Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

3. Резкица — руноподобното писмо на старите българи

Време е да оставим древната епоха на цар Кардама и да се върнем към българската писменост, за да потърсим точното й място сред известните ни писмености.

В предходната глава разгледахме Кирилицата в светлината на твърдението, че тя произлиза от гръцката азбука. Науката отдавна е приела, че тя пък на свой ред е произлязла от финикийската азбука и е дала живот на латиницата. В този смисъл бихме могли да разглеждаме азбуките на гърци, римляни и Кирилицата като продукти на финикийската азбука, макар и от различни поколения. Нотка на съмнение върху тази идилична картина хвърля Глаголицата. По-горе обърнахме внимание върху дълбокото вътрешно сходство между нея и Кирилицата. Това обстоятелство налага извода, че Глаголицата би следвало да е също продукт на гръцката азбука.

Защо обаче буквите й имат съвършено друга форма и защо е било нужно на Константин-Кирил да ходи при сарацините, за да я състави — тъй и не се разбира. Истинският проблем обаче създават буквите от втората част и на двете азбуки, съставени от Солунските братя. Какъв е техният произход и защо, появили се в Глаголицата, те не са отпаднали в Кирилицата, след като тя била разновидност на гръцката азбука? Нали в нея те отсъстват? Тогава откъде ги е заимствал Философа и защо не ги е използвал същите и при Кирилицата, а и тях е подменил с нови графични знаци? Така стигаме до големия въпрос за първоосновата на азбучната писменост въобще. Вярна ли е тезата, че всички азбучни писма водят началото си от финикийското, или е съществувало друго, още по-старо, дало началото на азбучните писмености, включително и на финикийската? Любопитно е да проследим разполагаме ли с някакви данни в това отношение.

Лично ние сме склонни да гледаме на сходството под малко по-друг ъгъл и за нас то свидетелства за общия замисъл, вложен при съставянето на азбуките. Защото освен общ създател, Глаголицата и Кирилицата имат и обща първооснова. Това са азбуките на хуните в Кавказ, съставени от епископ Кардост в периода 515–529 г. и век по-ранната азбука на св. Мащоц-Мезроб — просветителят на арменци, ивери и кавказки албанци. Но и те, подобно на Кирил и Методий, по мнението на Д. Табаков, са само едни съставители, но не и автори на писмеността.

В действителност и Мащоц-Мезроб, и Кардост, и Кирил са ползвали за модел руноподобното писмо на старите българи, откривано навред по земите, обитавани някога от тях — в Дунавска (Аспарухова) България, във Волжка (Котрагова) България, в Стара Велика България на кановете Ирник и Кубрат. Точно за това писмо Черноризец Храбър пише за дедите си: „… с черти и резки… четяха и гадаеха“. И пак за него научаваме от Пространното житие на св. Кирил, за откритите от него в Херсон евангелие и псалтир, „писани с рушки (резки) букви“. А някога дедите ни са наричали с думата „резкица“ писаря, „този, който пише с резки (върху кожи)“, твърди „Веда Словена“.[106] За стари книги говори и известният надпис на кан Омуртаг: „Годината на появата на истинския бог бе 6328. Принесоха се жертви и се заклеха за… книгите“. А каква е била съдбата им, научаваме от отговорите на папа Николай I на поставените му от княз Борис въпроси: „Вие питате, какво трябва да се направи с нечестивите книги… Те естествено не трябва да се запазят, защото, както е записано: «лошите беседи развалят добрите нрави», но именно като вредни и богохулни да се предадат на огън“.[107].

Свидетелства за руноподобната българска писменост откриваме и у волжките българи. В книгата си „Волжка България и Европа“ Т. Яруллина отделя на този въпрос специална глава „Runica Bulgarica във Волжка България.“[108] (с. 107–155). В сборника летописи „Джагфар тарихи“ можем да прочетем, че първата българска писменост била изобретена от българите, преселили се преди хилядолетия от Идел (Волго-Уралието) в Самар (Шумер) и поради това наречена на името му „Самра“. Много по-късно тя била приета и от българите, останали в Идел, когато част от самарските българи шумери се завърнали в родината майка. Това станало по времето на прославения кан Буртас (VII в. пр.Хр.), известен в литературата с името Партатуа. Много по-късно тя станала основа на тюркската руническа писменост, появила се през VI–VII в. В края на III в. пр.Хр., по времето на българския кан Кашан — основоположникът на Кушанската (Кашанската) империя, било съставено т.нар. „кашанско писмо“ по името на своя реформатор. То било изградено върху част от знаците самра и било предназначено за официалните държавни и обществени нужди. Друга част от знаците самра останали да изпълняват религиозни и магически функции и тях продължили да ги наричат самра.[109] По мнението на Боно Шкодров гърците променили това наименование и започнали да наричат знаците самра като „тамга“.[110]

Според руско-съветските справочници „тамга“ е монголска дума, с която монголите наричали клеймото, таврото, поставяно върху кожата на домашните животни като знак за собственост. С времето думата променя първоначалното си значение и започва да се използва за обозначаването на печат, документ или грамота с хански печат. С монголските завоевания тя се разпространява из почти цяла Азия и в Източна Европа. Позицията на руско-съветската школа не е безинтересна за нас. Защото кушаните в Тарим или по-точно техните потомци — ефталити, хионити и кидарити, са били съседи на монголите. Ако държим на научната фактология, би следвало да се позовем на П. Юхас, който като лингвист констатира наличието на едни и същи езикови заемки на български думи в унгарския и монголския език, свързани с културното земеделие и животновъдството.[111] В този смисъл „тамга“ би могла да е също заемка в монголския език, като не е изключено да е и от гръцки език, предвид обстоятелството, че Кушанската империя възниква върху руините на т.нар. Гръко-Бактрийско царство, в което официален език е бил и гръцкият. Но освен че писмото самра било наречено тамга, кашанското писмо пък дедите ни нарекли „куниг“, твърди Б. Шкодров.

Това обяснение липсва в сборника летописи, но тъй или иначе, тук откриваме цяла глава, специално посветена на символите и гербовете на българските родове, на големите български градове и на повечето губернии във Волжка България. И първото изречение, с което започва главата, гласи: „Българите, подобно на другите народи имали свои символи, тамги или билъге (герб, знак) — родови, на градовете и на губерниите си…“,[112] откъдето подразбираме значението на думата „тамга“ — знак, белег.

Фалшификацията, която правят руско-съветските автори, придавайки монголски произход на т.нар. тамги, е повече от очевидна. Любопитна в това отношение е статията на Слави Дончев „Азбуката, наричана Кирилица“, където авторът представя 400 тамгообразни знака от Централна Азия с пояснението: „Хунски тамги, своеобразни хералдични знаци — клейма от Централна Азия, съществуващи от дълбока древност. През III в. пр.Хр. владетелят на Хунската империя кан Мо Тун заповядва на поданиците си да използват тези знаци освен като писмо, също и като знаци за собственост, с които обикновено белязвали конете и добитъка. Сред тези знаци се срещат китайски и тибетски писмени знаци, десетина гръко-латински букви, свастиката, египетският кръст — ангх (знак на живота), знаци на слънце и луна и… четирите знака от картите за игра“.[113] Излишно е да казваме как този кратък текст опровергава опашатите лъжи на руските енциклопедисти, грубо подменили името на гордите и достойни хуни с любимите (на руските историци) татаро-монголи и епохата на изписване на тамгите, отмествайки я само с 16 столетия напред. По-интересно е това, което научаваме за знаците тамги, че били ползвани и за писмо, и като знак за собственост от хуните още от времето на Мо Тун (209–174 г. пр.Хр.)

Както установяваме, времето за това нововъведение е на границата между III–II в. пр.Хр. Известно е, че в младите си години Мо Тун е бил заложник при юечжите, където е прекарал не малко време и няма как да не ги е опознал — тях и техния начин на живот, култура и вярвания. Въпросът е в това, че днес историците идентифицират китайските юечжи с кушаните, с асиите и асианите, т.е. с българите и тохарите. Без да навлизаме в спора дали и доколко идентификацията им с българите-тохари е достоверна, можем да допуснем, че тези тесни връзки между двата народа имат по-дълбоки корени още от III в. пр.Хр., ако не и по-рано. Това свидетелства, че появата на тамгите по времето на Мо Тун би могло да е заимствано от юечжите. Пак според волжките летописи писмената реформа на българското писмо била по времето на кан Кашан. Отделен въпрос е, че епохите на управление на двамата владетели са твърде близко и това повдига въпроса за произхода на посочените знаци — дали е хунски, или български. Не са ли те остатък от знаците самра след реформата с отделяне на кашанската азбука.

В кашанското писмо знаците се подреждали отляво надясно. За него още се споменава, че било използвано от кан Боян-Челбир (Сандилх — 538–590) г., който след като приел зависимостта си от Тюркския каганат, провел преброяване на населението на кашанско писмо. Освен всичко друго, той бил изявен книжовник и станал известен с това, че обединил древните български митове и приказки в едно сказание — „Шан Талгау“ („Сказание за Шан“), станало основа на известното ни „Шан къзъ дастани“ („Сказание за дъщерята на кана“). Автор на последното бил Микаил Бащу, което той писал, след като се оттеглил от поста на държавен секретар на кан Урус Айдар (805–855), като писането продължило от 865 до 922 г.

За нас по-важна е работата му като секретар, тъй като той продължил и завършил делото на баща си по превода на официалната българска книжнина, писана със старите български знаци куниг на арабско писмо. Освен това той успял да изнесе от Бурджан (Дунавска България) при многобройните си посещения там, част от застрашената с изгаряне след покръстването стара българска книжнина, писана на самра. Тази своя дейност Микаил Бащу продължил до самия край на живота си през 900 г. Делото му било наследено от сина му Габдуллах Микаил Шамс, който обаче бил силно отдаден на исляма и вероятно поради тази причина липсват данни за връзките с Бурджан. С това ползването на знаците куниг във Волжка България било преустановено, но съседите неверници — хазарите, антите, русите и карабългарите тангристи продължили да ползват старите знаци куниг.[114]

Както вече отбелязахме по-горе, летописите хвърлят светлина и върху някои страни от дейността на братята Кирил (Кущан) и Методий (Банджу) и сега няма да се връщаме отново към казаното. Редно е обаче да припомним, че Кущан и Банджу създали новата азбука, за да замени унищоженото от гърците кашанско писмо. Това твърдение е засега единственото писмено свидетелство за унищожаване на старата българска книжнина в резултат от покръстването, според указанията на папа Николай I.

Колкото и лаконични и разпокъсани да са данните относно старата българска писменост, засвидетелствана в „Джагфар тарихи“, те са достатъчно убедителни за това, че дедите ни са притежавали писменост преди времето на Кирил и Методий. Научаваме, че азбуката, използвана от тях в един продължил повече от хилядолетие период (от края на III в. пр.Хр. до към IX в. се е наричала „кашанска“ по името на кан Кашан). Тя била резултат от писмената реформа на българския владетел върху старата шумерска писменост самра. Била е ползвана и е оставила следи навред по земите, обитавани от тях — в Дунавска България, и във Волжка България, и в Стара Велика България, но центърът, откъдето започва разпространението й, е в Кушанската (Кашанската) империя. Защото и времето, и мястото съвпадат с данните от археологическите проучвания и по-специално на светилищния комплекс при хълма Сурхкотал (II–III в.) на територията на днешен Афганистан.

