил съм да изведа Велита от крепостта тази вечер, Хордо. Това сигурно ще означава доста неприятности за вас, но просто трябва да го направя.

— Май си спомням, че каза нещо подобно снощи — каза замислено Хордо и погледна към Карела, която яздеше бавно надолу по стръмния път, който извеждаше от крепостта. — Вече почти ми се иска да сториш каквото си намислил, кимериецо. Това ще я принуди да се махне от това място, далеч от магьосника.

Карела стигна края на наклона и насочи големия си черен жребец към лагера. Яздеше, поставила юмрук върху бедрото си, изкусителното й тяло се поклащаше в такт с движението на коня. Кървавото слънце вече бе наполовина скрито зад планинските върхове, ала все пак бяха останали достатъчно лъчи, за да окъпят лицето й в златно сияние.

— Ако тя не си тръгне оттук — каза Конан, — ти ще я следваш навсякъде, дори ако те заведе до огъня за мъчения на планинците или дяволското робство на Аманар.

— Така е — тъжно отвърна Хордо. — Моят последен дълг към Червената каня — сигурен съм, че ще е така — е да я вържа върху седлото на коня и да я отведа на сигурно място. — Гласът му внезапно стана твърд. — Но това ще сторя аз, Конан. Никой друг няма да вдигне ръка срещу нея, докато е жив Хордо. Дори и ти.

Конан спокойно срещна дивия поглед в единственото око на разбойника. От една страна, беше се заклел никога повече да не спасява живота й. От друга — би ли могъл да стои и да гледа как тя умира? Бе изправен пред неразрешима задача.

Карела опъна юздите, спря коня пред двамата мъже и вдигна ръка да заслони очите си от наполовина скритото зад планините слънце.

— Не усетих, че толкова дълго съм се бавила при Аманар — измърмори тя и ги погледна със зелените си очи. — Защо се гледате така кръвнишки? Мислех си, че сте станали почти като братя, такова приятелство цъфна между вас.

— Ние се разбираме и живеем в мир, Хордо и аз — каза Конан и протегна ръка. Едноокият я хвана и дръпна младежа да стане.

— Ще им дадем да се разберат, а, кимериецо? — каза Хордо. — Преди да ни погребат.

— Й ще пием от златни чаши в Аграпур — каза Конан.

— Какви ги плещите вие двамата? — попита Карела. — Събери хрътките ми, Хордо. Искам да им кажа няколко думи, преди да ни налегне тази проклета тъмнина.

Хордо бързо кимна и се спусна да събере бандитите. Карела погледна към Конан, като че искаше да му каже нещо, ала моментът за това, изглежда, бе отминал безвъзвратно. Имаха да говорят за много неща, ала кимериецът не желаеше да започне разговора пръв. Той тръгна след Хордо и миг по-късно чу как конят, й бавно потегля след него. Червенокосата не положи никакво усилие да го догони.