Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (5)

ПЕСЕН ПЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. При входа на втория кръг, дето са слезли поетите, седи Минос, който съди душите и им отрежда наказания. От брега на тоя кръг те виждат душите на ония, които сладострастие е въвлякло в грях и които се въртят постоянно, унесени от един ужасен вихър. Тука Данте среща Франческа да Римини, която му разказва историята на своята нещастна любов. От силно вълнение Данте пада безчувствен на земята.

Така слезнахме в следния кръг втори,

къде безкрай по-горестни беди

с плач тъжен пълнят мрачните простори.

 

Тук Минос^[1], страшния съдия седи,

ръмжи безспир, отсъжда и наказва.

Душа престъпна щом се тук вести,

 

пред него греховете си изказва

и в Ада място й отрежда той;

според престъпността кръга показва,

 

кой ней се пада, окол кръста свой

опашката си дълга кат увива.

Прихождат грешни тука без застой,

 

поред си всеки съвестта разкрива

и пада сгромолясан в пропастта,

щом чуй присъдата немилостива.

 

„О ти, кой жив си влязъл в тез места,

каза ми Минос, с очи, впити в мене,

пази се: лесни достъп във нощта

 

в опасно тебе въвел е заблуждение,

във други сляпа вяра не питай.“

„Млъкни, отвърна вожда мой, решение

 

отгоре е да слезем в тоя край.

Не спирай, що съдбата е решила:

тъй иска, който може, що желай.“

 

След малко от невидени патила

почнах да слушам горки плачове

в усоя, де заря не е пробила.

 

Както морето в бурна нощ реве,

кога с гняв бесен блъскат се вълните

в борба с противни буйни ветрове,

 

така въздуха тук кънти в тъмите

и адский вихър, който няма спир,

влече и носи с себе си душите.

 

Въртят се постоянно в темний шир,

взаимно блъскат се всред вопли бясни

и суетно въздишат те за мир.

 

Кога край бездната ги вихра тласне,

с един захващат те да плачат глас

и клетви чуят се от тях ужасни.

 

Узнах, че участ в тоя кръг такваз

очаква всички грешни, у които

ума е помрачила плътна страст.

 

Кат жерави, кои в небе открито

на дълъг ред летят с плачевен вик,

така аз виждах, с сърце жаловито,

 

край мен души да минват всеки миг

и вожда си попитах аз: „Кажи ми,

пои са тез, кои в брой тъй велик

 

увлича вихър тук неукротими?“

„Оная, що върви напред, тогаз

мен отговори вожда ми любими,

 

царица е била и свойта власт

над много е народи простирала,

но толкова я влекла плътна сласт,

 

че тя закони грозни е издала

безпътни си дела да извини,

Семирамида се е наричала.

 

Дидона^[2] иде после, своите дни

с убийство доброволно е свършила

и на праха Сихеев измени;

 

виж таз^[3], коя с змия се е лишила

от светъл зрак; и таз^[4], коя беди безброй

с вълшебна красота е причинила.

 

Изолда, Тристан^[5] жаднеят за покой

напразно тук. Виж Ахилес^[6] юначни,

кой падна поразен в любовен бой.“

 

И много други в вихъра невзрачни

посочи ми, кои любовен плам

довел е тука в тез ущелья мрачни.

 

И слушах и душите гледах ням,

кат минваха във множество несметно.

„На тез две сенки^[7], кои ведно там,

 

в въздуха леки минават бързолетно,

искал бих да говоря в тоя час,

желанье ако туй не е суетно“—

 

казах поету. Той в ответ тогаз:

„Ще стане, що желаеш, но следи ги

и чакай тук да приближат до нас.

 

По-лесно да успееш, призови ги,

нюм стигнат, в името на любовта,

коя ги свързва като със вериги.“

 

Щом вихъра към нас ги завъртя,

казах им: „О души страдалия, мене

кажете, моля, своята беда.“

 

Както два гълъба с любов пленени

към мило гнездо с криле се стремят,

увлечени от нежно въжделене,

 

така видях ги ази, че летят,

и бързо из въздуха се спуснаха

към нас, щом чуха ми гласът.

 

„О ти, когото жалостно трогнаха

бедите ни и пожела от нас

да ти разкажем как ни сполетяха,

 

да би могъл да стигне наший глас

до горе, бихме ний молили Бога

да бди над тебе всякой ден и час

 

и да те съхрани от участ строга.

Дор вихърът е тук сега по-тих,

ще ти разкажа всичко, както мога.

 

В Равена красна ази се родих,

де По^[8] водите си в морето влива,

и щастье в крехка младост там вкусих.

 

У този, у кого в едно се слива

със доблест, с младост, миловиден лик

в сърце избликна любов жива

 

към мойта хубост, коя в един миг

смърт грозна, нищо като не пожали,

опръска с кърви и с позор велик.^[9]

 

Любов, коя любов в любимий пали,

тъй на сърцето ми го мил стори,

че тук дори сме свързани остали.

 

Любов и двама в гроба ни зари,

но Каин същи в дъното на Ада

очаква онзи, кой ни умори.“

 

Тез думи чух от тая чета млада

и с скръб такваз наведох аз глава,

че благий вожд, като видя как страда

 

душата ми: „Щом мислиш?“ — рече. „О, каква,

уви! — жестока участ, аз отвърнах,

от трепет мил на пламенна мечта

 

хвърлила ги на ран гроб в нощта чърна!“

Видях след туй, че двойката стои

и с дума пак към нея се обърнах:

 

„Франческа, твоите жалостни беди

от горест пълнят с плач очи ми.

Всред сладките въздишки и мечти

 

как нежната любов внуши, кажи ми,

желания «грешни в вашите гърди»?“

Отвърна: „Знае твоя вожд любими,

 

че горест е най-люта, всред беди,

да спомняме за дните си щастливи,

при все това, понеже искаш ти

 

да знаеш с чувства нежни, милостиви

как нас увлякъл е любовен плам,

то с сълзи ще говоря аз горчиви.

 

Седяхме зайдно един ден и там, —

в забава сладка и без подозрение,

четяхме как любов е с трепет ням

 

на Лансело нанесла поражение

и неведнъж трепнахме с бледен лик

и погледи кръстосахме смутени.

 

Но пламенен увлече нас отклик,

кога добива Лансело честити

целувка въжделенна; в тоя миг

 

тоз неразделен мой другар в тъмите

целуна ме в устата с жарка страст.

Веч книга тоз ден не видяха ни очите.“

 

Това духът разказа, другий с глас

до него плачеше; от състрадание

и жалост горка мощ загубих аз

 

и паднах като мъртъв без съзнание.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ПЕТА