Тук е открита голяма каменна плоча с обемист текст, за който специалистите първоначално са допуснали, че е на гръцки език, тъй като буквите били гръцки. Те обаче не успели да го разчетат, освен една-единствена дума, и така разбрали, че е на стария бактрийски език. Във всеки случай, текстът показва, че векове след залеза на т.нар. Гръко-Бактрийско царство хората в Кушанската държава продължавали да говорят стария местен бактрийски език, а не ползвали гръцкия, както предполагали учените. Това поставя основателния въпрос относно естеството и на използваната азбука. Според К. Каменов ползваното писмо също не било гръцко, а силно наподобяващото го кушанско писмо.[115] И ето че сега „Джагфар тарихи“ говори за кашанско писмо, дело на кан Кашан — основоположникът на Кашанската (Кушанската) империя. Съвпаденията са поразителни, за да не ги забележим, или да ги премълчим, както правят това мнозина иначе претенциозни учени.

Накрая нека да допълним, че хазарите също са притежавали своя писменост. Каква точно е била тя, засега не е известно. За нас е важно да отбележим, че специалистите историци не правят разграничаване между езиците и културите на българи и хазари, което означава, че същото би могло да се отнася и до техните писмености. Или с други думи, българи и хазари са имали обща писменост. Да не забравяме честите срещи между двата народа, които историята им е отредила, и то не само на територията на Стара Велика България. Неслучайно държавата, която създават хазарите, представлява по форма на управление каганат, подобно на Кубратовата държава. И неслучайно българите разполагали с изключителни права в Хазарския каганат, с каквито нито един от останалите му народи и племена не са разполагали. Българите не само имали широка автономия в рамките на каганата, но до голяма степен те са едната от двете действащи сили в него, като дори в решаващи за съдбата му моменти са играли доминираща роля. Така стои въпросът с приемането на юдаизма за официална религия на каганата, с което той става единствената юдейска държава в световната история и родина на т.нар. евреи. Тези тесни връзки може би най-ярко личат в титлата „болгиций“, давана на областните владетели в каганата.[116]

Освен тук, българи и хазари срещаме и в други епохи и на други места по света, все така в близко съседство. Хазари и до днес обитават бившите земи на старата Кушанска империя на кан Кашан и хазарейците са един от главните етноси на територията на съвременен Афганистан. А нали точно тук българският кан провел реформата на старото писмо самра и наложил кашанската писменост. Ето защо, говорейки за хазарската писменост, най-логично е да допуснем, че това е било същото кашанско писмо или близка негова разновидност.

Свидетелства за хазарската писменост намираме в две писма на хазарския цар Йосиф, в които той се позовава на „нашите книги“ и „родословните книги на нашите предци“. Още по-впечатляващо е свидетелството на персийския историк Фахр-ад-Дин (1206), който съобщава: „Хазарите също имат писменост, която произхожда от руската… Те пишат отляво надясно с букви, които не са съединени помежду си. Имат общо 21 букви. По-голямата част от хазарите, употребяващи писмото, са евреи.“ Разбира се, приказките за руската писменост в превода на персийския историк В. Бартолд определя като недоразумение и ние сме напълно съгласни с него. Това, което големият изтоковед не е видял, е съвпадението между персийския източник и „Пространното житие на св. Кирил“, където и двете говорят за „рушка“ писменост. Тъкмо затова споменатото свидетелство е важно за нас, доколкото то потвърждава казаното от св. Климент Охридски и представлява второ свидетелство за рушкото писмо.[117]

Това свидетелство е интересно и поради пояснението, че буквите не са били свързани помежду си. То отразява руноподобния характер на хазарското писмо. Писмените знаци могат да бъдат свързани с лекота в случаите, когато те се пишат или рисуват, докато при чертаене или изрязването им, т.е. когато писмото е с „черти и резки“, свързването им е неудобно и изисква допълнителни и никому ненужни усилия и време. В този смисъл разяснението на персийския летописец ориентира за техниката на писане и ние го разглеждаме като надеждно указание. Ето защо хазарското писмо е било с „черти и резки“, т.е. руноподобно — каквото е било и българското.

Прав е М. Артамонов, като сочи връзката на рушката писменост с надписите от Маяцкото градище и крепостта Саркел. Има известно право да ни изпраща към Централна Азия, Седморечието и Турфан. Жалко е обаче, че и той не е видял това, което е било пред очите му и отказва да коментира връзката му със старата българска писменост, след изказаното тъкмо от него мнение за общия характер в културите на българи и хазари. А може би го е пропуснал съзнателно, след забележката на Г. Турчанинов, че бил „в плен на българската идея“.

Дотук разбрахме, че първата българска азбука самра е станала основа на по-късната кашанска писменост, както и на системата от специални религиозни и магически знаци, която продължили да наричат самра. Самите знаци били използвани и като родови, градски или областни гербове. Те били наричани също ТАМГИ или БИЛГЕ и последното наименование ни отпраща към българската дума БЕЛЕГ, българското етническо име, но ни напомня и за шумерското „билге“ — родоначалник, праотец — и за шумерския Билга-меш (Гилгамеш).

Летописите ни предлагат и понятието „КУНИГ“. Обикновено под „куниг“ се разбира книга, и то такава, писана на кожа и с резки, пояснява сборникът „Веда Словена“. Същевременно в текста названието „куниг“ бива ползвано за обозначаването на старите български писмени знаци. Книга или знаци — възниква въпросът. А отговорът му най-неочаквано намираме отново в шумерския език, където с думата КУНУККУ е наричан царският монограм.[118] По същество става дума за знак или за комбинация от инициалите на човека. Следователно шумерското „кунукку“ означава знак, символ или герб, подобно на тюркско-монголското „тамга“. За работата ни това „кунукку“ е особено интересно, защото то е близко по звучене до българските „куниг“ и „книга“ и същевременно ни отпраща към света на древните шумери, с които „Джагфар тарихи“ свързва възникването на първата българска писменост самра. Същото казахме и може би още по-категорично бихме отнесли за думата „билге“.

