Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Автор: Светлозар Попов

Заглавие: Българската писменост — известна и непозната

Издание: първо

Издател: Данграфик

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 2009

Тип: научен текст

Националност: българска

Печатница: Етикет принт

ISBN: 978-954-9418-40-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/866

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

1.12. Двете страни на златната монета

Цялото ни изследване върху житията и деянията на Солунските първоучители дотук бе насочено изключително върху работата им на книжовници, създали две азбуки, които разпространявали усърдно до сетните си дни. Такива са те и за официалната българска историография. И не само за българската. Явно историците недооценяват факта, че преди да станат книжовници и през целия си живот те са били преди всичко духовници. И че огромният труд, положен за преписването на толкова мащабна по обем книжнина съвсем не е бил единствено с ограмотителна цел, а заради превода на църковна литература от гръцки на църковнославянски език, за да стане Божието слово разбираемо и достъпно за българското и славянското население в българската държава и на Балканите. В този смисъл работата на Константин-Кирил по съставянето на Глаголицата, а след това и на Кирилицата не е нещо самоцелно — плод на изключителните му интелектуални търсения. Склонни сме да приемем, че делото му е било грижливо и продължително планирано и подготвяно на най-високо ниво за целите на византийската политика. Защото в нейните външнополитически приоритети водещо място винаги са заемали нескончаемите й имперски домогвания за разширяване зоните на влияние, като с времето единствено била заменила силата на оръжието със силата на словото. А пряката физическа зависимост от епохата на робството — с духовната зависимост и робство.

За разлика от Римокатолическата църква, Константинополската никога не се е делила от светската власт и на практика те са имали единна политика. Затова и Константинопол, като център на многоетническа империя, не е бил чужд на идеята за духовно приобщаване на съседните племена, народи и държави с помощта на християнството. За целта негови мисионери са изготвяли писмености за езиците на различните народи, за да могат по този начин да ги привлекат и подчинят духовно. Ярък пример в това отношение е делото на Мащоц-Мезроб — духовник, мисионер в Кавказкия регион, съставил азбуки за арменците, иберите (грузинците), албанците (азербайджанците), но и за други народи, сред които за хунобългарите в Кавказ — народите гаргарк и камичик’ хеп’т’алк, т.е. за белите хуни, обитавали през IV–V в. кавказката провинция Ути.[72] Да не забравяме, че сведения точно за същото ни предоставя и Пространното Кирилово житие. Тук, по време на прословутия диспут на Философа с триезичниците, сам той казва: „Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на свой език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много други…“[73]

Така Философът изброява поименно 12 народа, които славили Бога на своя език и ползвайки свои книги, т.е. притежавали собствена писменост. И тя им е служела, за да могат да славят Бога. Така вижда ролята на писмеността св. Кирил, така я оценява. Затова така следва да разбираме мотива му за съставянето на българската писменост. Тя не възниква случайно, а е пряко и неразривно свързана с покръстването на българите и славяните от българските земи и Западните Балкани. Ние обаче, вторачили се в книжовното дело на Солунските първоучители, като че ли оставаме слепи за тяхното черковно и мисионерско дело. Въпреки че ги наричаме „равноапостоли“ — приближени до учениците на Исус, разпространяващи Христовото учение. Така, държейки златната монета в ръка и омаяни от блясъка на едната й страна, не се сещаме да погледнем и другата. А тя не е по-малко бляскава от първата.

Случаят е класически пример за това как една грешка води до друга, защото объркването на Великоморавия с Чешка Моравия ни лишава от истината за Кирило-Методиевото дело — че то е имало за център славяно-българите от Българска Моравия. Те са съставили азбука за това население, превели са цялата църковна книжнина на неговия език, за да го доближат по-близо до Божието слово. Това става ясно от изследването на унгареца Петер Юхас. Той не само разкри истината. Той има силата и доблестта да я изрече на всеослушание и да въстане срещу заблудата, превърнала се в догма от родните академични авторитети. Точно благодарение на неговите разкрития ние осъзнаваме, както е осъзнал и той, че Кирил и Методий трябва да са имали особена роля в цялостния процес на покръстването на България, след като то съвпада по време с пребиваването им в Моравия; след като тя става център на една от първите български епископии, а Методий е де факто първият български архиепископ.

