Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan The Invincible, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Двадесет и четвърта глава

Слънцето вече бе преминало зенита. Само една нощ беше изминала от схватката на Конан със съществата С’тара. Карела още веднъж се бе уединила с Аманар — за цялата сутрин. Бандитите спяха, пиеха или играеха комар, забравили под светлината на слънцето неприятностите от изтеклата нощ. Конан седеше на земята със скръстени крака, точеше сабята си и наблюдаваше черната крепост. За да скрие превързаната си рана, бе облякъл черна туника, която го покриваше до бедрата. Младежът постави оръжието върху коленете си, когато един С’тара приближи към него.

— Ти ли си Конан от Кимерия? — изсъска люспестата твар.

— Аз съм — отвърна Конан.

— Жената на име Карела каза да отидеш при нея.

Не бяха правени повече опити да разпитват бандитите за събитията през нощта. Конан не виждаше как сега биха могли да го свържат с тях. Той стана, прибра сабята в ножницата си и заповяда:

— Водѝ!

Кимериецът се напрегна, докато минаваше през портата, ала пазачите го удостоиха само с леко трепване на безжизнените си червени очи. В главната кула С’тара го поведе по път, който му беше непознат. Стигнаха до огромни врати и Конан с изумление установи, че са направени от изгладено до ослепителен блясък злато. С’тара удари малък сребърен гонг, който висеше върху стената. Косите на Конан настръхнаха при вида на огромните порти, които плавно се отвориха без никаква човешка намеса. С’тара с жест го покани да влезе.

Конан премина с твърда походка през отворените порти. Те се затвориха веднага след като той мина — с глух звук, който вещаеше обреченост и безвъзвратност. Таванът на огромната зала представляваше набразден с жлебове свод, поддържан от масивни колони от слонова кост, украсени с резба. В отсрещния край на изпъстрения с мозайки под върху трон, изработен от златни змии, седеше Аманар. Огромна бляскава златна змия се издигаше зад него, а светещите й очи, направени от рубини, се взираха във всеки, който се приближеше към трона. Одеждата на магьосника също беше златна, сякаш съшита от десет хиляди златни люспици, които проблясваха в светлината на златните лампи. Музиканти, не от съществата С’тара, а хора, излязоха един след друг през една странична врата, когато Конан влезе в залата. Единственото друго същество в залата беше Карела, която стоеше край трона на Аманар и жадно пиеше нещо от един бокал.

Щом видя Конан, тя изненадано сне бокала от устните си.

— Какво правиш тук? — попита червенокосата. В залата беше хладно, ала пот овлажни лицето й, тя дори се задъха.

— Съобщиха ми, че си ме повикала — каза Конан и предпазливо постави ръка върху сабята си.

— Не съм те викала — каза тя.

— Аз си позволих — намеси се Аманар — да използвам твоето име, Карела. Исках да съм сигурен, че младежът ще дойде.

— Да си сигурен, че ще дойде? — озадачена, Карела премести зелените си очи от Конан към магьосника. — Че защо пък да не дойде?

Аманар нацупи устни и ги докосна със златния си жезъл.

— Нощес петима от моите С’тара бяха убити.

Конан се замисли от коя ли посока щяха да нахлуят въоръжени С’тара. Вероятно имаше поне двадесетина врати, скрити зад колоните от слонова кост.

— И ти мислиш, че Конан ги е убил? — рече Карела. — Говорих с тебе за това тази сутрин и ти нищо не каза.

— Понякога — почна мургавият магьосник — най-доброто нещо, което трябва да сториш, е да изчакаш и да позволиш на виновния да повярва, че може да избяга. Е добре, виждам, че се нуждаеш от доказателства. — Той докосна със златния си жезъл малък кристален звънец, нагласен на сребърна поставка край трона.

Разнесе се звън, вратата, през която бяха излезли музикантите, отново се отвори и в залата колебливо влезе Абериус. Очите му подскочиха от Конан към трона, като че измерваха разстоянията до кимериеца и магьосника. Абериус отри длани в жълтата си туника.

— Говорѝ — заповяда Аманар.

Разбойникът потреперя и преглътна.

— Снощи, преди да прозвучи гонгът, видях Конан от Кимерия да напуска нашия лагер. — Мънистените му черни очи отбягваха Карела. — Това ме изненада, понеже всички ние смятаме, че нощната тъмнина тука е странна и никой от нас не излиза нощем. Никой друг не е излизал — нито тази нощ, нито преди нея. Конан се върна след тревогата с рана в хълбока. Уверявам ви, че има превръзка под туниката си.

— Защо не дойде при мен, Абериус? — каза гневно Карела. Пронизващият й поглед се премести към кимериеца. — Казах, Конан, че ще отрежа ушите на човека, който е замесен в тази работа, и…

— Боя се — прекъсна я спокойно Аманар, — че аз съм човекът, който трябва да му наложи наказание. Той е извършил престъплението срещу мен. Ти, Абериус — добави той с по-остър тон — сега си вървѝ. Ще получиш златото, за което се споразумяхме, когато си тръгнеш оттук.