И така, налице са немалко писмени свидетелства и у нас, и у волжките българи, а и в чуждата литература, според които старите българи са притежавали своя писменост преди тази, съставена от Кирил и Методий. Първите научни наблюдения по нашите земи в това отношение са проведени още през 1905 г. от Карел Шкорпил. Като оставим без коментар табуто по темата, наложено от сателитния прокремълски режим в София, включително и практиката на целенасочено изчукване и заличаване на подобни компрометиращи, „ненаучни“ находки за целите на „науката“, трябва да отбележим, че първото обобщено представяне на писмени знаци по нашите земи е направено едва през 1980 г. в монографичния труд на Людмила Дончева-Петкова „Знаци върху археологически паметници от Средновековна България — VII–IX в.“. Описани са общо 1337 знака, като 14 от тях наподобяват глаголически, 185 — знаци от Кирилицата и гръцката азбука и 783 са руноподобни.

През 1992 г. П. Добрев публикува книгата си „Каменната книга на прабългарите“, която бележи нова значителна стъпка в изследването на старата българска писменост. Като начало авторът се спира върху известните надписи от Мурфатлар и установява, че от общо 31 надписа 26 са писани на „прабългарско руническо писмо“, както той ги определя. Описва 53 самостоятелни знака от всичките общо 437 знака в 26-те надписа. Това свидетелства, от една страна, за ограничения брой ползвани писмени знаци (53), а от друга — за висока честота на употребата им — средно по 4–5 пъти на знак. Това доказва твърде убедително, че в случая не става дума за йероглифна или за сричкова писменост, а за буквено писмо. От друга страна, той обръща внимание на посоката на писане и четене — отляво надясно, каквато е общо взето рядкост за азиатските писмености.

Изхождайки от тези белези, П. Добрев установява, че подобни надписи се откриват и на много други места из нашата Дунавска България: в Плиска, Мадара, Преслав, Равна, Калугерица, Крепча и пр. Наред с това, разширявайки ареала на проучването си, той установява сходни надписи на различни места от времето и на територията на Кубратова България — в Южна Украйна и Северен Кавказ още през VI в.[119]

Обобщавайки данните от тия изследвания върху писмените знаци в земите на Дунавска България, Б. Шкодров описва общо 132 различни знака, като на 75 от тях установява фонетичното значение, а на 9 — цифровото. Истински впечатлен е от видимото сходство на някои от тези 132 прабългарски рунически знака с аналози в Глаголицата и Кирилицата.[120]

За изненада на мнозина изследователи става ясно, че дедите ни са прибягвали до използване на писмеността си твърде често, и то не само за целите на държавното управление, но и в ежедневния бит. Знаци и надписи се срещат по скали, каменни блокове и надгробни плочи, върху керамика и метал, по облеклата на мъже и жени, върху оръжия и брони, и дори върху празничните хлябове и погачи. По широкото и разнообразно приложение на писмеността си старите българи нямат друг аналог сред древните народи. Археолозите са искрено впечатлени от находките на знаци и надписи, поставяни върху строителни материали — каменни блокове, тухли, греди и керемиди, пряко указващи целта и предназначението им по строителните работи, открити в руините на Саркел и Маяцкото гробище, но и у нас — в Плиска и Преслав. Особен интерес сред парчетата керамика от крепостта Саркел буди наличието на такива, върху които се откриват знаци, наподобяващи букви от Кирилицата, както и печати и монограми, включително и оня костен печат с герб, обявен за герб на киевския княз Светослав (Угор Борис).

Няма да е пресилено, ако кажем, че и в най-стари времена дедите ни са били грамотен народ и са притежавали своя собствена писмена система. Можем да приемем, че знаците на тази система до голяма степен са вече известни, а може би и разчетени. Това позволява на авторите да говорят за руническа или руноподобна писменост. Ето защо редно е да определим точното място на старата българска писменост сред останалите рунически писма.

Преди това е редно да внесем известна яснота върху многобройните руноподобни азбуки, описани на територията на Южна Русия и Украйна, известни като аланска, касожка, тюркска, донска, кубанска, салска и пр. Запознавайки се с материалите по въпроса, публикувани в руско-съветската литература, човек остана с впечатлението, че тук едва ли не всяко второ село е притежавало своя азбучна писменост. В някои случаи отделни автори свързват някоя от многобройните писмености с местното славянско население, ако и славяните да не са се били появили все още на историческата сцена. Това обаче не бива да ни учудва, особено след споменатото за „руските“ букви и писменост, с които братята Кирил и Методий се били запознали в Херсон и които им послужили да съставят азбуката си.

Добре разбираме положението на руските и особено на съветските изследователи историци, заложници на панславизма и на руско-съветския имперски хегемонизъм. За руския малоценностен комплекс спрямо всичко българско говори още Димитър Съсълов. Ако оставим настрана налаганата по въпроса цензура и погледнем спокойно и добросъвестно, би трябвало да отбележим поне две общи за всички тия южноруски писмености зависимости. Първата: всички те са толкова близки помежду си, че за съществена разлика е невъзможно да се говори. И второ: земите, където са намерени споменатите писмености, са били някога територии, обитавани от старите българи през V–VI в. В този смисъл всички тези писмености имат един общ знаменател и това не е нещо друго, а хунобългарското присъствие по онова време на тези територии. И ако се вгледаме в създалата се картина, ще трябва да кажем, че зад наименованието донска писменост се крият руническите надписи от Маяцкото градище — дело на старите българи, а зад кубанската писменост стоят кубанските българи — купи-булгар, както са ги записали старите хронисти. Продължавайки в този дух, да погледнем на аланите през погледа на сборника „Джагфар тарихи“. Тук името им е изведено от това на кан Алан (140–107 г. пр.Хр.) — основоположникът на Аланската династия на българските владетели.

