Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

1.7. Мисията в Рим

Мисията в Рим (868–869) представлява върхът в живота и делото на двамата просветители. Този път тя се оказва особено тържествена и плодотворна. А ето и по-пълната картина на техния триумф, обрисувана от Фани Попова-Мутафова: „Българското Евангелие било осветено и положено в храма «Света Мария в яслите». В храма на Свети Петър била отслужена литургия на български, а след това в олтара на същия храм било пренесено българското Евангелие. По заповед на папата, епископ Формоза — който бил любимият духовник на българския цар — ръкоположил в свещенически сан доведените от Кирил и Методий техни ученици славяни. Двамата братя останали в Рим през цялото време, докато траят добрите отношения и преговори между папата и България.

Все по това време ще са правили посещения в съседните на Панония църкви и манастири българските гости. В манастира Чивидале е намерено Евангелие, в което са написани имената на мнозина българи, които са посещавали обителта. Първият, който дошъл от България, се наричал Сондоке. После следват имената на българския цар, на братята му Докс, Гавраил и др. В църквата «Санта Мария ин Органо» във Верона и досега се намира образът на Борис I, облечен в мантия на католически монах… В църквата «Свети Климент» в Рим, където са погребани донесените от светите братя мощи на римския папа Климент I и където е погребан Св. Кирил, има един стенопис, където Кирил е представен облечен в одежда на католически духовник, свещеник, с тонзура на главата.“[58]

Цялата церемония по посрещането на Константин Философ и Методий и техните ученици откриваме описана в „Житие и деяние на блажения наш учител Константин Философ, първия наставник на славянското племе“.[59] Папа Адриан II (867–872 г.), който не държал ревностно на триезичието и гледал по-свободно на славянското богослужение, в специално послание разрешил на двамата братя да водят църковната служба на „славянски“ език и да разпространяват книгите си, преписани на „славянски“ език. От своя страна, те връщат в Рим мощите на папа Климент I, открити от тях в Хазария. Мисията приключва със смъртта на Константин-Кирил (869 г.) и назначаването на Методий за епископ в Сирмиум (Срем), където той прекарва следващите няколко години заедно със своите ученици.

Това е славната истина за пребиваването на двамата български просветители при папата в Рим.

Дотук с известното. Защото и този път неизвестното около мисията в Рим не липсва. Основателно Фани Попова-Мутафова повдига въпроса за това, кой изпраща братята в Рим. Наложилото се мнение, че това е византийският император Михаил III, не може да отговаря на историческата истина. Тъкмо управлението на Михаил III води до най-големия срив в отношенията между Константинополската и Римската църкви, венец на която е Голямата източна схизма от 863 г. Освен това Михаил III е убит от Василий I година преди самата мисия, а това убийство води до отстраняването от патриаршеския пост и заточването на Фотий — основният благодетел на двамата братя. Те явно не биха могли да бъдат доверени пратеници на новите властници — узурпатора Василий I и патриарх Игнатий. Тогава кой е „благоверният“ император Михаил, проводил в Рим като свои пратеници двамата братя? Защото тъкмо това име е посочил в писмото си до Ростислав и Коцел папа Адриан II. „Ясно е, че никой друг, освен българският император Михаил (Борис I) не е изпратил двамата братя в Рим. Затова и папата посреща Кирил и Методий с нечувани почести извън града, заобиколен от целия си клир и много народ“ — заключава Фани Попова-Мутафова.[60]

Накрая авторката сочи и още един, последен аргумент в подкрепа на тезата си, че Кирил и Методий са пратеници на българския цар: „Ако той (Константин Философ) бе пратеник на Цариградската църква, никога не би приел иночество в Рим. Но като пратеник на клонящия към католичество цар Михаил-Борис, естествено той е могъл да стори това.“[61]

Петър Юхас, подобно на Фани Попова-Мутафова, също застава пред въпроса за суверена, проводил придобилите популярност и международен авторитет Константин и Методий в Рим. И също изключва възможността това да е бил император Михаил III. Той обаче не само достига до същото решение, но намира и ново свидетелство — писмото на папа Николай I до Хинкмар Реймски, в което коментирайки омразата на император Михаил III и патриарх Фотий към престола на св. Петър (т.е. към Римската курия), пояснява: „От завист пък, защото са узнали, че българският крал на име Михаил (Борис I), след като приел Христовата вяра заедно със своя народ, е поискал наставници и доктрина от престола на блажения Петър. И това писмо, освен че разкрива кой е блаженият цар Михаил и че той няма нищо общо с византийския Михаил III, определя точно времето, когато България е приела Римското духовно върховенство. Защото, оказва се, че то е писано в същата паметна 867 г.“[62]

В анализа си П. Юхас отива още по-далече, защото вниманието му е привлечено от обстоятелството, че ако светите братя през 863 г. са били изпратени в Моравия от византийския император, то само след три години те са канени любезно от папа Николай I, а сам папа Адриан II им устройва триумфално посрещане в Рим. И единственото обяснение, което той намира за възможно е това, че територията, на която са работили славянските апостоли през 864–866 г., е преминала от византийската сфера на влияние под върховенството на Римската курия.

Сега вече нещата стават ясни и сигурни. Не друг, а българският владетел стои зад решението Константин и Методий да посетят Рим. Писмото-покана папа Николай I не е отпратил към омразния му византийски император Михаил III, а към българския цар Борис I, приел при покръстването си името Михаил. Това става напълно разбираемо, ако се върнем към премълчаваната и грубо подменяна фактология на събитията: към мисията в Ровно и поречието на българска Брегалница и тази в Българска Моравия; към убийството на Михаил III и заточението на „блудника“ и „узурпатора“ — „неофита“ Фотий, главният благодетел на светите братя; към гъвкавата дипломация на българския цар, която той провеждал, балансирайки между съперничещите центрове Рим и Цариград, в стремежа му за автокефална българска църква и най-изгодни за България условия. Именно тази гъвкава държавна политика е причината България на три пъти да променя духовното върховенство на своята църква. В годините преди покръстването и при самото приемане на християнството в 866 г. тя е признавала върховенството на Цариградската патриаршия. През 867 г. го е заменила с върховенството на Римската курия. А на Осмия църковен събор през 870 г. тя отново се е завърнала в лоното на Константинопол, поставяйки непреодолим водораздел между Рим и Цариград, довел до първото разделяне на християнския свят на източноправославен и западнокатолически.

Тук не би могла да се обсъжда никоя друга страна, освен България, която на три пъти е сменяла духовната си ориентация точно по това време. И казаното можем спокойно да проследим от самите жития на Кирил и Методий. Още от първите контакти на младия Борис с Цариградската патриаршия, когато е станала възможна мисията на Константин в района на р. Брегалница (т.е. на българска територия), България е приемала или най-малкото се е съобразявала с византийската църковна политика. Същото е било и при Моравската мисия, когато сам император Михаил III настоява братята да я оглавят. Тази линия в българската политика е продължила и при самото покръстване през 866 г.

Вероятно още същата година в стремежа си да осигури независимост на българската църква, Борис-Михаил се обръща към папата в Рим и това предопределя мисията на Константин и Методий там. И неслучайно през следващите няколко години папата изпраща в България своя проповедническа мисия, начело с епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски. Тези контакти между Борис I и папата намират потвърждение и в последвалите точно по това време поредица пратеничества от България. Споменахме свидетелствата за тези посещения на най-високо ниво от българска страна. Зачестилите дипломатически контакти по времето, когато Константин и Методий се намират в Рим, едва ли са били случайни. Както не са били случайни и по-късните криволици в отношението на папата към двамата пратеници и техните ученици, следващи плътно превратностите в дипломатическите отношения между Преслав и Рим. Това продължава през цялото време, докато Борис се е надявал папата да определи независим архиепископ на България. Но след като изминали три години в напразни надежди и българският владетел не получил това, което желаел, а търпението се изчерпило, на Осмия църковен събор през 870 г. българите правят своя избор, като отново се връщат към върховенството на Цариградската патриаршия.

В този смисъл би следвало да се разглежда и съгласието на папа Адриан II, което той дава на братята да ползват славянски език при богослуженията си. Колкото и добър оратор, теолог и философ да е бил Константин, малко вероятно е, че благоволението на папата е резултат единствено на безспорните му качества. Обикновено подобни решения имат политически характер и служат като разменна монета във висшата политика. Може би това е била „уловката“, изпратена при Борис-Михаил от Николай I, научавайки за дискусията между Константин и триезичниците във Венеция, на връщане от Моравската мисия. Вероятно това е захранило и надеждите на българския цар за независима архиепископия. Затова и всичките тези паметни събития, находчиво наречени от Стивън Рънсиман „търгът на душите“, се фокусират все около ключовата 867 г., когато Борис се обръща към папското върховенство.

