Барбара Клевърли
Тигър в двореца (8)

Осма глава

Поверителният им разговор бе прекъснат от приближаващия сър Хектор, който тържествено носеше свещ в златна паничка.

— Останах с впечатлението, че Нейно височество очаква огънче? — подхвана той. — Сигурно се е наложило да се върне към задълженията си на домакиня. Млада дама като нея не би трябвало изобщо да пуши… ще си съсипе гърлото… Сандиландс, ако не се лъжа? Детективът? Вижте, бих искал да поговорим. Служебно… сигурно разбирате… Утре сутрин става ли?

— За мен ще е удоволствие да ви включа в програмата си, сър Хектор — усмихна се Джо.

Настъпи моментът Клод да се покашля дискретно и да привлече вниманието на шестимата мъже и четирите дами, поканени на вечерята. След оттеглянето на махараджата в зенана ролята на домакин се падаше на Вивиан и Нейно височество номер три, която се бе завърнала сред гостите, застана до него, докато той призоваваше гостите да ги последват към трапезата.

Компанията се премести в по-скромна по размери, но не по-малко колоритна зала, където бе сервирана отрупана с кристал маса за десет човека — по европейски маниер. Таванът беше двойно по-висок, горяха свещи и газени лампи, но имаше и електрически полилей, дело на същия дизайнер. Щедрото осветление обливаше множеството сребърни прибори и крехки кристални чаши. Вентилаторите на тавана се въртяха ритмично и в стаята беше ако не хладно, то поне поносимо топло. Илюзията за хлад се подсилваше и от боядисаните в синьо и бяло стени, както и от лъщящата бледа красота на подовата настилка в цвят слонова кост. Джо обиколи с поглед свежата обстановка и си помисли, че ако тези хора бяха съумели да намерят начин за драстично намаляване на температурата, той би си внушил, че се намира насред ледник.

Забеляза, че Клод предложи ръка на Шубхада, което си беше съвсем в реда на нещата, понеже тя бе най-високопоставена сред дамите, следователно би било нормално да заеме мястото в дъното на масата, срещу Клод, който щеше да седи начело. На Джо не му се понрави начинът, по който очите на Шубхада се плъзнаха по не по-изразителното лице на Лоис Вивиан, придружавана от сър Хектор. Дали Лоис не се чувстваше засегната от постоянното пренебрежение в йерархията, от което неизменно страдаше, или пък се бе примирила с високопоставената позиция на съпруга си и със собствената си поддържаща, но сенчеста роля?

Джо прие с благодарност молбата на Маделин да я придружи и веднага се завтече да поеме треперещата й ръка, усетил, че след трите чаши шампанско, които тя обърна почти на екс, ще й е трудно да държи права линия. Настани я на масата (невероятно, дори столовете изглеждаха като изваяни от кристал), огледа се, любопитен да види как семейство Вивиан е успяло да изпълни почти невъзможната задача да синхронизира тази несъвместимо различна група хора. Озова се между Маделин, която седеше от лявата му страна, и Шубхада отдясно и се подготви да прекара една мъчителна вечер. Но най-лошите му очаквания не се оправдаха. Един поглед към изисканите посребрели вежди на сър Хектор, който седеше отсреща му, бе достатъчен, за да схване намека: „Пази се! Иде буря!“, и двамата тутакси се отдадоха на жизнерадостно дърдорене. Маделин скоро потъна в мълчание, отдадена на собствените си мисли, а Шубхада, почувствала, че няма смисъл да й съперничи или да я слага на мястото й, престана да я забелязва и влезе в тона на разговор на заобикалящите я мъже, които се бяха отдали на весели и маловажни светски теми.

Лоис Вивиан седеше отдясно на доктора, точно срещу Маделин. Почувствала се в свои води, тя с лекота подхвана разговор със съседите си, като в същото време не пропусна да даде съответните инструкции на обслужващия персонал посредством дискретни кимвания и жестове. Джо я наблюдаваше тайничко и установи, че тази жена е доста любопитно създание. Стигна до извода, че може би ще му се наложи да преосмисли първоначалното си неблагоприятно впечатление от нея.