По същия начин бихме могли да погледнем и на народа каш — касогите, чието наименование ни подсеща за българския кан Кашан — реформаторът на старата азбука и създател на кашанското писмо. На нас обаче не ни е необходимо да ходим толкова далече, за да кажем, че по времето, когато са се появили т.нар. „аланско“ и „касожко“ писмо, хунобългарите вече са обитавали Северното Приазовие и Прикубанието и че това е времето, когато е възникнала Стара Велика България на кан Ирник, заела мястото на рухналата Хунска империя след смъртта на неподражаемия Атила.

Обсъждайки проблема с руника булгарика, както някои автори наричат българското руническо писмо, ние не би следвало да го изолираме от останалите рунически писмености и да не потърсим връзките и отношението му с тях. Още повече, че те са значително по-известни от него и е напълно естествено непознатата руника булгарика да бъде съпоставяна и сравнявана с известните германо-скандинавски руни.

Като начало трябва да поясним, че „руни“ са знаците на най-старата германска азбука, появила се през II–III в., изсичани или изрязвани върху камък, метал, дърво или кост. За най-ранно руническо писмо се смята готското, откъдето то се е разпространило и сред останалите германо-скандинавски народи — по Северното Причерноморие, Северна Европа, Скандинавия, на Британските острови, Исландия и Гренландия, а също и в Стара Ладога и Новгород. Различават се два вида рунически писма — стара руническа азбука (съдържа 24 знака) и млада — с 16 знака. Държим да обърнем внимание на т.нар. англо-саксонско писмо, което съдържа 33 руни. Сравнително по-късно — през VI–VII в., се появява и тюркското руническо писмо.

Самото понятие „руна“ води произхода си от старогерманското „ру“ и готското „руна“ — тайна. Това се обяснява с тайното, магическо значение, което старите германци са отдавали на загадъчните знаци. Старогерманските саги нерядко описват магическата сила на руните. Дори са известни трактати за това, как руническите знаци и текстове да бъдат ползвани за магия. По наше мнение самото това обстоятелство говори за привнесения характер на писмеността у германо-скандинавците. Ето защо заслужава внимание наблюдението на Б. Шкодров, че появата на първите европейски рунически писма съвпада по време с войните, водени от Рим за северните търговски пътища, контролирани до този момент от кушани и сармати. Последните привлекли като съюзници срещу Рим съседни племена и народи — масагети, готи, хуни, котраги и др., което има за последица разпространението на старата българска писменост и сред тези народи. Това обяснява според автора появата на знаците куниг и тамга върху бойните доспехи на изобразените над хиляда противникови воини на Трояновата колона, издигната в Рим през 111–114 г. в чест на императорската победа над даките-гетосармати.

Търсейки значението на понятието „руна“ и по-точно това, което му придават старите германци, Б. Шкодров ни връща към казаното за българската писменост в „Джагфар тарихи“ и представя следната логически издържана картина. При реформата си „Кан Кашан определил знаците, които да се използват за държавната кореспонденция и обществени контакти. Те били наричани «кашанско племе» или «куниг». Той отделил знаците с магическо и религиозно значение, които продължавали да се наричат «самра» или «тамга»… Под влияние на сарматските = българските знаци (самра, тамга) с магическо и религиозно значение, те (германците) възприели магическото им и религиозно значение и за своите знаци, отразено в старогерманския корен «ru» или готското «runa», означаващо «тайна».“[121]

За създател на готското писмо се смята готският епископ Вулфила (311–383 г.). За целта били ползвани като основа гръцката и отчасти латинската азбука, но също и рунически знаци. Според други Вулфила съставил азбуката си на базата на някакво старо руническо писмо, без да уточняват за какво по-точно руническо писмо става дума. Тъй или иначе, и двете становища говорят за някакво по-ранно руническо писмо и от това следва, че готското руническо писмо или по-точно писмото на Вулфила не е най-ранното, както се мисли, а такова е имало и преди него. И това подкрепя тезата, че старите германци са получили азбуката си от другаде и наготово.

Прави впечатление, че последователността в подредбата на руните до голяма степен съответства на последователността на буквите от гръцката азбука, което ще рече и на финикийската, и на латинската, на „гръцката“ Кирилица и на негръцката Глаголица. Това последно обстоятелство повдига въпроса относно правомерността на наложилото се относно примата на финикийската азбука. Защото ако приемем тезата за вярна за останалите от изброените азбуки като цяло, то за Глаголицата тя е неясна и трудно защитима.

Но готската руническа азбука на Вулфила повдига и други въпроси. Откъде в нея са се появили писмени знаци, които не се срещат в гръцката, латинската и финикийската азбуки, а наподобяват санскритски букви, китайски йероглиф, включително и на тамги, срещани из Централна Азия? Търсейки отговори, Слави Дончев отбелязва, че появата на азбуката на Вулфила е предхождана от хунското нашествие в Европа, като допуска, че тя би могла да е заимствана от нея. Но китайски йероглифи се срещат и в Кирилицата, и в Глаголицата, а наред с това са използвани в надписи от Първото българско царство и това внася нова позиция и перспектива на изследване.

Няма да сме изчерпали известното ни за руните, ако не разгледаме легендата за Один и руническите знаци. Според скандинавските „Еди“ руните били открити от Один, след като самоволно се подложил на страдание и висял 9 дни с главата надолу, прикован със собственото си копие Гунгнир за дървото Игдрасил. Накратко това е съдържанието на легендата и ако искаме да го свържем с живата история, трябва да се докоснем до въпросите: кой е Один, къде и кога е живял той?

