Барбара Клевърли
Тигър в двореца (6)

Шеста глава

Бе късен следобед и слънцето бавно прилягаше над изваяната шуплеста фасада на Стария дворец, върху розовия пясъчник танцуваха приказно красиви светлини и сенки — ефект, който при други обстоятелства би изпълнил Джо с възхита. Преминаха през портата на необятния двор и спряха пред официалния вход. Джо се возеше на задната седалка на друг ролс-ройс, този път в компанията на Клод, който връчи коня си на един коняр и придружи госта. Щом автомобилът спря, към тях се приближи едър индиец с внушителен вид.

— Да ви запозная с Говинд — обърна се резидентът към Джо. — Той ще ви отведе до апартамента ви в Новия дворец. Говинд ще се грижи за вас по време на престоя ви тук — вашият кхидаматгар, тоест личният ви прислужник. Разбира се, той е раджпут и знае всичко, което има да се знае за двореца. Английски говори по-добре от мен и вас, свикнал е с европейските порядки; винаги придружава Нейно височество в пътуванията й до Европа, преминал е съответно обучение в херцогски дом.

Говинд кимна и се усмихна. Имаше буйни черни мустаци и беше облечен в искрящо бяла униформа с безукорен жълт тюрбан. Джо внезапно се почувства адски мърляв и скапан.

— Може би най-напред ще се изкъпете? — додаде Клод, сякаш прочел мислите му. — А след това очаквам писмения ви доклад, ако, разбира се, не ви се стори твърде трудоемко. После ви каня на вечеря с отбрани гости. Стига да имате сили, естествено! Нейно височество, с оглед на трагичните събития, няма да се присъедини към трапезата — поне така предполагам. Всъщност тя по принцип рядко вечеря с гостите поради религиозни съображения. Обикновено ги приветства и изпива по питие в тяхна компания, ала днес… Но знае ли човек? Ще импровизираме, Сандиландс, става ли? Е, доскоро. И приятна баня!

Понечи да тръгне, но се спря.

— Между другото, обикновено носим бели вратовръзки… — додаде непретенциозно.

Във въздуха увисна незададеният му въпрос.

— То се знае, не съм и очаквал друго — отвърна сърдечно Джо. — Не се тревожете, сър, все пак изкарах цял месец в Симла. Не съм чак толкова далеч от тези неща. В багажа си съм предвидил дори сако за снукър — довери му той. — Черно кадифе. С ширит по реверите! По настояване на сър Джордж.

— Боже мой! Скрийте го някъде! — възкликна в отговор Вивиан.

— Точно това възнамерявах да сторя.

— Шегата настрана, Сандиландс — двамата с вас сме горе-долу един размер. Ако ви дотрябва нещо, само кажете на Говинд.

 

 

Останал насаме с Говинд, Джо реши да остави умората си за по-късно и се зае да установи контакт с новия си съветник. Посочи официалната порта, през която се влизаше в двора.

— Наистина забележителен портал! Чувал съм, че раджпутите са високи и снажни, но тези размери определено са повече от впечатляващи.

— Няма нищо чак толкова необичайно, сахиб — усмихна се Говинд. — Както ще се уверите лично, подобни портали са нещо нормално за Раджпутана. Строят се така заради слоновете, които редовно преминават през тях, естествено, оседлани с хауда^[1].

— Естествено. — Джо се почувства като пълен глупак.

— Гостите често питат за изображението на слънцето край портата — извади го от неудобното мълчание Говинд.

Джо проследи с поглед ръката му и видя голямо, грейнало в усмивка златно лице, от което струяха ведрина и слънчеви лъчи. То като че ли беше монтирано върху вдълбан в стената прозорец със спуснати кепенци, доста високо над земята. Какво ли представлява — някакъв вид паметна плоча?

— Раджпутите са синове на слънцето — продължи Говинд, забелязал интереса на госта. — По-точно казано, са потомци на Лава, най-големия син на Рама. Всяка сутрин дворът се изпълва с хора, дошли да наблюдават как изгряващото слънце осветява златното лице там горе. Това им вдъхва увереност, че всичко е наред. Че божеството е с тях и чедата му не са забравени.