Вярно, мястото на първа дама на масата заемаше Шубхада, но не тя, а Лоис се обърна към гостите, докато сервираха ордьовъра.

— Както ще установите, днес ще вечеряме по европейски — обяви тя. — Наскоро Удай нае главен готвач директно от кухнята на хотел „Риц“ в Париж и ние имаме честта да сме първите, които ще пробваме уменията му. Говори се, че е особено изобретателен в приготвянето на дивеч и лично ми обеща, че неговият пушен глигански бут, който ще бъде сервиран по-късно, няма да има равен на себе си. Кога за последен път сте се хранили в „Риц“, капитане? Вероятно ще можете да направите по-безпристрастно сравнение, отколкото тези от нас, които сме нямали път към Европа напоследък.

— Опасявам се, че най-доброто, което бих могъл да предложа, е сравнение с офицерския стол на „Рю Сен Пиер“… Което би било, меко казано, неуместно — отвърна, без да се замисли Джо. — Макар че глиганът, който моят сержант уби в Арденската гора и който опекохме на шиш, не беше лош. А когато поръсихме сухите конски изпражнения, които използвахме за подпалки, с малко бабина душица, печеното придоби един аромат, je ne sais quoi^[1]. Добре, госпожо Вивиан, съгласен съм да бъда жури на глиганския бут.

Разговорът изведнъж се завъртя около най-добрия начин за убиване на глиган и друг злощастен дивеч и Джо за пореден път си зададе въпроса какво у Лоис Вивиан му се стори толкова отегчително. Бидейки човек с уравновесен характер, той избухваше изключително рядко, но нещо в предизвикателния й характер го подтикна да отговори като непослушен ученик. Нима е възможно да го е намразила на толкова ранен етап от запознанството им? Установи, че под скованите й добри обноски се крие известна чувственост, но това само затвърди впечатленията му. Сравни острото й отношение към него със загрижеността й за Маделин, която замислено ровичкаше с вилицата си в чинията и още не бе хапнала и залък от вкусния, топящ се в устата ордьовър. Лоис Вивиан се надвеси дискретно напред и тихо попита дали да поръча да й сервират омлет. Маделин се изчерви, усмихна се и поклати глава, след което се постара по-усърдно да симулира, че се храни. Лоис с лекота продължи разговора си със Стюарт Мърсър, който седеше от дясната й страна, и любопитен да разбере какво общо имат тези двамата помежду си, Джо нададе ухо. Явно говореха за Париж, където Стюарт бил прекарал доста време след войната. Естествено, като благовъзпитана дама Лоис старателно избягваше темата за личните му преживявания на фронта; кървищата и хаосът на войната не бяха подходящи за маса. Задържаха се на по-безопасните територии като следвоенните му впечатления от живота във френската столица. Лоис демонстрира очакваната степен на удивление и почуда, докато слушаше разказа на Стюарт за това как, подкокоросан от другарите си, прекарал самолета си между краката на Айфеловата кула. Тя продължи да го разпитва за височини и скорости, развивани във въздуха, и явно разбираше добре отговорите на Стюарт — нещо, което Джо не би могъл да каже за себе си.

Джо обходи с поглед трапезата, като се надяваше действията му да бъдат интерпретирани като нормално любопитство от страна на новоприет член на тази група. Опитът му във военното разузнаване го бе научил да залага много на поглед, жест, колебание и си бе създал навика да наблюдава как хората общуват един с друг, по което си вадеше заключения за взаимоотношенията им и дори за мотивировката.

Някъде по средата на първото ястие кърпата за хранене на Шубхада се плъзна върху покритото й с коприна коляно и падна до крака на Джо. Той машинално се спусна да я вдигне, миг преди към нея да се завтече един от сервитьорите, в това време самата Шубхада също се наведе, за да вдигне кърпата си, и в един момент, за нейно смущение, лицето на Джо се докосна до ръката й и двамата щяха със сигурност да си сблъскат главите, ако не беше светкавичната реакция на детектива.

Следващите няколко минути Джо мълча, изненадан. Може би Лизи щеше да му даде нужната информация: дали търговският агент на „Герлен“ е наминавал наскоро в двореца? Мисълта да поклюкарства още малко с Лизи го изпълни с трепетно очакване. Да, „Шалимар“ е. Определено е „Шалимар“. Фината смугла ръка ухаеше на богат парижки аромат и Джо долови дъха му върху лицето и косата й. Изострените му сетива бяха доловили същия аромат и върху Лоис Вивиан. Не подхождаше на Лавандуловата дама, каза си, но този парфюм, екзотичен и в същото време изискан, топъл, загадъчен коктейл, може да е бил създаден за Шубхада. Дали двете жени знаеха за съвпадението? Вероятно изобщо не са забелязали.

Но Клод определено е обърнал внимание.

Или може би той вярва, че женската кожа по принцип мирише така? Джо хвърли още един поглед на Клод, който седеше между Лизи отляво и Едгар отдясно. Клод се надвеси към Лизи, заслушан с неподправен интерес към това, което му говореше тя, усмихна се и отвърна нещо, което я накара да хлъцне в едва сдържан кикот. Роден чаровник, който сякаш изобщо не го осъзнава, заключи Джо с известна завист. От най-страхотните, които са достатъчно уверени в себе си, за да нямат необходимостта да търсят чуждото одобрение. Запита се дали на Клод му се е случвало да стои на прага и да се колебае дали да влезе, питайки се дали е добре дошъл, дали е изтупвал ръкавите, намествал е вратовръзката си и е преглъщал нервно. Не можеше да си го представи. Веселите сини очи, изкусната тънка усмивка, гъстата и лъскава като на младеж коса — всичко това явно е предизвиквало само внимание и одобрение.

Е, каза си, не и от Едгар. Едгар прозорливо бе поставен между Клод и Колин О‘Конър, така че на никоя дама не се налагаше да води любезен разговор с него. Двамата със стария му ловен другар на воля си разправяха дълги ловни истории и нямаше опасност да отегчат никого.

Към края на великолепната вечеря, която наистина включваше плато от глиганско месо, за което Джо се произнесе „non-pareil“^[2], и завърши с разнообразие от разкошни десерти, сред които макет на връх Еверест от разбити белтъци, сметана и шоколад, Лоис привлече вниманието на дамите и прошушна на Шубхада:

— Струва ми се, че е време да се оттеглим, Ваше височество.

Шубхада се надигна и усмихната дискретно, изведе групичката жени към изхода.

В същия момент на масата се появиха бутилки портвайн и бренди, сребърни кутии с пури и господата, оставени насаме, несъзнателно протегнаха крака, прокараха ръце по яките си и тайно откопчаха по някое копче на саката си. Гласовете станаха по-гръмки и въодушевени. Едгар се впусна в някаква не дотам благоприлична история и около масата за пръв път тази вечер избухна сподавен смях.

В трапезарията влезе слуга, подшушна нещо на Вивиан, който кимна в отговор и го отпрати.

— За брендито към нас ще се присъедини министърът — обяви той на всеослушание, — който, надявам се знаете, цял ден бе потънал в работа по наболелите проблеми на деня. Джо, ти си единственият, който още не се е запознал с министъра, ако не се лъжа. Той е най-големият брат на махараджата и вероятно ще доловиш у него семейните черти. Залим Сингх е… мисля, че позицията му съответства на премиер… велик везир… един вид, той е Томас Узли на Удаевия Хенри VІІІ. Каквото и да се случи в Ранипур, той знае.

Дали Джо си въобрази, или в погледа на Клод наистина проблесна нещичко, докато казваше това?

— Значи раджпутският сър Джордж? — подхвана Джо.

— О, не от същия ранг, опасявам се — чу се плътен и развеселен глас откъм вратата.

