Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (11)

ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите стигат до урвата, която се издига над седмия кръг, по вонята, която излиза оттам, ги принуждава да се повърнат назад и се скрият зад гроба на папа Анастасий. Те вървят полека, за да привикнат на вонята, и Виргилий описва на Данте трите кръга, през които им остава още да минат и дето са наказани ония, които са били през живота си свирепи, лъжци и изменници.

При бряг стигнахме ний висок

в кръг, изграден от канари грамадни,

де вид пред нас представи се жесток

 

от мъки и страданья безпощадни.

От бездната възлизаше дим син,

кой пущаше воня и смрад тъй ядни,

 

че ний дръпнахме се зад гроб един

със надпис: тук е папа Анастасий^[1],

кого от правий път отби Фотин.

 

Посочи вожда ми брега с ръка си

и рече: „Предстои път труден нам

и длъг, но крепко пази твърдостта си:

 

ний без премеждия ще стигнем там.“

„Нека туй, казах, мен в полза се обърне.“

„И без да кажеш, мисълта ти знам,

 

прибърза на слова ми да отвърне.

Три кръга^[2], като тез, що си видял,

по-малки, между канарите черни

 

стенят от безутешната печал

на множество безбройно от нещастни,

кои гняв Божи тамо е прогнал.

 

Грехът онез, кои му са подвластни

и себе си не могат въздържа,

въвлича ги в деяния ужасни,

 

било с насилие, било с лъжа.

В света и други твари има много,

но само на човешката душа

 

лъжа е свойствена, затуй и Богу

е много по-омразна тя и той,

всесправедлив, наказва я по-строго.

 

Във първий кръг на мрачний тоз усой

стенят в три кръга, кат в три тъмни рога,^[3]

виновните в насилье и разбой:

 

към себе си, към ближния или към Бога

са те сгрешили в нечестив разгар

и участта им е различно строга.

 

Човек обижда ближний, скъпий дар,

когато му отнима на живота

или кога с грабеж или пожар

 

обсебя, разорява му имота;

разбойника, убиеца жесток,

на своите злодейства под хомота,

 

се мъчат в първий кръг под жребий строг.

Греши по-тежко кой на себе бясно,

преди от Бога отредений срок,

 

насилье стори или пък безсвястно

стопи, разсипе имот и блага:

тук жилище очаква го по-тясно.

 

Но още по-неистова тъга

очаква, кой обижда божеството

и тъпче, с светотатствена нога,

 

без срам законите на естеството;

децата на Гомора^[4] и Кахор^[5]

живеят долу в третий кръг, в числото

 

на тез, кои са Бога на позор

подлагали в ума си и в сърцето.

Лукавий лъже всички без укор

 

или скверни доверьето, което

полага ближний в него, и с това

разкъсва връзките, с кои небето

 

свързало е човешките сърца:

той в вторий кръг жестоко е наказан.

Гнездят се тамо с бледни си лица

 

и лицемерьето, и гнусната съблазън,

и всеки, кой в живота за успех

на кражба ил коварство е обязан:

 

подкупници, лихвари и кат тях

кои живеят от безчестье и измама.

Но в поднебесната по-страшен грях

 

от безсърдечната измяна няма:

затуй ? предопределена ней

в най-долний кръг оная черна яма,

 

върху която целий Ад тегней.“^[6]

„Разбрах сега какви са тия бездни

и в тях народ какъв живей,

 

казах аз. но, учителю любезни,

съмненье мъчи ми едно духът

и направи го, моля, да изчезне.

 

Онез, кои видяхме, че стенят

под дъжд и град, на Стикс при бреговете,

и там в борба безспирна се томят,

 

защо не са при грешниците клети

в червений град, ако ги гневно гледа Бог,

и с тях си не изкупват греховете?

 

А ако не, защо тогава строг

е бил към тях и люто ги наказва?“.

„Бог справедлив е, каза, не жесток,

 

и всеки грях различно отбелязва.

Защо блуждай умът ти? Мъдростта

нас вярно поучават като казва,

 

че в грях въвличат нази три неща:

злост, невъздържаност и страсти диви;

Бог невъздържаний с по-голяма мекота

 

рази в присъдите си справедливи,

и тоз закон, и праведен, и свят,

отделя грешниците нечестиви,

 

кои се мъчат в огнения град,

от тез, кои срещнаха ни очите

при първите ни стъпки в мрачний Ад.“

 

„Учителю, казах, както зарите

на .слънцето разгонват нощкий мрак,

тъй пръскаш на съмненьето мъглите,

 

които затъмняват моя зрак.

При тия, кои тука са се стекли,

ти причисли лихварите; но как,

 

кажи ми, Божи гняв са те навлекли?“

Веднага: „Неведнъж, каза в ответ

поета мен, са мъдреците рекли,

 

че в естеството царствующий ред

отбляск е на върховний разум Божи

и всяка мъдрост в поднебесний свет

 

следи законите, доколко може,

кои от памтивека в свойта мощ

благоволил е вишний да положи.

 

Чрез Божий разум човек става вожд

на други люде, надалече вижда

и грей им кат светилник в тъмна нощ

 

лихваря, щастьето си кой съзижда,

по други път, над чуждите беди,

природата и нейния ред обижда.^[7]

 

Носят мой, ето с мен върви;

на кръгозора рибите небесни

показват, че зора ще се яви,^[8]

 

пред нас зеят ями със завои тесни.“

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТА