Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

1.6. Моравската мисия

Само година след завръщането на двамата братя от Хазария, византийският император Михаил III получава писмо-покана от великоморавския княз Ростислав. Това предопределя следващата им мисия, този път в Моравия.

Моравската мисия, като всичко свързано с дейността на братята просветители, крие доста неясноти и двусмислие. Някои изследователи говорят за първи и втори етап на мисията, други — за две мисии. Каква е истината? И изобщо, коя е Великоморавия на княз Ростислав — поставя въпроса Петър Юхас. Защото през IX в. в Европа са съществували едновременно две географско-политически области с името Моравия. Тогава за коя Моравия говорят житията на светите първоучители?

Известно е, че Моравската мисия е по покана на Великоморавския княз Ростислав, отправил писмена молба до император Михаил III да му изпрати учени хора, които да направят църковната служба разбираема за обикновените хора, на родния им език. Писмото е получено през есента на 862 или пролетта на 863 г. и наскоро след това братята се отправят на път. Посрещнати са с почести от Ростислав в столицата Велеград.[48] Мисията продължила три години (863–866 г.). Според мнозина тя е свързана с първоначалното разпространение на българо-славянската азбука. Вече посочихме, че в действителност най-напред това е станало в годините преди Хазарската мисия (860 г.), когато изворите описват просветителската дейност на Константин Философ по р. Брегалница, т.е. на българска територия. Съвременните изследователи допускат, че азбуката, носена от братята при Моравската им мисия е Глаголицата, доколкото се приема, че именно тя е била готова още през 855 г. Това се потвърждава от широкото й разпространение в Далмация и Хърватско. Последващият петгодишен период е бил единственото време, в което те биха могли да се занимават с подготовката на преводна християнска литература.

Изследвайки обстойно и задълбочено въпроса с Моравската мисия на Кирил и Методий, като се опира на цял набор писмени свидетелства още от тяхно време (IX в.), П. Юхас хвърля нова светлина върху проблема, оборвайки наложилите се в историографията фалшификации на чешките летописци от XIV–XVI в. Той разглежда работите на съвременници на братята равноапостоли, като т.нар. Баварски географ (IX в.) и свидетелствата на лотарингския игумен Регина (IX в.), както и на по-късни автори — византийския император и хронист Константин Багрянородни (X в.), хорасанеца Гардизи (XI в.), ползвал работите на персиеца Драйхани (IX в.), на баварския писател Авентин (XVI в.), на немския Хелмолд (XVI в.) и унгарския историк Д. Скленар (XVIII в.). Юхас обръща внимание, че те добре са различавали наличието на две области с името Моравия, тъй като са известни две реки с това наименование, и двете — притоци на р. Дунав.

Днес положението е същото и е прието да се говори за Северна и Южна Морава, като първата се влива в Дунав при гр. Братислава, а втората — при Белград. Южна Морава е била записана с името Маргус, по това на едноименната римска крепост близо до устието на реката, докато Северна Морава е била известна с името Марус или Марован. Етнонимът моравци се появява през 884 г. и е обобщено наименование на населението и от двете области, след обединяването им в едно от княз Светополк. Дотогава моравците са били известни като марахони или моравани, но специално южните моравци са били известни като маргенци.

Особено важно е да поясним, че Константин Багрянородни за удобство използва различни наименования на двете области и Северна Моравия я записва под това име, докато Южна Моравия записва като Мегали (т.е. Стара или Велика) Моравия. Именно тази Велика Моравия е Великоморавия на княз Ростислав. В географски смисъл центърът й съответства на областта Сирмия, по името на едноименния град Сирмиум (днес Сремска Митровица), оградена между реките Сава и Драва, достигайки на север р. Тиса, а на юг — р. Морава. На практика Великоморавия е включвала части от Горна Мизия, Долна Панония, Дакия и Далмация. Още от времето на Кубрат тя е била населена със славянски племена: т.нар. абодрити, браничевци и тимочани и земите им са граничели на север с маджарите (тюрките) в Унгария, на юг с хърватите, на изток — с българите и на запад — с карантийците. Дълго време център на областта е бил Сирмиум (Срем), но по-късно столица става Велеград, както Константин Багрянородни записва на гръцки Белград.[49]

Оказва се, че Великоморавия на княз Ростислав, станала повод за поредната мисия на Кирил и Методий, съвсем не е т.нар. Чешка Моравия, а Южна Моравия. Има и още нещо: тази Мегали Моравия по времето на солунските братя е българска територия, т.е. част от българската държава на Борис I — „Българска Моравия“, както я нарича П. Юхас.

Свидетелство за това, че Моравия е била българска територия и че точно моравските князе като български васали са проявявали интерес и желание за покръстването на областта, откриваме в „Солунската легенда“. Тук Константин разказва как българските князе като узнали, че се намира в Солун, се събрали и воювали за него, докато управата не им го предала. Любопитното е, че на първо място сред българските князе е посочен „Великият княз Десимир Моравски“.

Дали е съществувал моравски княз с това име не знаем, но името е безспорно славянско, а наставката му откриваме у известния южноморавски владетел Моймир I (830–846). Виждаме, че великият княз на Моравия е представен като български княз и това ще рече, че става дума за владетел не на Чешка, а на Българска Моравия. И този моравски български владетел е готов да воюва, за да бъде покръстен той и българският народ. Допълнително свидетелство намираме в използваното прилагателно „Великият“, отнесено към княза, защото със същия успех то би могло да бъде отнесено и към областта Моравия, по начина, както е направил това Константин Багренородни, записвайки Южна (Българска) Моравия като „мегали“, т.е. „велика“ Моравия или Великоморавия, както тя е влязла в българската история.

Косвено потвърждение на това ни дава писмото на император Михаил III, с което той препоръчал на княз Ростислав Константин-Кирил, като „най-мъдрия мъж, който владее и моравски език“.[50] Откъде ли Кирил е владеел специално моравски език, при все че е бил полиглот, бихме се запитали ние, доверявайки се на препоръката на императора? Възможно ли е за краткото време след хазарската мисия до тръгването му за Моравия (около година) той, колкото и да е мъдър и дори заедно с Методий, да състави азбука за непознатите му моравци, и да преведе някакво минимално количество църковна литература за проповедите си, за да се отправи на път? Но учудването ни става разбираемо, след като знаем, че те са се справили със задачата си блестящо. А обяснението ни го дава самият император, обръщайки се към Кирил, след като му е прочел писмото на княз Ростислав с думите: „Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.“ Езикът, наречен в писмото на Ростислав „наш“, т.е. моравски език и определен от Константин като „техен“, византийският император смята за еднакъв с езика на солунските славяни. „Езикът на българските моравци е бил идентичен с езика на останалите славянски племена в българската държава“ — завършва Юхас.

Само така можем да си обясним причината, поради която императорът е бил сигурен, че Константин знае моравски език. Просто той е бил еднакъв с езика на останалите славяни, който братята са познавали дори и бегло още от детството си. Нали бяха отраснали в Солун, обитаван по това време от многобройни славянски заселници? Азбуката, Глаголицата също беше готова и дори бяха я изпробвали вече при мисията си по Брегалница, затова Михаил III е говорил самата истина. На молбата на Ростислав той е откликнал коректно и адекватно, изпращайки му мъдрия човек, съставил азбука за българските славяни, който освен всичко се е бил подготвил и със самите проповеди на славянски език.