Мъжът с лице на невестулка отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, ала отново я затвори, след това внезапно побягна от стаята. Малката врата тихо хлопна след него.

— Защо, Конан? — тихо попита тя. — Заради онова момиче, което означава толкова много за теб? — Тя стисна клепачи и се обърна настрана. — Давам ти го.

Оръжието на Конан се измъкна от ножницата със стържещ шепот.

— Правите си сметките, без да питате мен — каза кимериецът. — Аз не давам себе си никому.

Аманар се изправи и притисна златния жезъл до гърдите си като че беше скиптър.

— Удължѝ живота си, кимериецо. Прострѝ се в краката ми и се помолѝ. Може да се смиля над тебе. — И той тръгна бавно напред.

— Магьосник с душа на куче — викна Конан. — Ела по-близо. Зная твоите магьоснически трикове с прахчета, които донасят смърт, щом ги вдиша човек. — Мъжът със златните одежди продължи напред, като нито ускоряваше, нито забавяше своя ход. — Предупреждавам те — каза Конан. — Тогава умри!

Със скоростта на връхлитащ сокол кимериецът нанесе пронизващ удар. Жезълът на Аманар се раздвижи, аромат на лимон със съскане се разнесе от единия му край. Конан задържа дъха си и замахна през облака. Сабята му удари гърдите на Аманар и се заби до дръжката в плътта му. За миг младежът се изправи очи в очи с магьосника. След това мускулите му сякаш се превърнаха във вода. Той се опита да изкрещи, преди да се свлече върху украсения с мозайка под, ала не се чу никакъв звук, с изключение на глухото туп! Огромният му гръден кош конвулсивно се сви, за да поеме въздух, всеки негов мускул затрепери, после се затресе, ала не под негова команда.

Магьосникът се изправи над младежа и се взря в него със същия безстрастен поглед, какъвто би хвърлил към мъртва птица, намерена в крепостта.

— Силно концентриран дериват от прашеца на златния лотос, който расте в Китай — каза той небрежно. Едва забележима усмивка жестоко изви устните му. — Той действува чрез контакт, като го докоснеш, а не като вдишаш част от него, мой всезнаещи крадецо. Парализа обхваща човека полека-лека, и ако не се даде противоотрова, животът спира. Казвали са ми, че така тялото на човека умира малко по малко, сантиметър по сантиметър.

— Аманар — задъхано извика Карела. — Сабята! — Тя стоеше до трона, притиснала трепереща ръка до устните си.

Магьосникът погледна острието, сякаш беше забравил, че то бе пронизало гърдите му. Върху него нямаше кръв. Той изглеждаше много доволен от нейното удивление.

— Виждаш ли, моя скъпа Карела? Нито едно от оръжията на простосмъртните не е в състояние да ме нарани. — Магът с презрение хвърли оръжието на пода и то падна почти до ръката на Конан.

Кимериецът се напрегна да достигне обвитата в кожа дръжка, ала ръката му отговори на безкрайното усилие само с леко потрепване.

Аманар отвори уста в смразяващ кръвта смях и небрежно побутна сабята с крак — по-близо, още по-близо, — докато дръжката й се допря до треперещата ръка на Конан.

— Дори преди Абериус да те предаде, кимериецо, аз подозирах, че ти си замесен в убийството, макар че два от труповете не са посечени от сабя. Искам да ти кажа, че Велита също те предаде. — Мрачният му смях стържеше като трион в кост на живо същество. — Магиите ми й заповядват да ми разкаже дали те е виждала. Тя си призна, разбира се, макар че ме молеше да я убия, за да не й позволя да говори. — Той отново се разсмя.

Конан се опита да изругае, ала успя само да изсумти. Този човек ще умре, закле се младежът, дори ако се наложеше да се върне като сянка от света на мъртвите, за да изпълни клетвата си.

Студените премрежени очи на магьосника замислено го наблюдаваха. Червените точици в черните им глъбини сякаш танцуваха.

— Ти вилнееш от ярост, но все още не те е страх — тихо каза магът. — Ала където има такава огромна съпротива, би трябвало да се появи огромен страх, след като съпротивата бъде сломена. И ти ще бъдеш сломен, кимериецо.

— Моля те — каза Карела. — Ако трябва да умре, убий го, но не го измъчвай.

— Както желаеш — спокойно каза Аманар, върна се на трона и удари още веднъж сребърния звънец.

На вратата, през която бе излязъл Абериус, този път се появи Сита. Още четирима С’тара, които държаха носилка, го следваха по петите. Те грубо вдигнаха Конан върху голото дърво на носилката и го завързаха с широки кожени ремъци през гърдите и бедрата. Докато го изнасяха, Конан чу гласа на Аманар:

— Трябва да говорим за още много неща, моя скъпа Карела. Ела по-близо.

След това вратата безшумно се затвори.