Да потърсим истината за покръстването на България от тези нови позиции. Защото по този въпрос на българските историци като че ли нищо друго не им идва на ума, освен кървавата разправа с непокорните боляри и техните родове. А ние вече видяхме, че само дипломатическият кадрил, разигран от Борис между двата духовни центъра на християнството — Константинопол и Рим, е продължил 4–5 години, от времето на официалното покръстване — 865 г. до Осмия църковен събор през 870 г., като за това време България на три пъти е менила ориентацията си. Как тогава да си мислим, че покръстването е било едноактна постановка — плод на моментната прищявка на българския владетел? И как се е случило така, че може би двете най-големи обществено-политически реформи в Средновековна България стават все по времето на Борис? Наистина, историците ни старателно са ги разделили с период от близо две десетилетия, но дали са за вярване? Защото и практиката, и елементарната логика подсказват, че едва ли става въпрос за две отделни реформи, а за една, както сочат историите на арменци, ибери, албанци и други народи. И че тя е отнела не година или две, а може би десетилетие. Затова нека се опитаме да потърсим разпръснатите късчета от пъзела и да ги свържем в една цялостна картина.

Би следвало като начало да уточним времето на събитията и етапите, през които е минал целият процес. Днес науката е приела, че става дума за две самостоятелни и независими едно от друго събития, първото от които — покръстването — е станало през 865 или 866 г., а второто е свързано с идването на Методиевите ученици в България — през 886 г. И този 20-годишен период служи за водораздел както между двете реформи, така и между известната практика (на покръстване с въвеждането на собствена азбука и превод на черковната книжнина на собствения език) и прецедента у нас. Все пак сянка на съмнение хвърля обстоятелството, че двете събития са се случили все при управлението на един и същ владетел — Борис I, чието управление съвременната наука датира от 852 до 889 г. Ето защо едно послание на император Михаил III от 844 г. до Борис предизвиква не само любопитство, но и повдига въпроса: бил ли е Борис владетел на България по това време, за да се обръща императорът към него?[74] Тук няма да навлизаме надълбоко във въпроса, но не може да не отбележим нещо, което привлече вниманието ни — че за старите ни автори от епохата на Възраждането: Блазиус Клайнер (1761 г.), йеросхимонах Спиридон (1792 г.) и Юрий Венелин (1853 г.) царуването на Борис започва близо десетилетие по-рано — скоро след смъртта на император Теофил през 842 г., когато папа бил Сергей II (843–847), т.е. през 843–844 г.[75] Няма да коментираме обстоятелството дали старши, или младши съвладетел е бил Борис. Интересно е и самото съдържание на посланието, в което императорът предлага Борис да освободи пленения монах Теодор Куфара на цена, каквато сам определи. А интересът идва от това, че името на същия Теодор Куфара срещаме в едно от допълненията към българския превод на Манасиевата хроника от времето на цар Иван Александър. Според него плененият монах е бил заменен срещу Борисовата сестра, също пленница, но в императорския двор. Най-същественото в случая е, че тя като пленница приела християнската вяра, била покръстена и ограмотена. Именно това обстоятелство накарало Борис да се запознае с христовата вяра непринудено и последователно, докато стигне до решението за покръстване на страната.

Още по-любопитно става съобщението, ако допълним, че при завръщането си в България царската сестра била съпроводена от личния си духовен наставник — някой си Методий от Тесалоники. Това обстоятелство — съвпаденията в името на духовника и на неговия град Солун, кара Б. Шкодров и П. Юхас, а векове преди него и Йосиф Асеманий, да изкажат предположението, че това е солунският равноапостол.[76] Излишно е да казваме, че липсват преки свидетелства за това. Единствената ни възможност е да преценим възможно ли подобно нещо, като проверим, доколко казаното би могло да се вмести в границите на времето, или хронологическият фактор ще го определи за несъстоятелно и ще го отхвърли. И така, да се вгледаме в биографията на Методий. Знаем, че той е роден през 815 г. и следователно към времето на събитията, които коментираме, е бил около 30-годишен. От „Проложното житие на св. Методий“ знаем, че „Когато стана на 20 години, поставиха го княз на славяните. И като прекара там 10 години, научи славянски език.“[77] Известно е, че след това се е замонашил. А сега и най-елементарният разчет показва, че по времето, когато Борис е откупил сестра си срещу Теодор Куфара, Методий вече е бил отдаден на духовното поприще и той действително би могъл да бъде духовният наставник на безименната сестра на кана.

Записаното за замяната на Теодор Куфара срещу сестрата на Борис откриваме и представено като легенда от Продължителя на Теофан — съвременник на събитията, а това показва, че записаното в допълнението към Манасиевата хроника не е нещо късно от времето на превода й, а много по-ранно, от епохата на самите събития.[78]

Разбира се, този разчет е важен и бихме могли да го определим като необходимото условие към доказателството на хипотезата. Той обаче не представлява аргумент с доказателствена стойност. Съвпаденията в имената на Методий и на град Солун наистина са аргументи, но твърде общи и недостатъчни. Има един друг явен, но некоментиран факт, който е по-убедителен. Става дума за това, че Методий е етнически българин, подобно на знатната пленница. И не само това, но той би следвало да е и неин родственик като потомък на кан Сабин и на Кубратовия вуйчо Органа (Гостун). В този смисъл все още младият Методий — етнически българин от знатен царски род, свързан дълбоко с българската царска династия, син на богат, достоен и доверен византийски военачалник, чието семейство се нарежда сред първите хора като управител на област, не само приел Христовата вяра, но и лишенията на монашеския живот, действително би бил особено подходящ за духовен наставник на знатната пленница — сестра на българския кан. Явно императорското благоволение не му е било чуждо, за да бъде назначен едва 20-годишен на високата административна длъжност. И защо ли се е замонашил точно по времето, когато императрица Теодора е подготвяла размяната на високопоставените пленници? Случайно ли е станало това? Това замонашаване изобщо негово решение ли е било, или някой му го е предложил? Както му е предложил да бъде назначен за управител. Този засега последен аргумент звучи далеч по-убедително и придава смисъл на забелязаните съответствия между имената на двамата Методиевци, общия им град Солун и тяхната монашеска принадлежност. Но той става още по-убедителен, допълним ли го с ранните години от житието на по-малкия му брат Константин.

Ранните години от съзнателния живот на Константин изглеждат още по-странни, предопределени и белязани от императорското благоразположение, но и от Божията милост. Едва 17-годишен (според някои автори 14-годишен) останал сирак, без баща, Константин е отведен в Константинопол от логотет Теоктист около 843 г., може би още приживе на император Теофил (829–843 г.). Тук му е предоставен свободен достъп до византийския императорски двор — изключителна привилегия, която най-ярко разкрива отношението към него от страна на върховната византийска власт. Да оставим настрана, че това става след смъртта на баща му. А и персоналното ангажиране на висшия императорски чиновник с отвеждането му е не по-малко показателно. Още повече, че тъкмо Теоктист е един от най-доверените императорски чиновници, след като е назначен за регент на малолетния Михаил III. Все за същото изключително внимание свидетелства и обучението му в Магнаурската школа, при това с прякото участие на Фотий — любимец на императора, негов доверен секретар, а по-сетне и патриарх на Константинополската църква. Тук Константин се представя отлично и на 20-годишна възраст му е присъдена титлата „философ“. Следват блестящите му изяви на теолог, философ, дипломат, книжовник и лингвист, обвити в сянката на държавния довереник под благия поглед на благодетеля Фотий. Ясно е, че Константин се радва на специалното отношение на властите в Константинопол. Коментирайки това странно обстоятелство, М.Маргаритов и Елде фон Сумтал отбелязват: „Правителството в Константинопол сигурно е имало други основания, за да доведе в Константинопол един младеж, произхождащ от българско болярско семейство. Този случай напомня за отношението към друг умен български младеж, а именно княз Симеон, който по-късно също така бил доведен в Константинопол, приет в Магнаурската школа и имал достъп до императорския двор… Намеренията на византийското управление при случая с Константин-Кирил не могат да се подкрепят с документи. Ние предполагаме, че те били свързани с покръстването на българите и с проектираното от византийската власт изнамиране на българската азбука.“[79]

