Барбара Клевърли
Тигър в двореца (2)

Втора глава

Симла, май 1922

Поел в бавен ход по Главната, Джо Сандиландс насочи запотеното животно през все по-многобройната тълпа, за да го върне в конюшнята на Пансиона. Както винаги, звуците на събуждащия се град го омагьосваха. Симла, лятната столица на британска Индия, ставаше рано и се впускаше устремно в деловия си делник. Между военните учреждения по Главната кръстосваха униформени мъже, между пощата и държавните служби бодро сновяха чапраси^[1] в червени куртки, понесли на хълбоците си кутии за писма, и енергията им подхранваше потока от информация, който струеше от тази най-обикновена улица и пулсираше във външния свят. Джо поклати глава — хем се възхищаваше, хем не му се вярваше. Ексцентричното градче, скътано в полите на Хималаите между изсмуканите от горещината индийски равнини и заледените върхове на Тибет, приличаше досущ на преместен Годалминг^[2]. И при все това, между март и ноември могъщата Британска империя биваше управлявана оттук, а това означаваше половината свят, предположи Джо, припомняйки си оцветените в бозаво територии, които бе разглеждал върху глобуса като дете.

На улицата вече се появиха първите бебешки колички, бутани от най-нетърпеливите детегледачки, които се поздравяваха една друга, а напевните им гласове допълваха звуковия фон, подплатен от тежки маршови стъпки в далечината. Докато си проправяше път през целеустремената тълпа, Джо изпита осезаемо чувство на вина, че се шляе безметежно, докато целият този малък свят край него се труди.

Е, не точно целият. Успокои се с мисълта, че временното му безделие е нищо в сравнение с неизкоренимия мързел, който властва в къщата, накъдето се беше отправил. Осем часът. Четиримата обитатели на Пансиона вероятно още са в леглата, не успели да се наспят след бурните забавления от предната вечер. Или, в най-добрия случай, са започнали плахо да се размърдват. С повечко късмет, може и да успее да се промъкне незабелязано и без да им се обажда. Не, в следващия момент си спомни за телеграмата в джоба си. Неговият домакин, сър Джордж Джардайн, изпълняващ длъжността губернатор на Бенгал, му бе заръчал да я предаде на Едгар Трууп.Едгар беше главното действащо лице в тази louche coterie^[3], която обитаваше някога величествената къща на „Маунт Плезънт“. Като най-възрастен, най-предприемчив и най-безскрупулен сред другарите си, той си беше извоювал лидерското място. Непонятно как, но явно беше спечелил и уважението на сър Джордж. Джо обаче му нямаше голямо доверие, макар че двамата се бяха справяли заедно в критични ситуации в джунглата и бяха преживели онзи инстинктивен момент на взаимно разбирателство, който сближава войниците, борещи се за обща кауза. Въпреки това за Джо капитан Трууп беше загадъчна личност с неприемлив начин на живот. Когато си задаваше въпроса защо продължава да прекарва в компанията на този човек повече от петте минути, наложени от кодекса на вежливостта, биваше принуден да признае, че жизнерадостният цинизъм и вкус към живота на Едгар бяха безкрайно изкусителни.

— В Пансиона ли ще връщаш коня си? Ами тогава мога ли да те помоля да предадеш това на Едгар. Лично! — заръча му сър Джордж. — Но не се подлъгвай, ако някой друг в тази пропаднала къща си предложи услугите и обещае да даде телеграмата на Едгар! Защо ли? Рядко се случва да се отбивам в Пансиона, но при последното ми посещение забелязах на камината две телеграми. Едната беше отпреди година, а втората — отпреди цели две години, да му се не види! Изобщо не бяха разпечатани, а едната беше от мен! Ами ако беше нещо важно? Не искам да се затрие някъде.

На Джо му беше неприятно да го прави. Знаеше, че завари ли го домакинът, трудно ще избегне късната закуска, която неминуемо ще доведе до някое и друго питие, оттам цялата сутрин ще премине в празни приказки, за да прелее в лек обяд, неусетно прераснал в ленив следобед около масата за снукър. Запита се дали, ако заобиколи откъм задния вход, няма да успее да си остави коня в конюшнята, да предаде телеграмата на някой слуга и да се оттегли незабелязано. Речено — сторено. Но уви. Джо едва бе прекрачил през портата на имението, когато един прозорец се отвори с трясък.

