Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- La Divina Commedia — Inferno, 1308–1314 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Константин Величков, 1906 (Обществено достояние)
- Форма
- Поема
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Мистика
- Окултизъм
- Религиозна тематика
- Ренесанс
- Ренесансова литература
- Средновековие
- Средновековна литература
- Християнство
- Оценка
- 5,4 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Последната редакция е по третото издание — „Народна култура“, 1964 г.
Издание:
Данте Алигиери
Божествена комедия
Ад
Девето издание
Издателство „Народна култура“, София, 1972
История
- — Добавяне
ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ВТОРА
СЪДЪРЖАНИЕ. Деветият и последен кръг е постлан с лед от замръзналата вода на Коцит. Той е разделен на четири концентрични отдела, които все повече се спущат към центъра и дето са наказани ония, които са се провинили в измяна. В първия отдел, наречен Каина, са наказани ония, които са извършили измяна спрямо свои роднини, а във втория, наречен Антенора, ония, които са се провинили в измяна към отечеството. След като узнава за разни грешници от първия и от втория вид, Данте вижда внезапно двама грешници, които подават главите си от една дупка и от които единият гризе черепа на другия.
Да имах стих, кой громко да звучи,
какъвто иска ямата дълбока,
ужасен ров, над кой цял Ад стърчи,
по-пълно тук на мислите си сока
изказал бих, но нямам, затова
пристъпям с страх към работа висока.
Защото, да опишеш със слова
на цял свят дъното, е труд не лесен,
ни за език, кой още е в мъгла.
Вий, кои с луч помагахте небесен
на Амфион[1], та Тива огради,
о музи, подкрепете мойта песен
и образа верен горките беди
нек найдат тука в мойто описане.
Всред всички, кои в тия темноти
гняв Божи е пратил на изтезане,
вий, кои мъки теглите най-зли,
защо, наместо същества разбрани,
овце или кози не сте били?
Кога гиганта ни сложи в тъмите
и от отдолу страшните скали
изглеждах, глас стигна ми до ушите:
„Внимавай и не стъпяй със нозе
на братята нещастни по главите.“
Обърнах се и чудо ме обзе:
под мен вода е, коя мраз сковава,
тъй че окото ми за стъкло я зе.
Кога дори най-люта зима става;
ни Дон, ни Дунав, в северни страни,
обвивка не добиват по-корава.
Кат Пьетрапана тежки планини
да паднат, ледът няма да усети,
не би пропукал нито отстрани.
Както глава от свойто блато лете
подава жабата и кряка там,
тъй тука тия грешници триж клети,
дор до Лицето, де избива срам,
потънали са в лед с тела си бледни,
и тракаха зъби от мраз голям.
Доволно бе човек да ги погледне,
по сълзите да види в своите сърца
каква скръб носят тия души бедни,
навели тъжно своите лица.
Кога погледнах окол мен в тъмите,
видях двамина, като две деца.
кои едно до друго са увити;
тъй близо бяха те един друг,
че смесваха им се дори космите.
„Кои сте вие, кои двама тук
така си стискате гърди страдални?“
попитах. На часът, при тоя звук,
възвиха шия тез души печални
и в мен и двама взряха се с очи,
отде потекоха сълзи кристални.
Но скоро мраз им сълзите втвърди,
преди да слязат още до устата,
и було на очите им тегли.
По-силно йощ споиха си телата
и горките души, кат две кози,
чукнаха си главите с гняв в сърцата.
А други, кой до двамата врази
стоеше със уши от студ капнали,
без в мен да гледа, тъй се изрази:
„Защо те твоя взор са приковали?
Там, де тече Бизенцио, те власт,
като Алберт, баща им, са имали.[2]
Те братя бяха, но без братска страст,
и няма друг в таз Кайнова земя
по-справедливо да лежи в тоз мраз:
ни онзи внук коварен, кой умря
на Арту[3] от ръката; ни Фокача[4].
