Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

1.2. Писмеността като политически акт

Понастоящем въпросът за народностната принадлежност на Св. Кирил и Методий представлява истински проблем, в резултат на упоритите фалшификации през последното столетие. В интерес на истината, в посветените им жития и други съчинения този въпрос почти не е коментиран, което означава единствено, че той е бил добре известен на времето и не е бил предмет на дискусии. Все пак, свидетелства от изворите не липсват. В Краткото Св. Кирилово житие (известно и като Успение Кирилово IX–X в.) е дословно записано: „Той беше родом българин“.[18] Това свидетелство е единственото от онзи период, което конкретно указва народността на Св.Кирил. Да не забравяме обаче, че за негов автор се приема Св.Климент Охридски — най-близкият и изявен ученик и последовател на светите братя, което придава особена тежест на твърдението. Днес не са малко учените, които смятат, че това твърдение е напълно достатъчно за отговора на въпроса за етническата принадлежност на светите братя.

Известни са и по-късни източници, определящи Св.Кирил като българин. Призненският сборник от XV–XVI в. недвусмислено свидетелства: „Преподобният отец наш Кирил бил родом от Солуна града, по рождение българин…“[19] Известен е и друг източник от предславистичния период — „Пролог“, издаден в Москва през 1641–1642 г., който определя Кирил като „родом българин“.[20] За отбелязване е, че едва наскоро след това време започват да се изказват становища, че светите братя били гърци, римляни (византийци), славяни или илирийци.

Наистина, житията мълчат по този въпрос, и ние посочихме единственото, което прави изключение — „Краткото житие на Кирил“, писано от св. Климент Охридски. Там пише: „По род и рождение той е българин“!? Но как да се доверят маститите ни научници на български автор, когато той може да е пристрастен? Пък дори и да се казва Климент Охридски. Ще ни се на това място само да посочим един кратък откъс от родовата хроника на рода Билиг, така както тя е представена в трети том на сборника „Джагфар тарихи“, хвърлящ светлина върху повдигнатия въпрос за принадлежността на братята равноапостоли, тук решен без колебания.

Билиг бил син на Юргана (или Буюрган), т.е. на известния ни от „Именника“ български владетел, записван като Органа и представян тук за вуйчо на Кубрат — брат на неговата майка. Един от синовете на Билиг се наричал Кубар и той бил получил от Аспарух управлението над Македония. Следват по права линия имената на Именъяр-Билиг, Шада-Идик, Келбир, а неговият син Саин е в действителност въпросният български кан Сабин — обвинен в измяна, забегнал от България и намерил прием при императора в Константинопол. Неговият син Бир Егет имал две жени — хазарка и византийка, и от последната — син на име Тархан. Самият Тархан имал двама сина — Банджу (или Методий) и Куштан (Константин). Те създали на мястото на унищожената от византийците кашанска азбука нова, за което били преследвани от императора, но били спасени от Римския папа и българския цар Борис. А в Русия азбуката им била утвърдена от Знаещия Олег — синът на Рюрик, наскоро след 895 г.[21]

За каква азбука и за какъв език става дума, когато говорим за делото на Св. Кирил и Методий, отговора намираме в думите на Теофилакт Охридски (XI в.): „Борис основа българска епископия на Брегалница и там постави клир, който да извършва богослужението на български език“.[22]

Косвено свидетелство по въпроса предлагат податките от изворите, според които сред усвоените от Константин-Кирил езици са посочени и гръцкият, и славянският, от което следва логичният извод, че той не е бил нито грък, нито славянин. Тогава единствено остава да е бил българин, защото по това време на тая земя други компактни народностни групи просто е нямало.

На това място ще припомним онзи пасаж от „Пространното житие на Св. Методий“ (IX в.), на който обръща внимание Д. Табаков и където се твърди, че „царят… даде му да управлява едно славянско княжество… та да научи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне.“ „Методий не е ли познавал обичаите на славяните — пита г-н Табаков, — не е ли обичал славяните преди да бъде назначен за управител?“[23]

Накрая, изкушаваме се да запознаем читателя и с доводите на Васил Априлов, който пръв от българските възрожденски просветители изказва открито и защитава тезата за българския произход на братята Кирил и Методий в съчинението си „Българските книжници или на кое словенско племе собствено принадлежи Кирилиевата азбука?“ (Одеса, 1841). Той изказва аргументи с предимно логически и психологически характер, които и днес заслужават внимание: 1. За да състави някой една азбука за определен език, той би следвало да владее изключително добре този език; 2. За да направи някой превод от един език на друг, той също трябва да владее този език; 3. Свещените книги не биха могли да бъдат преведени само от двамата братя, а трудоемкостта е изисквала труда на много повече преводачи; 4. Всеки, който познава гърците, веднага би изключил гърци да съставят писменост за които и да са варвари, поради изключителната им горделивост и самолюбие; 5. Във всички стари паметници езикът на Кирил и Методий бива наричан български, а не гръцки.[24]