Германо-скандинавските саги говорят за два класа богове или два божествени народа — аси и вани. Някога те живеели в съседство и били в тесни родствени и културни връзки. Страната на асите се намирала в Азия и била източен съсед на страната на ваните — Ваналанд (Ванахаймр), където Черно море разделяло света. Господар на асите бил Один, който живеел в двореца си Валхала (Валхьотл) в столицата си Асгард (градът на асите). Один се издигнал като могъщ и непобедим владетел и един ден той поверил властта над Асланд на братята си Вьо и Вили, а сам той начело на голяма войска се отправил на път. Първоначално достигнал Гардарики с неговия център гр. Холигард, а след това завзел земята на Саксландия, достигнал морето и се заселил на о. Одинсей във Фьоун.

Сагите представят Один като реално съществувала историческа личност, чиито подвизи довели до неговото обожествяване. От знаменит военачалник и завоевател той станал бог на войната, но и това не било всичко, защото бил представян и за бог на мъдростта. Като такъв той владеел магическата сила на руните, но наред с това бил и единият от тримата аси, създатели на хората.

Както казахме — Один, асите и ваните са исторически образи. Ваните обитавали Ваналанд, през която минавала р. Ванаквистл, идентифицирана с р. Дон. Асите били източни съседи на ваните и столицата им Асгард, днес някои изследователи я отъждествяват с гр. Ашхабад, в устието на р. Волга. Тук археолозите откриха останките на строителен комплекс, идентифициран с двореца Валхала. Самите аси се отъждествяват с аланите и с по-ранните кимерийци, а ваните — с народа венендер, т.е. с уногурите-оногундури. По време на похода си Один първоначално се отправил към Новгород (Гардарики), след това към земята на саксите и накрая достигнал Балтийско море, на о-в Фюн — р. и гр. Одензе.[122]

С това до голяма степен определяме географските координати на прародината на аси и вани и пътя на Один в похода му от района на Приазовието и Прикавказието до далечна Скандинавия. Така разбираме озадачаващите паралели между българската и германо-скандинавската митология. Става ясно, че т.нар. вани в действителност са българите-уногури, а асите са свързани с аланите и вероятно с българите-утигури и кутригури, определени от Прокопий Кесарийски като „хуните, наричани някога кимерийци“. Разбираме откъде иде наименованието на митичния дворец на Один — Валхала, по името на р. Волга, в устието на която той е бил разположен. И по българското име, защото и уногурите, и кутригурите, и утигурите, а според „Джагфар тарихи“ и аланите са все български етноси.

Вече знаем кои са божествените аси и вани. Знаем и къде е била родината им, преди да се отправят към най-северозападните кътчета на Европа. Това е достатъчно, за да сме наясно, че след като аси и вани са свързани със старите хунобългари в Причерноморието и Прикавказието, а Один е цар на асите, то тайнствените руни, които той овладял с толкова мъка и страдание, не могат да са нищо друго, освен хунобългарското руноподобно писмо, появило се тук през IV–V в. по време на Великото преселение. Останалото е второстепенно, независимо дали Один е хунският Аудан (Атила), или друга някоя историческа личност.

Сега да се опитаме да изградим една обща картина на всичките тези писмености, ползвали рунически знаци. В чисто хронологичен план цялата група сходни писмености би следвало да бъде разделена на две части, като едната включва (да ги наречем условно) чистите рунически писмености в лицето на готската и останалите германо-скандинавски писмени системи. Те са рунически, защото така са били наречени от народите, които са ги ползвали поради представата, която са имали за знаците им като нещо тайнствено и свързано с магическите сили. Вижда се, че това са по-късни писмени системи, възникнали след II–III в. Втората група включва по-ранни руноподобни азбуки.

Къде е мястото на руника булгарика в това множество от рунически писма? Отговорът на този въпрос откриваме в легендата за Один и според нея точно българските руноподобни знаци са заимствани и използвани за съставянето на германо-скандинавските рунически писма. Пак за същото говори и дълбокото вътрешно сходство между готското руническо писмо и това у дедите ни, на което пръв П. Добрев обърна внимание.

Навлизайки дълбоко във времето назад, той установява неочаквани сходства с надписи и особености на келтските и памирските (източноиранските) езици — паралели и в азбуката, и в граматиката. Накрая вниманието му е привлечено от сходства със знаци и цели думи от шумерския език. Най-голяма близост намира с древното еламско писмо, което се чете също отляво надясно.[123]

Допълнителни сведения по въпроса за писмеността на старите българи откриваме и в книгата „Светът на прабългарите“ на същия автор. Проследявайки набелязаната вече връзка с древното келтско и памирско писма, той обръща специално внимание върху сходствата с писменостите на британските кимри — потомците на античните кимерийци, на съседните им маркомани (сарматско племе) и готите — все народи, обитавали степите на Северното Причерноморие в миналото си. Тези три народа някога са притежавали свои рунически писма, които се оказват изключително близки до старата руноподобна писменост на дедите ни. Знаем, че готското руническо писмо е в основата на останалите рунически писмености на германо-скандинавските народи. Впечатляващо е, че и в трите споменати азбуки се откриват букви, близки и в начертанията, и в названията си с буквите от втората част на нашата азбука — тези, които липсват в гръцката и в латинската азбуки. А наред с това, наименованията на самите букви и в четирите азбуки представляват думи от келтски произход.[124]

П. Добрев дори говори за наличието на „особен блок от взаимосвързани писмености“ между споменатите писма на кимври, маркомани, българи и готи. След като веднъж е посочил наблюдаваната закономерност, той прави и следващата стъпка, сочейки Памир като географската област, откъдето са се разпространили през вековете кимери, келти и българи, за да се кръстосат пътищата им с тези на готите в Северното Причерноморие и Приазовието. По мнението на изследователя маркоманите са също келтски народ и писмото им по своите особености заема междинно място между писмата на кимври и готи. Не по-малък интерес представлява и датирането, косвено определено преди времето на появата на кимерийците по бреговете на Северното Черноморие, където обитават до VII в. пр.Хр., когато са прогонени от нахлулите от изток скити.