— Кафето ли подуши, Сандиландс! — отекна бодър глас. Над перваза грейна сърдечното, гостоприемно лице на Джаки Карлайл. — Хайде, влизай да ни разкажеш последните клюки! Нали си имаш приказката с големците и почтените хора, сигурно имаш нещо интересно за разказване, което да развесели нас, жителите на този скучен и монотонен град.

Ясно, спипаха го.

— Онзи ден някой вика: „Появи ли се Сандиландс, все нещо се случва!“ — продължи Джаки. — Хайде, Джо, оправдай си репутацията — разнообрази малко безинтересното ни ежедневие.

Джо с неохота подаде поводите на коняря, който се бе запътил да го посрещне още щом чу тракане на конски копита по паважа в двора. От личен опит знаеше, че конярите в тази къща си знаят работата, за разлика от домашната прислуга — бройката им се променяше от ден на ден, като варираше между двама и десетима души, — която явно много-много не цепеше басма на господарите. Джо влезе и се отправи към трапезарията. Поне в това отношение редът си беше ред. Масата беше сервирана за четирима, имаше камари хляб и плодове, плюс огромна купа димяща каша. Както и голяма кана кафе — а кафето тук си го биваше. Човек може да е спокоен за това. Трима от съквартирантите вече бяха насядали около масата, облечени в обичайните си намачкани ленени костюми. Джаки Карлайл влезе, беше по копринен халат, и се отправи към бюфета. Джо проследи с леко притеснен поглед как онзи си налива питие и го пресушава на един дъх. Очите на Джаки се облещиха, моравото му лице потъмня още повече. Изпъчи гърди, зяпна да си поеме дъх и от гърлото му се откъсна накъсано гъргорене.

— Божичко, Джаки! Какво беше това? — възкликна Джо и изчака онзи да си разплете езика.

— Пфу, да му се не види — измърмори Едгар, — някои съвсем го удариха през просото.

— Напоследък само така влизам в час — успя най-сетне да обясни Джаки. — Ще се включиш ли?

— Първо ми кажи какво си сипа? — попита Джо предпазливо.

— Да не си я лизнал тая проклетия! — намеси се Едгар. — Адски горчи. Абсент е.

— Абсент ли? — изненада се Джо. — Че той не е ли забранен?

— Аха — продължи Джаки, като изтри устни и плъзна мътен поглед наоколо. — Май да.

— Така и трябва — обади се Бърти Хърн-Робинсън. — Рано или късно ще го убие.

Едгар взе чашата и я подуши.

— Това е нищо — рече. — Като бях в руската армия, повечето ми колеги от офицерския състав го смъркаха през носа.

— Е, може ли въобще да се каже така, Едгар? — попита Джо.

— Да се каже не знам, ама да се направи — да. Виждал съм го с очите си, при това неведнъж. Наливаш си чашата и забождаш нос. Вярно, Джаки натам е тръгнал, ама не е стигнал чак дотам. Поне още не.

— От скуката е — подхвърли Джони Бристоу. — Милата ни татковина! Кой може да го вини? Тук не се случва нищо. Знам как се чувства. Ако останеш още малко, Джо, един бог знае накъде ще те запрати безделието.

— Или при кого — подметна дяволито Бърти. — Нямаше как да не забележа, че снощи в „Гейъти“ Марджъри Фелпс прояви малко повечко от обичаен интерес към тебе… А, доколкото разбрах, полковник Фелпс е в Бирма. Искаш ли да уредя нещо, Джо?

— О, я стига! — възкликна Джони. — Капитанът заслужава повече от крантата на поделението! Симпатичен младеж като него, отрупан с медали, с приятели по високите етажи, неприлично очарователен… Може и сам да си избере! Я да видим… Така, доколкото ми е известно, Моди Смитсън е на сухо. Малката си я бива! Какво ще кажеш, а, Джо?

Разговорът се отплесна към детайлни сравнения на качествата на необвързаните дами в Симла и дълги разсъждения върху притегателната сила и очарование на обвързаните.

