Барбара Клевърли
Тигър в двореца (26)

Двайсет и шеста глава

— Надявам се, няма да продължиш с дивотиите, че убийството на Бишан е поръчано от Удай. — В гласа на Едгар звучаха заплашителни нотки, които той все пак успя да овладее. След малко додаде: — Разбира се, че няма. Извинявай, Джо. Едва ли си му прошепнал собственото му име.

— Никак не ми беше лесно да му го кажа. Тоест да го потвърдя, понеже съм сигурен, че вече е знаел. Последното, което един умиращ махараджа би искал да чуе, е, че първородният му син е бил убит от по-малкия си брат — от Притви. Мисля, че в крайна сметка Притви е решил да се държи като истински раджпутски принц и да направи каквото е по силите му, за да подобри положението в Ранипур. А първата му задача е била да си разчисти пътя. Именно Притви е убедил брат си да вземе по-силна от обичайната си доза опиум, пак той е използвал властта си, за да организира заменянето на пантерата. Сигурно искрено е вярвал в способностите си да спаси страната от икономическата катастрофа, надвиснала над нея.

— Катастрофа, помела вече няколко щата като Ранипур — рече Лизи. — Но едва ли някой в двореца е бил наясно колко близо до разрухата се намираме в действителност. Леле, каква каша… Изведнъж бленуваната ми къщичка с керемиди започна да изглежда неустоимо привлекателна.

Въздишката й бе прекъсната от припряно думкане по вратата. Когато Джо отиде да отвори, остана притеснен, но не и изненадан да види насреща си симпатичното лице на лейтенант Рам, дясната ръка на Аджит Сингх.

— Радвам се, че най-сетне ви открих, сахиб!

Излишно си прави труда, помисли си Джо, който беше сигурен, че всяка крачка на гостите в двореца се следи най-внимателно.

— Рам. Радвам се да ви видя, макар и при тези тежки обстоятелства. Заповядайте, влезте — додаде накрая, без да е сигурен, че е редно да кани мъж в стаята на мемсахиб.

Рам поклати глава.

— Простете. Трябва да помоля вас и капитан Трууп да ме последвате незабавно в кабинета на министъра, където двамата с майор Аджит Сингх ви очакват. Присъствието на мемсахиб не се налага — кимна любезно към Лизи, която междувременно беше застанала до Джо.

Когато наближиха офиса на министъра, Джо забеляза, че охраната пред вратата се е удвоила. Но появата на двамата англичани не предизвика никакви действия от страна на гвардейците. Вратите се отвориха веднага, за да ги пропуснат вътре.

Този път нямаше чиновници. В стаята бяха само министърът и Аджит Сингх. Гостите бяха любезно поканени да седнат край ниската масичка, срещу двамата раджпути и Аджит Сингх започна да говори — както Джо си помисли, от средата на историята. Говореше бързо и без заобикалки. Явно времето ги притискаше.

— Изкуши ли се да излъжеш, Сандиландс, когато махараджата те помоли да му кажеш имената?

— Разбира се — отвърна, без да се замисли, Джо. — Но лъжата ми едва ли щеше да мине. Той би разбрал. Всъщност той вече знаеше… Сигурен съм, че е знаел още преди вие да му кажете мнението си. Досетил се е сам.

— И така, разполагаме с информация за самоличността на двамата убийци. Единият, така да се каже, е извън нашата юрисдикция. Вторият обаче, капитан Мърсър, все още е в списъка ни.

— Как постъпихте с него? — попита Джо притеснен. — Както знаете, той е американец, а не англичанин.

— Националността на този мъж ми е известна и правните аспекти на въпроса са наистина любопитни. Как да действаме, когато чужденец извърши углавно престъпление на ранипурска територия? Как бихте постъпили, ако това се случи в Лондон? Разбира се, бихте арестували човека и бихте го изправили на съд. Ако успея да заловя този човек, първо бих го оставил известно време в нашите тъмници, а едва след това бих го изпратил в Делхи.

— Какво искаш да кажеш с това „ако“? Убеден съм, той вече е задържан, нали, Аджит? — попита Едгар.

Майорът се намести, очевидно смутен, министърът отговори вместо него.

— За жалост случаят не е такъв. Покрусен от смъртта на младия юварадж, Аджит е пропуснал да забележи, че на връщане към двореца една от колите, хиспано-суизата, е заета от капитана и сестра му. Били са се погрижили да си натоварят багажа, както и да си осигурят — без наше знание — няколко допълнителни туби гориво. На един завой те просто са се отклонили към гората, а останалата част от колоната е продължила по пътя си без тях.

Джо едва се сдържа да не извика тържествуващ, но все пак успя да зададе въпрос.

— Но къде, по дяволите…?

— Планирали са всичко. Тази кола е заякчена за ловни излети по неравен терен. И въпреки това ще се окаже удивителна машина, ако направи всичко онова, което искат от нея.