С това картината, която ни рисува П. Добрев, придобива следния вид. Келтските народи кимври и маркомани, както и старите българи, някога са обитавали района на Памир. Те са притежавали свои руноподобни писма, близки и сродни помежду си. Оттук кимерите пренасят своето писмо на запад към Северното Причерноморие, откъдето през VII в. пр.Хр. са изтласкани към полуостров Ютландия и Британските острови. По-късно хунобългарите също носят в Източна Европа руноподобното си писмо. Готите, оказали се в същия район през III–IV в., са се възползвали от съседството си с маркоманите и хунобългарите и съставят своя руноподобна писменост.

По-горе споменахме за каменния текст от Сурхотал от епохата на Кушанската империя, писан по мнението на К. Каменов на кушанската азбука. Но той е сравнително късен — от II–III в. Бактрия-Балхара е интересна за нас и с един друг археологически феномен — неизброимите изкуствени пещери, изсечени в скалите, дали названието „майка на хилядите пещери“. Подобни изкуствени пещери се откриват и в съседните територии на запад. Особен интерес представляват тези на територията на бившия Хорезъм и съседното обширно плато Устюрт. Разположени са в планинските и полупланинските области на средното и долното течение на р. Амударя, южно от Аралско море, и на запад до самото Каспийско море. Най-интересното в случая са изследваните стотици пещери при възвишенията Батентау и Таримкая. И по външните скали, и по вътрешните стени на пещерите се откриват многобройни петроглифи, доста от които имат руноподобен характер. Те са датирани през първата половина на II хил. пр.Хр., което ги прави едни от най-древните известни засега на науката руноподобни знаци.

Ако продължим наблюдението си върху тези мегалитни паметници в западна посока, ще установим, че веригата изкуствени пещери, започваща от земите на Бактрия-Балхара не само достига каспийското крайбрежие, но продължава по склоновете на кавказката планинска верига и в земите на Северното Причерноморие. Това явление можем да видим и в Източните Балкани, в близост до морето — Добруджа (м. Камен бряг), в скалите над Провадийско, по склоновете на Странджа и Сакар планина. Археолозите наричат тези изкуствени пещери скални гробници. Безспорно тази верига от каменни пещери, проточила се на хиляди километри между Средна Азия и Балканите, представлява определен интерес. Тя позволява да бъде проследено разпространението на мегалитната култура и движението на мегалитното население. Най-интересни са намерените каменни рисунки и руноподобни знаци. У нас археолозите не са открили подобни находки. Рисунки и руноподобни знаци има в естествените пещери, които са били обитавани някога — Магурата, Снежанка и др. Датирането им е от далеч по-древни епохи, в сравнение със споменатите при Батентау и Таръмкая. Това уточнение е важно, защото според нас то определя посоката на разпространение на мегалитната култура: от Балканите — на изток, към Устюрт, Таримкая, Бактрия-Балхара и Тарим.

Логично е да приемем, че другите обсъждани тук писмености, включително и тази на старите българи, не са рунически, дори и само поради чисто формалната причина, че носителите им не са гледали на тях като на нещо тайнствено и ние споменахме за широката им употреба специално при дедите ни за съвсем битови, строителни нужди. Ето защо, тази група писма не би следвало да бъде наричана рунически. От тази гледна точка по-прави са авторите, които говорят за руноподобни знаци и руноподобни писма. В този смисъл придобилото популярност название руника булгарика не е издържано методологично. То не е подходящо, защото поставя българското руноподобно писмо в групата на късните руническите писма. По този начин се заличават принципните различия между тях и най-вече времето на възникването им. Така например писмото на кимрите-келти е с векове по-старо от руническите писма на германо-скандинавците.

Този извод е особено важен за изследването ни поради няколко причини:

Първо, обективизира наличието на група руноподобни писмености, сред които и българската, векове преди появата на руническите азбуки.

Второ, показва генетичната връзка между класическите рунически писма с тези по-древни руноподобни посредством готската руническа азбука.

Трето, позволява да открием истинското название на този вид руноподобни писма. Според Д. Толкин елфите на Британските острови са притежавали два вида писма — рисувани или чертани, т.е. руноподобни. Оттук и названието КЕРТАР или съкратено КИРТ на вторите, поради обстоятелството, че са писани с кертек-черти. Поради тази причина, смятаме за удачно тези видове руноподобни писма да бъдат наричани с тяхното истинско наименование КИРТ или КЕРТАР. И защо да не използваме това келтско наименование, след като знаем, че имената на буквите сред споменатите азбуки на кимри, маркомани, готи и българи имат тъкмо келтски произход?

Но е възможен и друг избор, също толкова оправдан, само че с акцент върху писането с резки, както това е записал Черноризец Храбър. Още повече, че писането с резки предхожда във времето писането с черти. С резки дълбаят знаците върху камъка, врязват ги върху неизсъхналите глинени плочки, свещените изрезки наричат йероглифи, а народът ни нарича писарите — тези, що пишат с резки върху кожи — „рескици“. Резки, рескици, роски, руски, рушки — тези думи се срещат в българския народен език и в българската книжнина още от времето на Симеоновия Златен век и са пряко свързани с писането чрез резки. Затова освен по-стар, методът е и по-разпространен и популярен за дедите ни. Азбуката на Константин-Кирил и Методий те са нарекли Кирилица, защото пишат буквите, като ги чертаят. Преди това руноподобното си писмо те е трябвало да пишат с резки и можем да го наречем „резкица“. Това име звучи разбираемо и близко, като отразява най-точно акта на писане чрез изрязване, издълбаване. Съзвучно е с Кирилица, като подчертава, че става дума за друга българска азбука. Същевременно това съзвучие подсказва за видимото общо между тях, как резкицата е станала основа за по-късната Кирилица.

