Барбара Клевърли
Тигър в двореца (18)

Осемнайсета глава

Както можеше да се очаква, на излизане от зенана Джо бе посрещнат от навъсения Едгар.

— Ето те и тебе, Сандиландс! А аз вися тук, както виждаш, и се правя на куче пазач — засмя се насила той. — След ден като твоя, Джо, предполагам няма да се впечатлиш, но все пак ще ти кажа, че се радвам, че от тук насетне имаш възможност да отдъхнеш.

Виж, това вече беше изненада! Съпричастието и съчувствието не бяха сред отличителните качества на Едгар.

— Е, разбира се, официално ти не си тук по работа. Това ми е ясно — промърмори той. — Поръчах да ни сервират вечеря в апартамента на Колин — само за нас тримата, — така че ще можем да прекараме вечерта в планове за лова на тигъра. Колин е пристигнал няколко дни по-рано, така че е успял да проучи някои неща. Ще ни запознае с плана си, ще раздаде задачите, ще провери арсенала…

На Джо му стана приятно да види как едрото туловище на Едгар пърха в сладостно очакване. Това беше неговият свят: лежерна и спокойна, но посветена на конкретна цел вечер, прекарана сред хора като него, които си разбират от занаята и го вършат с жар. В крайна сметка излизаше, че сърцето му е хвърлено в казармите, а не в бордеите.

— Успя ли да си поговориш добре с Нейно височество номер едно? — попита небрежно Едгар, щом се отдалечиха на прилично разстояние от зенана.

— Невероятно, но разговорът ни приличаше по-скоро на елегантен флирт.

— Тя обича да си намира забавления — смръщи чело Едгар. — Приятно й е да прави на глупаци наивни млади англичани. Но ти не я подценявай. Не можеш да я видиш в сенките зад онзи неин параван, но той винаги е стратегически поставен така, че ти да си на достатъчно разстояние, че да се пържиш директно на слънцето. За да може тя да те вижда добре! Да следи всяко твое изражение!

— Да, това го схванах. Смятам да въведа тази практика и в тайната полицейска работа, като се прибера у дома. За нас също би било полезно да улавяме всяко изражение.

— Какво искаше от теб? Освен възможността да прецени мъжките ти качества?

— Каквото искат всички: да разбера кой е убил сина й и да й прошепна името на убиеца.

— А откри ли нещо интересно?

— Установих, че Бишан доста я е разочаровал като първороден син. Не е обръщал достатъчно внимание на жена си и не е оставил поколение.

— Това и аз можех да ти го кажа! Всъщност мисля, че го направих. От време на време му избиваше чивията. Носеха се слухове, че си падал по момчета, но не мисля, че има доказателства. Бих го нарекъл по-скоро безполов.

Джо беше готов да приеме оценката на Едгар за сексуалната ориентация на Бишан за надеждна и професионална.

— Не е голяма загуба! — додаде Едгар в тона на сър Джордж. — Майка му го оплаква, ама май е единствената.

— Бил е доста различен по характер от брат си Притви, а?

— Все пак не забравяй, че не са съвсем братя — имат общ баща. И да, Притви наистина беше далеч по-приятен и мил. Разбираше се с баща си далеч по-добре. Може да се каже, че баща му му имаше доверие. Симпатичен, чаровен, обичаше да си пийва, но в рамките на разумното. Плейбой. Маделин не беше първата му изгора, но определено беше последната. Беше очевидно, че е хлътнал до ушите по нея… Но като се изключи това, беше наистина умняга. Щеше да ти хареса.

Щом излязоха от двореца, Едгар спря и посочи напред.

— Но тази вечер забрави всичко това. Бунгалото на Колин се намира ей там, на половин миля по северния бряг на Дългото езеро. Видя ли го?

Тръгнаха по утъпкана крайбрежна пътека, под благотворната сянка на надвиснали върби, доволни да вдъхнат по-хладния въздух, надигащ се откъм водата. Слънцето се бе скрило зад хребета на Аравалите и сега небето приличаше на обърната с дъното нагоре медна купа, която се отразяваше във водите на езерото. Няколко птици, водни кокошки, доколкото можеше да прецени по движенията им, се плъзгаха по излъсканата повърхност, но иначе не се чуваше нито звук. Две сиви чапли с отпуснати криле стърчаха в плиткото, застиналите им силуети подчертаваха мъртвешката тишина. Имаше още час-два, докато заприиждат животните, сключили крехко временно примирие за времето на водопоя, идващо с падането на нощта. Джо забеляза в езерото малка лодка, която приближаваше брега. На греблата седеше индиец, но другата фигура бе забулена в сенките.