Залим Сингх влезе усмихнат, сърдечен, сигурен, че е добре дошъл. За разлика от брат си, който бе избрал традиционна вечерна роба, Залим изглеждаше внушително в белия си копринен костюм, с украсен със скъпоценни камъни тюрбан, с дебели нанизи перли около врата и златни чехли на краката. На ръст беше колкото брат си, доста над метър и осемдесет, но по-едър и впечатлението на човек, пращящ от здраве и сила, което оставяше, бе в противоречие с очакванията на Джо за политик и придворен, чийто живот минава в сенките на коридорите и преддверията на двореца.

— А що се отнася до „велик везир“ — продължи да се усмихва Залим. — Да, по-скоро това. Определено не съм Томас Узли, макар да признавам, че не познавам господина. Добре ли е живял? — попита невъзмутимо. — Капитан Сандиландс? — додаде, обръщайки поглед към Джо. — Доколкото разбирам, сте приятел на Едгар.

Ръкостискането му беше здраво и кратко, усмивката — топла. Джо си напомни, че за министъра се знаеше, че е завършил история в Оксфорд с отличие. Новодошлият се настани на празното място до Джо, наля си бренди и прие предложената му от Колин О’Конър пура. Джо познаваше такива хора, които умееха да озаряват цяло помещение с присъствието си. Това не бе качество, присъщо единствено на заможните и високопоставените. Джо се сети за един свой познат, най-обикновен човечец, който, без дори да го съзнава, оказваше същото влияние, независимо в колко мръсна и тъмна дупка на фронта се озоваваше. Барманката в „Кингс Хед“ в Чийпсайд би могла да напише книга за него — ако изобщо можеше да пише. Хазяинът на Джо би го нарекъл „лидерство“, но всъщност беше повече от това. Беше някаква смесица от оптимизъм и хумор, плюс способност да повдигне морала на всяка група хора, в която се озове.

Джо си припомни разказа на Говинд за династията на раджпутските владетели. Както му бе казал, били представители на Суряванса, Слънчевата раса. Навсякъде по стените на двореца Джо забеляза изображения на слънцето: златни, усмихнати лица, щедри и вдъхващи живот. Погледна пак широката, жизнерадостна физиономия на Залим Сингх и видя в него потомък на бога слънце.

Сети се за слънцето, окачено на кепенците над слонската порта в двора. Колко по-убедително би бликала през прозореца светлината на Залимовото лице в облачен ден, в сравнение с аскетичните черти на по-младия му брат.

Джо реши при първа възможност да помоли Едгар да попълни информацията му относно предходниците на Удай. Какво се бе случило, та толкова очевиден избор на владетел като Залим да бъде прескочен и на трона да бъде издигнат по-малкият му брат? Залим мрази ли Удай? И днес, когато настоящият водач губи силата си и дните му са преброени, дали е решил да се бори със зъби и нокти, за да обърне нещата в своя полза. Двамата законни синове на раджата вече бяха мъртви, така че изборът на наследник по право падаше върху него. Джо хвърли още един поглед на лъчезарната фигура в златисто и бяло до себе си и по гърба му пробяга тръпка — сети се, че на пътя на Залим стои трето препятствие. Бахадур. Незаконният му племенник.

Усети как му се завива свят. Изведнъж тотално загуби ориентация, сякаш бе попаднал в чужда и непозната култура. Това не беше неговият свят. Тук нямаше нищо познато. Парижки готвачи, кристал „Лалик“, портвайн „Дау“ — всичко това бе пяна на повърхността на дълбоки и чужди води.

Информацията на сър Джордж се оказваше оскъдна и незадоволителна.

— Нито за миг не забравяй, Джо, че имаме подписано споразумение с владетеля на Ранипур от 1818 г. Ето заповядай, направих ти копие… Ще ти бъде любопитно. Погледни например параграф 8… намери ли го? Цитирам: „Махараджата и неговите наследници и приемници остават абсолютни господари на земята си и на своите васали според отколешната традиция; в този щат не следва да бъдат въвеждани никакви британски порядки, било то граждански или следствено-наказателни.“ Следствено-наказателни, Джо, това е твоята сфера — по-скоро, сферата, в която нямаш право на глас.

