Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Заключение

Дотук изминахме дълъг път по следите на българската азбука, прекосявайки друмищата на три континента. Пътят ни от Балканите поема към Близкия Изток и долината на Нил, а оттам — към древна Индия достига Тарим. Отново към Тарим ни водят и следите на българските руни. Те не са изолиран факт, а част от едно цяло — нещо по-голямо и по-старо, чиито отделни парчета са разпръснати по различните краища на Стария свят още с първите стъпки на прохождащата цивилизация. Следите се събират в едно отново тук, на Балканите. Явно писмеността е верен спътник на дедите ни още от най-стари времена и ние я откриваме навсякъде и винаги, където се натъкваме на тях. Изминала хиляди километри и хилядолетия в развитието си, историята на българската писменост е придобила вида на сложен възел от понятия и представи, чиито връзки се губят помежду си, но неотклонно водят към първото писмо от зората на човешката цивилизация. За разплитането на този възел бяха нужни силна вяра и много търпение.

Оказва се, че българското писмо, както може би никое друго, фокусира дузина понятия, свързани с писмеността — при това, от най-различни езици. Думите на Черноризец Храбър за писмото на дедите ни подсещат за ЧЕРТИТЕ и РЕЗКИТЕ. Можем да проследим как думата ЧЕРТИ ни отвежда към турско-арабското КЕРТЕК (КИРТЕК, КИРТИК), към писмото при келтите-елфи, наречено КЕРТАР или КИРТ, към латинското ЧАРТА — лист папирус (основен материал за писане в древен Египет), откъдето и лист от книга, самата книга, писмо или съчинение. КАРТ на чувашки и КАРД в иранския език означава „запис“, „писмо“, „книга“. Гърците са го заимствали и в речника им се появява под формата ХАРТА — документ с важно обществено-политическо значение, КАРТА — чертеж на земната повърхност и КАРТОТЕКА — място за събиране на КАРТИ и КАРТОНИ. Тези гръцки и латински думи са в основата на появилите се по-късно из европейските езици думи като ХАРТИЯ, КАРТОН, КАРТИЧКА, КАРТИНА, ЧАРТА и пр. Същият корен, свързан отново с писането, срещаме и при индийците, където царският писар се нарича РАВИКИРТИ (рави — цар, кирти — писар), а писмения език на народа балхара е известен като КИРИАЛИ, отпращащо ни директно към българската КИРИЛИЦА.

Разликата между чертата и резката е в технологията на писането, като самото поставяне на резките се свързва с глаголите РЕЖА и РЪЧКАМ, откъдето наред с РЕЗКИ в речта се появяват думи като РУШКИ, РОШКИ или РОСКИ и то не само в българския език. Фолклорът ни предлага старата българска дума РЕЗКИЦА — писар; човек, който пише, като прави резки.

Думата БЕЛЕГ в смисъл на „знак“, дедите ни са изговаряли като БИЛГЕ, означавайки с нея наред с тамгите и знаците също и кожените парични знаци. Това „билге“ ни отпраща далече назад във времето при шумерското БИЛГА — праотец, родоначалник и всеизвестният БИЛГА-МЕШ (Гилгамеш) от шумерската история и митология, а всички те — към българското етническо име. Французите имат думата билет, а в латинския с БУЛА (ВУЛА) наричат папските грамоти или послания.

Вторият знак от българската азбука е белязан с думата БУКВА, откъдето и думи като БУКВАР и самата АЗБУКА — съставна дума, образувана от наименованията на първите две букви: АЗ + БУКИ. Отпадането на звука „в“ в думата БУКВА/БУК подсказва връзка с английското БУК — книга, тефтер, блок, бележник.

Нашите съществителни ПИСАР, ПИСАТЕЛ, ПИСМО и глаголът ПИША ни отвеждат в древен Пенджаб при предарийския народ на БАЛХИКИТЕ-ПИШАЧИ, притежавали една от най-ранните азбуки ПАЙШАЧИ. Това „пайшачи“, минало през бухарското „писажи“ (писано слово) у коптите в Египет, е достигнало до нас след хилядолетия под формата ПИШИН и поради това името на Паисий може би си има своето обяснение в доскорошната ни езикова среда.

Към шумерска древност ни отпраща и българската дума КНИГА. Тя произлиза от шумерското КУНУККУ — царски монограм, а посредник между двете е старата азбука на дедите ни — КУНИГ, произлязла от древната шумерска САМРА.

Поредна препратка към шумерската древност ни предлага старата българска титла ТАБАР (ТЕБИР) — царски секретар, писар. Посредством тюркските ТАБАА, ТАБГА, ТАМГА (писмен знак), латинското ТАБУЛА и гръцкото ТАБЛА (дъска, таблица) стигаме до еламското ТУППИ, акадското ТУПП и шумерското ТУП (ДУБ) — със значение глинена табличка за писане.

Отново към книгите ни насочва и гръцкото ПАПИРУС — растението, послужило за изготвянето на най-ранния изкуствен материал за писане, както и на самите ръкописи и производните му гръцки думи БИБЛИОН — книга и БИБЛИЯ — книги. От друга страна те водят към центъра на азбучната писменост — древния БИБЪЛ, към града на древното стълпотворение ВАВИЛОН (БАБИЛОН) и към българския етноним.

Коренът на българския етноним се преплита с корена на понятие, свързано с писането и в случая с немската дума ПЕРГАМЕНТ. Тя произлиза от името на град ПЕРГАМА (БЕРГАМА) в малоазийска Мизия, където за пръв път като материал, върху който да се пише, е използвана обработената животинска кожа. Откриваме го и в наименованието ФУЛГЕНЦИЯ на първия по рода си сборник гръцки митове и легенди, съставен в края на V век, за което подробно писахме в изследването си „Българското име в библейски времена“.

Българското писмо събира в едно най-различни понятия, свързани с писмеността. Към книгите и писмените паметници ни отпраща и самото българско име. Настоящата ни работа разкри още една характерна особеност — навред, където се откриваха следите на дедите ни през хилядолетията, те винаги бяха носители на няккво писмо. Солунските братя ни завещаха глаголицата и кирилицата, призната за една от трите официални азбуки на обединена Европа. Кириали е писменият език на народа в Пенджаб. Хунобългарите носят със себе си старата резкица. Коптите в Египет ползват бохарското писмо. Бахликите имат своето писмо пайшачи. Писменост притежават и древните пеларги, чиито следи отвеждат към най-ранната цивилизация в света. Ярък спомен за нея предлагат плочките от Караново, Градешница, Тартария и Точиларе. Точно тук, на Балканите, е люлката на първото писмо. Не други, а ние българите носим в себе си хилядолетната история на писмеността.

Край