— А ако някой ден слънцето не изгрее? — попита Джо. — Имам предвид, нали има дъждовен сезон?

От дискретната усмивка на Говинд Джо разбра, че не е първият, който задава този въпрос.

— При лошо време, сахиб, когато слънцето не се вижда, господарят лично отваря прозореца и изважда на показ пред тълпата собствените си богоподобни черти. И хората са спокойни, че слънцето, под една или друга форма, винаги е с народа си. А сега, сахиб, бихте ли дошли с мен…?

Джо го последва в лабиринт от дворчета и коридори, накрая прекосиха тучна зелена поляна и се озоваха пред сградата до Стария дворец, която гостът огледа с любопитство въпреки натрупаната умора. Предположи, че това е Новият дворец. Е, навярно е бил „нов“ във викторианската епоха. Огледа със задоволство английския тип вила, пред която стоеше, и се зачуди кой ли е архитектът. Чарлс Войси? Едуин Лъчънс?^[2] Не. При повторния оглед забеляза характерния източен нюанс в декора, по-скоро смесица от източни и западни мотиви. В главата му изникна едно име. Сър Самюъл Суинтън Джейкъб^[3]. Да, ръката, въздигнала тази великолепна постройка, със сигурност е неговата.

Усетил, че гостът изостава, Говинд спря. Джо му се извини с усмивка и му даде знак да продължи, като го последва през внушителния вход и по мраморен коридор, където, както можеше да се очаква, стана по-хладно, макар и не студено. Прекосиха вътрешен двор, който Джо прецени като част от елементарна, но умно измислена естествена охладителна система на къщата. Беше пълен с шумни пауни и пърхащи бели гълъби, тревата в центъра беше зелена и обилно напоена. В храстите наоколо си даваха среща Изтокът и Западът — типично английски рози, решително опълчени пред екзотични бугенвилии, чиито цветове преливаха от искрящо бяло до пурпурночервено. Джо остана поразен от опияняващия аромат, на който привечерният въздух придаваше още по-голямо очарование. Пак се спря и помоли за допълнителна информация. Говинд посегна и откъсна цветче от висок храст, поднесе го на Джо. Кремавобялата камбанка беше като изваяна от восък.

— Това е франгипани, сахиб — отвърна Говинд. — Приятно ухае, нали? Макар че, ако се остави да израсте прекалено, ароматът става твърде натрапчив за моя вкус.

Покоите на Джо се намираха надолу по коридора, в близост до двора. Говинд отвори вратата и го покани. В първия момент Джо застина на прага втрещен. В „Риц“ ли се намира или в „Савой“? Обстановка, достойна и за двата хотела, заключи доволно. Електрическият вентилатор на тавана май се справяше доста добре с наслоената дневна горещина, леглото, отрупано с копринени възглавници, изглеждаше гостоприемно и удобно, мебелировката се състоеше от най-изящни екземпляри на „Уеъринг и Гилоу“^[4], куфарът на госта го очакваше край леглото. Пътната му чанта май също бе завършила пътуването успешно.

— А куфарът с ловните ми принадлежности? — попита тревожно Джо.

— Вече е в оръжейната, сахиб — побърза да го успокои Говинд. — Главният ни оръжейник вече го разопакова, за да се увери, че оръжията ви не са пострадали по време на пътуването. — Посочи един ширит със звънче и покани Джо да го използва винаги, когато има нужда от нещо. Сводест вход ги отведе в съседното помещение, предназначено за кабинет и мебелирано с изящна писалищна маса, два стола и ниска масичка, осветлението се осигуряваше от елегантни електрически лампи. Другата врата, както му обясни, била за банята. — Ваната ви е готова и ви очаква, сахиб. Моля, когато сте готов, позвънете, за да ви бъде оказана помощ при обличането.

— Няма нужда, благодаря, Говинд. Свикнал съм да се обличам сам.

— От опит съм се убедил, сахиб, че повечето военни предпочитат да се обличат сами. — След серия усмивки и теманета, Говинд се оттегли.

Джо си наля голяма чаша минерална вода от гарафата върху сребърния поднос на нощната масичка, после развърза обувките си и ги изрита встрани. Свали си чорапите и с доволно сумтене разтъпка стъпалата си по хладния мраморен под. Отпусна се на леглото и се тръсна веднъж-дваж да пробва твърдината му, свали си сакото и ризата, протегна се и затвори очи. Няколко мига да поотпусне трескавото си съзнание, след което право във ваната!

Лек полъх, едва доловим шум на потайни стъпки и остро метално прещракване накараха Джо да напусне светкавично селенията на съня, където се канеше да потъне, и го върнаха в действителността напълно буден и нащрек. В стаята му имаше някой. Отвори очи и видя черното дуло на собствения си пистолет, насочено точно между очите му.

 

 

— И това ако не е немарливост! Ако имах такъв пистолет, нямаше да го изпускам от погледа си! — Явно беше индиец, но говореше школуван и бърз английски. Гласът беше мъжки, но по-скоро младежки, немутирал. Може би дете?

След като се отърси от хипнотичното въздействие на дулото, Джо плъзна поглед към малката мургава ръка, която държеше оръжието, без да трепва. Отсреща му се намръщи дяволито лице. Беше момче на десетина-дванайсет години, бялото му копринено сако беше закопчано догоре, носеше бели панталони и копринен тюрбан на сини и бели ивици.

— А уж си бил полицай!

— А ти какво си? — попита Джо отегчен. — Крадец? Дворцовият дакойт^[5]? Не, сетих се — ти си от ония крадливи маймунки, дето влизат в стаите на гостите и им крадат четките за коса! Е, забравила си прозореца отворен, маймунке!

Изненадан, малкият извърна глава към прозореца и отвори уста да направи груба забележка. Разсейването беше достатъчно, за да успее Джо да блъсне ръката му, да го сграбчи за китката и светкавично да метне лекото му телце на леглото, като в същото време си прибере пистолета.

— Ставай, маймунке, ела ей тука, на стола! — заповяда му Джо. Момчето се окопити, нагласи си тюрбана и седна, без да откъсва очи от пистолета.

— Не насочвай пистолет срещу някого, ако нямаш намерение да го застреляш — рече Джо. — Пък дори пистолетът да не е зареден, какъвто е случаят! И друго — не си губи времето да разговаряш с жертвата. Това показва, че нямаш сериозни намерения. Щом някой се нуждае от пистолет, за да накара друг да го слуша, значи е по-вероятно да го отегчи до смърт с приказките си, отколкото да напълни главата му с олово.

Момчето преглътна и стрелна Джо с гневен поглед.

— Да разбирам ли, че след като все пак разговаряш с мен, макар че не бих го нарекъл точно разговор, значи не си изпратен да ме убиеш?

— Да съм изпратен да те убия ли? — Джо остана втрещен. — Кой си ти? И по-важното, за какъв точно ме вземаш?

— Казвам се Бахадур Сингх. Син съм на махараджа Удай Сингх. Третият син — отвърна той с гордост, която дори явният му ужас не успя да прикрие. — Бишан е мъртъв, сега и Притви загина. Аз съм следващият син. Реших, че си изпратен да ме убиеш.

— Какво те кара да мислиш така, по дяволите? — попита Джо, докато оставяше пистолета си на масичката до вратата.

— Претърсих ти багажа и открих оръжието. Беше го скрил. Кой друг, ако не убиец, би крил пистолета си?

— Претърсването на багажа на гостите да не ти е навик?

— Да, определено — отвърна малкият, някак озадачен. — Как иначе ще си съставя мнение за хората? Искаш ли да ти кажа — попита, вече поуспокоен, след като пистолетът бе оставен встрани, гласът му сега звучеше далеч по-уверено — какво крие сър Хектор Мънро в най-малката от черните си чанти?

— Не!

— Ами тогава какво има в комплекта с бръснарски принадлежности на господин Трууп?

Джо се засрами, че второто „Не!“ прозвуча след частица от секундата забавяне.

— Пък и бездруго имаш физиономия на убиец — продължи малкият жизнерадостно. След тази характеристика Джо вероятно го бе изгледал смутено, та момчето побърза да обясни: — О, искам да кажа, че не си лош, даже си много симпатичен, ама просто приличаш на човек, който е свикнал да се бие. Като Яшастилак.

— Яша — кой? Кой е този? — Джо усети, че започва да губи нишката и разговорът се изплъзва от контрола му.

— Яшастилак — любимият боен слон на баща ми. Той е стар, загрозен от множеството белези, но е спечелил стотици битки!

— Е, и това ако не е комплимент! — отвърна Джо. Усмихна се широко, седна на леглото и отпусна ръце на коленете си в спокоен жест. — Не си много далече от истината. И аз бях воин, Бахадур, участвах в последната война в Европа. Един шрапнел, така се казва обвивката на патрона, ме разряза… ето тука. — Докосна отблъскващия белег, който минаваше през веждата му и продължаваше към лявата половина на лицето. — Е, сега трябва много да внимавам да не подплаша конете, но това не ме прави убиец. Не че не съм убивал хора. Но не съм заплаха за момчета, които се държат прилично. Даже напротив, тук съм, за да се грижа за сигурността ти. Изпраща ме сър Джордж Джардайн, който ти праща много поздрави.

— Сър Джордж! Видях го само веднъж, при гостуването му при баща ми миналата година, но знам, че ми е приятел — отвърна Бахадур. — Ще ми се да го видя пак. Знае за астрономията почти колкото мене и ме научи на страхотни номера.

— А, да — отвърна Джо сухо, — с това е прословут!

— Пък и е страхотен веселяк! — продължи ентусиазирано Бахадур. — И както казва бавачката ми, е голям палавник. Качи на покрива на двореца кана с петмез и още една с мед и ги изля в двора. Преди това ме накара да стоя долу, за да видя какво ще стане. И всичко се изля върху тюрбана ми! Жените от зенана видяха цялата сцена и едва не се пръснаха от смях. Обясних им, че това е научен експеримент, но за тях си беше просто забавна случка.

— Не виждам причина едното да изключва другото — вметна Джо.

Но споменът за миналото бързо избледня и щом момчето се върна към настоящето, в гласа му прозвучаха скръбни нотки.

— Сигурно щях да се чувствам по-спокоен, ако сър Джордж беше тук. Твърдиш, че си му приятел, но как да съм сигурен, че не ме лъжеш?

— Имаш право да си задаваш този въпрос — отбеляза Джо. — Виж, в чантата ми има нещо за теб. Джордж ти го изпраща, носи неговия подпис и име. — Отвори чантата си и извади книга. Ексцентричното заглавие гласеше „Хиляда и един ловки номера с карти за умни момчета“.

Магията на предмета явно подейства.

— Щом не си ти, значи човекът, изпратен да ме убие, е Едгар Трууп? — бе следващият въпрос на Бахадур.

Джо можеше само да гадае докъде се простира чувството на несигурност, самота и страх, стаени в този въпрос. Съчувстваше на момчето и сърцето му бе отворено за него. Скоро малкият ще остане без баща — дали го съзнава? Тогава ще се озове сред хора, които ще се опитват да го манипулират, вероятно дори да искат да се отърват от него. Нима Джо би могъл да му вдъхне увереност — все пак бе чужденец, гостуващ в двореца? Пор, захвърлен във враждебно свърталище на плъхове, където дебнат неизвестни заплахи? Следващият експрес „Слънчев удар“ може би ще докара в двореца наемен убиец; а може би дори вече е пристигнал. Джо си каза, че е твърде вероятно да не се налага внос на такива кадри.

— Не е Едгар — отвърна гласно. — Не го подозирай — не е той. Той също работи за сър Джордж. И двамата сме тук, за да ти помогнем и да разберем какво се е случило с братята ти. Все още нямам никаква представа какво става в Ранипур, но е очевидно, че има нещо не наред. Така като те гледам, май познаваш изтънко живота в двореца. — Реши да кара направо. — Помогни ми да разбера какво става, доколкото ти е възможно, без да се излагаш на опасност. Ако продължаваш все така да нахлуваш в стаите на непознати и да им пъхаш пистолет в носа, със сигурност рано или късно ще си изпатиш!

Изведнъж му хрумна тревожна мисъл.

— Кажи ми, Бахадур, в коя част на двореца живееш? Имаш ли… как да се изразя… сигурност?

— Там е проблемът — поклати глава момчето. — Повярвай, тук няма такова нещо като сигурни покои. Аз, както и всички момчета от кралското семейство, живеех в зенана, но там не ми харесваше и затова го напуснах. Майка ми си има свой апартамент там, но по принцип е пълно с народ. Махараните също имат свои апартаменти в зенана. Техните синове седят по-високо на килима от мен и ме ненавиждат. Когато Бишан загина, майка му, Нейно височество номер едно, е била чута да казва, че не е честно нейният син, законният наследник, махарадж-кумар, да е мъртъв, а „онова нищожество, онази пълзяща твар“ да е още жива. Имала предвид мен. Предполагам, че Нейно височество номер две ще е на същото мнение. По принцип двете първи дами не си другаруват, но сега, когато всяка от тях загуби по един син, омразата им ще се обедини и аз ще се превърна в тяхна обща мишена. И ще направят каквото е по силите им, за да ми попречат да седна на гади.

— Какво е гади?

— Ами, тронът, един вид. По-точно церемониалната възглавница, на която седи владетелят.

— Но нима дами с тяхното положение, все пак и двете са махарани, ще паднат дотам, че да посегнат на дете?

Бахадур го изгледа слисан.

— О, разбира се. Досега неведнъж са организирали заговори за убийството на майка ми. Но тя е умна и слугите в двореца са й верни, така че винаги успяват да я предупредят. Казва се Лал Бай. Мразят я, защото е от селски произход и говори само езика на родното си село. Но не могат да я понасят най-вече защото баща ми винаги е прекарвал доста време с нея. — Бахадур замлъкна, явно се колебаеше. — До идването на Нейно височество номер три в двореца. Това беше преди година и оттогава двамата с майка сме виждали баща ми доста рядко.

— Е, в крайна сметка къде се установи да спиш?

— Къде ли не. Не повтарям място, където съм нощувал.

Той спря и погледна Джо, питайки се доколко може да му има доверие. Джо успя да омекоти изражението си на наемен убиец и да си докара физиономия, която се надяваше да е поне малко съчувствена и благовидна. Остави малкия да говори.

— Има хора, поставени да ме наблюдават. Където и да отида, усещам, че ме следят. Чувам стъпки зад себе си в коридорите, а обърна ли се — празно. Виждам силует в далечина, а след миг е изчезнал. Нощем чувам непонятни звуци. Говинд ми намира места за спане. Тук има много стаи, известни единствено на него. Понякога спя при слоновете. Те бдят над съня ми. В двореца има деветдесет и пет слона и аз ги познавам всичките до един. Те също ме познават.

— Значи Говинд и слоновете. Някой друг, на когото можеш да разчиташ?

— Да. Има един горски пазач, доста възрастен вече, който винаги ме е обичал. Харесвам и пилота, капитан Мърсър. Той се държи много приятелски и казва, че един ден ще ме научи да управлявам самолет. Пуска ме да се мотая в хангара, когато пожелая и никога не ме гони. Но най-добрият ми приятел в двореца е един добър човек, приближен на баща ми. Ловец на тигри. Той ме обучава и ми предава всичките си умения. Казва се Колин О’Конър. Излизам в джунглата с него всеки път, когато пожелае да ме вземе.

— Хм… не ми се вижда особено безопасно да се мотаеш из пущинаците с ловец на тигри — отбеляза Джо. — Не спомена ли и някаква бавачка? Все още ли е на служба в двореца?

Лицето на Бахадур омекна.

— Да, тука е. Шотландка е, казва се мис Макартър и е голяма фурия. Готова е да се бие за мен като тигрица. Но все пак е жена и едва ли би се справила с наемен убиец с чадъра си, не мислиш ли?

— Тя къде живее?

— В Стария дворец. Утре ще те заведа при нея. Много ще се радва да се запознае с приятел на сър Джордж.

Пак някое завоевание, помисли си Джо, не без известна завист. Поредният член на Клуба на почитателите на сър Джордж.

— Надявам се да те видя и утре, Бахадур. Всъщност бих се чувствал далеч по-спокоен, ако те държа под око, по възможност всекидневно. Стой колкото се може по-близо до мен. Ако някой се поинтересува защо, обясни, че ми даваш уроци по астрономия. А сега ме извини, но трябва да запиша показанията си за Вивиан, да се изкъпя, да се облека и да се приготвя за вечеря. Време е да си ходиш!

Бахадур си погледна часовника. Джо примигна с възхищение. Беше „Картие“, инкрустиран с диаманти, и макар по принцип да нямаше навика да се заглежда по чужди вещи, момчешката гордост, с която Бахадур погледна циферблата, го подтикна да изрази очакваното от отсрещната страна възхищение. Бахадур цял засия в усмивка — първата му истинска усмивка, в следващия миг свали часовника от китката си и го подаде на Джо.

— Толкова се радвам, че ти харесва. Подари ми го един търговец на бижута от Лондон, който ни посети миналата година. Баща ми беше впечатлен от щедростта, проявена към сина му, та възложи на англичанина огромна поръчка. Сега на свой ред ти го подарявам. Настоявам да го вземеш.

Смутените протести на Джо бяха отблъснати.

— Такъв ни е обичаят — твърдо отсече малкият. — Ако гост изкаже възхищението си от някой наш предмет, ние с гордост му го подаряваме. Ти си воин като раджпутите, то е видно, така че съм сигурен, че разбираш. Нима ти не би ми подарил нещо, ако наистина ми хареса?

— Ами да, разбира се — отвърна Джо, без да се замисли, спечелен от невинното и искрено изражение на лицето пред себе си.

В следващия миг усети, че е паднал в капан, но вече беше твърде късно. Бахадур тържествено постави часовника в средата на тоалетката и се обърна към Джо.

— Е, а сега вече наистина трябва да вървя — обяви. — Ще се върна утре, за да продължим разговора си, сър.

Джо притаи дъх, докато малкият се отдалечаваше. Нима ще му се размине? Щом стигна до масичката край вратата, Бахадур забеляза браунинга и вдигна ръце в добре изигран жест на изненада от видяното. Взе пистолета, който се плъзна в ръката му с лекотата, с която човек поема познат предмет.

— Пазете си оръжието, господин Сандиландс. За мен би било истинско нещастие да го загубите, защото това е най-прекрасният, най-удобен пистолет, който съм вземал в ръка. Ако имах подобно оръжие, макар и незаредено, както подчертахте, втъкнато в колана си, бих се чувствал далеч по-сигурен.

И въздъхна.

Джо разбра, че са го изиграли, но в същото време улови и неистовия страх, който изпитваше момчето. Явно беше искрен, заплахата — реална, а молбата — съвсем сърдечна. Пое си дълбоко дъх. Чу собствения си глас да изрича с чувство, което се надяваше да подобава на официалността и чувството за дълг на един раджпутски войн:

— За мен е чест, Бахадур, да задържиш това оръжие.

Двамата се усмихнаха в знак на взаимно уважение и Бахадур и браунингът изчезнаха тъй внезапно, както се бяха появили.

 

 

Отпуснал се във ваната, Джо се разкъсваше между яростта и веселостта. Беше го яд, че загуби пистолета си, макар че се бе оказал достатъчно предвидлив да вземе с останалите муниции и стария си револвер. Мунициите! Внезапна смразяваща мисъл го накара да стане от ваната и гол, без да се избърше, да се отправи към чантата си. Опита се да си припомни колко точно бе тежал малкият пистолет, когато го пое от ръката на Бахадур — не успя. Изруга за разсеяността си, заровичка в чантата и с въздишка на облекчение намери резервните пълнители за браунинга точно там, където ги бе оставил, завити в една жилетка.

Преброи ги. Бяха с един по-малко.