Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- La Divina Commedia — Inferno, 1308–1314 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Константин Величков, 1906 (Обществено достояние)
- Форма
- Поема
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Мистика
- Окултизъм
- Религиозна тематика
- Ренесанс
- Ренесансова литература
- Средновековие
- Средновековна литература
- Християнство
- Оценка
- 5,4 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Последната редакция е по третото издание — „Народна култура“, 1964 г.
Издание:
Данте Алигиери
Божествена комедия
Ад
Девето издание
Издателство „Народна култура“, София, 1972
История
- — Добавяне
ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТА
СЪДЪРЖАНИЕ. Осмият кръг, наречен „проклети ями“, е разделен на десет ями концентрически, във всяка една от които са наказани особен вид лъжци Поетът описва двете първи ями, дето са наказани грешници, които са се провинили като съблазнители и ласкатели.
При ямите проклети[1] бяхме ний,
с железноцветни камъне покрити
като зидът, кой окол тях се вий.
Те кръгове са грозни, страховити,
кои се все стесняват, а посред
на бездна се разтварят глъбините.
На мрачна твърдина те имат глед,
стените на която окръжават,
в защита, ширни пропасти отвред
и както мостчета се възвишават
над ямите и вънкашния бряг
на замък с портите съединяват,
така на кръглий зид, широк и як,
грамадни канари се тук подпират
и на дъга, високо, в черний мрак,
над десетте долини се простират,
а в бездната, коя в средата зей,
кат спици те на колело се сбират[2].
Към грозний ров, кой първи се черней,
пред мен наляво вождът се отправи.
Там вид, от който сърцето леденей,
от мъченици мене се представи,
които срещах тука първи път,
и няма моят ум да ги забрави.
Бе пълен с голи грешници долът,
кои в два реда разделени бяха:
онез, които се отсам тълпят,
с лица обърнати към нас търчаха,
а другите, къде вървяхме ний,
но по-чевръсто нанапред вървяха
Тъй в Рим на моста, който Тибър мий,
кога поклонници са се тълпили
за юбилея — ред да се добий,
посоки две различни са следили:
към старий замък и към храма свят
от край един едни са се стремили,
а други от друг край се връщали назад.[3]
Рогати дяволи в ръце с камшици
в дольт стояха и по гръб, по врат
с тях биеха триклети мъченици,
които бягаха с лудешки бес
и жално викаха на вси езици.
Доде тъй гледах тоз подвижен лес,
един съзрях аз и казах веднага:
„И другаде виждал съм, а не днес
за пръв път тука, този, който бяга.“
Зад вожда малко нещо повървях;
нещастний грешник почна да се слага
и да се крий от другите от страх
да не позная кой е всред тълпата,
но без успех, защото му казах:
„О ти, кой там навеждаш си главата,
и тук с еднакви ако си черти,
какви носил си нявга на земята,
Качянимико[4] горе бил си ти.
Защо духът ти тук се изтезава?“
„От сърце мен не ми се хората,
но сладкият език ме принуждава,
кой тук ми наумява родний край,
и своите беди ще ти разправа.
Светът каквото и да казва, знай,
че аз съм онзи, който за награда
и като знайх с каква я цел желай,
маркизу съм продал Гизула млада;
но от Болоня само ази тук
не съм за грях подобен, който страда.
Срещнал би повеч тука е своя друг
от таз пасмина алчна, изхабена,
отколко има там, де нейний звук
се чуе между Рено и Савена.“[5]
Едва изказа туй на свои език,
викна му един дявол и начена
при туй без жалост да го бий с камшик:
„Махни се, тук жени за продан няма!“
И той търти да бяга с жален вик.
Тогаз при себе вожда призова ма
и кат тръгнахме скоро от брегът,
качихме се на канара голяма,
коя виси отгоре на долът
и под която две тълпи голи
се виждат как без отдих все гърчът.
„Сега се обърни и виж там доле
онез, що гърбом тичаха напред“ —
поета ми каза. Във тези неволи
едва се бях вгледал, от скръб обзет:
„Виж онзи, продължи, кой всред тълпите
тъй горд изглежда, както в онзи свет
е нявга бил без сълзи на очите.
Язон е вожда безподобни, кой
в Колхида златното руно похити.
На остров Лемнос бе излязъл той,
кога жените бяха там избили
мъжете всички. В жесток разбой
не бе се осквернила Езифили[6];
плени се в нея тутакси Язон,
коварно съблазни я с думи мили,
а бременна я там остави он,
с борба безмилостна с беди безмерни.
На клетвите й горки жалний стон
изкупва тука той в тез ями черни,
както и на Медея жалостта,
в куп с всички съблазнители безверия.
Но доста сме гледали тез места
и двойната от грешници верига.“
Стъпихме на брега на пропастта;
от вторий зид скала се нова дига,
възкачихме се ний по новий мост:
стенанье ново до слуха ни стига.
В воня ужасна тъне долът тоз,
увит от изпарения горещи,
които погнусяват и очи, и нос.
По-харно за да види, с вожда вещи
възлязохме навръх на моста ний:
така изглежда тоя дол вонещи,
като че всички грозни мръсотии
от целий свят да бяха в него сбрани.
Едва успява взора в тез помий
черти със человешки вид да схване.
Внезапно в едного се бях вгледал,
под мене кой случи се да застане
„Защо, извика грешника с печал,
очите ти тъй в мене са се взрели?“
„Защото и друг път съм те виждал;
от Лука си, познах — Интерминели[7]?“
„Да, аз съм. с плач каза ми той в ответ. —
Ласкателства са мене тук довели,
кои без мярка сял съм в онзи свет.
Не мислех тук какво ме ожидава.“
„Сега, каза ми милият пост,
вникни по-долу и оназ гнуснава
и рошава жена там виж добре,
коя ту сяда, ту кат луда става
и със нокте месата си дере;
Таида[8] е, коя в разврат е гнила,
доде е взела душа да бере;
но стига сме гледали тез патила.“