Четвърто, връзката между писмото кимру и българското писмо ни отпраща не само назад във времето, но и далече на изток, при планината Имеон, на което обръща внимание П. Добрев.[125] Както е добре известно, той навсякъде в работите си идентифицира Имеон с днешните Памир и Хиндукуш. В действителност обаче Имеон според старите географи е включвал и Тян-Шан и Западните Хималаи — планинските вериги отвъд Имеон на П. Добрев, на изток, надвесили се гордо над Таримската котловина.[126] Това място, превърнало се днес в пустиня, някога е било оживен и многолюден център на древни събития и култури. Оттук конните арии — тохарите, известни с името кушани или кашани — народът на българския кан Кашан, за който споменава „Джагфар тарихи“, са проникнали в Средна Азия и издигнали тук своята империя на мястото на западналата Бактрийска държава, преименувайки столицата Бактр в Балх, т.е. в Бълг. От тук (от Тарим) две хилядолетия преди това, потомците на цар Кардама — владетел на известните от индийските извори балхики или бахлики — са поели през непроходимите клисури на Каракорум и Хиндукуш на юг към Индия.[127] Белгиана, с това име за последен път древната прародина на дедите ни е записана на това място близо четири хилядолетия по-късно, върху географските карти на Меркатор, Хондиус и на П. Кери от XVII в. Така следите на старата българска азбука ни отведоха в Тарим. Точно там, където ни бяха отвели и следите на старата гръцка азбука. Следите и на двете азбуки стигат все до епохата на цар Кардама и цветущия някога Тарим — земята на културните балхики.

Точно тук, в затворения Синцзян — забраненият за света район на комунистически Китай, съвременните археолози попаднаха на едно от най-крупните открития за XX в. — некрополи с погребани в тях мумифицирани покойници, принадлежащи към европеидната раса. Тук около 1200 г. пр.Хр. са живели стройни, русокоси и синеоки европейци. По запазените тъкани на облеклата им учените ги отнесоха към днешните шотландци. Останките от колела наподобяват първите колела на колите, появили се по земите на Северното Причерноморие наскоро след опитомяването на коня, около 3000 г. пр.Хр. Особеностите на женските фигури се свързват с неподражаемите форми на момите и на младите жени, срещани единствено на територията на съвременните Украйна и България.[128]

Това обяснява загадката с появата на т.нар. тохарски език в Тарим, Централна Азия. Тохарите, които в „Махабхарата“ са записани като тугхра, таккас, таххас или тригартас, а етнонимът таххас се среща и с името БАГЛИКАС, т.е. „хора от БАЛГ/БАЛКХ“. Става дума за БАЛХИКИТЕ, които П. Добрев свързва с древните българи, оставили незаличими следи в епоса и историята на съседните индийски народи. ВАЛХИКА и тригарта са представени като синоними в „Рамаяна“, „Триканда деша“ и в „Раджатарангири“. Точно същите са представени и като „синове на каи-каия/хаи-хаия“, т.е. за хайхия — народът, в чието име Д. Димитров разчете името на българския родоначалник Зиези.

Бележки

[106] Веркович, С. Веда словена. Т.1. С., 1997, с. 652.

[107] Отговорите на Николай I по допитванията на българите. С., 1922, с. 99, впр. 103.

[108] Ярулина, Т. Волжка България и Европа. С., 2008, с. 107–155.

[109] Джагфар тарихи. Т. 2, с. 136; Т. 3, с. 87–88.

[110] Шкодров, Б. Писмените знаци на българите. Варна, 2007, с. 231.

[111] Юхас, П. Тюрко-българи и маджари. С., 1985, с. 26–27.

[112] Джагфар тарихи. Т. 2, с. 143–151.

[113] Дончев, С. Азбуката, наричана Кирилица — Авитохол, 2003, № 25, с. 46.

[114] Джагфар тарихи. Т.3, с. 41, 95, 99; Т.1, с. 34.

[115] Каменов, К. Цит. съч. с. 56–57.

[116] Артамонов, М. История Хазар. Ленинград, 1962, с. 196, 375.

[117] Пак там, 268–269.

[118] Добрев, П. Светът на прабългарите. С., 1994, с. 121.

[119] Добрев, П. Каменната книга на прабългарите. С., 1992, 37–39; 40; 72–73; 95–96;111–112.

[120] Шкодров, Боно. Писмените знаци на българите. Вн, 2006, с. 17–18.

[121] Шкодров, Б. Цит. съч., с. 230–234.

[122] Сверисон, Айгир. КОЙ СЪМ АЗ или житие рода българского. — Авитохол, 2004, № 27, с. 7–11.

[123] Добрев, П. Каменната книга на прабългарите. С., 1992, с.16,40,56, 57,59, 60, 80, 81, 88–90, 113–114, 117

[124] Добрев, П. Светът на прабългарите, с. 86–87, 91–92.

[125] Добрев, П. Светът на прабългарите, с. 87

[126] Димитров, Д. По пътя на българите. — Авитохол, 1999, № 10, с. 9–12.

[127] Голийски, П. Зиези, от който са българите. С., 2003, с. 379–381.

[128] Тайната на Таримската котловина. — Авитохол, 1995, № 2, с. 80–81.