Заслуга на П. Юхас за българската история е идентифицирането на Великоморавия с Южна (Българска), с което опровергава наложилата се теза за Северна (Чешка) Моравия. Изследвайки задълбочено действията на известните от това време великоморавски князе Моймир I (818–846), Ростислав (846–870) и Светополк I (870–894), той недвусмислено установява, че те са били владетели на земите около Южна, Българска Морава (р. Маргус). Малко неочаквано за неподготвения читател се оказва, че Ростислав — великоморавският владетел, изпратил молбата до император Михаил III да му проводи хора, които да извършват богослуженията на собствения за народа му език — съвсем не е бил княз на Северна Моравия, както обикновено се мисли, а на Южна Моравия. Затова не бива да се учудваме, когато сред членовете на българското пратеничество на църковния събор през 879 г откриваме моравския княз Светополк. Или написаното в „Моравската легенда“ №6, която говори за мисията на братята сред „българския моравски народ“.[51]

Същата теза откриваме във „Второто българско житие на Св.Наум“, в което четем: „… и се прилепи (Наум) към равноапостолите Константин Философ и брат му Методий. Като обхождаха и поучаваха мизийския и далматинския народ, навсякъде той вървеше след тях, дори до самия Рим“.[52] От казаното следва да приемем, че Наум е обхождал мизийската и далматинската земя, т.е. българските, моравските и хърватските земи заедно с двамата братя, преди кончината на Кирил. А това би могло да стане единствено при първата Моравска мисия на братята от 863–866 г. Тя включва освен Моравия, също Мизийската и Далматинската земя. Т.е. Великоморавия е била в съседство с български и хърватски територии, което изключва тази първа мисия да е била в Чешка (Северна). И накрая, случайно ли времето на тази мисия съвпада с покръстването на самия български княз и целия му двор през 865 г.?

И така, Моравската или Великоморавската мисия на Кирил и Методий при княз Ростислав се оказва в Южна Моравия. По това време обаче част от нея е влизала в границите на българската държава, а друга част е била васална на Борисова България. Тогава Моравска или Българска е в действителност мисията? За правилното осветляване на въпроса П. Юхас привежда не едно и две свидетелства от руски, моравски, хърватски и чешки хроники: „Според съставената през втората половина на XII в. «Хърватска хроника», а и според «Моравската легенда», Солунските братя са покръствали в България, тръгвайки от Моравия, а «Чешката легенда» сочи, че те са отишли в Моравия след покръстването на България; от своя страна, «Хрониката на Нестор» (1113 г.) отбелязва: «Кирил, оставяйки Методий в Моравия, се завърнал в България.»“ Ето защо П. Юхас смята, че по-правилно би било да се говори за Българско-Моравска, вместо за Моравска мисия — мнение, каквото е отстоявал още Йосиф Асеманий през XVIII в.[53]

В дълбок мрак е покрито и времето около финала на Моравската мисия до последвалата скоро след това мисия на Константин и Методий в Рим. От житията е известно, че тя е продължила „три години“, „40 месеца“ или „три години и половина“. Писмото на княз Ростислав до император Михаил III се датира към есента на 862 г. или пролетта на 863 г. Оттук се приема, че началото на мисията е през същата тази 863 г. и следователно завършекът й трябва да се очаква някъде в края на 866 или по-вероятно през 867 г.

Въпросът е изследван подробно от П. Юхас и той не смята, че е възможно по-точното й датиране. Все пак проблемът с датирането на Моравската мисия не е неразрешим. Известно е, че писмото на папа Николай Първи, с което той кани Константин и Методий в Рим, е от 866 г. Такова е датирането му от Й. Асеманий, възползвайки се от „Италианската легенда“ и „Моравска легенда“ № 6. От друга страна, според „Пространното житие на Кирил“, папата го поканил, след като научил за него след бляскавото му представяне във Венеция при спора му с триезичниците: „С тези думи и с още много други думи философът ги посрами, остави ги и си замина. Като узна за философа, римският папа изпрати за него“[54].

Константин-Кирил отива във Венеция при завръщането си от Моравия и след краткото гостуване на Коцел в Панония. От така представените събития следва, че писмото на папата трябва да е било след диспута във Венеция, който пък е бил на връщане от Моравската мисия. Тъй като писмото е от 866 г., то и мисията трябва да е приключила през същата 866 г.