— Само си чешете езиците! — прекъсна ги Едгар. — В интерес на истината, никой от вас не може да се похвали с особени геройства. За младежи сте доста пасивни. Като бях на вашите години…

— Като си бил на нашите години, си бил император на всички руси! Знаем — побърза да го прекъсне Бърти.

Нещата отиваха към обичайната порция скандал между съквартирантите и на Джо не му се слушаше. За късмет си спомни за телеграмата.

— А, Едгар, между другото, нося телеграма за теб. По-точно, адресирана е до сър Джордж, с молба да ти бъде предадена. Не вярвам да е нещо важно, но той изрично заръча да ти я дам на ръка. Така че — дай си ръката!

Джо пъхна в шепата на Едгар светлобежов плик. И понеже в тази къща не държаха на личната неприкосновеност, всички се скупчиха около Едгар и занадничаха през рамото му. Докато наблюдаваше тази сцена, Джо се запита как изобщо пробит кораб като Пансиона се държи над водата. Знаеше, че Джаки Карлайл получава солидна издръжка от семейството на жена си, за да остане в Индия. Джони Бристоу въртеше — без особени усилия, но явно доста успешно — търговия с коне и даваше файтони и коне под наем. Злите езици твърдяха, че Бърти Хърн-Робинсън има връзки зад граница и сегиз-тогиз не отказва предложения за скромна контрабандна дейност, съгласувана с представители на любезните патани — всичко това под прикритието на агенция за недвижими имоти, чийто офис се намираше на Главната.

И така, остава Едгар. Как стоят нещата при него? Като квалифициран шикари^[4] той се занимаваше с ловен туризъм и организираше такива излети за гости на града. Осъществяваше връзки, за някои от които се говореше, че са доста подозрителни. Беше обществена тайна, че Едгар притежава акции в проспериращ елитен бордей в долната част на града. Нищо чудно, че никой уважаващ себе си човек не искаше да афишира познанството си с обитателите на Пансиона. В същото време беше напълно обяснимо и защо по-авантюристично настроените хора непрекъснато търсеха тяхната компания, възхищаваха се от начина им на живот и при ежегодните си визити в Симла винаги намираха повод да ги посетят. Играе ти се поло? Джони ще уреди нещата. Имаш някой и друг камък за продан? Твоят човек е Бърти. Нужен ти е скромен заем да изкараш отпуската? Джаки сигурно ще може да ти помогне. Всичко става бързо и лесно — един запис на заповед и готово.

За Джо беше ясно, че търсенето винаги ще провокира предлагане, а в град, пълен с мъже — и жени, разбира се, — родени за забавления, посредникът винаги е на печалба. Ето кое поддържаше живота в Пансиона.

— Вижте, дали бихме могли — подхвана внимателно той — да хвърлим поглед на прословутата телеграма? Имам предвид, дано не засягам никого, господа, да ни оставите за малко насаме.

Останалите моментално се дръпнаха назад.

— О, ама разбира се, боже мой, нямаш проблеми!

Надигнаха се един след друг от сервираната маса и оставиха Джо и Едгар насаме.

Докато Едгар четеше телеграмата, Джо се взираше в някога красивото четвъртито лице насреща си. Стори му се, че домакинът прекарва прекомерно дълго време вторачен в толкова кратко писмо.

— Какво има, Едгар? — не се сдържа накрая.

— Ранипур — отвърна онзи. — Трябва да замина за Ранипур. Понякога се налага.

Джо май беше чувал това име. Ранипур. Звучеше му познато, но сред камарите откъслечна информация за Индия, натрупани в главата му, не можа да изрови нищо конкретно.

— Ранипур е от автономните щати — притече му се на помощ Едгар, докато сваляше от стената картата, поставена в рамка, и я просваше на масата между двамата. — На около триста мили от тук е. Ето я Симла. Ей там долу е Делхи. Така, проследи железопътната линия от Симла на юг към Калка и Умбала — това е пътят, по който дойде на север към Симла миналия месец. На картата не е отбелязано, но има отклонение, частна железница, която се влива в главния път при Умбала. Ето тук — заобяснява той, сочейки с пръст. — Тук върви теснолинейка, като тази, дето се качва до Симла. Построена е от махараджата на Ранипур, с цел щатът му да стане по-леснодостъпен.

Ранипур е щат с огромна територия. Е, не колкото някои щати в британска Индия, примерно… Хидерабад, но все пак достатъчно голям. Приблизително колкото Норфолк. Освен това се развива добре. Говори се, че махараджата се нарежда на десето място сред богаташите в света. Ако погледнеш кои са останалите в листата, ще установиш, че позицията му е доста сериозна. Е, не бих казал, че се къпе в диаманти, но далеч не е опрял до последния си милион. На младини е бил голям разбойник. Когато е поел властта в Ранипур, стъпалата към трона още са били хлъзгави от кръвта на шестимата му предшественици. Не знам подробности, но мога да ти кажа, че на фона на първите години на управлението му в Ранипур „Херцогинята на Малфи“ звучи като оперетка от Гилбърт и Съливан.

— Успя да ме заинтригуваш — рече Джо, докато четеше телеграмата, която му подаде Едгар. — Разкажи ми още за този деспот. — Зачете на глас: — „Молим най-учтиво Трууп да бъде на разположение от вторник, 15-и, до вторник, 22-ри. Местоназначение: Ранипур.“ — Вдигна вежди в иронична гримаса на почуда. — „Да бъде на разположение“! Този за какъв те взема? За куриерчето на сър Джордж ли?

— О, не, Удай Сингх е добър човек. Много пъти сме работили заедно. Имаме си уважението. Не е за вярване. Човек не би предположил, че почитаният владетел на бог знае колко милиона души, довереникът на британския радж, образцовият новатор и какво ли още не… та не мога да разбера какво може да накара човек като него да иска да се сближи с калпазанин като мене — но е факт.

— Ами не знам — дяволито подметна Джо. — Може би има стоки или услуги, които би могъл да му осигуриш.

Едгар се засмя, облегна се назад и запали пура.

— Когато се преместих да живея тук, ми се обади един турист, който искаше да отстреля тигър. Дали мога да му организирам лов? Е, с две думи — организирах му. Непрокопсаникът — казваше се генерал-майор Монтагю Уикам-Скейт — уби тигъра и си го прибра, както си му е редът, но аз допуснах грешка. По онова време не познавах страната толкова добре и се отдалечих към княжество Ранипур. Двамата с генерал-майора бяхме заловени от граничарите и захвърлени в най-дълбокия зандан под оградния ров на двореца. Прецених, че шансът да бъдем стъпкани от слонове е повече от голям. Този обичай бе забранен наскоро преди това. Поне така ми се щеше да вярвам… Както и да е, знаех, че владетелят може да се разпорежда с живота и смъртта на поданиците си, да не говорим на обвинените в бракониерство.

Но, по божия воля, принцът беше организирал голяма ловна хайка. Присъстваха вицекралят, посланиците, гостуващи кралски особи — кой ли не! Ако има нещо, в което наистина ме бива — разбира се, добър съм и в много други работи, — то е организирането на хайки, а дивите гъски на Ранипур са световноизвестни. Двамата с генерал-майора бяхме изведени, както си бяхме с белезниците, вероятно за да бъдем идентифицирани от някой английски благородник в двореца. Едва ли сме изглеждали в най-цветущия си вид. Не бяхме хапвали нищичко от двайсет и четири часа.

Изведоха ни навън, ние присвихме очи, заслепени от ярката дневна светлина. Изтъпанчиха ни пред двама мъже с пушки — англичанин с помощника му, индиец. Англичанинът изглеждаше доста впечатляващо, но за жалост го виждах за пръв път в живота си, така че нямаше как да се възползвам от присъствието му. Беше длъгнест и кльощав, с тънка талия и мустачки, с онова властно, високомерно изражение, което вие, англичаните, тъй добре умеете да си придавате. Обърна се и ни удостои с поглед. Веднага разбрах, че човек с толкова самоуверен вид би могъл да е само новоназначеният британски резидент Клод Вивиан. Познаваш ли го, Джо?

Джо поклати глава.