— Нейно височество номер три — изкоментира Едгар, проследил погледа му. — Тя е страстен рибар. Всъщност обича всички видове лов. Тя е достоен регент за младия Бахадур. Ще му даде добър пример и вероятно ще бъде предизвикателство за него! Ще ми се да видя как изтръгва момъка от влиянието на онази негова бавачка. Само му тъпче главата с подчинени изречения, бунсенови горелки и Платонови възгледи. А малкият има нужда от малко опит в реалния живот!

 

 

Бунгалото бе направено по подобен проект за жилищна постройка на Едвин Лъчънс. Практично, създадено така, че да улавя и най-минималните въздушни течения, и най-важното — напълно предвидимо. След девет месеца в Индия Джо се ориентираше в такъв тип сгради и слепешката. Посрещането на Колин беше топло и ръкостискането енергично. Без излишни встъпления той ги поведе право към масата на верандата с изглед към езерото. Плотът беше затрупан с листа, моливи и бутилки минерална вода, сложени да се изстудяват в сребърни кофи с лед. Настаниха се и срещата им, която много наподобяваше военно съвещание, започна.

— Разполагах само с четири дни, за да открия тигъра. Седмица би било по-добре, но при скоростта, с която звярът избива селяните, не можех да чакам повече. Всеки ден загиват или се разминават на косъм от смъртта по двама-трима души. Не ми беше лесно да убедя някой от местните да ме придружи, въпреки че бях въоръжен с последен модел „Ли-Енфилд“. Хората са изпаднали във вцепенение от ужас и не излизат почти по цял ден.

— Защо жертвите са толкова много? — попита Джо. — Не разбирам от тигри, естествено, но това не е ли необичайно висок брой нападения?

Колин заби поглед в масата и отвърна замислено.

— За да живее, тигърът се нуждае от определено количество месо на ден… Трийсетина фунта^[1]. С обичайната си плячка — читал, индийски замбар, прасе, бивол — изкарва по два-три дни. Но нали си наясно, че повечето селяни нямат кой знае колко месо по себе си.

— Да, вярно — побърза да се съгласи Джо, чувствайки се доста неловко.

Колин усети смущението му.

— Клод ми зададе същия въпрос — допълни той.

— Клод ли? Той ще участва ли в лова? Странно, не съм и подозирал, че е възможно да прояви интерес към лов на тигър.

— Прав си, към лова не проявява никакъв интерес. Но умира да ми надзърта иззад рамото, за да е сигурен, че съм взел необходимите мерки за безопасността на неговото протеже — Бахадур. Както може би се досещате, Клод е твърде ангажиран с дълготрайното здраве на младежа! Придружи ме на две от излизанията ми. Човек на здравия разум, който обича нещата да се вършат както трябва. Успяхме да купим няколко козела и да ги поставим за примамка. Тигърът налапа стръвта и така проследихме кървавата следа и дирите на животното. В крайна сметка мисля, че Клод остана доста заинтригуван от процеса!

— Денем ли ловува тигърът? — попита Джо.

— Да, по светло. Леопардът напада през нощта.

— Какъв периметър покриваме? — попита Едгар, разглеждайки схемата, която им предостави Колин.

— Както знаеш, тигърът държи на територията си. — Джо разбра, че Колин се съобразява с присъствието на новак в тази работа и се опитва да обясни нещата най-обстоятелствено и простичко. — Всеки си извоюва превъзходство в определен район, ловува в него и го защитава от другите тигри. В списъка на нашия приятел има три села. Ето, вижте. — Описа кръг по външните контури на картата и показа трите села, които влизаха в очертаните граници. — О, една корекция — не е тигър, а тигрица. Чух разказите на някои от хората, които са я видели отблизо, видях и следите й. Огромна женска. Десетина фута^[2] от носа до върха на опашката. Ако някъде има скрити малки, може да се очаква, че ще е в доста лошо настроение.

— Но защо тигър ще яде хора? — попита Джо. — Обикновено не нападат селата, нали така?

— Така е, тигърът е джентълмен. Той е готов да заобиколи — е, не чак много, понеже освен всичко друго е и гордо създание, — за да избегне среща с хора. Но понякога природните закони се нарушават. Както е в нашия случай. Следите, които открих край Дилакот, показват, че тигрицата е била ранена. Предната й дясна лапа е вгъната и е практически неизползваема. Не знам какво точно е станало, но вследствие на случилото се животното не може да гони и напада обичайната си плячка. Няма я присъщата му бързина и сила. За да оцелее, тя се принуждава да ловува по-лесна, по-бавна плячка, която не умее да се защитава. Отначало е започнала да пакости на добитъка, но състоянието й се е влошило и е преминала на мъже, жени и деца. Няма сведения някой ловец да е ранил и оставил тигър в джунглата. Обикновено това е причината те да стават човекоядци. Следователно може да се предположи, че е получила раната си в схватка или е паднала в капан. А, да, има и един допълнителен фактор — преди около две седмици една селянка е хвърлила по нея сърпа си, защото тигрицата убила дъщеря й пред погледа й. Жената е сигурна, че я е уцелила в окото. Така че имаме насреща си полусляпа, накуцваща тигрица. На пръв поглед фасулска работа, а? Но именно раните й я карат да предприема отчаяни стъпки, да действа коварно, да търси все по-лесни жертви. През последната седмица са били убити пет деца. Селяните са изпаднали в ужас. Всъщност повече от това — подивели са от мъка и ярост. Мъжете се съгласиха да излязат и да удрят тъпаните, когато видната ловна дружина най-сетне се появи в цялото си великолепие и церемониалност, за да им се притече на помощ.

Джо долови в тона му нотки на неодобрение.

— Не постъпват ли правилно, Колин?

— Нека да се изразя така — лично аз бих действал по друг начин. Бих отишъл тихомълком с Едгар — не бих взел дори теб, Джо! — и шепа отбрани носачи. Така спокойно, без бързане, щяхме да си свършим работата като хората. Най-сигурният начин да убиеш тигър е да локализираш плячката му — което не е никак трудно, когато разполагаш с козел или млад бивол. Тръгваш по следата и не мърдаш оттам, докато не се върне на другия ден да си дояде. Е, невинаги всичко минава според плана — тигрите са умни, сетивата им са около десет пъти по-развити от нашите. Човек трябва да влезе в джунглата с нагласата, че тигърът преследва него и че е доста по-изкусен в това.

— Звучи ужасяващо! — рече Джо и потръпна.

— Наистина би могло да е. Нека ти кажа и най-страшното — когато си сам в джунглата срещу човекоядец, сетивата ти подсказват, че той е близо и следваш дирите му… изведнъж се озоваваш насред камънак и осъзнаваш, че си вървял в кръг, защото се озоваваш пред собствените си следи. А върху тях е минал тигърът. И е зад теб.

— Предпочитам метода на махараджата — рече Джо. — Стотина слона и отряд тежковъоръжени ловци.

Колин свъси чело.

— Противоестествено е да се опитваш да извършиш нещо, което би трябвало да е фина хирургическа операция, с пълното въоръжение на кралската ловна дружина. Слоновете вече са приготвени и изпратени в джунглата. С тях е цялото оборудване и провизии. А в момента, Джо, сигурно полагат нежно куфара с оръжията ти в палатката! Заедно с кошницата с лакомства. Ние ще пътуваме с коли или коне — избирай. Ще се срещнем със слоновете на една-две мили от мястото, където според мен се крие тигърът.

— Ще лагеруваме там! — попита Джо. — В джунглата?

Колин се засмя.

— Едгар, не спомена ли, че твоят приятел е оцелял четири години на фронта? След влажните и кални землянки на Фландрия, Джо, мисля, че тук няма да има от какво да се оплачеш! Собствена палатка, готвачи и прислуга на разположение, никой не те обстрелва. Свикнали са да организират подобни спектакли. Лично вицекралят понякога прекарва седмица по тези места — през март, между ангажиментите си в Делхи и Симла.

Залови се да чертае на картата.

— А сега, моля за внимание. Това тук е нещо като фуния, обърната с широкия край на запад.

— Клисура ли? — попита Джо.