Свидетели сме на едно изключително отношение на привилегированост и благоразположение на императорския двор към младите Методий и Константин. Виждаме какви грижи и усилия полага централната власт за тяхното изграждане и израстване. Находчиво М. Маргаритов и А. фон Сумтал подчертават паралела с младия Симеон, заслужил по-късно с делата си прозвището „Велики“. Очевидно, че ги подготвят за специална мисия от особено значение за византийската външна политика. Българският им произход сам подсказва обекта, станал цел на византийската дипломация. А черните монашески одежди разкриват основната им задача. Прави са Михаил Маргаритов и Ангелика фон Сумтал в тяхното допускане. Каква друга би могла да бъде целта на Византия, освен поставянето на непокорния си и опасен съсед в духовна зависимост? Споменът за обсадата на Константинопол от войските на Крум Страшни е бил все още близък и болезнен. Оръжието вече не е било най-сигурното средство на империята и тя се е опитвала да прибегне към духовното му подчинение. Това е задача от първостепенно значение за бъдещето на Византия и тя е пристъпвала към грижливата й подготовка.

Забележете само как период от година-две събира като във фокус толкова разнородни на пръв поглед събития: появата на историческата сцена на новия български владетел Борис I (843–844), отвеждането на непълнолетния Константин в Цариград (843 г.), писмото на император Михаил III до Борис през 844 г., освобождаването на пленената българска принцеса и появата на Методий в българския двор.

А ето и още една легенда, посветена на покръстването на българския владетел и българската държава, предложена ни от Продължителя на Теофан, в която се набива на очи името Методий на духовника, покръстил България. Веднъж поръчали на един византийски монах живописец на име Методий да изрисува ловни сцени по стените на канския дворец. Един ден Борис поискал от него да нарисува нещо много страшно. Тогава Методий, като добър християнин, се опитал да изобрази картината на Страшния съд, така както си го бил представял — с наказанията и мъките на грешниците, с възнаграждаването и блаженството на праведниците. Тази сцена така силно развълнувала българския кан, че той сам решил да приеме християнството.

Както отбелязахме, тази легенда е интересна най-вече с името на монаха живописец, чиито умения в живописта и християнската му фантазия принудили Борис да се покръсти. Съвременните ни историци почти напълно са я игнорирали и дори не я коментират, а Стивън Рънсиман само изказва скептицизма си относно нейната правдоподобност. За разлика от тях Йосиф Симоний Асеманий (1687–1768 г.) е на друго мнение. Като отчита времето и мястото на Моравската мисия и обстоятелството, че преди да стигнат в Моравия, Константин и Методий са покръстили българите, а и самата Моравия е на българска територия, той заключава: „… просто се стига до извода, че самият той (Методий) не е бил различен от онзи живописец Методий, който по заповед на българския крал Михаил е изписал онази прочута картина на Второто пришествие Господне. Съвпадат времето, името на Методий, мястото на проповядването…“[80]

Кой е този монах живописец и наистина ли това е Методий — братът на Кирил, така или иначе не можем да сме категорични. Както и не можем с категоричност да защитим самата легенда. Затова нека потърсим сред изворите съществуват ли свидетелства за мисионерско-кръстителската дейност на двамата Солунски равноапостоли в България. След като вече сме се уверили, че и мисията по Брегалница, и тази в Моравия в действителност са на българска територия. И след като знаем, че те не са били възпрепятствани от българските власти през всичките повече от 20 години. Накрая, единствено България протяга ръка на прогонените Кирило-Методиеви ученици и спасява тяхното дело за вечни времена.

Добре ни е известно отрицателното становище по въпроса на официалната ни историография и оскъдицата на писмени свидетелства сред изворите. Не разбираме обаче онези наши историци, които говорят за липсата на всякакво отношение от страна на българските власти и още повече за страха на братята и техните ученици, които не смеят дори да преминат през българска територия. Все пак нека си направим труда да проверим, защото единственото, което сме разбрали дотук, е че не можем да вярваме на историците си.

Интересно съобщение за кръстителска дейност на Константин-Кирил в България откриваме в неговото „Проложно житие“, където четем: „След това отиде при българите, проповядвайки Христовото учение“.[81] Подобна картина ни описва и „Второто българско житие на св. Наум“: „Като обхождаха (Константин Философ, Методий и учениците им, вкл. и Наум) и поучаваха мизийския и далматинския народ, навсякъде той вървеше след тях, дори до стария Рим“. А ето по какъв своеобразен начин ни представя мисията на Кирил и Методий сред българите и архиепископ Теофилакт Охридски: „Понеже славянският или българският народ не разбирали писанията, изложени на гръцки език, светците смятали това за най-голяма загуба и намирали основания за своята безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна на българите. Те тъгували, страдали и се отказали от живота.“[82]

Редно е да си припомним и изворите, свидетелстващи за мисията на Константин по долината на р. Брегалница, свързана и със създаването на азбуката, и с покръстването. Говорим за „Краткото Кирилово житие“ („Успение Кирилово“, IX–X в.), за „Солунската легенда“ (XI–XII в.), „Българска апокрифна летопис“ (XI в.) и за „Житието на св. Климент Охридски“ (XI в.). Става дума все за ранни източници, които навсякъде говорят за „българско население“ и „български князе“, за „български език“ и „българска епископия“. Нещо повече, самото заглавие на т.нар. „Солунска легенда“ е „Слово на Кирил Философ как покръсти българите“. И забележете, това е заглавието на словото, което сам Кирил прави с признанието, че е съставил азбука за българите. Забележете как не разделя и не разграничава покръстването и съставянето на писменост. Напротив, той представя двата акта в единство, пояснявайки, че обучението цели покръстените да предават истинската християнска вяра.

Ще допълним с „Моравска легенда“ №4, рисуваща твърде убедително картината за дейността на Солунските братя: „И така, като тръгнал (Кирил заедно с Методий), първо пристигнал при българите, които с Божия помощ обърнал чрез своята проповед във вярата. Като продължил от там, пристигнал в страната Моравия“. Тоест, мисията си братята започнали с покръстването на българите, и едва след това отишли в Моравия. А от „Моравска легенда“ №6 научаваме: „Когато узнал всичко това, папа Николай се възрадвал на това, което му било съобщено, именно за покръстването на българския моравски народ“.

От документ с подписа на император Михаил III от 863 г. научаваме: „В 863 г. мир с княза на българите Борис. Борис получава областта между Желязната врата (Демир капу) и Дебелт (при днешния Бургас — б.а.), наричана от българите «Загоре». Борис преминава към християнството — изпращане на един епископ и няколко свещеници за мисионерстване.“[83]

Така разбираме, че приемането на християнството е било сделка между Борис и Византия, срещу която императорът отстъпва на България цялата област Загоре. Научаваме, че самото покръстване е станало през 863 г., а не през 865 или 866, както се мисли. И накрая, че по този повод през 863 г. в България е изпратена духовническа мисия за проповядване на Христовото учение. Странното намираме в отсъствието на каквито и да са други свидетелства за това и в учудващото съвпадение във времето на тази мисия в България с Моравската мисия на Кирил и Методий. Да не забравяме, че Моравия на княз Ростислав е влизала в границите на българската държава и че две години по-късно, когато са поставяни основите на бъдещата църковна организация в страната през 865 г., град Морава е обявен за център на една от 6-те български епископии. Стигаме до извода, че мисията в България, за която пише Михаил III, е в действителност мисията на Кирил и Методий в Българска Моравия.

Смятаме за редно към изворите, свидетелстващи за кръстителската дейност на Кирил и Методий в България, да допълним и източниците, които вместо за българи и български народ говорят за мизи и за мизийски народ. Така например, Димитър Хометиан (XIII в.) представя Методий за „учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ“. За Климент отбелязва, че е „… станал сподвижник на водачите Кирил и Методий и водач на целия мизийски народ в благочестието“. По-надолу и пояснява кой е този мизийски народ, когато говори за произхода на св. Климент: „… бил родом от европейските мизи, които обикновеният народ знае и като българи“. Затова, когато говори за ръкополагането на Климент като епископ, пояснява: „… тогава и Климент бил издигнат на епископски престол, като бил поставен от Методий за епископ на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната“.[84]

