Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

1. Глаголица и Кирилица — азбучните писма на българите

1.1. Кирил и Методий — общ поглед върху житията на Солунските равноапостоли в светлината на официалната историография

Да тръгнем от безспорно известното за българската писменост, още повече, че то съвсем не е много. Първо, това са нейните съставители — братята Кирил и Методий. Второ — наличието на две азбуки: Глаголица (буквица) и Кирилица. Оттук нататък неяснотите и противоречията изцяло доминират и дават живот на изброените по-горе въпроси и на още много други. Ето защо, пристъпвайки към проблема, намираме за естествено да започнем от житията на двамата братя-просветители. Да ги разгледаме в тяхната хронология, като се опрем на логиката на събитията. Тръгнали по съвсем самостоятелни и различаващи се житейски пътища, съдбите им постепенно се сближават и в един момент се сливат, за да се говори днес за Кирило-Методиевото дело като за нещо общо.

Те са родом от Солун, от издигнато семейство на военачалник. За дядо им се знае, че е дошъл тук като преселник, след като е изпаднал в немилост пред владетеля, на когото е служил.[2] Това предполага като най-вярна тезата, че той е беглец от съседна България. Според едни автори става дума за придворен на българския кан Кардам.[3] Други данни за родословието им предлага сборникът „Джагфар Тарихи“, от които разбираме, че братята водят произхода си от рода на Органа — вуйчото на Кубрат. А колкото до анонимния им дядо, оказва се, че това е злополучният кан Саин (Сабин) — прогонен от България и намерил прием при византийския император Константин V Копроним.

Това напълно съответства на недомлъвките, с които в житията им се загатва знатният произход на двамата братя и проблема с дядовата им чест. Баща им освен с името Лъв е записван и като Стефан,[4] а според „Джагфар тарихи“ той се е казвал Тархан, като по-вероятно става дума за титла. За самите тях в славянските източници се споменават имената Църхо и Страхота,[5] а според древния летопис — Банджо и Кощан.[6]

И двамата братя получават високо образование. Константин-Кирил (826–869 г.) учи в Цариград, в Магнаурската школа. Двайсетгодишен, той придобива титлата „философ“ и става библиотекар в църквата „Св.София“, а на 24 години му е гласувано доверието за опонент в диспута с иконобореца патриарх Анис. Пет години по-късно, през 855 г., Константин е изпратен на първата си мисия в чужбина — в Арабския халифат. Той има за учител императорския секретар и по-късен патриарх (858 г.) Фотий, който му става покровител и благодетел. Методий (815–885 г.) първоначално се отдава на военното поприще, а по-късно е назначен за управител на едно „славянско княжество“, за да „изучи“ и „обикне“ славяните като народ. След десетгодишна служба той напуска светския живот и се покалугерява в манастира Полихрон, в планината Олимп.[7]

В манастира на Олимп двамата братя се срещат и започват общия си жизнен път, след арабската мисия на Константин през 855 г.[8] Смята се, че преди хазарската мисия на двамата братя от 860–861 г. Константин (а може би заедно с Методий) е покръстил българските земи по поречието на р. Брегалница (гр. Ровно), където българският княз Борис I (853–889 г.) построил църква, поставил духовен клир, който извършвал богослужението на български език. За този период се отнасят думите на Константин „и им написах (на българите) 35 (32) букви“.[9] Т.е. в периода 855–860 г. се предполага, че той има контакти с българския владетел и не само покръства тези най-югозападни покрайнини на държавата му, но тук той за пръв път започва да разпространява азбуката си. Мисията в Хазарския каганат по инициатива на патриарх Фотий е предшествана от продължил повече от година престой в Херсон (Крим). Тук братята са изучили хазарски и самаритански езици, но най-знаменателното е, че се запознават с един самаранин, който им донесъл „книги самаранские“ — Евангелие и Псалтир, написани с рушки (рошки) букви.[10]

Година по-късно (862) моравският княз Ростислав изпраща писмо до константинополския император Михаил III с молба да му бъдат изпратени духовници, които да водят черковната служба на разбираем от местното население — „наш“ език. Това определя Моравската мисия на братята просветители, продължила три години (863–866 г.).[11] Официалната историография приема, че с тази мисия започва разпространението на „славянската“ азбука за пръв път, както и на подготвената преводна книжнина на „славянски“ език.[12]

Съществуват податки, че след тригодишния си престой в Моравия братята се завръщат във Византия и тук ги очаква известието за поредното им посланичество, този път по покана ,на самия Римски папа Николай I.[13] По пътя си (866 или 867 г.) те минават през Блатненското княжество (Панония), където също разпространяват „славянската“ писменост и богослужението на „славянски“ език. Широко известен от това време е епизодът с бляскавата защита на Константин Философ срещу църковната схизма на триезичниците на нарочен диспут във Венеция. Трябва да се отбележи триумфалното посрещане на големите просветители в Рим, където те донасят мощите на папа Климент I, намерени в Хазария.

За жалост, през 869 г. изтощеният от прекомерен труд Константин Кирил умира. Петдесет дни преди това той приема иночество и името Кирил.[14]

След неговата смърт Методий е посветен от папата в сан архиепископ на Моравия и Панония, със седалище в Сирмиум (Срем). Това му помага да мисионерства и сред хърватите, включително и по адриатическото крайбрежие. От това време са и тесните контакти на Методий и учениците му с панонския княз Коцел. Злепоставен от Залцбургския архиепископ, Методий е призован отново в Рим, където се защитил и отново е назначен за архиепископ на Моравия, този път в столицата Велеград на Великоморавското княжество. Тук Методий и неговите ученици остават дълго време — до неговата смърт през 885 г., като междувременно се наложило той за трети път да ходи в Рим и да се защитава от интригите и клеветите на непримиримото немско духовенство.

Година след кончината му учениците на двамата братя идват в България, пресичайки Дунава при Белград, някогашната Алба Булгарика.[15] Тук те намират радушен прием от българския цар Борис I, който им предоставя условия за мащабна дейност. Така възникват Търновската и Охридската книжовни школи — първите средновековни университети на Европейския континент, векове преди появата на този в гр. Болоня, който дълго време носи наименованието „Курия Булгари“,[16] което говори само по себе си.[17]

Двете книжовни школи, под ръководството на най-даровитите Кирило-Методиеви ученици, стават истинската люлка на българската и по-сетнешната славянска култура — катализатор за разпространението на църковно-славянската книжнина и православието по целия славянски свят. Това е истината за историята на славянската култура, оня „сладък плод“, който дълги столетия не дава мира на ревнивите радетели на заблудата, наречена панславизъм.

Бележки

[2] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из стара българска литература. С., 1988, 48–67; Симеонова, Г. Загадките около етническия произход на Солунските братя или на кое племе собствено принадлежат светците Кирил и Методий. С, 1999, с. 57, 58, 59.

[3] Маргаритов, М. и др. За Кирил и Методий. С., 2001, с. 48.

[4] Симеонова, Г. Цит. съч., с. 43.

[5] Маргаритов, М. и др. Цит. съч., с. 21–22.

[6] Джагфар тарихи. Т. 3, 98–99.

[7] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из стара българска литература. С., 1988, с. 53; Охридски, К. Из живота на Методий. — В: Из стара българска литература. С., 1988, с. 67, 68.

[8] Симеонова, Г. Цит. съч. с. 88.

[9] Попова-Мутафова, Ф. За българската азбука. — Авитохол, 1995, № 2, с. 17; Солунска легенда. — В: Из старата българска литература. С., 1988, с.127.

[10] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из стара българска литература. С., 1988, с. 54; Табаков, Д. Хоризонтът на познанията. С. 1999, с. 57.

[11] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из стара българска литература. С., 1988, с. 62.

[12] Маргаритов, М. и др. Цит. съч. с. 41–42; 74.

[13] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из стара българска литература. С., 1988, с. 65.

[14] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из стара българска литература. С., 1988, с. 62–66.

[15] Вълчев, Й. Календар и хронология. С, 2001, с. 63.

[16] Банковски, И. Нещо за прабългарите и по-специално за тези от тях, заселили се в Италия през VI–VII векове. — Нар. будител (Варна), № 3, 1994.

[17] Чилингиров, С. Какво е дал българинът на другите народи. С., 1941, с. 37–38; 43–46.