— Мамка му! — възкликна Едгар. — Насочили са се към магистралата. Но през тази местност… без пътища, без никаква проходимост… Абсурд е да успеят.

— Честно казано, очаквам в следващия месец да получим новини от нашите бегълци. Примерно, че в някое затънтено ъгълче на щата са намерени оглозгани от лешояди останки — доволно изсъска Залим.

„Значи не познавате Маделин Мърсър“, отвърна Джо, но на себе си.

— Но защо изобщо дойдоха с нас на лова? — попита гласно. — Не мога да проумея — защо просто не са избягали с дженито. Защо да прекарват няколко кошмарни дни с хора, които не понасят, в занимания, които не са им по вкуса. Спокойно са могли да отпрашат за Делхи или за Бомбай, използвайки, че сме съсредоточили вниманието си в друга посока.

Залим и Аджит се спогледаха съзаклятнически и Залим махна с ръка, за да даде възможност на Аджит да говори.

— За мен беше по-лесно да разгадая загадката около смъртта на Притви, Сандиландс. Просто задържах Ахмед. Не ми бяха необходими никакви бележници, никакви отпечатъци, никакви тенденциозни въпроси.

Няма да му доставя това удоволствие да го питам какво му е било необходимо в такъв случай, реши Джо.

— Като раджпут, който споделя нещо с друг раджпут, Ахмед ми довери, че брат му е получил голяма сума пари от капитан Мърсър преди фаталния полет и според предписанията на капитана е решил да си направи собствен бизнес и да кара такси в… Делхи. — Засмя се гъргорещо. — В крайна сметка, излиза, че наистина е заминал за Делхи! Не е трудно да се сети човек, че ослепителният въздушен ас е нагласил нещата така, че принцът да управлява самолета и да катастрофира. Въпрос на чест за един пилот. Отмъщението и перспективата за прекъсване на професионалната кариера също се намесват в тази история. Както и изчезването на голямо количество облигации, собственост на махараджата. Но въпросът е защо Мърсър просто не е убил Али?

Джо се ядоса от искрено учудената физиономия, която си докара Аджит.

— Сам споменахте думата чест, сър — отвърна ядно. — Капитан Мърсър може да е убиец, но не трепе хората наред. Али е негов механик, човек, на когото капитанът е поверявал живота си при всяко излитане. Изключено е да разруши доверието помежду им. Може би Али е видял нещо, което не е трябвало да вижда. Или на Мърсър му е бил нужен обект, върху когото да стовари вината и който да служи за изкупителна жертва, в случай че се появи някой любопитен детектив. Планът му е бил обмислен до последния детайл, поради което е още по-странно, че…

— А, да. Прав сте, като твърдите, че би било по-добре незабавно да отлетят със самолет, но… о, как да ви кажа! — Въздъхна театрално. — Това стана невъзможно.

Джо и Едгар го погледнаха изненадано и той забави отговора си още миг, за да изпита пълна наслада от създадения ефект.

— С помощта на Ахмед изпразнихме горивото от всички самолети, скрихме всички запаси. Капитан Мърсър може да е всякакъв, но в никакъв случай не е небрежен. Непрекъснато проверява самолетите и дали всичко е в изправност. Двамата със сестра му действаха точно като подплашени антилопи, които, появи ли се опасност, търсят сигурността на стадото. Смесвайки се с останалите европейци, те са се чувствали на по-безопасно място, отколкото ако бяха останали в двореца. И не са сбъркали — заключи категорично.

— Мога ли да ви попитам нещо, Аджит? — подхвана предпазливо Едгар. — Бихте ли споделили с нас заключението си за смъртта на Бахадур?

— Принцът е убит от резидента по начин, който тепърва ще бъде уточняван — отвърна твърдо Аджит.

— Е, май излиза, че можем да ви дадем малко информация, ако и вие сте готов да ни кажете нещо в замяна — продължи Едгар. — Кажете ни защо подозренията ви паднаха върху Вивиан и ние ще ви кажем как го е извършил.

— Хората ми следяха Бахадур от няколко седмици — от съображения за безопасността му. Бяхме решени да не допуснем да изгубим и трети юварадж. Мисля, че Рам бе този, който забеляза… Бахадур бе издебнат да дебне! Прекарваше дълги часове в следене на Вивиан из двореца, наблюдаваше бунгалото му, докато резидентът работеше до късно през нощта. Скоро Рам разбра къде е съсредоточил вниманието си малкият и разбира се, ми докладва. — За момент самоувереността на Аджит като че се поразколеба. — Доста деликатна ситуация — рече накрая.

Думата взе Залим.

— „Деликатна“ е слабо казано. Дипломатически взрив! Не е лесно да се упражнява контрол върху западняци с властта и длъжността на Вивиан, така че бе задължително да не се дава гласност на характера на неговото неблагоприличие, за което дори сега не бих искал да говоря по-конкретно. Какво можех да сторя с информацията, която ми донесе Аджит? Е, как бихте постъпили вие? — попита той с обезоръжаваща усмивка. — Обадих се на сър Джордж.