— Благодаря, че ми обърнахте внимание, сър. Ще си оставя комплекта за вземане на отпечатъци и белезниците у дома. С други думи, мисията ми там е по-скоро на съветник, така ли?

— Ами… опасявам се, че дори и това не е. — На сър Джордж явно му беше неудобно.

— Самодържецът има ли на свое разположение някакъв вид собствена полиция? — поинтересува се кротко Джо.

— Да. Но не разчитай на сътрудничество от тяхна страна — предупреди го Джордж. — Те не се възприемат като „полицаи“. По-скоро се смятат за кралска гвардия. Телохранители, оръженосци, наемни убийци… Всъщност, Джо, никак няма да се изненадам, ако търсеният от теб човек е именно сред този контингент. Но повече от това не мога да ти кажа… От това разстояние могат да се правят само догадки. Именно затова заминаваш с Едгар, момчето ми — за да наблюдаваш отблизо и да докладваш. Няма нужда да… така де, недей да душиш из двореца явно, не бива да те забележат, нали разбираш. Може да си навлечеш доста неприятности.

Джо дочете документа с огромно любопитство.

— Искам да ви питам, сър — рече след малко, намръщен, — дали сте забелязали какво пише на края на документа? „Изготвено в Дихлий на шести януари 1815 г.“ Подпис и печат на господин Чарлс Теофилус Меткалф, резидент. И споразумението е между почитаемата английска Източноиндийска компания и раджата на Ранипур Маун Сингх. Източноиндийската компания! Та тя не съществува от години! Нима този документ още е в сила? Законен ли е?

— О, да. Погледни параграф едно. Добро начало, както предполагам ще се съгласиш. „За вечно приятелство и сътрудничество между почитаемата Източноиндийска компания и раджата на Ранипур. Враговете и приятелите на една от страните са врагове и приятели и на двете. Британското правителство се ангажира да защитава територията на Ранипур за вечни времена.“ Ето ти го. Тогавашното правителство изземва правата и задълженията на „Джон Къмпани“ при нейното разпадане. Ние, тоест правителството на Негово величество, сме дали дума. А на раджпут не можеш да играеш номера. Ние сме ги пазили, те са направили много за нас с течение на времето. Едгар разказа ли ти как владетелят на Ранипур си спечелил деветнайсетия салют и титлата махараджа?

Джо поклати глава.

— Всичко си е по заслуги и е израз на уважението им към нежния пол. В смутните времена на бунта в Сепой, когато британците били поголовно посечени от индийските орди, шепа британци натоварили жените и децата си на лодки, за да ги спасят по реката, докато самите те с последни сили удържали натиска на бунтовниците. Мярката била отчаяна, не след дълго преследвачите надделели и ги настигнали. Докато яздели покрай брега и надавали бойни възгласи, бунтовниците установили, че лодките на бегълците се пълнели с вода и започвали да потъват. Това добре, но в залисията не усетили как прекрачили границата на Ранипур. Владетелят на Ранипур си спомнил споразумението, подписано от дядо му и се заел да изпълни своята част от сделката. Изпратил спасителен отряд да изтегли жените и децата на южния бряг, а елитни части от отлично подготвени воини заминали към северния бряг, за да посрещнат нарушителите. Онези претърпели пълно поражение, а британските граждани живели в безопасност седмици наред, докато най-сетне били открити от своите. Думите не били достатъчни да изразят благодарността. Броят на салютите бил увеличен и обикновеният раджа станал махараджа — велик владетел. А британците се сдобили с добра история за разказване — история за храброст, рицарство и раджпутска чест. Ето затова се разбираме тъй добре с раджпутите — защото се възхищаваме от същите качества.

Джо устоя на изкушението да добави: „А макиавелианска непочтеност? Какво ще кажеш за това качество, Джордж?“ Май знаеше отговора.

Очите му отново се спряха върху този ранипурски Макиавели. Залим сърдечно канеше компанията да излязат да се поободрят на нощния въздух, който бил позахладнял, по думите му, благодарение на въздушната маса, надигнала се от езерото зад двореца. В двора било подготвено друго забавление.