— Да. По-скоро тясна долина на един хвърлей място и от трите села. От хълма извира поточе, което я пресича точно по средата, като постепенно се превръща в река, широка… към сто и петдесет ярда^[3]. Бреговете й са стръмни и от север, и от юг. Дълга е общо около миля, обградена с плътна стена от високи треви и от двете страни. Слонска трева, която на места надхвърля два пъти човешки бой. Тигърът си е избрал добро скривалище. Зад тревата започват дървета. Плътна стена. Ето тук, в тесния източен край на клисурата, където широчината й е двайсетина ярда, не повече, има нещо като скален перваз с козирка точно край един вир. Според мен тигърът е устроил леговището си именно там. Тигрите не са по жегата — те обичат да има къде да се охладят, да се изкъпят. Като всички впрочем. За тях водата е от жизнена важност. Знам за тигри, влачили плячката си огромни разстояния, за да се напият с вода, преди да се нахранят. Тръгнах по следите на нашия приятел от тази долина, но се наложи да прекъсна, защото взе да мръква. Както и да е, готов съм да се обзаложа, че леговището й е точно там. На хвърлей място от селата. Тя чува кога извеждат биволите на паша, чува как жените си подвикват една на друга из полето, чува детската глъчка.

— Виж, Колин, според мен слонове, натикани на такова тясно пространство, няма да са от полза — подметна Едгар.

— Прав си, няма. Мислех да ги настигнем в бивака, да се подивим на украсите им, да излезем да пояздим, за да впечатлим Джо, да го снимаме как управлява горе от седлото — да има какво да показва на приятелите си у дома. После да ги вържем и да продължим пеш.

Посочи горичката покрай долината.

— На определени дърветата съм завързал мачани. Това е дървена платформа за стрелба, Джо. Доста над възможностите за скок на тигър, осигурява надеждно прикритие. Мъжете с тъпаните ще са тук… тук… и тук… като покриват и двете страни на долината, включително тесния край. Ще тръгнат на достатъчно голямо разстояние от пушките и ще напредват бавно, като вдигат нетърпима врява!

Изгледа ги един по един многозначително и продължи.

— Сигурен съм и двамата разбирате, че този излет има и политически аспект, с който трябва да се примирим. В този смисъл разположението на участниците е деликатна материя. Поставих Бахадур на първото дърво ей тук, най-близо до бърлогата, така че новият престолонаследник да може да произведе първия изстрел, когато тигрицата, притеснена от шума, тръгне да търси път за бягство през долината. Шубхада е на същата платформа. Тя е добър стрелец и е изключително хладнокръвна. Бахадур няма да се чувства под нечия опека и закрила в компанията на жена, но в същото време тя ненатрапчиво ще се грижи за неговата безопасност — в това можете да сте сигурни.

— Напълно безопасно ли е? — попита Едгар.

— Когато си на лов за тигри, няма стопроцентови гаранции — изпухтя Колин. — Но Удай красноречиво ми даде да разбера, че би било чудесно Бахадур да се върне от хайката с първата си тигрова кожа. А убиването специално на този тигър ще бъде посрещнато крайно радушно от страна на населението. Един вид успешно начало на владичеството му и тъй нататък. Аджит Сингх също не остана много доволен и настояваше да е на платформата на престолонаследника, но не успя да се наложи. Предполагам Бахадур лично има пръст в това. Както и да е, поставих Аджит на отсрещната платформа… ето тук. Пада се на стотина ярда оттатък клисурата.

— А кой ще заеме платформата вляво от Бахадур? — попита Едгар.

— Клод. Между другото, съгласувах всичко това с резидента. Казват, че имал точен мерник, но няма опит с тигри. Срещу Клод — както ще забележите, платформите са леко разместени, така че никой да не стреля право в отсрещния човек (да не стане някой сакатлък) — си ти, Едгар.

— Значи последната платформа в края на долината от юг е за мен? — попита Джо.

— Да — отвърна Колин и отбеляза съответното дърво с „Дж.“ — Ти ще си един вид подкрепление. Ако петте пушки преди теб не улучат, ще трябва да спасиш честта на групата. Но не мисля, че Бахадур ще пропусне. Непосредствено вляво от неговата платформа, ето тук… — Пусна пунктир от потока към южната страна на долината. — … минава горска пътека. Тя се слива с брега, където свлачище е отнесло достатъчно баластра, за да направи мъничка пролука за излизане от долината. Бас ловя, че в момента, в който стане напечено, нашата тигрица ще се опита да се измъкне от долината по най-близката пътека. При всички положения Бахадур ще има добра видимост към нея.

— А ти къде ще си, Колин? Май не останаха повече дървета.

— О, тук, там, навсякъде. Ще вървя пеша, ще координирам тъпаните. Ще запълвам дупки… ще проверявам притеснено дали няма да ни изненада, като извие гръб и се втурне през кордона, причинявайки тежки последици… Такива неща.