Като знаем продължителността на цялата мисия според житията — 3,5 г. или 40 месеца и времето на приключването й, лесно можем да пресметнем, че началото е било през 863 г. Това датиране на началото й съответства на предполагаемото време, когато е получена в Константинопол поканата от моравския княз Ростислав — 862 или 863 г. Така ние смятаме, че проблемът с датирането на Моравската мисия е решен. Тя е започнала през 863 и е приключила през 866 г.

Изглежда странно, но след края на тази мисия братята се озовават в Панония при княз Коцел. Тоест, вместо да поемат обратно, назад към Византия по „моравския път“ — по който са дошли, те поемат на северозапад и оттук следите им се губят. Това обстоятелство става водораздел в мненията на изследователите и едни са склонни да приемат, че те са продължили направо за Рим. Други обаче смятат, че все пак те първо са се завърнали във Византия. А както вече стана дума, Нестор свидетелства, че Методий тъй и не се завърнал, а останал в Моравия, докато Константин-Кирил се бил завърнал в България. Нека проверим как са представени тези събития в техните жития.

В „Пространното св. Кирилово житие“ непосредствено след казаното за Коцел и Панония следва епизодът във Венеция и прочутият спор на Константин с триезичниците. Именно този спор става причина за поканата на папа Николай I към братята и от тук действието се измества направо в Рим.[55] В „Пространното житие на св. Методий“ казаното по същия повод е малко по-друго и то допълва вече известното. Тук се говори, че след трите години, прекарани в Моравия, те се завръщат, което ще рече — във Византия, а папската покана се получава както установихме, през 866 г.[56]

Ако обобщим казаното в двете жития, написани от Климент Охридски, ще установим, че диспутът във Венеция, който толкова е издигнал авторитета на двамата братя, се е състоял преди завръщането им в Константинопол. Това намира съгласие с поетата посока от Моравия на северозапад, към Панония, от където те са се озовали във Венеция. Тоест, пребиваването им във Венеция е станало на връщане от мисията им в Моравия, а не на път за Рим, както обикновено се мисли. Ще установим и това, че в житията не е отразено нищо за пребиваването на Методий във Венеция. В този смисъл въпросът за завръщането на Методий от Моравия остава открит. Още повече, предвид казаното в летописа на Нестор, че Кирил се завърнал сам и оставил Методий в Моравия. За същото свидетелства и разликата в продължителността на мисията в житията и според изчисленията на Й. Асеманий.[57]

Годината 867 се оказва ключова и паметна за съдбата на двамата братя. През септември на същата година е убит император Михаил III, а благодетелят им — патриарх Фотий — е заточен и те загубват опората си в Константинопол. В края на годината почива и поканилият ги да посетят Рим папа Николай I. Пак тогава се случва и още нещо знаменателно, което оставя своя отпечатък върху цялата им бъдеща съдба. Покръстеният български княз Борис I променя външнополитическата си ориентация и отхвърляйки върховенството на Константинополската патриаршия, се обръща за духовно покровителство към Римската курия. Тъй ли иначе, светите братя едва завърнали се от тригодишната си мисия, започват подготовка за поредното си пратеничество, този път в центъра на католическия Рим.

Бележки

[48] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из старата българска литература. С., 1988, с. 59.

[49] Юхас, Петър. Кирил и Методий в Българска Моравия. С., 2000, с. 12, 16–17, 45, 66, 107.

[50] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из старата българска литература. С., 1988, с. 60.

[51] Юхас, П. Цит. съч., с. 56, 73.

[52] Второ българско житие на Наум. — В: Прослава на Кирил и Методий, с. 92.

[53] Юхас, П. Цит. съч., с. 56, 73, 103, 106.

[54] Пак там, с. 65.

[55] Охридски, К. Из живота на Кирил. — В: Из старата българска литература, с. 62–65.

[56] Охридски, К. Из живота на Методий. — В: Из старата …, с. 68–69.

[57] Юхас, П. Цит. съч., с. 77, 106.