Традицията на средновековните хронисти да наричат българите „мизи“ е добре известна, за да ни учудва. Затова нямаме никакво двоумение при разчитането на следния текст от „Второто житие на св. Наум“ (X в.): „Този преподобен и велик отец Наум израсна в Мизия… и се присъедини към равноапостолите Константин Философ и брат му Методий, които обикаляха и наставляваха мизийския и далматинския род, вървейки с тях навред, та чак и до Стария Рим.“[85]

Обобщавайки свидетелствата по темата за мисионерската дейност на Солунските братя в Първото българско царство, Петер Юхас отбелязва: „Мисионерската дейност на Кирил и Методий в България е намерила място и в руски, хърватски и чешки хроники. Според съставената през втората половина на XII в. «Хърватска хроника», а и съгласно «Моравската легенда» (XII–XIV в.), Солунските братя са покръствали в България, тръгвайки от Моравия, а «Чешката легенда» (XIII–XIV в.) сочи, че те са отишли в Моравия след покръстването в България. От своя страна хрониката на Нестор «Повесть временных лет» (1113 г.) отбелязва: «Кирил, оставяйки Методий в Моравия, се завърнал в България». Възможно ли е всички български, византийски, хърватски, моравски, чешки и руски агиографи и хронисти да грешат?“

Трябва да се съгласим с Петер Юхас, че не са по-малко от дузина средновековните извори, свидетелстващи, че Кирил и Методий са пряко свързани не само с въвеждането на славянската и българската писменост, но и че са взели активно участие в покръстването на България. Много е вероятно тъкмо те да са главните организатори и ръководители на кампанията. Да си припомним легендата за живописеца Методий, убедил с изкуството си Борис сам да приеме Христовата вяра. А след като толкова жития, хроники, легенди и други писмени документи твърдят единодушно това, на кого да вярваме? Странно, как ли академичната ни общност не е отрекла и самата Моравска мисия, след като византийските дворцови хроникьори са я премълчали? Или са се задоволили с подмяната на Българска с Чешка Морава? А като са започнали всичко да зачеркват, защо не зачеркнат изобщо и Методий, след като името му така и не се споменава в „Пространното Кирилово житие“. Сякаш Кирил не е имал такъв брат и не са орали цял живот в една бразда? Може би биха го зачеркнали, ако се бяха позадълбочили и не бяха игнорирали споменатата легенда, която го поставя в центъра на събитията. Ако бяха обърнали внимание на думите на архиепископ Теофилакт как Методий дарявал българския кан с благочестивите си слова, когато Борис е представян за духовно чедо на великия Методий. Ако не бяха забравили, че именно Методий е фактически първият български архиепископ.

За разлика от всичко отричащите ни „учени“, около Освобождението не толкова претенциозните им предшественици са били по-наясно с нещата. Затова в един „Месецослов“ от 1857 г., издаден от Драган Цанков, Коста Маринов и Коста Славчев, може да се прочете: „За да идат в Моравия, св. Методий и св. Кирил трябвало да минат през България и на същата година виждаме у българския царски двор св. Методий, който кръщава Бориса… Борис след малко издаде тайната и издаде заповед да се кръсти целия народ. Той не се възпрял само да кръсти своя народ, но му дава да има и своя книжнина“.[86] Ето как преди 150 г. в три изречения е казано всичко и за покръстването, и за писмеността. Те са дело на Солунските братя, и най-вече на Методий, който покръстил Борис, а след него и останалия български народ. Това станало по пътя на равноапостолите към Моравия.

