Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- La Divina Commedia — Inferno, 1308–1314 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Константин Величков, 1906 (Обществено достояние)
- Форма
- Поема
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Мистика
- Окултизъм
- Религиозна тематика
- Ренесанс
- Ренесансова литература
- Средновековие
- Средновековна литература
- Християнство
- Оценка
- 5,4 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Последната редакция е по третото издание — „Народна култура“, 1964 г.
Издание:
Данте Алигиери
Божествена комедия
Ад
Девето издание
Издателство „Народна култура“, София, 1972
История
- — Добавяне
ПЕСЕН ТРИЙСЕТА
СЪДЪРЖАНИЕ. Данте среща в същия ров фалшификатори от друг вид. Един грешник захапва Капокьо, който дава на Данте някои сведения. После Данте среща грешници, които са се провинили в правене на лъжливи пари и които, наказани с водна болест, страдат от бясна жажда за вода. Между тях пред поета се явява мастор Адам от Бресшия. Най-сетне Данте, среща грешници, които са се провинили, като са изменили на истината чрез лъжа. Те страдат от люта треска, Песента свършва с комическа препирня между мастор Адама и гърка Синон.
Кога Юнона, зарад Семеле[1],
цял род тавански люто е мразила
и неведнъж терзала го е зле,
на Атаманта[2] лудост е пратила
кога жена си един ден срещнал,
коя два сина за ръка водила:
„Подайте скоро мрежа, рев падал,
с лъвчета лъвица иде срещу мене“,
и той сграбил Леарка там без жал,
в въздуха завъртял го с озлоблене
и го ударил о една скала;
а майката със другий син спасене
от жребий лют в вълните е нашла.
И пак кога, след дългата обсада,
постигна Троя горда участ зла,
ас царството и царский род пострада.
Хекуба[3], не престала още да ридай
за Поликсена, мила щерка млада.
видяла Полидора в чужди край
убит без милост; от полуда бясна
тогаз кат куче зела тя да лай,
тъй подивяла майката нещастна.
Но нито в Тива, нито в Троя бяс
така свиреп и злоба тъй ужасна
не е видял бил никой в никой час,
било над зверове, било над люде,
каквито тука с трепет видях аз,
кога два духа бледни, същи луди,
спуснаха се да хапят кат свиня,
кога от кочина се вън прокуди.
Един стисна Капокьо, кат змия
за шията захапа го с зъбите
и го свали на твърдата земя.
А Грифолино, с бледен страх в очите,
каза ни: „Скики[4] бесний е това,
лудей и мир не дава на душите.“
На грешника отвърнах с тез слова:
„От другата оназ душа лудешка
страх ако нямаш, за вина каква,
кажи ми, тя търпи тук казън тежка?“
А той: „Духът на Мира[5] виждаш ти,
коя, против природата човешка.
с баща си в плътен грях стъпи,
и да извърши свойто злодеяне,
под други вид при него се яви.
Владетел на кобила за да стане,
стъкмил е другий пък под чужди вид,
без срам и страх лъжливо завещане.“
Когато бесните, с бяг страховит,
далек от мене в мрака отърчаха,
във други взрях се с поглед жаловит.
Очите ми неволно над един се спряха,
кой съща лаута изглеждал би,
йод него два крака да не стърчаха.
Хидропизия, що отвън личи
и прави, над корем подут, главата
като кратунка суха да стърчи,
държеше му отворени устата,
като на трескав, който цял гори
и все вода бълнува му душата.
Погледа и уста за реч разкри:
„О вий, кои без казън сте във Ада,
къде не влизат никога зари,
погледайте как мастор Адам[6] страда.
Имал съм всичко горе. в мрачний Ад
за капчица не правят ми пощада.
Тез ручеи, които се струят
и спускат се към Арно, по полите
на Казентинский хълм, потънал в хлад,
стоят ми постоянно пред очите
и мъчат ме по-страшно с своя изглед мил
от болката, що суши ми гърдите.
Така с местата, де съм съгрешил,
си служи правдата неумолима
и с жалби люти мъчи дух унил.
Ромена там е. С дерзост непростима
фалшиви флорини там стъкмих
и туй на смърт всред пламъци прати ма.
Но сладкоструйний Бранда[7] не дал бих,
да зърна тука Александра, Гвида
ил брат им, кой е грешен като них.
Един уж тука бил. Но как да вида,
че плаща вече своята вина?
Със тоя лош недъг къде да ида?
Да можех да направя стъпчица една
в сто годин, щях веднага да замина,
макар да има мили в дължина
до единайсе хиляди тази долина,
а нашир полвин миля е едва.
За тях съм тук всред таз пасмина:
по техни увещанья и слова
монети сякох с примес три карата,
и си изпати горко таз глава!“
Казах му: „Двама грешни, на земята,
до теб се гърчат страшно и димят
кат зиме, кога мокра е ръката.“
Отвърна той: „Найдох ги, че седят
от първий ден така все приковани,
и мисля, вечно тука ще лежат.
Единия е оназ[8], коя, в желане
престъпно, отзив като не нашла,
е набедила Йосиф в злодеяне.
Синон[9] е другий, кой измама зла
извърши в Троя. Имат треска жежка,
затуй димят им бледните тела.“
Единни дух, от яд за таз бележка,
че мастор Адам го позори тук,
цапна го по корема с ръка тежка;
като от тъпан чу се силен звук.
Адам отвърна тутакси с плесница
по образа, при всичкий си недъг.
„Не гледай, рече той, че в таз темница
нозете ми от болка зла не се движат,
обаче волно движа таз десница.“
„Както, кога лош сън ни се яви,
отвърна гръка, бръз не бе в ръцете;
а бързи бяха — пари да ковят.“
Адам каза: „Да, прави си, дух проклети,
но в Троя тъй не говори,
когато се кълнеше в боговете.“
„Я гледай, за какво ще ме кори! —
каза Синон. — А ти какво направи?
При туй и други грехове стори.“
Отвърна други: „Спомни, грък лукави,
за коня и коварний си разбой,
с кои в цял свят с безчестье се прослави.“
„От жажда да не найдеш ти покой
докрай, извика гръка с озлобление,
и плуй с корема тоз, подут от гной.“
„В хули бесът ти търси облекчение,
каза Адам; да, жаден съм, подут,
но туй за теб какво е утешение?
Недъгът твой по малко ли е лют?
Теб целий треска огнена гори та,
за капчица заскачал би кат луд.“
Вслушал се бях в таз свада ядовита,
кога учителя, кой бе мълчал,
обърна се към мене с реч сърдита:
„Но стига веч, за тебе ми е жал;
повярвай, мен самому чудно става,
че иощ от укор съм се въздържал,“
Кога така чух да ме порицава,
неволно на лице ми срам изби
и в паметта ми досега остава.
Както, кога лош сън ми се яви,
желаем, спящи в смутно възбуждене,
да бъде сън сънят, що ни грози,
така в страха ми ставаше и с мене.
Аз прошка исках, а не мислех пак,
че искам прошка, извинене.
Учителят каза ми с език благ:
„По-малък срам по-тежък грях изтрива;
в тъга не падай, но бъди по-як,
и чуйш ли нявга тълпа нечестива,
че кара се, за мене си спомни;
защото, който в препирни такива
наслада търси, себе си петни.“