Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (31)

ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

СЪДЪРЖАНИЕ. Като напущат последния ров от осмия кръг, поетите се упътват към деветия кръг, дето се слиза през една яма. Около брега на тая яма стоят страховити гиганти. Един от тях, Антей, по молба на Виргилия, взима в ръцете си поетите и леко ги слага на брега на последния кръг от Ада.

Език един и същ стана причина

лице с червенина да се облей

и даде лек, та болката премина

 

Така на Ахилес и на Пелей

могло е копьето^[1] да стори рана

и лек да пусне, за да оздравей.

 

От таз тълпа, тук вечно прикована

към ров упътихме се по-дълбок,

де друга тълпа грешни е събрана.

 

осъдена на жребий по-жесток.

Не виждаха ми нищичко очите,

но скоро чух аз страшен един рог,

 

кой би заглушил гръм най-страховити.

По тоя рог напред отивах тук

и гледах в едно място все в тъмите.

 

При Ронсево^[2], кога един след. Друг

паднали са борците, със тръбата

не е издал Ролан по-страшен звук.

 

Подадох малко нанапред главата,

съзрях високи кули в тъмний край.

„Каква е тая земя чудновата?“ —

 

попитах. Вожда ми кача; „Желай

да види по-далече твойто зрение,

отколко може в мрак, и го блуждай.

 

Кога там стигнем, свойто заблуждение

ще видиш сам, но нек сега вървим.“

При туй хвана ръка и с снизхождение

 

и рече ми: „Преди да приближим,

узнай, духът ти за да се не чуди,

че кули туй не са мъглявий дим,

 

що виждаш, а гиганти, горки люде,

до пъпа потопени край брегът,

във кладенеца, за помисли си луди.“

 

Както кога в мъгла вървим на път,

щом земе да се пръска, пред очите

нам в ясен вид нещата се вестят,

 

Така и тук пробивах аз тъмите

и всичко скоро ми се уясни.

Но силен страх проникна ми в гърдите,

 

защото, както кръглите стени

на Монгреджоне с кули се венчават,

така и тука, в тия тъмнини,

 

титани на брега се възвишават

и като кули, с половин тела

отвред те кладенеца окръжават.

 

И скоро различих лице, ребра

и плещи у едно от тези страшила,

с ръце грамадни, с валчести бедра.

 

природата е хубаво сторила,

че от бории с лик толко страховит

тя вече бога Марса е лишила.

 

Пак нейна рожба са и слон, и кит,

но свойта мъдрост тя е проявила,

че пази тъй грижливо техний вид.

 

Защото, кога с воля зла и сила

сбере се ум, го няма как тогаз

света да се отбрани от патила.

 

Оназ глава, в коя се взирах аз,

кат топката^[3] на свети Петър бе голяма,

а съответна беше всяка друга част.

 

Издига се така над свойта яма,

че и фризопци трима от брегът,

един на друг да се покачат, няма

 

да могат до главата да допрат;

защото, на прост поглед, от брадата

додолу трийсет палми се четат.

 

Внезапно грозно прозвуча с устата:

„Рафел ман амек заби ахни.“

Каза му вижда: „Глупав дух, тръбата,

 

що ти виси на шията, земи

и ако яд душата ти прояжда

или скърбиш, че тук си в тез тъми,

 

то с нея утоли ти бясна жажда.“

А мен каза ми после един миг:

„Сами се обвинява и обажда

 

той кой е с неразбрания си вик;

Немврод^[4] е: него трябва да виниме,

че няма на света един език.

 

Но да не губим време, да вървиме.

Не бихме го разбрали, ни той нас:

ще бъде щетно да му хоратиме.“

 

Минахме по-наляво в същий час

и на една стрела на разстояние

гигант един съзрях по-едър аз.

 

Ръце му кат от стомана изляни,

напред едната, другата отзад,

с вериги тежки бяха оковани^[5],

 

Не бях виждал туй още в целий Ад;

веригата пет пъти му обвива

телото цяло и широкий врат,

 

Каза ми вожда: „С дерзка мисъл дива

искал е с Юпитера да се мери той:

на първий ред е бил, с душа гневлива,

 

кога гигантите стъпиха в бой

със боговете; затова в окови

осъден е на вечен тук покой.“

 

Казах, преди по-надалек да ида:

„Ако се може, щял бих Бриарей,

кой ръст безмерен е имал, да вида.“

 

Отвърна ми: „Ще видиме Антей^[6];

окови той не носи и говори,

ще ни свали там, дето Юда тлей,

 

а Бриарей е много по-нагоре,

кат Ефиалт е под верига зла,

и тебе той по-страшен ще се стори,“

 

Чу Ефиалт и цял се залюля,

както от землетръс се залюлява

висока кула навръх на скала.

 

Усетих, че кръвта ми се смразява

и тук навярно бих умрял от страх,

вериги да не виждах, че го оковава,

 

След малко път Антея аз съзрях.

Навън от ямата му, без-главата,

до цели трийсе палми го сметнах.

 

„О ти, кой там в долината благата,^[7]

де с слава Сципион се е, покрил,

кога на Анибал разби войската,

 

сам левове си с хиляди избил;

ти, за кой разказва нам мълвата,

че в страшното сраженье да си бил,

 

нанесли би победа твоите братя

свали нас тамо, де от вечен лед

е окована на Коцит водата.

 

За да не търсим други, дай ответ

веднага; този, кой е с мен, в награда

хвала за теб ще каже в живий свет.

 

Живее той и може да се нада,

че длъг живот му още предстои,

освен ако друг жребий му се пада

 

по-волята, коя над всички нас стои.“

Тъй вожда говори му, а титана

протегна ръце и го улови.

 

Кога добре в ръце му застана,

каза: „Душа ти страх да не бере,

ела до мене тука — да се хвана.“

 

Кога случайно минувач се спре

до Каризенда^[8], дет е полегата,

в посока друга облак щом съзре,

 

тя, чини му се, пада на земята.

Антей така стори се мен, над нас

кога наведе си напред главата.

 

Искал бих да не бъда в тоя час

ни в тез ръце, ни в тез долини;

изтръпнал бях, но не издадох глас.

 

Антей обаче тихичко сложи ни

с ръце на дъното на мрачното пъкло:

след туй, като мачта над вълните сини,

 

изправи се безмерното тело.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ПЪРВА