Барбара Клевърли
Тигър в двореца (9)

Девета глава

Три изсвирвания на сребърна тръба приковаха вниманието на всички. Публиката престана да щъка насам-натам и всички запрехвърляха погледи от Джо към Едгар и обратно. Момичетата притихнаха и останаха по местата си, неподвижни като истински шахматни фигури, с гръб към съответния играч, с лице към врага, готови за бой.

Джо се надвеси към Вивиан.

— Предполагам, доколкото мога да преценя, че са подредени по височина?

— Така е — отвърна Вивиан. — Пешките ти са най-ниски и еднакви на ръст. Облечени са в червени рокли. Сините момичета, основните ти фигури, са подредени по височина. В двата края имаш по един топ — те са най-ниските, виждаш ли ги? До тях са конете, после офицерите.

— Защо офицерите имат избродирани слонове на дрехите?

— Не забравяй, че играта е индийска. В състава на индийските армии влизат четири вида войници: пехотинци — това са пешките ти; колесничари — топовете, онези със златните колела на гърбовете; после кавалерия — това са момичетата с извезани конски глави върху дрехите; и накрая, слоновете, нашите офицери. В средата, тези с короните, са най-високите фигури — царят и царицата.

В този момент синята царица, увенчана със сребърна корона, извърна глава да го погледне и Джо внезапно разпозна Падмини.

Тръбата прозвуча още веднъж — на един тон. Джо засече погледа на една от червените си пешки. Може би му се е сторило, но имаше чувството, че тя очаква да бъде призована? Джо реши да се довери на усещането си и вдигна два пръста. Пешката покорно се придвижи две позиции напред и застана пред първата линия на противника. В отговор Едгар изпрати напред пешка с жълти одежди и битката започна.

Джо предположи, че за никого няма да е забавно играта да се проточи до безкрай, така че реши да действа със замах. Спомни си една комбинация, която бе измислил заедно със свой другар в окопите в отчаян опит да се откъснат от скуката и ужаса, че са притиснати до безизходица от немската артилерия и не могат нито да се придвижат напред, нито да отстъпят. Нарекоха го „Матът на Хейг“ и ако всичко вървеше по план, би трябвало да стигне до мат в петнайсет хода.

Но Едгар атакуваше безпощадно и от самото начало даде ясно да се разбере, че възнамерява да победи. Почти не се замисляше над ходовете си, което очевидно се нравеше както на публиката, така и на самите фигури. Джо забеляза, че в някои случаи, когато играчът се замисли малко повечко, самата фигура, когато най-сетне бъде повикана, реагира частица от секундата предварително, едно плъзгане на крак, изпреварващо събитията.

Едгар скоро се измъкна от планираната комбинация от ходове на Джо и преимуществото започна да минава ту към единия, ту към другия от двамата очевидно равностойни играчи. Една по една, изгубените или пожертвани фигури отпадаха от полето под звъна на камбанки, докато накрая на дъската останаха само неколцина.

Преди да осъществи следващия си ход, Джо се поколеба. С благодарност прие чаша сок от нар, предложена му от един прислужник, използвайки случая да позабави хода на светкавично развилата се игра. Забеляза, че Едгар си взема поредното уиски със сода от подноса. Противникът му бе успял да се измъкне от всички капани, поставени му от Джо, и бе предприел удивително успешна атака. Над ръба на чашата си Джо изведнъж забеляза, че лявото стъпало на синята му царица потропва ритмично. За разлика от другите фигури, тя не носеше звънчета около глезените, така че тълпата вероятно не забелязваше движението на крака й. Джо се вгледа по-внимателно. Пет потупвания. В горния десен ъгъл на квадратчето й. Възможно ли е да му дава сигнал? Какво ще стане, ако…? Плъзна поглед по диагонала. Мамка му! Как не е забелязал! Изтощителният ден, шампанското, късният час — имаше достатъчно причини, но Джо се прокле за допуснатото отслабване на вниманието.

Направи знак на царицата си да се придвижи пет позиции по диагонала вляво. Най-сетне освободена, тя се плъзна напред с устрема на разбушувала се фурия, тъмните й поли прошумоляха и тя застана пред царя на Едгар.

— Шах — обяви Клод рязко.

Това бе пробивът на Джо и четири решителни хода по-късно Клод обяви края на играта.

— Шах — мат! Царят е мъртъв! Шах — мат!

Едгар погледна Джо през двора, скован от възмущение и ярост, но все пак се поклони в знак на уважение. За негов ужас, всички момичета се бяха върнали по местата си върху черно-белите полета и стояха с лице към него, някои свели смирени погледи към нозете си, други хвърляйки му лъстиви погледи.

