Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (18)

ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Осмият кръг, наречен „проклети ями“, е разделен на десет ями концентрически, във всяка една от които са наказани особен вид лъжци Поетът описва двете първи ями, дето са наказани грешници, които са се провинили като съблазнители и ласкатели.

При ямите проклети^[1] бяхме ний,

с железноцветни камъне покрити

като зидът, кой окол тях се вий.

 

Те кръгове са грозни, страховити,

кои се все стесняват, а посред

на бездна се разтварят глъбините.

 

На мрачна твърдина те имат глед,

стените на която окръжават,

в защита, ширни пропасти отвред

 

и както мостчета се възвишават

над ямите и вънкашния бряг

на замък с портите съединяват,

 

така на кръглий зид, широк и як,

грамадни канари се тук подпират

и на дъга, високо, в черний мрак,

 

над десетте долини се простират,

а в бездната, коя в средата зей,

кат спици те на колело се сбират^[2].

 

Към грозний ров, кой първи се черней,

пред мен наляво вождът се отправи.

Там вид, от който сърцето леденей,

 

от мъченици мене се представи,

които срещах тука първи път,

и няма моят ум да ги забрави.

 

Бе пълен с голи грешници долът,

кои в два реда разделени бяха:

онез, които се отсам тълпят,

 

с лица обърнати към нас търчаха,

а другите, къде вървяхме ний,

но по-чевръсто нанапред вървяха

 

Тъй в Рим на моста, който Тибър мий,

кога поклонници са се тълпили

за юбилея — ред да се добий,

 

посоки две различни са следили:

към старий замък и към храма свят

от край един едни са се стремили,

 

а други от друг край се връщали назад.^[3]

Рогати дяволи в ръце с камшици

в дольт стояха и по гръб, по врат

 

с тях биеха триклети мъченици,

които бягаха с лудешки бес

и жално викаха на вси езици.

 

Доде тъй гледах тоз подвижен лес,

един съзрях аз и казах веднага:

„И другаде виждал съм, а не днес

 

за пръв път тука, този, който бяга.“

Зад вожда малко нещо повървях;

нещастний грешник почна да се слага

 

и да се крий от другите от страх

да не позная кой е всред тълпата,

но без успех, защото му казах:

 

„О ти, кой там навеждаш си главата,

и тук с еднакви ако си черти,

какви носил си нявга на земята,

 

Качянимико^[4] горе бил си ти.

Защо духът ти тук се изтезава?“

„От сърце мен не ми се хората,

 

но сладкият език ме принуждава,

кой тук ми наумява родний край,

и своите беди ще ти разправа.

 

Светът каквото и да казва, знай,

че аз съм онзи, който за награда

и като знайх с каква я цел желай,

 

маркизу съм продал Гизула млада;

но от Болоня само ази тук

не съм за грях подобен, който страда.

 

Срещнал би повеч тука е своя друг

от таз пасмина алчна, изхабена,

отколко има там, де нейний звук

 

се чуе между Рено и Савена.“^[5]

Едва изказа туй на свои език,

викна му един дявол и начена

 

при туй без жалост да го бий с камшик:

„Махни се, тук жени за продан няма!“

И той търти да бяга с жален вик.

 

Тогаз при себе вожда призова ма

и кат тръгнахме скоро от брегът,

качихме се на канара голяма,

 

коя виси отгоре на долът

и под която две тълпи голи

се виждат как без отдих все гърчът.

 

„Сега се обърни и виж там доле

онез, що гърбом тичаха напред“ —

поета ми каза. Във тези неволи

 

едва се бях вгледал, от скръб обзет:

„Виж онзи, продължи, кой всред тълпите

тъй горд изглежда, както в онзи свет

 

е нявга бил без сълзи на очите.

Язон е вожда безподобни, кой

в Колхида златното руно похити.

 

На остров Лемнос бе излязъл той,

кога жените бяха там избили

мъжете всички. В жесток разбой

 

не бе се осквернила Езифили^[6];

плени се в нея тутакси Язон,

коварно съблазни я с думи мили,

 

а бременна я там остави он,

с борба безмилостна с беди безмерни.

На клетвите й горки жалний стон

 

изкупва тука той в тез ями черни,

както и на Медея жалостта,

в куп с всички съблазнители безверия.

 

Но доста сме гледали тез места

и двойната от грешници верига.“

Стъпихме на брега на пропастта;

 

от вторий зид скала се нова дига,

възкачихме се ний по новий мост:

стенанье ново до слуха ни стига.

 

В воня ужасна тъне долът тоз,

увит от изпарения горещи,

които погнусяват и очи, и нос.

 

По-харно за да види, с вожда вещи

възлязохме навръх на моста ний:

така изглежда тоя дол вонещи,

 

като че всички грозни мръсотии

от целий свят да бяха в него сбрани.

Едва успява взора в тез помий

 

черти със человешки вид да схване.

Внезапно в едного се бях вгледал,

под мене кой случи се да застане

 

„Защо, извика грешника с печал,

очите ти тъй в мене са се взрели?“

„Защото и друг път съм те виждал;

 

от Лука си, познах — Интерминели^[7]?“

„Да, аз съм. с плач каза ми той в ответ. —

Ласкателства са мене тук довели,

 

кои без мярка сял съм в онзи свет.

Не мислех тук какво ме ожидава.“

„Сега, каза ми милият пост,

 

вникни по-долу и оназ гнуснава

и рошава жена там виж добре,

коя ту сяда, ту кат луда става

 

и със нокте месата си дере;

Таида^[8] е, коя в разврат е гнила,

доде е взела душа да бере;

 

но стига сме гледали тез патила.“

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТА