Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (26)

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Като се покачват на скалата, поетите стигат над осмата яма. Тя е осветена от безбройни пламъци, във всеки едни от които се крие по един грешник. Тук се наказват ония, които с измама и коварни съвети са причинили щета другиму. От един от тия пламъци, който се раздвоява на два езика, се показват Диомед а Одисеи, който, по молба на Виргилия, разказва своите приключения и своята смърт.

Ликуй, Флоренцио, понеже слава

така голяма си добила ти,

че твойто име шумно огласява

 

дори и адските тез тъмноти!

Петмина аз срещнах между крадците,

отгледани на твоите гърди.

 

От срам червят се моите ланити,

а туй навярно теб не величай;

и ако утринния сън с зарите

 

на истината е изткан, то знай,

че скоро ще възрадваш с беди нови

ти всеки, който тебе зло желай.

 

Отдавна да те стигнат са готови,

но нек по-скоро дрънне тежкий час:

сърце ми те по-люто щат отрови,

 

кога в по-стара възраст стигна аз.^[1]

Тръгнахме ний оттам, де тъмнината

на край долът увлякла беше нас,^[2]

 

Пръв вожда се покачи на скалата,

и аз вървях след него, уморен,

и си помагах всякога с ръката.

 

това, кое видях, до днешен ден

сърце ми горко с скръб и страх смущава

Бог дарба, ако е присъдил мен,

 

нек тоя страх я сявга направлява

по правий път на добродетелта^[3]!

Когато лете вечер наближава.

 

преди да стигне нощ и темнота,

и бяга пред комарите мухата,

орача се подпира на плета

 

и с очи, устремени към полята,

безброй светулки гледа, че блестят

там, де са нивите му и лозята.

 

Така светеше с пламъци долът,

над който бяхме ний сега стигнали.

Кога с пророк Илия, в дивен път,

 

конете са в небето полетяли,

за Елисей, кой ослепен е бил

от туй видение, са те блестял и

 

кат плам, нагоре кой се е движил.^[4]

Тъй пламъците тука се движеха

и всеки пламък грешник бе увил.

 

На моста едри камъни стърчеха,

по-харно за да видя, там стъпих;

скала една внезапно да не бяха

 

ръцете ми хванали, паднал бих.

Дор в пламъците взирах се с вниманье,

учителя със глас каза ми тих:

 

„Туй духове са: тук за наказанье,

увити в пламъци, безспир вървят,

обзети от най-горко отчаянье.“

 

„Това мина и мене през умът —

отвърнах, — но защо се раздвоява

нагоре онзи пламък там в долът?

 

Той тука онази клапа наумява,

де Полиникс е турен бил наред

със Етеокла.“^[5] — „Там се изтезава,

 

каза ми три, Улис и Диомед:

тук в Ада свързува ги Боже мъщенье,

както свързвала ги е злост навред.

 

Тук заедно оплакват с съкрушенье,

измамата коварна с коня мним,

кой път стори, по кой, по Боже щенье,

 

мина родоначалника на Рим^[6].

Наказани са, дето Деидама^[7]

оплаква още своя мъж любим,

 

отлъчена от него със измама;

а също, че откраднаха Палас,^[8]

таз казън е достигнала тях двама.“

 

С молба към вожда се възвих тогаз:

„Певецо, ако в свойто наказане

не са загубили човешки глас,

 

кога при нази приближат, желане

горещо да ги чуя гори.“

Отвърна тутакси: „Това ще стане,

 

но слушай само и не говори:

те гърци са и страх ме е, че няма

ответ теб никой да ти подари;

 

с тях приказка веднага ще подема.“^[9]

Кога по-близо се яви до нас

рогатий пламък с светлост по-голема,

 

към тях тъй възвиси поета глас:

„О вий, кои живейте тук, увити

в един и същи пламък, ако вас

 

заслужено трогнали са песните,

кои в подзвездний свят съм горе пял,

тук моля ви ответ да ми дарите.

 

Нек каже онзи, кой се е скитал,

къде загатна, в кои страни диви?“

Веднага, кат че вятър бе повял,

 

Високий връх на пламъка двугриви

почна да се люлей насам-натам

и глас от него прозвуча звънливи,

 

кой ясно тез слова изпрати нам:

„Кога успях да бягам от Цирцея^[10],

коя година задържа ме там,

 

де близо има град, кой от Енея

отпосле от Гаета^[11] бил назван,

от страх от нова някоя затея,

 

с дружина слаба, с кораб окован

набързо тук тръгнах по морски бездни,

с премеждия и бури в люта бран.

 

Ни мисъл радостна за син любезни,

ни благочестие към стар баща,

ни обич към жена, която чезне,

 

оставена в горчива самота,

не победиха жаждата у мене

да видя свят, народи, доблестта,

 

пороците им, тяхното живене.

Ведно с испанските на Мавра злий

изходих бреговете аз засмени

 

и всички острови, които мий

това море с вълните си немирни.

С косми веч побелели бяхме ний,

 

след толкоз мъки, скитанья безспирни,

кога стигнахме теснините тез,

де на света границите най-дирна

 

положил е безсмъртний Херкулес^[12].

На малката дружина, коя верна

остала бе в добра и в лоша чест,

 

казах тогава: «С храброст безпримерна

през хиляди стигнахте вий беди

дотук, де тъне слънцето в нощ черна;

 

на малкото, що ви остават дни,

завидна ще ли отречете слава,

да видите онези йощ земи

 

зад слънцето, де люд не обитава?

От род сме ний такъв, за кой е срам

бездушно като скот да прозябява:

 

живот Зевс гръмовержец дал е вам,

за слава и за знанья да ламтите.»

От доблестен одушевени плам,

 

в часа платна разтвориха момците:

отплувахме към запад по мой знак.

На полюс нов се виждаха звездите,

 

а тез от наший полюс бяха в мрак.

Пет пъти месеца на небесата

бе вече подновявал светъл зрак,

 

кога далек яви се в тъмнината

висока планина^[13], каквато аз

не бях виждал. На всички ни душата

 

от радост озари се в тоя час,

но много скоро в плач се тя обърна;

защото вихър бесен с страшен глас

 

подигна се внезапно в нощта чърна

и мачта и платна като сломи,

кораба слаби в бездната превърна

 

и смърт найдохме в морските вълни.“^[14]

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