Той се усмихна окуражително на Джо, който започваше да изглежда видимо притеснен.

— Няма да ти кажа да не се притесняваш — това е последният съвет, който бих дал някому. Притеснявай се повече отвсякога! Отчаян и умен тигър се е разбеснял, шест пушки се прицелват един бог знае накъде, а цяло село е наизлязло, като хората са въоръжени със сопи и ръждясали саби… Повярвай, Джо — кошмарът е пълен! Мога само да ти кажа, че никога досега не съм допуснал да се случи нещо непоправимо, някакъв инцидент, макар и лек — на никоя хайка, която съм организирал. Боя се, че това е единственото, което мога да ти гарантирам.

— Мен ме устройва — рече Джо, изпитал внезапно доверие в стария ловец и спечелен от неговата откритост. — Пък и кой знае? Може да ви изненадам всичките! Представете си табелка „Тигърът на Сандиландс“ в трофейната зала или където там ги съхраняват.

— В сила-кхана има цяла стена с трофеи. Покажи му оръжейната, Едгар, като се връщате през двореца. Може да му вдъхне повече кураж. А сега по едно питие на изпроводяк? Утре смятам да ставам рано, между другото. До седем колите трябва да са потеглили. Предполагам господарят ще изпита истинско облекчение да се освободи от нашата компания за ден-два. Последните дни са доста тежки за него. В момента най-малкото, от което се нуждае, са шайка европейци, които му се мотаят из двореца.

— Да ги изпратим в джунглата! — провикна се Едгар. — И колкото по-малко от тях се върнат, толкова по-добре!

— Примерно — замисли се Колин.

 

 

Вечерта беше приятна, рече си Джо. Той не говори много, остави се на двамата стари приятели да го забавляват, а те се отдадоха на сладки истории от едно време. Най-сетне си тръгнаха, поемайки по тъмната пътека покрай езерото, като Едгар намираше пътя на светлината на огромната кехлибарена луна и малките, трепкащи светлинки на къщите край водата. Джо спря, притаил дъх, за да огледа магическия, осветен от луната силует на павилиона на Шубхада, отразен в притихналата вода. Горските обитатели бяха дошли на водопой и се чуваха потайните им движения, спорадичните им гърлени предупреждения. Стоеше опиянен, заслушан в неочакваната песен на нощна птица — поточе разтопено злато, рукнало от близките клони.

— Хималайски поен дрозд — прозаично уточни Едгар. — Винаги пръв казва добро утро и последен — лека нощ. Хайде, Джо, размърдай се! Ако все още искаш да разгледаш оръжейната преди лягане.

 

 

Едгар блъсна вратата на оръжейната и включи осветлението с уверените движения на човек, който има неограничен достъп вътре. С щедър жест покани Джо да разгледа помещението. Изглеждаше нещо средно между трофейна зала и музей на раджпутското военно дело. Първите коментари на Джо бяха свързани с редиците тигрови и леопардови глави — предположи, че това се очаква от него. Цели редици неразличими една от друга глави — ако не се брои табелката с името на ловеца и съответната дата — бяха втренчили в него свирепите си погледи. Всички се зъбеха предизвикателно, всички имаха стъклени очи с черни зеници, които отразяваха светлината на крушките и следваха посетителя навсякъде из залата, като го караха да се чувства доста неловко.

Централното място бе заето от великолепен препариран тигър, козината му, въпреки намесата на ловеца и препаратора, бе мека и гъста и създаваше илюзията, че животното пращи от здраве. Джо не можа да се въздържи да не прокара ръка по гладката козина. Изрази удивлението си от огромните размери на звяра.

— Това е зимна козина — затова е толкова дебела — обясни Едгар. — Удай лично го отстреля преди няколко години. Последният му тигър. Бая големичък е — десет фута и шест инча^[4] от носа до опашката.

— Сега разбирам защо Колин предпочита да ловува с фотоапарат — изкоментира Джо, за да подразни Едгар. — Противоестествено е безпричинно да насочваш пушка към такова превъзходно създание.

Едгар го изгледа невярващо.

— Самият лов е достатъчно добра причина — рече кратко. — Ела да разгледаш арсенала. Представи си, че се изправиш лице в лице с нещо подобно, без да разполагаш с пушка за едър дивеч или достатъчно разстояние. Съвсем близо си, гледаш го в очите, могъщото му туловище се хвърля насреща ти, а ти държиш в ръката си само едно от тези! — Посочи редиците копия, строени покрай стената. На Джо му изглеждаха доста страховити. А от вида на острите извити саби, мечовете и копията за лов на глигани направо потръпна.