ни онзи, който вири кат змия
глава пред мен и зад когото плача;
като тосканец, би се ти сетил
защо умря в ръцете на палача:
там Маскерони[5] име е носил.
Узнай, понеже ми се веч не пее,
че Камичйол де Паци[6] аз съм бил;
но скоро тук ще мръзне и немее,
кат мене в тоя лед, Карлин[7]; тогаз
грехът, що плащам тук, ще избледнее.“
Лица безбройни видех още аз:
и морави, и криви; оттогава,
тях смисля ли, изтръпвам цял от мраз.
Вървяхме по постилката корава
към центъра на света и в грозний мрак
усещах, че по-страшно все ми става.
По воля, по съдба ли, не знам как,
доде минувах тъй между главите,
една от тях настъпих силно с крак.
Изплака: „Защо тъпчиш ми космите?
за Монтаперти да не сте дошли,
и в царството на вечний мрак, да мъстите?“
Казах на вожда: „Моля позволи
да уясня едно недоумене,
в което тая сянка ме хвърли.“
Певеца чу ме и се спря до мене.
Тогаз казах на онзи, кой с псувни
изказваше йощ свойто озлоблене;
„Не псувай ме, а кой си обясни.“
Отвърна той: „Преди да отговоря,
кажи, ти кой си, който в тия тми
минуваш със другар през Антенора
и тъй настъпи ме, че жив да бе.
не знам от болки какво щях да сторя.“
„Живея йощ под светлото небе,
казах, и ако слава теб е мила,
чест мойта песен ще ти въздаде.“
Отвърна ми, като въздъхна с сила:
„Душата ми обратното желай.
Махни се тутакси; всред тез патила
гласът ти щетно иска да ласкай.“
За тила го хванах с ръка тогава
и рекох: „Казвай кой си, не се май,
ил косъм няма тук да ти остава.“
А той: „Сгази ме, ако щеш, тегли,
пак няма твойта воля да направа.“
Опнах космите като с клещи зли;
в начало опит той стори да трае,
но скоро, с взор наведен, в тез мъгли.
от болки като куче зе да лае.
Съсед един обади се тогаз:
„Ей Бока[8], чуй, кой дявол те терзае,
та лаеш като куче в тоя час?
Не стига ли, че щракаш си зъбите?“
„Сега не думай нищо. казах аз;
изменнико, безчестна твар, бедите,
кои стори, оплаквай в тия тми
довеки; зарад тебе под звездите
ще нося горе верни новини.“
„Разправяй, щото искаш, отговори,
но ако вън от тия глъбини
излезеш, не забравяй, моля, горе
и този, кой е толкова устат,
и бърза тъй за други да дърдори:
за френското злато е тук на хлад.
Видях, кажи, и Бозо да Дуера[9].
А ако питаш пък дали пищят
и други в тоя лед за изневера,
до мен Бекарий[10] е чело навел;
виж малко по-нататък Солданера[11];
той с Ганелона[12] е и с Трибалдел[13],
кой подло, за две свине, в нощна доба
в Фаенца болонезци е въвел.“
Тръгнахме. Като мъртъвци, из гроба[14]
подали се, два грешника видях
и порази ме зрелище от злоба,
кое до днеска ми внушава страх.
Единия над другий на главата
навел се бе и както сиромах
отгризва хляб, що му стои в ръката,
тъй черепа захапал бе с зъби,
там де се спуща над тила косата
Така Тидей[15], с злост яростна в гърди,
на Меналипа черепа дълбал е.
Казах: „Ти, у когото гняв ехти
като у див звяр, кой разсвирепял е,
против тогоз, кого гризеш безспир,
кажи, с какво причина той станал е,
та тука служи теб за грозен пир?
И ако прав си в свойто озлобление,
кои сте, кат узная, в живий мир,
ще дигна громко глас за твое мщение.“