Няма да се спираме повече на този въпрос, на който са посветени цели монографични трудове. Можем само да кажем, че изложените дотук аргументи ни дават основание да твърдим уверено, че Кирил и Методий са етнически българи, било то от българското население на Македония и Солунско или от Преславската престолнина. Това означава, че съставената от тях азбука е била предназначена за българското население от Първото Българско царство, докъдето са стигали пределите му. И ако тук става дума за някакви славяни, това са българските славяни, живели от столетия редом с българите и в границите на българската държава. Защото по това време на Балканите съществуват само две държави — Византия и България. Славяните все още не са създали своите първи организирани обединения — хърватите при великия жупан Мутимир (892–900), а сърбите още по-късно — през 1159 г. при великия жупан Стефан Неман. Дотогава името им все още е означавало „роб“, тъй както го намираме и днес в западноевропейските езици (нем. Sklave, англ. slave).

За кой народ е била предназначена азбуката на братята просветители разказва „Солунската легенда“, в която сам Константин-Кирил говори за себе си: „Когато българите научиха за мене, всички български князе дойдоха пред Солун и водиха три години война, като казваха: Дайте ни тогова, когото Бог ни е изпратил, поради което те ме дадоха. Българите ме посрещнаха с голяма радост и ме заведоха в града Ровно, на река Брагалница. Аз им написах 35 (32) букви.“[25]

Обсъждайки въпроса за българския характер на азбуките Глаголица и Кирилица, трябва да се спрем и на още един аспект. Дотук изяснихме, че те са дело на българи и че са били предназначени именно за ползване от българското население. Неясно обаче остава кой стои зад самата идея за създаването на българската писменост. Обикновено се приема, че тя е плод на византийската дипломация, в опита й да приобщи България към своята сфера на влияние в борбата й за надмощие над Римската папска власт. Това впечатление се засилва още повече от хронологичната връзка между приемането на източното православие и завръщането на Кирило-Методиевите ученици в България — два политически акта, действащи все в една и съща посока.

Съвсем неоснователно на самата българска държава се гледа като на пасивна и без проява на самостоятелна инициатива страна. Забравя се, че по това време тя е все още могъща империя и един от основните държавно-политически центове на средновековна Европа. Тя е имала правото на свой избор и самостоятелен глас при определяне на съдбините си, което се проявява при продължителните и драматични събития около приемането на християнството. До голяма степен с тях е свързано разпадането на християнския свят на източно-православен и римо-католически. Знаем го и от искането за автокефално управление на българската църква и най-вече от условието за съгласуване на черковната практика със старите български празници, което цар Владимир Расате отстоява, след като „хвърлил в тъмница“ архиепископ Йосиф — изпратен от Византия за глава на българската църква, докато той не изпълнил договореното задължение. Защо тогава да гледаме на създадената пак по същото време българска писменост по друг начин?

Спомняйки си просветителската дейност на Кирил и Методий по долината на р. Брегалница и българския Срем, можем ли още да се чудим на кого и за какво му е била необходима българската писменост и кой е бил неин поръчител? Отговорът е един. И той категорично сочи като инициатор за създаването й царя-реформатор Борис I Покръстител. А ние бихме добавили и Просветител. Затова и „… великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския Княз Борис Първи…“[26]