— Време е да захапете въдицата, Сандиландс! Стига толкова суетня — прошепна Клод. — Просто се усмихнете и посочете един номер.

Джо улови открития поглед на Падмини и без никакво колебание рече:

— Нека синята кралица пристъпи напред, ако обича…

През площада премина вълна от смях, съпроводена от спорадични ръкопляскания, девойката си проправи път през редиците и застана пред Джо, все така усмихната.

Министърът го плесна по рамото.

— Добър избор. И подобаваща награда за добре изиграната игра. Едгар не е лесен противник. Имахте дълъг и изтощителен ден, капитане, така че вероятно с нетърпение очаквате да се оттеглите в постелята си. Падмини ще ви съпроводи до стаята ви. Тя също е опитен изпълнител. На шах. Може би няма да заспите веднага, а ще потренирате някои комбинации от ходове… — Той се разтресе от смях, увличайки всички останали с палавото си поведение. — Само внимавайте да не се преуморите… Утре денят също ще е доста натоварен.

— Карай го по-спокойно, старче — посъветва го Клод. — Autre pays, autre moeurs^[1], нали знаеш!

„Ако ми напомни, че не съм в Найтсбридж^[2], ще го фрасна“, зарече се Джо.

Той се постара да се оттегли възможно най-незабелязано и последва трепкащата сребърна корона на Падмини, която вървеше на няколко крачки пред него и поклащаше хълбоци сред оредяващата тълпа и опустяващите коридори. Прекосиха притихнали дворове, облъхнати от лек ветрец, който галеше листата, и озвучени от ромона на шадравани. В един момент като че дочу отчаян вой, последван от ниско думкане на тъпан, но след секунда всичко отново притихна.

Най-накрая, щом стигнаха в средата на двор, който му се стори познат, Падмини спря и се надвеси над коритото на шадравана, за да потопи ръце в хладната вода. Джо проследи с поглед как дланите й размесват падналите във водата листа и се запита дали не е настъпил моментът да я помоли да се върне в стаята си. Така щеше да избегне конфузната ситуация, в която би попаднал по-късно, ако трябва да я отпрати, щом застанат на прага на покоите му. Дали говори английски? Как, по дяволите, с оскъдния си хинди да обясни на момичето, че макар да е най-очарователната девойка, която е виждал в живота си, услугите й не са добре дошли?

Пристъпи към нея до шадравана и се подготви за речта си. Но думите отказваха да излязат от гърлото му. Гледаше, съкрушен от близостта на момичето, загубил ума и дума пред красотата й. Прилепналата по тялото й синя коприна едва се виждаше в тъмния двор, но луната се отразяваше в скъпоценните камъни на короната й и осветяваше красивите й усмихнати очи, обърнати към него. Джо беше напълно безсилен. Усещаше как постепенно губи битката с онова дълбоко и първично чувство, което го бе приклещило в хватката си. Събрал последни сили, се прокашля и занарежда предварително подготвените думи, с които би трябвало да отблъсне момичето.

— Падмини? Не знам дали съм разбрал правилно… Виж сега, Падмини, ужасно съжалявам, но…

В очите на газелата проблесна смисълът на думите му, в следващия миг лицето й придоби надменно изражение. Тя се наведе ядно напред и плесна с ръка във водата, за да опръска Джо. След като се изсмя гръмко и изчака да види слисаното му изражение, се обърна и се отдалечи тичешком, а той остана да ругае край шадравана, вир-вода.

Малка мръсница! Е, поне веднага разбра намека му. С облекчение и не по-малко разочарование той се накани да върви, убеден, че от това място може и сам да намери стаята си. След няколко крачки спря и се ослуша. В същата посока пред него трополяха стъпки.

Настигна я пред вратата си и се шмугна пред нея. Усети как две хладни ръце се плъзват нагоре и се сключват на тила му с неочаквана сила. Тялото й се прилепи към неговото и той усети мократа си риза; повдигната на пръсти, тя изпъна шия и долепи устните си до неговите. Дъхът им се смеси и той вдъхна сладостния й аромат с доминираща жилка на изкусително розово масло, от което струеше женска магия. Ръцете му сами се плъзнаха около кръста й. Беше топла и уханна, преизпълнена с желание. Привлече вниманието му, спечели му победа и сега — поне така му се стори — си искаше наградата. Божичко! Той също има нужда от това! Спечели си го! „Всяка страна си има своите обичаи“ — нали така каза Клод? Отдаден на мига, Джо простена и сведе лице към нейното.

 

 

— О, Джо, боже мой! Как само те накиснаха!

Вратата на стаята му се отвори рязко и лампата освети фигурата на Маделин, застанала на прага, облечена в дълга бяла роба, с чаша в ръка.

Джо си глътна езика от изненада, но дори да бе успял да каже нещо, нямаше кой да го чуе, понеже двете жени се бяха втренчили една в друга. Падмини изсъска нещо нечленоразделно на хинди, Маделин й отвърна в същия дух.

— И на тебе, сестро! А сега ни направи услуга и се връщай при господаря си! — ухили се нагло англичанката. — Можеш да му кажеш, че си останала на сухо. Че си станала жертва на атака, разкрита от бялата царица.

Падмини се завъртя с хъс и излезе — черната й сянка се открои на фона на по-меката тъма в двора и след малко потъна в нея.

— Дявол го взел, Маделин! — изпъшка Джо. — Какво търсиш тук?

Тя го блъсна вътре, затвори вратата и дръпна резето.

— Малко си пийнах… самичка… Чаках те… Нали съм твоят ангел пазител…

— Какви ги говориш? Така като те гледам, нямаш много ангелски вид!

— Я вземи се погледни себе си, господинчо! — Тя го изгледа критично. — Големият умник! Герой от войната… ветеран. Нали уж работеше за Военното разузнаване? Дето са най-отраканите. А се върза като гимназист. С краката напред — е, май по-точно с някоя друга част на тялото! Тя е подставено лице! Специалният информатор на министъра. Нима не се досети?

Джо остана като втрещен — гледаше слисан и в същото време с отвращение.

— Целият този дворец — Маделин обиколи с ръка край себе си и шампанското й се разплиска по пода — представлява един мравуняк. Всеки шушука, клюкарства и заговорничи, а цялата информация, която тече по системата, се отлива при министъра. Ако се изпикаеш в гуслакхана^[3], той ще знае, преди да си пуснал водата! Не знае защо си дошъл, но по принцип няма вяра на британците. Наясно е, че си близък със сър Джордж, което означава, че си гъст с правителството, така че предпочита да те държи под око. А какъв по-добър начин да те следи изкъсо от това да те повери на личната си проститутка! Ще се лепне за теб по-здраво от дъвка в обувката!

Гневът на Джо измести чувството му за неадекватна реакция.

— Доколкото ми е известно, не говоря насън… Така че не виждам да има някакъв проблем. Освен това — додаде предизвикателно — да ти е хрумвало случайно, че е възможно точно този вид наблюдение да не ми е било чак толкова неприятно?

Маделин му отвърна с многозначителна цинична усмивка.

— Ясно, разбирам. Е, винаги можеш да отидеш да вземеш един студен душ. А после още един. Нали така правят британците, а? Хайде — няма да гледам.

Джо преглътна и се постара да запази добрия тон.

— Искаш ли да позвъня на Говинд и да го помоля да те съпроводи до покоите ти?

Отиде до звънеца и го взе.

За негова изненада, чашата се изплъзна от пръстите й и тя стисна лицето си между дланите.

— О, боже, Маделин! Сега пък какво!

— Още ли не разбираш, глупчо! Не мога да се върна там. Няма да съм в безопасност. Мразят ме много повече, отколкото ненавиждат Притви. Обвиняват ме за всичко. Няма да се учудя даже ако мислят, че съм го убила! Желаят смъртта ми! При това не само заради цвета на кожата ми. Знаеше ли, че всички вдовици са нечестиви? Ако не успеят да се отърват от тях на погребалната клада, ги затварят в някаква стаичка до живот. Колко мислиш ще издържа там? Без Притви, който да се грижи за мен, съм просто една мишена. Твоята стая е единственото място, където се чувствам в безопасност. Надявам се, имаш пистолет.

Джо кимна. Първо Бахадур, сега и Маделин — и двамата се смятаха за потенциални жертви. И двамата търсеха помощ от външен човек, който сам се чувстваше несигурен и уязвим на чужда територия.

— Не можеш да останеш тук! Представи си какви слухове ще тръгнат! Ами репутацията ти? А моята репутация… искам да кажа, как ще обясня това на свекър ти? — Даде си сметка, че нарежда като стара мома. — Виж, Маделин, не е ли по-добре да се обърнеш за помощ към брат си, докато намерим начин да се измъкнем от тук?

Маделин за пореден път го изгледа продължително и скептично.

— Стюарт е… как да го кажа… има си други ангажименти. Посещение от страна на сестра му по това време ще го притесни. На него не му се налага да играе шах, за да се уреди с девойка. А както забелязах, самият ти се съгласи, че средата е доста враждебна. Дали чух правилно, като каза „да се измъкнем“, в смисъл „да избягаме“? Е, точно това смятам да сторя. Сериозно възнамерявам да се измъкна оттук, Джо. Ако ще да ми се наложи да летя до Делхи с някой от самолетите на Притви! Но няма да си тръгна с празни ръце. Подарих му две години от живота си и някой ще ми плати за тях. Трябва да се погрижа да остана жива достатъчно дълго, за да успея да се видя с Удай Сингх… и да постигнем някакво споразумение… Уверявам те, че нищо не ме задържа тук! Ако ти е останал малко мозък в главата, Джо, когато излетя, ти ще седиш на мястото до мен.

— Ще ви бъда задължен, Маделин, ако двамата с брат ти останете в Ранипур още малко. Самата ти, ако не си забравила, ме попита за мнението ми за самолетната катастрофа, в която загина съпругът ти; резидентът също пожела да разследвам случая. Двамата с брат ти сте основни фигури в разследването и не можете да си тръгнете, докато не събера достатъчно улики и мнения.

Маделин се изсмя нервно.

— О, нима. Нима в Симла не са те информирали, че британците нямат законодателни и наказателни права в княжествата? Разследвай си колкото щеш, Джо, вярно, би било чудесно да разберем кой изтребва престолонаследниците, но това е информация, която няма да можеш да изнесеш навън. Няма да можеш да направиш нищо друго, освен да подадеш рапорт, след като си тръгнеш… ако си тръгнеш!

Джо си позволи огорчена усмивка.

— Трябва да призная, че направи доста проницателно резюме на задачата ми. Само не ми казвай, че и ти си изпратена от сър Джордж?

— Нямам честта да го познавам.

— Има ли нещо в тая бутилка?

С всяка следваща минута Джо усещаше как настроението му става все по-мрачно. Превъзбудата и гневът постепенно се уталожваха и на тяхно място се настаняваше дълбоко съчувствие към безнадеждното положение на Маделин. Проследи със съжаление как тя намери две чаши и непохватно ги напълни с шампанско. С помръкнало сърце си каза, че жената сигурно има нужда да сподели с някого скръбта си, възмутено се запита защо тя не прие предложения от Лизи Макартър безопасен уют и отзивчиво ухо. Е, вярно, той притежаваше предимство, с каквото Лизи не можеше да се похвали: когато си притиснат в ъгъла, револверът и здравата ръка ще ти свършат повече работа от слънчобрана и острия език.

Изгледа я предпазливо, докато чашата й докосваше неговата.

— Ти си пълна с идеи, Маделин, но кажи ми — какво си намислила сега?

— Имаш предвид, кога точно ще ти се нахвърля ли? Не си хаби мозъка, Джо. Добродетелността ти няма да пострада. Мога да устоя на разгневено, мокро до кости ченге със спаднал член. Ще спя тук, на канапето. Откраднах ти малко възглавници. Използвах ти банята — четка за зъби си нося. Е, разполагай се!

Остави чашата си, ритна обувките си надалеч и се запрепъва към канапето.

— До утре, Джо. Сладки сънища!

 

 

Шампанското не се беше стоплило и все още просъскваше пронизително, с което пасваше идеално на настроението му. Взе бутилката и с изненада установи, че е изпита само до половината. Не намери никаква причина да не я довърши. Наля си втора чаша и отпи, без да бърза, настанил се на крайчеца на леглото си, нащрек. След няколко минути наместване на възглавници, въртене и сподавени ругатни гостенката му притихна. Щом се убеди, че Маделин е заспала, влезе в банята и дълго се наслаждава на хладката вода. След като забеляза със закъснение, че тя се е възползвала от хавлията му, излезе гол от гуслакхана и се запромъква тихо из стаята, за да загаси лампите, да провери вратите, прозорците, шкафовете, надзърна дори под леглото. Пет минути запознаване с вражеската територия могат да ти спасят живота, а той не възнамеряваше да проявява небрежност точно в този момент. На северозападната граница се научи да бъде постоянно нащрек и макар че разкошните му, потънали в коприна покои не можеха да се сравняват с онази дупка, според него те можеха да са дори още по-смъртоносни.

Затвори тихичко и последната вратичка на гардероба.

— Вече ги проверих — чу се развеселен глас откъм канапето. — И установих не само това… Очарователен derriere^[4], капитане.