Едгар се подсмихна лукаво.

— Не се чувстваш съвсем в свои води, нали, Джо? Е, добре. Няма да те мъча с останалите експонати. — Махна с ръка към цял рафт огромни стъклени контейнери. — Инструменти за изтезания, гладиаторски принадлежности. Всички използвани допреди няколко години — така разправят хората. И до един изключително интересни. Доста далновидно от страна на Удай да ги съхрани, би си помислил човек. Би било ужасно лесно да се освободиш от тях в името на модерността, но такива са си раджпутите — уважават миналото си и се гордеят с него.

Загасиха осветлението и излязоха. Джо потръпна, въображението му подсказваше, че това не е зала, в която би му било приятно да замръкне сам. Но обиколката им още не беше приключила. Едгар безмилостно отвори следващата врата надолу по коридора.

— А ето ти пълната противоположност на това, което видяхме току-що — кажи ми може ли да съществува нещо по в крак с модата от това?

„Това“ представляваше разточително украсен храм за игра на снукър. В средата на залата, въздигната като огромен олтар, масата за снукър (макар маса да не бе съвсем подходяща дума за подобна конструкция) блестеше в обкован със злато махагон. Като спомен за редиците копия в предишната зала, тук покрай стените бяха подредени специални стойки за билярдни щеки, а таблата за записване на резултатите бяха закачени за облицовани с кожа поставки.

— Забележително — рече Джо. — Трябва да поиграем някой път. А в знак на уважение към разкошната обстановка ще облека жакета на сър Джордж. Всяка друга по-обикновена дреха би изглеждала като проява на неблагопристойност!

— Непрекъснато ли трябва да говориш с този надут език? — изръмжа Едгар.

— Сигурно е от махагона и червения плюш — промърмори в отговор Джо.

 

 

— Е, Едгар, благодаря за обиколката — рече Джо, щом пристигнаха пред апартамента му. — А сега се прибери и си легни рано, старче. Не забравяй, че сутринта ще бъде доста ангажирана.

Влезе в стаята си с облекчение, разхлаби вратовръзката си, изрита обувките си надалеч, метна сакото си към гардероба и се отправи към банята. Зарадва се, че предвидливо заръча на камериера си да не го придружава. Точно в момента не му трябваше оценката на любезния, но орлов поглед на Говинд. Много неща му липсваха в Индия и самотата бе едно от тях. С огромно удоволствие си напълни ваната сам и се потопи във водата, после постоя чисто гол върху мраморния под, докато от тялото му се стичаха водни струйки. След като се наслади достатъчно на приятния хлад, се изтри с хавлията.

На вратата се почука лекичко. Джо въздъхна и уви една кърпа около кръста си. Изчака, готов да види Говинд, дошъл да провери дали сахиб има всичко необходимо. Почука се пак. Джо изруга под мустак и отиде да отвори. Облъхна го нежна миризма, в следващия миг Маделин се пъхна под ръката му и застана в центъра на стаята. Изглеждаше превъзбудена и целеустремена, държеше в ръката си голям кафяв пощенски плик. Джо изсумтя.

— Взех го! Нали ти казах, че ще го направя! Но ти не ме слушаше, нали, Джо?

— Господи, Маделин! Какво е това? Твоят „билет за заминаване“ ли? Нали така го нарече? Ето, виждаш ли, че съм те слушал в крайна сметка. Това ли е? Казвай бързо и изчезвай, става ли? И без това вече опетни безвъзвратно репутацията ми!

Маделин се облещи.

— Твоята репутация! Джо, ти пищиш по-силно от девица в съблекалнята на „Блек Сокс“! Никой не ме проследи дотук. Много внимавах. И мисля, че ще се заинтересуваш от това, което нося.

Тя му подаде плика с блеснал поглед. Ненавиждайки се заради любопитството си, Джо отвори плика и извади няколко напечатани юридически документа. Трябваше му известно време, докато разбере какво всъщност държи в ръката си, но когато осъзна значението на тези документи, се отпусна тежко на ръба на леглото и стисна плика с влажната си ръка.

— По дяволите, Маделин!

— И аз си помислих, че ще се впечатлиш!