Събитията стават напълно разбираеми, ако допълним, че през лятото на 866 г. неудовлетвореният български владетел проводил свои пратеници начело с братовчед му Петър при папата, с молба в България да бъдат изпратени епископ и свещеници. Те носели и списък от 106 въпроса, съставен от Борис, по които искал мнението на Николай I. Това неочаквано внимание силно зарадвало папата и той веднага проводил в България споменатата мисия с епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски, както и отговорите на зададените му въпроси.[63]

Не е изключено точно тогава папа Николай I да е изпратил чрез същата мисия и поканата за двамата братя да посетят Рим. Тъй или иначе, през следващата 867 г. Борис изпратил ново пратеничество в Рим, в което сочел предпочитанията си към Формоза за бъдещ архиепископ на България. Новият папа Адриан II обаче се оказал негов личен противник и категорично отказал да изпълни молбата на Борис, а напротив — отзовал Павел и Формоза от България. Междувременно тук били проводени други двама епископи: Гримуалд Полимартийски и Доминик Тривенски. Борис също проявил упорство и заедно със завръщащото се пратеничество проводил нови свои представители при папата, но и този път безуспешно. Много вероятно е точно тези обтегнати отношения да са станали повод за съгласието на папата относно богослужението на славянски език, в стремежа му да се смекчи градуса на зараждащия се конфликт. Охладняването на отношенията станало необратим факт и намерило своя логичен край в решението на църковния събор — България била подчинена на Константинопол. Още на следващия ден — 4 март 870 г. — патриарх Игнатий ръкоположил първия български архиепископ. Латинският език бил заменен с гръцки в богослуженията из цяла България, а папските пратеници изгонени позорно от страната.[64]

Оказва се, че действията на братята Константин и Методий са били в пряка зависимост от политическите маневри на българския цар Борис I. Самата покана към тях и посещението им в Рим съвпадат по време с най-оживените преговори между папата и Борис. В този смисъл налаганата теза, че България няма нищо общо с деянията на двамата равноапостоли, че едва ли не те са я ползвали само като територия, през която били минавали, при това — тайно (!?), е най-голямото късогледство на стотиците кирило-методиевисти, писали за живота на Солунските братя.

Друго едно събитие също тъне в неяснота и буди редица въпроси — ръкополагането на Методий за епископ на Моравия. Известно е, че церемонията се е състояла през 868 г. по време на посещението на братята в Рим и е била ръководена лично от папа Адриан II. На пръв поглед събитието като че ли е предизвестено и е поредната проява на тържественото посрещане в Рим. Оттук обаче следват въпросите. Защо изборът на епископ пада точно върху Методий, когато водещата фигура винаги и навсякъде е Константин? Още повече, че това става приживе на Философа. Защо церемонията не е изчакала кончината му, ако той е бил вече сериозно болен, а е трябвало да прибързва? Защо му е определено епископството точно в Сирмиум?

Последният въпрос като че ли сам подсказва отговора, че става дума за политически акт, в който главни действащи страни са не братята, а Римската курия и българската държава, докато те имат само ролята на изпълнители. Та нали по това време гр. Сирмиум е в оная част на Моравия, която влиза в границите на българската държава и назначаването на епископ прави Методий глава на българска епископия (както казахме, Моравската епископия на България е създадена през 865 г., т.е. само три години по-рано). Но това вече е политически акт и без разрешението на българските власти той просто е немислим. В този смисъл ръкополагането на Методий може да се разглежда като свидетелство за активното участие на България в дейността на славянските равноапостоли — тема, която житията усърдно отбягват. Това би могло да обясни и скоростната процедура по ръкополагането, и участието на самия папа в церемонията. Но изборът на Методий си остава все така неясен. Защо е предпочетен той? Поради влошеното здравословно състояние на Кирил или има и още нещо, останало невидимо за нас? А може би намесата във висшата държавна политика е трябвало да бъде премълчана, ни подсеща представянето на събитията в „Пространното житие на Методий“.

Житието рисува следната картина. След смъртта на Кирил в Рим, Коцел — князът на Панония, изпраща писмо до папата с молба да му „отпусне“ Методий. Адриан удовлетворил молбата му и „Коцел прие Методия с голяма чест“. След като го опознал, той толкова го харесал, че го проводил отново при папата, този път с нова молба — папата да ръкоположи Методий за епископ на Панония.

Този текст явно не съответства на историческата истина, защото току-що казахме, че ръкополагането е станало още приживе на Кирил. Освен това липсват сигурни свидетелства за среща между Методий и Коцел след посещението в Рим, докато е известна такава преди него, когато братята са напуснали Моравия.