Последваха го, стиснали чашите си с бренди, по къс коридор и надолу по стълбище и след малко се озоваха под тъмносиньото кадифено индийско небе. Посрещнаха ги музика и бърборене, смехове и откъслечни звуци от песни и най-неочаквано пред погледа им блесна множество царедворци, отрупани с бляскави накити и коприни, които се бяха събрали в хлътнало навътре мраморно дворче, сгушено върху площад с колонада. Някъде се плискаше и бликаше фонтан, във въздуха изригваше свежа, разхладителна струя. Въздухът бе натежал от аромата на оранжериите, които опасваха дворчето, и от по-далечните разцъфнали дръвчета около езерото. С един жест министърът покани гостите, присъствали на вечерята, да го последват и седна с кръстосани крака на килима, проснат върху мраморните плочи. Посочи на Джо мястото вляво от него, в средата на групата, и с едно кимване даде знак на музикантите, струпани покрай колоните, да започнат да свирят.

Джо долови звук на табор и саранги, на флейта и китара, на които явно свиреха такива майстори, че спокойно биха могли да се представят с филхармонията. Сладостните звуци на тапата изпълниха въздуха, заниза се жаловита мелодия, която напомни на Джо за родните му шотландски песни. След съвсем кратка пауза, музиката продължи, този път по-силна, по-бърза и по-неудържима.

На терена се завъртя трупа танцьорки, звънчетата на глезените им налагаха напорист ритъм, те запристъпваха бавно напред и се пръснаха по черните и белите плочи на двора. На този мрачен фон, ярките багри червено, синьо, виолетово и жълто на дългите до глезените им фусти от тежка коприна изпъкваха осезаемо, озарени от трепкащите пламъчета, спотаени сред колоните. Косите им, лъскавочерни, бяха прилежно загладени и падаха като тежки завеси покрай лицата им, тъмните им очи бяха подчертани с черно.

Беше чувал да ги наричат храмови танцьорки, но никога не бе гледал на живо тяхно изпълнение. Ергените на служба в Източноиндийската компания ги ценяха високо, но като цяло на тези представления не се гледаше с добро око, най-вече поради отношението на приемниците им във викторианска Англия — неискрено свенливи семейни мъже. „Клетите глупаци!“ — помисли си Джо и се приготви да се наслади на танца. Замаяха го изразителни очи и ослепителни усмивки, ритъмът се забърза, той усети как се отнася, запленен от гъвкавите енергични тела. Сред дузината танцьорки имаше няколко звезди, които пристъпиха напред, за да потанцуват соло пред министъра. Едната предизвика дълбокото възхищение на Джо. Бе малко по-висока от останалите, изключително пластична в изпълнението си и аплодирана щедро от множеството. С осанката на Елън Тери^[3], извикана на сцената за трети бис, девойката се впусна да изпълни номера си още веднъж и Джо с любопитство забеляза, че след всяко обръщане погледът й намира неговия. Отначало реши, че му се е привидяло, ала не, дори след като се върна при другите танцьорки, тя продължи да го гледа. Министърът като че ли също забеляза това. Обърна се към Джо, повдигна вежда и като се надвеси над него, прошепна развеселен:

— Казва се Падмини!

Продължи да го подкача най-добронамерено, докато танцьорките не направиха финалния си пищен номер и не се скриха.

Музикантите засвириха ефирна местна мелодия и тръгнаха да се оттеглят, край гостите се появиха чаши със сок от нар и студен чай. Министърът най-сетне се изправи и останалите присъстващи последваха примера му, сред множеството царедворци се надигна възбуден шепот.

— В този етап на вечерта моите предци биха ви забавлявали с гладиаторски бой — обърна се министърът към Джо. — Но днес това не се прави, съществуват по-други видове състезания. Сами разбирате, че ние, раджпутите, ценим проявата на спортни качества не по-малко от британците. Надяваме се гостите ни също да проявят спортен дух.