— Е, той определено не ме познаваше. Ледените му сини очи се плъзнаха покрай мен с интереса, с който би удостоил купчина камилски фъшкии. Но щом видя генерал-майора, се пооживи. „Монти! Какво става, да му се не види!“ Онзи си отдъхна с облекчение. Двамата се познаваха добре и скоро бяхме освободени, занизахме едни обяснения… Е, разбира се, върху кого, смяташ, падна цялата вина? Върху Едгар Трууп. Подложиха на съмнение ловните ми умения и като се почна с едни подмятания от рода на: „Как, по дяволите, допуснахте подобна глупост? Приятелю, Монти, за в бъдеще, преди да предприемеш нещо подобно, обърни се за съвет към мен!“ Тука вече не издържах. Вдигнах поглед към небето и с вид, който си мислех, че изразява цялото ми пренебрежение и превъзходство и свидетелства за личните ми умения, казах каквото имах да казвам.

В Ранипур за кулминация на лова на патици се смята претърсването на така нареченото Дълго езеро. Вярвай ми, патиците там са многобройни като ято врабци! Като се вдигнат в небето, гледката е наистина забележителна. Та значи, в един момент подмятам просто ей така, без да се обръщам към никой конкретно: „Не мога да разбера защо ги подплашват от изток на запад и ги причакват по южния бряг на езерото, като спокойно могат да тръгнат от север на юг и на всекиму да остане възможност за втори, че и за трети, и четвърти изстрел?“

В този момент индиецът до Вивиан, който беше облечен по западен маниер, се обърна към мен и ме попита, за мое удивление на перфектен английски без никакъв акцент: „Бихте ли повторили, идеята ви ми се стори любопитна — макар и доста очевидна, като се замисли човек.“ Тогава започнах да загрявам, че този човек явно ще да е някакъв големец, затова отвърнах: „Донесете ми нещо за пиене и с радост ще повторя предложението си.“ Както сигурно вече си се досетил, този невзрачен на пръв поглед човек се оказа махараджата на Ранипур. Без повече приказки, той вкара в действие моята стратегия за лов при Дългото езеро. Резултатите бяха фантастични, съвсем според очакванията ми, и Удай остана наистина впечатлен. От тогава насетне, макар от време на време да имаме някои разногласия, съм на голяма почит. Отида ли в Ранипур, ми се предоставя на разположение къщата за гости. По принцип там е, така да се каже, главната резиденция на Удай Сингх, но не и единствената. Когато има нужда да се откъсне от дворцовите формалности, се оттегля в по-отдалечени части на щата, където съм го придружавал неведнъж.

Джо погледна пак телеграмата и смръщи чело.

— И това го упълномощава да ти заповядва да му играеш по свирката?

— Казано е малко грубичко, а? Но телеграмата не е писана от него. По-скоро ми прилича на стила на Клод. Обикновено той се грижи за кореспонденцията. Клод — британският резидент, за когото ти споменах.

— Резидент ли? — попита Джо. — Политическо назначение?

— Да. За този вид щати е нещо обичайно. Всички властващи принцове са подписали споразумения с британското правителство. Те подкрепят короната, а в замяна на това, ние почти не се намесваме във вътрешните им дела и ги оставяме да управляват както намерят за добре. Но за всеки случай изпращаме свой доверен държавен служител или военен с известно положение в обществото, който живее в съответния щат и следи да се държи вярната посока. Един вид посланик с постоянен мандат.

— И какво, системата работи ли? — попита подозрително Джо. — Предполагам, че автократи като махараджите не са особено доволни някой непрекъснато да им наднича над рамото?

— Ами работи. В повечето случаи. Поставените лица обикновено успяват да насърчават правилния курс. Някои се справят чудесно, като съсредоточават усилията си в сферата на обществените придобивки — точно като за теб. Не един владетел е бил убеждаван най-сетне да прекрачи в двайсети век и да построи пътища, болници, училища. Има и такива, които с готовност предоставят управлението на щата си на компетентни и можещи хора. — Замълча. — Е, други принцове си остават със средновековно мислене и поведение.

— И как се справя един резидент със средновековните порядки? — попита Джо, заинтригуван.

— С решителност — доволно отвърна Едгар. — Да си чувал за махараджата на Патиала?

