Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (17)

ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът описва чудовищния образ на Гериона, при когото се приближават той и Виргилий. Доде Виргилий говори с Гериона, Данте отива да види лихвоимците, наказани да седят до голямата бездна под дъжд от пламъци, и между които вижда някои познати. След туй се връща при Виргилия, с когото! на гърба на Гериона се спущат в осмия кръг.

„Ей звяра^[1], кой опашка остра шава,

гори минува, войски ломи

и градове и цял свят развращава.“

 

При тия думи вожда устреми

към него взор и даде знак с ръката

да приближи, дет бяхме спрени ний.

 

И този скверен образ на лъжата

възкачи се пред нази на брегът,

а виеше опашка над скалата.

 

Както пленява праведник духът

с вид благ, тъй благо нему е лицето;

усмивки на очите му блестят,

 

но змейско е телото му проклето

надолу от главата. Лапи две

космати му стърчат от раменете.

 

Обшарени са в вид на кръгове

гърбът, корема и ребрата цяли:

ни турци, ни татари^[2] платове

 

със толкоз краски светли не са ткали,

нито на Арахне^[3] от стана лек

изтканите платна са тъй блестяли.

 

Как тия лодки, що на сухий брег

са наполвин и наполвин в водата,

като Кастора^[4], кой на слънчев пек

 

край Дунава изкарва си главата,

а вътре своята опашка крий,

когато риба да измами смята

 

така на камъните звяра злий

бе опрял се беше тука на гърдите,

а виждах, че опашката се вий

 

над бездната с връх остър, ядовити,

подобен на език на скорпион.

„На нови мъченици предстои ти

 

сега да чуеш жалний стон“,

каза поета, кат тръгна пред мене,

надясно край звера премина он

 

по самий ръб на камъне срутени.

Сторихме десет стъпки с вожда благ,

съгледаха очи ми ужасени

 

от грешници нещастни цял рояк,

насядали край устьето ужасно

на бездната. Към тях направи знак

 

поета и каза ми: „Тебе ясно

да стане всичко в тоя кръг, иди

при тях и от премеждие опасно

 

не бой се там, но дълго не седи,

а аз ще поговоря с звяра тука

да земе нас на мощни си плещи.

 

и пълна в туй ще имаме сполука.“

Така сами отидох там, отдето

на горки плачове се чуйше звука.

 

Всред жежкий пясък тоя народ клет

насам-натам си махаше ръцете,

да спира пламъците, що безчет

 

отгоре падаха. Тъй куче лете,

кога на слънце се пече, от гад,

коя го хапе, брани се с нозете.

 

Но взирах се, а грешник мен познат

всред тях напусто исках да открия.

Те всички носеха на своя врат,

 

и все с различен цвят и знак. Кесия,

в коя вглъбил бе всеки взор,

пламнал от ненаситна лакомия.

 

Върху една от тях на жълт простор

изписан беше лев със цвят лазурен^[5].

Погледнах пак и малко по-отпред

 

съзрях кесия друга с цвят пурпурен,

на него гъска бяла кат млеко;

а по-далече, с поглед мрачен, бурен,

 

седеше грешник един, у кого

свиня лазурна на кесия бяла

съзря случайно моето око

 

„Каква теб смелост тука е довела? —

извика. — Бягай, но понеже йощ

от теб смъртта данта си не е зела,

 

узнай, че зайдно с мене в тая нощ

и Витальяно^[6] ще се изтезава.

Падванец съм. Неодолима мощ,

 

коя на грешник никой не прощава,

при флорентинци ме постави тук,

и тоз народ уши ми уморява

 

на викове едни с безспирний звук:

«При нас кога ще дойде кавалера^[7]

с трите кози?»“ При своя вожд и друг

 

след туй прибързах аз да се намеря;

заварих го, кога го там стигнах,

че на плещите бе седнал на звера.

 

„Сега, каза ми той, бъди без страх,

по стълба такваз тук се слиза доле:

затуй от бездната тоз звяр виках.

 

Пред мен качи се на плещите голи,

с опашката да ти не стори зло;

очи ми ще те пазят от неволи.“

 

Усетих тръпки в цялото тело,

като човек, когото треска хваща,

при тез слова. Но както при дело,

 

що на опасен подвиг го изпраща,

пред господаря си от страх и срам

и роба малодушни смелост сяща,

 

тъй пред водача, кой стоеше ням,

в душа ми колебаньето изчезна.

Качих се на звера коварен там

 

и дума от уста ми не излезна.

А той, кат ме обви с ръце „Тръгни

за страшната, о Герионе, бездна,

 

каза, но слизай бавно и помни,

че носиш товар нов за тез огради.“

Както, кога на път се устреми,

 

отстъпва първо ладьята назади,

тъй Герион оттук се в път впусна

и в волний шир когато ни извади,

 

в полукръг зави се на витло, махна

опашката си, гъвка като риба,

и с мощни лапи смело той почна

 

въздуха непрогледни да загриба.

Ни Фаетон^[8] е страх кат мен патил,

кога, коне сълнечни он да шиба,

 

пожар в небето е възпламенил,

нито Икар^[9], когато под крилете

внезапно восъка се е стопил

 

и чул е на баща си виковете.

Изтръпнах цял. когато се видях

унесен в тия мрачини проклети.

 

Навред обръщах ази поглед плах,

но нищо друго мен не се вестеше

освен зверът, кой носеше ле в тях.

 

Той бавно плуваше, ту се въртеше,

ту слизаше, но туй познавах аз

по силний вятър, който се стремеше

 

отдолу и в лицата бийше нас;

а чуех в бездната дълбока, чърна

как Флегетон ехти с гръмовен глас

 

Под себе осмелих се да назърна,

но вопли, плач и огньове безчет

накараха ме с страх да се отвърна.

 

Веч стигахме ний в тоя край проклет

и повече неволи и патила

към нас се приближаваха отвред.

 

Както сокол, кого е уморила

хвърчидба безуспешна, криле свий,

надолу спуща се за нова сила

 

и дълго, на витло като се вий,

далече кацва от ловец сърдит,

тъй тоя звяр, на кой седяхме ний,

 

остави ни най-сетне на скалите,

що в дъното стърчат на осмий кръг,

а сам изчезна тутакси в тъмите

 

като стрела, опъната от лък.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА