Барбара Клевърли
Тигър в двореца (29)

Двайсет и девета глава

Лал Бай вече беше станала, когато камериерката й дойде да я събуди. Промъкна се до прозореца, дръпна тежката завеса и плъзна поглед по млечносивия пейзаж, огряван от чезнещата луна. Оставаха още два часа, преди лъчите на слънцето да затоплят и оцветят земята, два часа, преди пламъците на погребалната клада на господаря й да се стрелнат в небето, за да посрещнат и да се слеят с тези лъчи.

Остана така за момент, пленена от този лишен от цветове свят, наслаждавайки се на ненарушаваното от нищо спокойствие. Някъде в пустинята оттатък реката пролая диво куче, след миг получи отговор от своята женска. Два часа по-късно лаят им вече няма да се чува, погълнат от глъчката, която ще се излее от двореца. Ще последва нечуван вой и оплакване; тълпите ще нареждат: „Рам нам сат хаи!“ Божието име е истина. Ще думкат тъпани, кладата ще бъде запалена в секундата, в която изгрява слънцето. В същия момент ще прозвучи и последният салют в чест на махараджата. Подредени край слонската порта, пушките ще произведат деветнайсет изстрела. Деветнайсет, понеже Удай бе махараджа и велик владетел. Лал Бай бе решена да брои гърмежите, доколкото можеше да брои.

Чичи Бай загрижено й напомни, че всичко е готово за молитвения й ритуал, но че първо, преди пуджа, трябва да се изкъпе и облече. Бяха донесени сребърни купи и медни съдове, пълни с ароматични масла и води. Лал Бай смирено склони глава и протегна ръце, за да бъде извършено ритуалното почистване и масажът с благовония. След това облече яркочервена копринена фуста, която й подаде камериерката, пристегна плътно корсета и спусна отгоре ганграта^[1]. Над лактите й една по една бяха поставени гривни от слонова кост, през изрисуваните й с къна стъпала бяха пъхнати златни верижки. На днешния ден тя бе избрала да облече сватбена одежда. Накрая Чичи Бай щракна около врата на господарката си най-скъпото й рубинено колие.

Сивата коприна на небето се разцепи и отдолу се подаде жълтеникава нишка.

— Време е — прошепна Чичи Бай и отиде да отвори вратата. Отпред се беше събрал ескорт от слуги, бяха се подредили в редици и мълчаха — изпълнени със скръб, но превъзбудени. Личните й слуги, облени в сълзи, се отдръпнаха и застанаха при другите жени край зарешетените прозорци. Лал Бай пристъпи в средата, готова да поеме с процесията надолу към речния бряг. Щом се скриха от погледите на досадните чужденци, церемонията започна.

— Рам! Рам! — занарежда Лал Бай, докато вървеше напред с кортежа си.

Малката процесия излезе на двора и се спря, обляна от силна гълчава. В двора и по стълбите се бе струпал целият град, хората се тълпяха, за да отдадат последната си почит и да си вземат шумно сбогом с Удай Сингх. Край кладата стоеше мъж с факла в ръка, готов да посрещне тялото на господаря. Всички погледи проследиха как носилото преминава през слонската порта. Погледът на Лал Бай беше блеснал от превъзбуда и копнеж, докато изпращаше за последно с очи своя господар, величествен, излегнат на носилото в ритуалния си костюм, с гердан от невени около врата. Всичко беше готово.

Всъщност не съвсем всичко. Преди да продължат нататък, трябваше да бъде извършен един последен ритуален жест. Пред нея пристъпи слуга, който й поднесе глинен съд. Без да прекъсва молитвата си, Лал Бай потопи дясната си ръка в праха и я отдръпна. Под съпровода на все по-пламенния напев на тълпата от оплаквачи, които стояха пред крехката фигура, изпълнени със страхопочитание и респект, тя пристъпи тържествено към стената на двореца край слонската порта и притисна здраво оцапаната си в червено дясна ръка о гладката бяла повърхност.

Чу се първият изстрел от салюта за господаря и Лал Бай започна да брои.