Безмълвно прелисти тестето документи, пресмятайки наум.

— Един милион? Правилно ли съм разбрал? Облигации, акции и нотариални актове на стойност един милион долара?! Както изглежда, договорени моментално. И така… въпросът е — имам ли желание да разбера как си се сдобила с тях?

— Е, след като се интересуваш толкова любезно, ще ти кажа! Махараджата ми ги връчи днес следобед. Мисля, че иска да ме купи, за да се измета от тук.

— А ти какво му предложи да направиш в замяна?

— По-скоро предложението ми за това, което няма да правя, събуди интереса му. Именно това го предразположи да развърже кесията си! — ухили се тя.

Остави невярващия Джо да разлисти още веднъж документите, а през това време наля по чаша тоник за двамата. Подаде едната чаша на Джо и се настани до него. Приповдигнатото й настроение беше заразително.

— Нека позная… обещала си му да не разкриваш какви ги е вършил Притви в Щатите, при това, както започвам да си мисля, с благословията на баща си?

Тя го погледна с нескрита изненада.

— Ама как… всъщност да… позна почти напълно. Кажи ми — наистина ли толкова добре напасваш всичко?

— Да се върнем по към началото, съгласна? Питам се, с какво по-точно се е занимавал Притви в онзи затънтен американски юг… Тексас ли беше…? Нали там сте се запознали? Като гледам всичко това, май започвам да си представям.

— Той беше във Флорида — кимна тя. — Знаеш ли къде се намира Флорида, Джо?

— Горе-долу. Продължавай.

— Беше изпратен в Щатите като представител на баща си. Финансов агент. В Ранипур нещата от години не вървяха много добре. — Замълча. Вероятно се питаше доколко да го въвлече в кухнята на нещата.

— Това и сам го разбрах — насърчи я той. — Години суша, спад в рудодобива, спад в доходоносните търговски пътища, обезлюдяване, високи данъци, насилствено замесване във войната в Европа… Да продължавам ли? Белезите си съществуват, стига да има кой да ги разчете. В други времена биха вдигнали оръжие срещу съседни щати под някакъв претекст или дори без претекст и просто биха плячкосали богатствата им, но това вече не е вариант, позволен от раджа. А уликите, които сочат, че ковчежетата са празни, са недовършените проекти и преднамерено пищните екстравагантности — въздух под налягане за прикриване на истинското състояние на Ранипур.

— Трудно може да те излъже човек, а? — промърмори тя. — Да, правилно си се досетил. Те осребриха скъпоценностите си и Притви дойде в Щатите — през Париж, Швейцария и Амстердам, — за да инвестира в бъдещето. Решиха, че вместо да седят и да гледат как последните им запаси се стопяват от година на година, докато хазната съвсем пресъхне, ще инвестират и ще имат възвръщаемост на парите си. И се получи, Джо! Тези хора притежават Флорида!

— Притежават Флорида ли? Това добре ли е?

— Притви се интересуваше от голф и поло — въздъхна Маделин. — Именно това привлече интереса му нататък. Той разсъждаваше така — това, което е интересно за мен, ще привлече интереса и на другите. Американците се избиваха да си вземат отпуски… започнаха да прииждат чуждестранни туристи. Изведнъж пазарът на недвижими имоти пощуря! Хората купуваха мангрови тресавища на закуска и ги продаваха като парцели преди следобедния чай. Петдесет пъти по-скъпо! Притви се намести в схемата в самото начало. И се справи блестящо.

Лицето й сияеше, озарено от обзелите я топли чувства. Джо не я прекъсна.

— Както знаеш, баща му не се е родил на трона. Родителите му са били търговци, родом някъде на север от тук.

— Суригаргх — опресни паметта й Джо.

— Именно. Така че си мисля, че му е в кръвта — имам предвид търговията. Притви наистина беше добър. Страшно го биваше. Влагаше капиталите си в различни предприятия. Инвестираше татковите пари в какво ли не. Пипето му сечеше, а имаше и късмет. Следваше интуицията си. Един ден се озова сред тълпата, която слушаше коментар на мача Дъмпси — Шарпантие^[5]. Всичките четири рунда се предаваха от ринга и се излъчваха за цялата страна по радиотелефон. Притви искаше да притежава част от това чудо и си купи акции на „Уестингхаус“. И знаеш ли какво стана с радиотелефона?

— Днес му викаме радиомрежа. Голям умник е тоя Притви!

— Всичко правеше с цялото си сърце. Беше луд на тема коли — купи акции на „Дженеръл Мотърс“. Самолети — купи акции на „Къртис“. И така се запознахме. Той обичаше да навлиза до същността на нещата. Не се занимаваше с нищо ей така, отгоре-отгоре. Беше чул, че летим с „Джени“ и дойде да гледа шоуто и да поговори със Стюарт за авиация, преди да инвестира.

— Виж, искрено се възхищавам на постиженията на Притви — прекъсна я Джо. — Но кажи ми как успя да принудиш горкия старец Удай Сингх да ти даде всичко това? — Пъхна документите обратно в плика и й го подаде.

— Той не даваше дума да се обели за новия източник на финансиране на Ранипур. Естествено, Залим знае, вероятно и Клод, но никой друг — поне така мисля. Нравите и обичаите тук са… ще го кажа — средновековни. Сигурно си забелязал. Почти никой от местните не е пътувал. Нямат никаква представа за света отвъд езерото. Те смятат, че богатството на Ранипур идва от накитите и залежите от скъпоценни камъни, които са скрити на сигурно място в хазната. Ако се разчуе, че тя е била на косъм да се изпразни и че новото богатство всъщност представлява няколко десетки листа хартия, заключени в личния сейф на господаря, нещата за него и Залим може да се обърнат в неблагоприятна посока. Както се казва, ще тръгнат едни подозрения…

Джо я изгледа мрачно.

— И ти го заплаши, че ще дадеш гласност на факта, че ковчежетата са празни, че са били системно ограбвани от Удай Сингх — така ли? Че мъжът, който носи с гордост титлата баща на народа си, е продал наследството си за тесте хартийки, изписани на чужд език? Нищо чудно, че няма търпение да се отърве от теб! Даже съм изненадан, че още не те е хвърлил за храна на крокодилите!

Тя го изгледа с ококорени, изпълнени с ужас очи.

— Още не е късно. Мислиш ли, че не го знам? Казала съм на Стюарт да държи самолетите в готовност за излитане, заредени с гориво. Ела с нас, Джо! Можем да тръгнем още утре, по изгрев-слънце. Първа спирка — Делхи, а после — където решим. Защо не?

— Изключено. Сутринта съм поел ангажимент да убия тигър.

Усети се, че говори с категоричния, нетърпящ възражение тон на британски полицай, и се засрами от себе си.

— О, по дяволите, извинявай, Маделин. Прозвуча толкова надуто!

Тя го стисна за лакътя.

— Двамата с Едгар Трууп се задържахте тук прекалено дълго! А това при всички положения е рисковано, Джо. Но поне сега разбираш защо непрекъснато се промъквам като крадец и хвърлям притеснени погледи зад гърба си.

— Да, разбирам, Маделин, но не биваше да се забъркваш. Нямаш представа какво става под повърхността… — смени темата той.

— А ти имаш представа, така ли? — отвърна тя с въпрос, доловила колебание в тона му.

Дали да й каже? Може ли да й се довери? За да чуе трезвата й преценка, че опасенията му са нелепи? От известно време Джо беше обсебен от мисълта за ужасяващата истина за смъртта на двамата престолонаследници, но нямаше от кого да потърси опровержение или подкрепа. Хипотезата му беше толкова гнусна, че той я беше изблъскал в едно далечно кътче на съзнанието си. Но парченце по парченце, пласт по пласт информацията, мненията и интуицията му се бяха наслоили около ядрото на идеята му, докато накрая почувства, че отчаяно се нуждае да се освободи от този товар и да се надява някой да разбие теорията му на пух и прах.

Тя нежно пое лицето му в шепи и го обърна към себе си.

— Знаеш, Джо, нали? Знаеш кой е убил Бишан и Притви!

Възприела мълчанието и сведения му поглед за отговор, тя продължи да настоява.

— Кажи ми! Притви беше мой съпруг. Имам право да знам! Трябва да знам!

Той пое ръцете й в свитата си шепа, а с другата си ръка я прегърна през раменете.

— Спокойно, Джо, няма да крещя и да се тръшкам, нито ще хукна да гоня някого с касапски нож.

Той преглътна и понечи да отвори уста, но размисли и отвърна поглед. После, припомнил си предупреждението на Лоис, че тук и стените имат уши, прилепи главата си до главата на Маделин. През къдриците й, ухаещи на крем, прошепна:

— Убити са по заповед на Удай Сингх. Техният баща.