— На сър Джордж ли? — Изненада се само Джо. Едгар не каза нищо.

— Обсъдихме въпроса и той каза, че ще изпрати някого да оправи кашата. Съветът на сър Джордж беше да не предприемам конкретни действия, които биха могли да застрашат отношенията между нашите две страни. — Погледна Джо и пак грейна. — И така, Сандиландс, опасявам се, че настъпи моментът да изпълните задачата, довела ви тук при нас. Време е да арестувате Вивиан, да го отведете някъде и да постъпите с него, както намерите за добре.

— Веднага ли? — попита Джо.

— Да. Както се казва, времето ни притиска. Сега той е на ход. Очаквахме да се главозамае от назначението си, да навири нос. Но действията му подсказват, че има други намерения.

— Може ли да сте малко по-конкретен? — каза Джо.

— Слугите в къщата му докладваха, че в дома на резидента тече дискретна подготовка. Нищо, което да привлича вниманието. Според мен се кани да изчезне бързо и да пътува с малко багаж. Охраняваме автомобилния парк и конюшните. Няма как да се измъкне.

— Но защо точно сега, и то толкова скоропостижно?

— Ключът от кхаджина вече е у него. Възползва се от правото си да го поиска веднага след смъртта на Удай Сингх. Подозирам, че се кани да задигне част от съкровищата и да избяга с тях.

— О! Вижте, трябва да ви кажа нещо… Не знам доколко имам право да споделям информацията си относно икономическите дела на Ранипур, но… е, добре, доколко можем да сме сигурни, че ако Клод изобщо успее да отвори ковчежетата, вътре ще намери нещо? Че вътре ще има богатства, достойни за вниманието му? Защото ми се струва, че само ще си проиграе картите.

За радост на Джо, Залим и Аджит се спогледаха, както му се стори, с почуда.

— Не са съвсем празни — отвърна Залим. — Значителна част от съкровищата на Ранипур бяха разменени за по-лесно преносими съвременни еквиваленти на богатства. Но все нещо е останало. Скъпоценностите на двора са все още в кхаджината. Народът ни нарича тези неща „хамара“, тоест „наши“, и те наистина принадлежат на щата, не на махараджата. Удай за нищо на света не би продал символите на своята власт. Нима крал Джордж би продал кралската корона? Едва ли! Така че тези неща все още се намират в ковчежетата и Клод го знае.

— Очакваме съвсем скоро да предприеме нещо — рече Аджит. — Настояваме, Сандиландс, да ни придружите до кхаджината, когато Вивиан отиде там, и да го арестувате на местопрестъплението. Според нас няма по-подходящ момент — от негова гледна точка — от времето на траур по починалия владетел. В двореца цари смут и резидентът не би пропуснал да се възползва от случая. Но все пак има някои ограничения. Все пак е средата на деня… ако иска да му останат часове дневна светлина, през които да съумее да избяга, трябва да действа бързо.

— Вие оставате тук с Аджит — рече накрая Залим. — Бъдете готови. Ще се погрижа да ви изпратят чай и освежителни напитки.

С усмивка и кимване той напусна помещението, като преди това огледа внимателно лицата им.

Преди да се появи обещаният чай, на вратата се почука. Отвори Аджит. След няколко бързи фрази той махна на останалите.

— Започва се!

Последваха човека на Аджит през двореца и към хълмовете на запад. Пътеката беше тясна и минаваше през ниски храсти, които не хвърляха никаква сянка, където да се скрие човек. Джо започна да се притеснява. Или ще приближат толкова до Клод, че той ще ги забележи, или трябва да рискуват да го оставят да се отдалечи прекалено много напред. Сподели мислите си с Аджит.

— Пазачът на хазната е сигурен човек. Заповядано му е да забави англичанина колкото се може повече — бе увереният отговор.

След като продължиха да драпат през оголената местност, с растения, чиито листа сякаш се бяха превърнали в бодли, приближиха неголяма червена къща от пясъчник в типичен тежък индуистки стил. Каменният покрив се държеше от огромни слонски крака, целите покрити с богата декорация. Прозорци като че ли нямаше, само една-единствена масивна порта. Прозвуча пронизителен писък, който секна внезапно. Тримата хукнаха напред и се разпръснаха с извадени пистолети.

Аджит първи стигна до стареца. По средата на пътеката, на няколко крачки от вратата, бе проснато безжизненото тяло на тъмнокож индиец с извадена кама. Аджит се надвеси, след малко вдигна поглед и поклати глава. На лицето му бе изписано ожесточение, гласът му прозвуча дрезгаво, изсъска към Джо категорична заповед.

— Сандиландс! Знаеш си работата!

Посочи зейналата пред тях врата.