В този смисъл имаме предвид не само ония най-общи принципни заключения, до които ни водят известните исторически факти и на които обръщат внимание някои съвременни изследователи.[27] Например, че все по неговото царуване става създаването на двете български азбуки, посрещането на Кирило-Методиевите ученици на българска земя, възникването на Търновската и Охридската писмени школи и приемането на християнството, превода на основната църковна книжнина и синхронизирането на християнската със старата българска празнично-обредна система. Имаме предвид нещо друго. Дискутирайки проблема за мястото на цар Борис във всичките тези събития, Фани Попова-Мутафова повдига въпроса, чии пратеници са Кирил и Методий в Рим. На византийския император, или на византийския патриарх? И сама си отговаря, че това не би могъл да бъде ни единият, нито другият. Защото патриарх Фотий — учителят и благодетелят на двамата братя е вече заточеник. Колкото до император Михаил III, той е убит предната 867 г. от своя довереник Василий I, заел мястото му на византийския престол. Но дори и да не се бяха случили тези събития, те и двамата отдавна са скъсали всякакви връзки с Рим. Да си спомним схизмата от 863 г. Колкото до новите — император Василий I и патриарх Игнатий — те в никакъв случай не биха се доверили на хора от обкръжението на свалените от тях предшественици. Тогава за кой император Михаил пише в писмото си папа Адриан II до княз Ростислав, че е изпратил светите просветители в Рим? „Ясно е, че никой друг освен българският император Михаил (Борис) не е изпратил двамата братя в Рим. Затова и папата посреща Кирил и Методий с нечувани почести извън града, заобиколен от целия си клир и много народ… Ако той бе пратеник на Цариградската църква, никога не би приел иночество от Рим. Но като пратеник на клонящия към католичество цар Михаил-Борис, естествено той е могъл да стори това.“[28]

Така стигаме до извода, че всичко свързано с българската писменост е дело българско. Българи са нейните създатели. Азбуките са били предназначени още преди създаването си за българското население и българската държава. И тъкмо поради това е намерила естествения си прием не другаде, а в Българското царство. Това обаче означава активната страна на българската държава, което все още убягва от вниманието на мнозина съвременни историци. Приемайки картината, наложена ни от академичната наука, излиза че българската азбука попада в България съвсем случайно, само поради капризите на ревнивото немско духовенство, прогонило със сплетните си учениците на светите братя Кирил и Методий. Така ли е било в действителност?

Имаме всичките основания да не приемаме тази удобна за панславянските среди версия и да я обявим за поредната фалшификация, доколкото тя се опровергава от старата българска литература. В „Български апокрифен летопис“ е отбелязано: „И цар Борис кръсти цялата българска земя и създаде църкви по река Брегалница и там прие царство.“[29] Явно става дума за съобщение, което ни връща към твърдението от „Солунската легенда“, че българите завели Константин Философ в град Ровно, на р. Брегалница, където той сътворил за тях азбука. Все за същото говори и Теофилакт Охридски, като казва: „Борис основа българска епископия на Брегалница и там постави клир, който да извършва богослужението на български език.“

Цитирайки споменатите три източника от XI в., Фани Попова-Мутафова обръща специално внимание на една наблюдавана от нея разочароваща и обидна зависимост: „Трябва да минат петдесет години след Освобождението, за да четем в учебниците на свободното българско царство, че Светите братя били превели гръцките църковни книги на славянски език, че в Рим славянското евангелие било осветено от самия папа и т.н. А самите солунски братя — ту да се наричат гърци, ту византийци, ту славяни… Защото в нито един от тези източници не се и споменава за някакви славяни, а се говори навсякъде за българи, български език и българска книжнина“

И така, три стари източника (единият от които византийски) твърдят, че цар Борис I е владетелят, който има заслугата за привличането на Константин-Кирил в най-югозападните български покрайнини. Там той е създал азбука от 35 (32) букви, а поставеният от царя клир извършвал богослужението на български език. Ако към казаното допълним и мнението, че мисията му на Брегалница е предхождала тази в Хазария, това означава, че азбуката е била съставена преди 860 г. С други думи, тя е била готова сравнително скоро след посещението му в Арабския халифат през 855 г. и далеч преди Моравия. Следователно, първата просветителска мисия на Константин-Кирил е в България.

Бележки

[18] Кратко житие на Кирил. — В: Прослава на …, с. 78.

[19] Попова-Мутафова, Ф. За българската азбука. — Авитохол, 1995, № 2, с. 17.

[20] Симеонова, Г. Цит.съч., с. 28.

[21] Джагфар тарихи. Т. 3, 98–99.

[22] Попова-Мутафова, Ф. Цит. съч.

[23] Табаков, Д. Хоризонтът на познанията. С., 1999, с. 86–87.

[24] Априлов, В. Избрани съчинения и писма. …с.27.

[25] Солунска легенда. — В: Из старата бълг. литература. С., 1988, с. 126–127.

[26] Теофилакт. Из житието на Климент Охридски. — В: Прослава на…, с. 62.

[27] Симеонова, Г. Цит. съч. с. 64, 90–105.

[28] Попова-Мутафова, Ф. За българската азбука … с. 19, 20.

[29] Български апокрифен летопис. — В: Из старата бълг. литература, с. 130.