Джо усети как през тялото му пробягва тревожна вълна. Не му хареса това натъртване върху думата „британците“. Надяваше се, че не очакват от него да им изнесе представление. Боже! Да не би да искат да се боксира с голи ръце или да участва в бой с пантера? Имаше граница, която не бе готов да прекрачи дори в името на империята. С трепет зачака министърът да продължи.

— Много бих се радвал да включим могъществото на Скотланд Ярд в приятелски — поне се надявам да е приятелски — кръг на една от любимите раджпутски игри. Наричаме я чатуранга.

Джо запрехвърля спомените си, за да изрови някаква информация за спорт с такова име, но, уви.

— Играете ли шах?

— Шах ли? — Не можа да реагира по друг начин, освен да възкликне удивено. — Ако не се лъжа, тази игра е с индийски произход. Да, играя… но, тук ли? Сега?

— Да, разбира се — тук! Погледнете! Виждате ли тези квадрати? Дворът е предвиден за приятна игра на открито.

Джо огледа за пореден път мраморните плочи в черно и бяло и едва сега осъзна, че функцията им не е чисто декоративна. Всъщност дворът представляваше огромна шахматна дъска.

— Това е вариант на нашата национална игра, чаупар или пучизи — продължи министърът. — Обикновено се играе на дъска с четири квадрата, нещо като вашата дама. По дъската се движат фигури, в зависимост от числата след хвърляне на черупки от раковини. — Джо кимна, макар че не му стана много ясно. Имаше някакви смътни спомени, че е чувал за подобна игра. — Но брат ми е голям любител на шаха, такъв, какъвто се играе в Европа — така се разчита по-малко на късмета и повече на уменията на играча. Така че по негово нареждане в двора бе направена шахматна дъска. По негова информация вие сте добър играч, капитане… — Любезно кимване и усмивка в неговата посока, които обаче не накараха Джо да се почувства по-добре.

Тълпата натисна напред, хората шушукаха и си разменяха усмивки, облечените в тъмни костюми гости изпъкваха, но бяха значително по-малобройни от раджпутските благородници с тюрбани и пищни роби, накичени с диаманти и перли, които сияеха върху копринените им одежди. Усещаше се дух на сдържана приветливост, но с нюанси — отчетливи според Джо — на възбуда. Тълпата се разпръсна с шумолене, всеки гледаше да си намери по-стратегическа позиция за наблюдение около шахматната дъска. Джо се запита дали въодушевлението им не се дължи на направени залози за изхода на играта; в същото време живо се интересуваше кой ще бъде съперникът му. С премаляло сърце си каза, че явно всичко е предварително нагласено и че някой от тези умни, борбени раджпути вече е бил избран да направи на глупак полицая от Скотланд Ярд.

Остана изненадан и въздъхна с облекчение, когато министърът обяви името на съперника му — Едгар Трууп.

Усмихнат и преструвайки се на скромно изненадан, Едгар зае позиция на отсрещната страна на квадрата. Кимна почтително на Джо и удари токове. Джо стори същото, умът му работеше трескаво. Изобщо не бе и чувал Едгар да е играл шах, но пък, от друга страна, в характера на Едгар имаше толкова много неизследвани аспекти, които за радост досега си бяха останали в тайна.

Като си напомни наум, че става въпрос за някакво си обикновено дворцово забавление след вечеря и че двамата с Едгар са поставени съзнателно един срещу друг за развлечение на по-изкусната индийска аудитория, Джо реши да им осигури добро зрелище. За него шахът бе нещо като военна тактика, така че той тутакси се зае да изследва разположението на силите си и обстановката. Нямаше представа от местните правила и предположи, че съперникът му ги познава. Но ето че министърът заговори пак.

— Капитан Сандиландс не познава нашата национална игра. Воден от британското правило за честна игра, предполагам, че би било уместно да назначим съветници — по един за всеки от играчите.

През тълпата премина одобрителен шепот.

