Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (2)

ПЕСЕН ВТОРА

СЪДЪРЖАНИЕ. Денят спада. Поетът се бои, че не ще може да иде докрай по пътя, по който се наема да го води Виргилий. Вождът му. за да му внуши смелост, му обяснява, че Беатриче е слязла сама от небесата и трогната от бедите, на които е узнала, че е бил изложен, изпратила го е при него. за да го спаси и да му бъде водач в царството на грешниците. Поетът, одързостен от думите на Виргилия, тръгва изново по стъпките му.

На запад вече спадаше денът

и после дневний труд часът вечерни

зовеше всичко на почивка. В път

 

аз само тежък впущах се^[1], в безмерни

кой води ужаси, и паметта

ще предаде тук техний образ верни,

 

О, музи, подкрепете ми мощта!

О, гений, кой живееш в небесата,

в песни ми нек ти блесне светлостта!

 

Казах на своя вожд: „Виж мен в душата,

ще да утрай ли доблестния плам,

преди в път да се впуснем под земята?

 

Анхизовия син^[2] слизал е там,

но разума достоен го намира

за тоя подвиг чуден и голям;

 

защото онзи, всичко кой разбира,

го беше предназначил за баща

на славний Рим, столицата на мира

 

и на наместниците на Христа.

Кога изходи мрачната държава,

при духовете тамо чу неща,

 

кои победа нему, на Рим слава

дариха. Там избрания съсъд^[3]

ходил е после, за да съзерцава

 

на Бога вековечния ликът.

И да укрепне в вярата, коя ни

открива тук спасителния път.

 

Но с мене може ли това да стане?

Не съм ни Павел ази, ни Еней.

Не храня ли безумно аз желание?

 

В сърце ми, сещам, смелостта слабей.

Мъдрец велики, разум ти внуши ми,

кат тръст на вятър моя се люлей.“

 

С тез думи той душата ободри ми,

кога по тежкий стръмен път се ви:

„Опасности духа ти плашат мними.

 

Кат кон, кой дига глава с поглед плах,

от сянка стреснат, и в часа се спира,

проникват в теб смущение и страх,

 

кои позорят онзи, кой съзира

на славен подвиг трудността

и дърпа се внезапно на надиря.

 

Страхът ти за да укротя,

ще ти предам защо в таз мрачна яма

на помощ ти дойдох в опасността.

 

При тези бях, кои с тъга голяма

над адский бряг минуват своите дни,

кога при мен жена яви се и позва ма,

 

Душа ми с свойта красота плени

и чух й като заповед молбите.

От сяйни звезди в нощни мрачини

 

по-бляскаво светяха й очите.

Обърна се към мене с тез слова,

що сладко йощ звучат ми на ушите:

 

«Певец, кому вред шумната мълва

е името разнесла по земята,

чуй с снизхожденье моята молба:

 

приятел имам, кой блуждай в тъмата

и кой живота минва си в тегла;

в дола зловещи с ужас във душата

 

той лута се кат кораб всред мъгла.

Погибел може би го е стигнала

и страх ме е, че късно съм дошла,

 

по туй, що на небето съм узнала.

Иди, спаси го, моля, от беда,

у мен утеха да се би върнала.

 

Аз Беатриче съм, от висота

дошла съм, де желая да се върна:

при теб любов ме води в тез места.»

 

Кога млъкна, към нея се обърнах:

«О жено, й казах, в коя гори

тоз огън свят, кой от земята черна

 

високо до най-сяйните зари

въздига человека в небесата,

желанието, което ми откри,

 

кат заповед ще да изпълня свята;

но ти кажи ми, как от светлий зрак,

за кой копней ти пламенно душата,

 

си слязла в тоя край на вечен мрак,

без нежния ти дух да се смущава

на светлината от ужасний враг?»

 

«Понеже искаш, ще да ти разправа —

каза ми тя — защо в тез глъбини

дойдох, без нищо страх да ми задава

 

Не могат ме досегна мен злини;

днес Божията милост мене сила

е дала, пред която кат вълни

 

безсилни минват вашите патила

и Ада плам и огън без вреда

наокол мене може да разстила.

 

Жена една^[4], по-светла от звезда,

за него трогната от съжаленье,

желай да го избави от беда.

 

Лучия^[5] призовала и с вълненье:

„От тебе твоя верни се нуждай,

казала й, за своето спасенье

 

надежда в тебе само той питай.

Не го оставяй повеч в тез патила

и нек бедите му намерят край.“

 

Лучия, към страдалци сявга мила,

затече се при мене начасът

и ме намери, като бях с Рахила^[6].

 

Каза: „Не трогва ли ти се духът

за тоз, кой тебе толкоз обичал е

и общия за теб напусна път?

 

Душа ти няма ли да го пожали?

Не чуеш ли му тука горестта?

Не видиш ли как с сили премаляли

 

той в бурна река^[7] бори се с смъртта?“

И както тича, кой за благо себе

напред върви ил бяга от беда,

 

така от висше лучезарно небе

едва чух от Лучия тез слова,

спуснах се тука и дойдох при тебе,

 

на помощ нему да те призова

с тоз език сладък, слава кой дари ти

и теб, и на века, във кой живя.»

 

Кога свърши, към мен възви очите

и сълзи, аз съзрях, блестяха там.

Веднага, да изпълня ней молбите,

 

дойдох при тебе помощ да ти дам

и от звера спасих те, таз могила

кой пази, пълен с кръвожаден плам.

 

Но ти защо стоиш с душа унила?

Защо не стъпчеш в себе си страхът?

Защо изчезна в тебе всяка сила,

 

кога за тебе на небето бдът

блажени три жени, чета любима,

и теб водач ме пращат^[8] в трудни път?“

 

Как цвете нежно в хлада нощни клима

посърнало, а щом заря изгрей,

на своето стебло се пак подима,

 

така усетих пак да пламеней

у мен дух бодър и казах с вълнение:

„С благословия вечно нек светлей

 

оназ, коя милее тъй за мене,

и ти, кой чул си нейните молби

и тук дойде за моето спасене!

 

Без страх където искаш ме води;

навред ще те следя със дух юначен:

учител, господар, вожд мой си ти.“

 

Тръгна. По него свих в път див и мрачен.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ВТОРА