Кирил може да е по-ученият, по-даровитият, по-бляскавият теолог, книжовник и пламенен оратор, но името на Методий изпъква в книжнината, отразяваща покръстването на българите. Виждаме го близо до Борис още от времето на пленената сестра на кана и при самото му покръстване. И затова не приемаме твърденията, че българският кан е бил чужд на делото на Солунските равноапостоли. Напротив, той ги настанява при личните си приятели и довереници Чеслав и Есхач. Истината е, че целият им съзнателен живот и по-точно цялата им кръстителска и мисионерска дейност е преминала на територията на България, още от времето на Брегалница. А това означава и под властта на българския владетел Борис I. Неслучайно Фани Попова-Мутафова е отбелязала кой император Михаил е изпратил братята в Рим: „Кирил и Методий не могат да бъдат пратеници на Михаил III, защото той и патриарх Фотий са скъсали всякакви връзки с Рим. Не могат да бъдат и пратеници на новия император Василий и новия патриарх Игнатий, защото Кирил като близък на убития император и сваления патриарх, не може да стане довереник на Василий — убиеца на Михаил. Тогава чии пратеници са те в Рим?… А в едно писмо на папа Адриан до Ростислав и Коцел, писано след смъртта на Св. Кирил, намираме, че Кирил Философ и брат му Методий били изпратени в Рим от благоверния император Михаил… Ясно е, че никой друг освен българския император Михаил Борис не е изпратил двамата братя в Рим. Затова и папата посреща Кирил и Методий с нечувани почести извън града, заобиколен от целия си клир и много народ“. Същото е забелязал още К. Иречек: „Двамата братя бидоха посрещнати дружелюбно в Рим, понеже носеха мощите на папа Климент I и защото тъкмо тогава се разчиташе да бъдат привлечени българите за римската църква“[87]

Следователно Борис съвсем не е бил надалеч от делото на Кирил и Методий. Напротив, той ги покровителства с цялата си власт и до голяма степен перипетиите, през които те (и особено Методий) преминават, П. Юхас обяснява именно с неговата политика на лавиране между Константинопол и Рим.

Да се чудим ли тогава на благочестивите слова, с които Методий дарявал Борис? В известна степен делото на Кирил и Методий е дело и на самия Борис. Пътищата им се оказват преплетени още от 40-те години на IX в., докогато Бог ги е разделил. Специално с Методий това са цели четири десетилетия. Затова не бива да се питаме защо учениците им, прогонени от сплетните на епископ Вихинг пред папата и Светополк, намират спасение именно в България. И забележете само думите, които използва архиепископ Теофилакт, описвайки състоянието им: „… закопнели за България, мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие“.

Мнозина автори обръщат внимание на тази картина и повдигат въпроса: защо учениците им идват в България на Борис, а не във Византия, след като мисията е представяна за византийска? Събитията след кончината на Методий се развиват твърде еднозначно, за да докажат прякото и активно участие на България в тях. Защото след неговата смърт втори български архиепископ става Горазд — посоченият от самия Методий негов заместник, а трети е Климент — друг негов ученик. А това не са само изявени книжовници. На първо място, това са най-висшите български духовници. Но и най-висшите български книжовници.

Хората, оглавили прохождащата Българска църква и положили основите на Златния век на българската култура. В този смисъл, писмената и верската реформи по времето на Борис не са две отделни и независими едно от друго събития, както ни внушава академичната мисъл. Това са двете страни на една и съща златна монета. И нейният блясък продължава и днес да осветява пътя ни като народ и като държава!

Бележки

[72] Табаков, Д. Хоризонтът на познанията. С., 1999, с. 102–103, 109–111, 119–120, 125, 126, 128.

[73] Охридски, Кл. Из живота на Кирил. — В: Из стара българска литература, С., 1988, с. 62.

[74] Маргаритов, М. и др. Цит. съч., с. 51.

[75] Шкодров, Б. Цит. съч., с. 86.

[76] Пак там; Юхас, П. Цит. съч., с. 76.

[77] Проложно житие на Методий, — В: Прослава на …, с. 84.

[78] Продължителят на Теофан, цитат по Рънсиман, Ст. История на Първото българско царство. С., 1993, с. 90.

[79] Маргаритов, М. и др. Цит. съч., с. 50–51.

[80] Асеманий, Й. С. Цитат по П. Юхас, с. 76.

[81] Проложно житие на Кирил. — В: Прослава…, с. 83.

[82] Теофилакт, архиепископ. Из живота на Климент Охридски. — В: Прослава на…, с. 58–59

[83] Документ на император Михаил Трети, цит. по П. Юхас, с. 61.

[84] Цит. по П. Юхас, с. 105.

[85] Второ българско житие на Наум, — В: Прослава на…, с. 92.

[86] Попова-Мутафова, Ф. За българската азбука. — Авитохол, 1995, № 2, с. 17.

[87] Пак там, с. 19.