— Клод? Мога ли да те помоля да помагаш на Сандиландс? Аз от своя страна бих асистирал на господин Трууп. Е, не че Едгар има нужда или би обърнал внимание на нечий съвет…

Джо забеляза, че Колин О‘Конър е намръщен и изглежда някак смутен. Сякаш се опитваше да му подскаже нещо с гримаса, но детективът не можа да го разбере. „Лош късмет, старче, но се постарай“ — дали пък не искаше да му каже нещо подобно?

Атмосферата ставаше все по-напрегната, шушукането и бърборенето биваха прекъсвани от внезапни изблици смях, присъстващите оглеждаха двамата играчи обстойно и като че се мъчеха да преценят възможностите им.

— Правят ли се залози? — обърна се Джо към Вивиан, който бе заел позиция до дясното му рамо.

— Залози ли? Не, няма такова нещо. Но резултатът ще ги забавлява… какъвто и да е. Тези хора си падат по клюки и забавни истории толкова, колкото полицаите обичат да се забъркват в разни заплетени случаи — отвърна загадъчно той.

— Моля? Какво означава това?

— Просто се успокой и карай напред, Сандиландс. Все пак е само игра. Ако се изложиш, ще доставиш огромно удоволствие на немалко хора — а това е най-лошото, което би могло да ти се случи. Поне в тази схватка няма да има жертви. Важното е да има шоу, така че на твое място бих преекспонирал малко поведението си. Играй за публиката. И се съсредоточи. Ще ти обясня правилата. За опитен шахматист, какъвто разбирам, че си, няма нищо сложно…

Обясни му правилата, които наистина звучаха съвсем ясни. Всичко изглеждаше толкова просто, че Джо изобщо не можеше да разбере какво изпълва тълпата с ентусиазъм и въодушевление.

— Дотук всичко е ясно — нетърпеливо подметна той, — не искам да досаждам с въпроси, но съм свикнал да играя шах с фигури… нали разбираш… пешки, топове, офицери, цар и царица… А тук не виждам такива.

Вивиан се усмихна многозначително.

— А, да, фигурите — рече загадъчно. — Ако не се лъжа, влизат в момента!

Обърна се, за да се наслади на изражението на Джо, който ахна от изненада, след като тълпата се разтвори да стори път, чу се нежен звън, тупкане на боси стъпала, пред очите на всички премина пъстра вълна от ярки цветове и на терена се изопнаха две редици красиви момичета. Те се усмихваха широко, хвърляха кокетни коси погледи изпод гримираните си очи и заеха местата си върху дъската. Фигурите на Джо бяха облечени в червено и синьо, а на Едгар — в зелено и жълто. Изненадата на Джо преля в развеселеност и той се поотпусна.

Министърът пак се обърна към множеството с школувания си в не една церемония глас.

— Когато император Акбар измислил тази игра, шахматните фигури били робини и на победителя се разрешавало да отведе със себе си своя комплект фигури. Но днес живеем в по-цивилизовано време. Победителят в тази игра, разбира се, няма да стане собственик на момичетата, които виждате пред себе си. Но все пак ще си получи наградата. — Направи драматична пауза, като най-напред огледа Едгар и Джо. — Ще може да си избере момиче, с което да прекара една нощ.

Избухна взрив от смехове и подмятания, в това време Джо изгледа възмутено Клод. Онзи му отвърна с изкуствена усмивка.

— В Рим — като римляните, Джо! Хайде, не се е свършил светът. Оказва ти се голяма чест. Поне се престори, че ти харесва. Боже, винаги можеш да се извиниш с главоболие в последния момент! — След което додаде заплашително: — Ако е там работата. Би ли погледнал противника си, ако обичаш!

И двамата насочиха вниманието си към Едгар — едър, отблъскващ, разяден от алкохола, но демонстративно самоуверен, той вече хвърляше лъстиви погледи на момичетата.

— La chevalerie oblige^[4], Сандиландс! Не е ли така!

— Разбирам ви, сър. Да изгубиш на шах не е най-лошото. Има хора, които ги грози перспективата да прекарат една нощ с Едгар!