Спираме се специално на този епизод не поради посочените несъответствия, а защото той може би хвърля светлина върху друг един неясен момент от житието на Методий. Нека се опитаме да анализираме така представения епизод.

Първо, той отразява два исторически факта — срещата на Методий (заедно с Кирил) с Коцел в Панония при завръщането им от Моравската мисия в 866 г. и ръкополагането на Методий за епископ в Сирмиум през 868 г.

На второ място поставяме посочените две несъответствия от хронологичен характер.

На трето място наблюдаваме едно непотвърдено и малко вероятно твърдение, че Коцел измолил от папата епископския сан на Методий в Панония (трябва да е ясно, че Сирмиум е бил град в Долна Панония, наричана още и Панонска Моравия, и заедно с цялата област е влизал в границите на тогавашна България). В случая това последно твърдение е от второстепенно значение. Явно е обаче желанието на автора с това твърдение да постави Коцел в центъра на събитията. Затова нека тръгнем от тази точка, т.е. че Коцел е бил в центъра на някаква интрига, свързана със службата на Методий в Панония. И нека като начало се абстрахираме от неточностите в текста, да се доверим на логиката и да проследим докъде би ни отвела тя.

Според житията Коцел на два пъти занимава папата с молби относно Методий. Първият път — да му го изпрати, а вторият — да го ръкоположи. Ако допуснем, че Коцел действително се е застъпил за Методий, това най-вероятно е било свързано с посещението на братята при него на връщане от мисията си в Моравия (866 г.), защото изключваме възможността Коцел да е бил толкова настоятелен цели две години и пред двама папи. При това положение по-вероятно е казаното застъпничество на Коцел да има реално покритие в първата му молба, т.е. да е молил папата да му изпрати Методий, което би означавало Методий да се завърне в Панонска Моравия. Подобно искане обаче е невъзможно, след като Методий не е бил подчинен на папата, а той единствено би могъл да даде формалното си разрешение, доколкото тази територия е била във владение на Римската курия до завладяването й от аварите (582 г.). И точно потвърждение на казаното откриваме в писмото на Адриан до Ростислав, Светополк и Коцел (869), в което папата признава, че той не е успял да изпрати братята в Моравия, а това е сторил „благоверния цар Михаил“, т.е. Борис I.

С други думи, епизодът по наше мнение свидетелства по един неявен начин, че Коцел се е намесил Методий да остане в Моравия и след края на мисията — в Панонска Моравия. В отговор папата е дал благословията си, виждайки начин да възстанови правата на Рим над тази територия. За целта той е известил мнението си пред тримата местни владетели — Ростислав, Светополк и Коцел, и е насочил Коцел да се обърне за съдействие към фактора, който би могъл да удовлетвори молбата му — българският цар Борис-Михаил.

Във всички случаи, мисията в центъра на западната католическа църква Рим хвърля светлина и върху Моравската мисия, и върху участието на българската държава в разпространението на християнството и „словенската“ писменост. Можем със сигурност да приемем, че до този момент Солунските братя и техните последователи са разпространявали Глаголицата, доколкото „рушката писменост“, „с чертами и резками“ са опознали едва в Хазария. Последвалите пътувания до Моравия и Рим едва ли са им оставили възможността да съставят върху нейната основа руноподобната Кирилица и още по-малко да подготвят необходимите преводи за апостолската си работа. Ето защо най-голямата загадка, с която ни провокира мисията в Рим, виждаме в едно на пръв поглед странично обстоятелство — това, че само 50 дни преди смъртта си Константин приема монашеското име Кирил. Тъкмо това обстоятелство повдига важния въпрос, защо разпространената след смъртта на Кирил втора „словенска“ азбука носи названието Кирилица, по името Кирил, след като през почти целия си живот нейният създател е носил името Константин. По наша преценка, това е ключов въпрос при изясняването на обстоятелствата около българската азбука.

Бележки

[58] Попова-Мутафова, Ф. За българската азбука… с. 18–20.

[59] Охридски, К. Съчинения. Т. 3, с.140.

[60] Попова-Мутафова, Ф. За българската азбука… с.19.

[61] Пак там, с.20.

[62] Юхас, П. Цит. съч., с. 80.

[63] Рънсиман, С. История на Първото Българско царство. С., 1993, 94–95.

[64] Рънсиман, С. Цит. съч., 96–98.