— Да съм чувал ли? Та аз съм го виждал лично! — отвърна Джо. — Запознахме се в Калкута миналия декември. Присъстваше на парада за посрещането на Уелския принц, който идваше за откриването на монумента „Виктория“. Срещнеш ли го веднъж, го помниш за цял живот! — Джо не беше забравил впечатлението, което направи махараджата на събралото се множество. Високият над метър и осемдесет, едър като мечок индиец вървеше изпъчен в алена туника, с бял панталон и черни кожени ботуши над коленете. На главата му сияеше жълт като нарцис тюрбан, украсен с яркозелен смарагд.

— Впечатляваща гледка — додаде Джо.

— Напълно съм съгласен с теб — ухили се Едгар, — но знаеш ли, че около този приятел на Уелския принц, верен защитник на „Пакс Британика“ и член на всички клубове по поло от Хърлингам до Исфахан, беше станало доста напечено заради поведението му, което не бих нарекъл по друг начин, освен некултурно средновековно.

— Нямах представа — отвърна Джо. — Какво е вършил? Да не би да е пийнал от купичката за изплакване на пръстите?

— Установи се — изчурулика доволно Едгар, — че човекът обичал да дефлорира девственици. Имам предвид не просто от дъжд на вятър, ами системно. По една на ден в продължение на дълги години! А отгоре на всичко в харема си разполага със стотици наложници!

— Звучи доста изморително — подметна Джо. — Стига, Едгар, нали не вярваш на тези истории?

— Но неговите поданици им вярват! И дори се гордеят с мъжествеността и постиженията на своя господар. — Едгар се усмихна под мустак и продължи с поверителен тон: — Всяка година в Патиала се провежда церемония. За нея се стича бая народ от близо и далеч. Веднъж си направих труда да присъствам лично и видях всичко с очите си. Затова мога да те уверя, че е самата истина. Махараджата дефилира из улиците на своя град полугол, само по жилетка до кръста, обсипана с хиляда и един диаманта, и приема възторжените възгласи на поданиците си с вид, който най-добре бих описал като полова възбуда.

— Сериозно! Звучи ми малко прекалено.

— В Патиала сме големи мъжкари! — засмя се Едгар. — Но гледката определено идва в повечко, така че някой, вероятно резидентът, е поговорил дискретно насаме с махараджата и го е помолил да престане.

— Поговорил дискретно, казваш — така ли, Едгар? Нима един разговор е достатъчен, за да доведе до желаната промяна в поведението му?

— Зависи от разговора. Ако между енергичното заканване с пръст, пляскане през ръцете и заплахи се промъкне думичката „детронация“… — ухили се той. — Няма начин да не е достатъчен. А да не би — о, ужас! — посланикът на Негово величество да е заплашил да намали артилерийския му салют от деветнайсет на единайсет изстрела^[5]? Виж, това определено би го отрезвило. Така или иначе, независимо от средствата, резидентът постигнал целта си, а именно спечелването на благоразположението на мемсахибите. Англичанките, понесли камари морални, религиозни и социални ценности, вече били плъпнали из цяла Индия, а сега проникнали и в този щат.

Джо знаеше, че отвори ли се темата за съвременната жена, Едгар ще се вкопчи със зъби и нокти. Той бленуваше за онази Индия от времето на Източноиндийската компания: един ефектен мъжки свят на търговци, бойци, опортюнисти, на авантюристи, отхвърлили западните влияния, които си избират индийки за съпруги и любовници, говорят техния език и ползват благата на страната им. Едгар беше на мнение, че усъвършенстването на мореплаването, позволило на тълпи от англичанки да се отправят на изток, за да си търсят съпрузи в Индия, е сложило непростим край на света на „Джон Къмпани“. Джо побърза да прекъсне тирадата на Едгар, която бе сигурен, че ще последва.

— Доколкото разбирам, резидентът в Ранипур не е имал чак такива проблеми, а? Що за човек е този Вивиан? Говориш с него със сдържано възхищение.

— О, Клод е ужасно добър. Направо гениален. Разбира се добре с принца, знае кога да отвърне поглед, работи неуморно за изграждане на крепки връзки между Ранипур и империята. Човек би казал, че положението в Ранипур е образцово. И вместо Вивиан и Удай Сингх да са в обтегнати отношения, както вероятно си мислиш, напротив, Клод се превърна в приятел и довереник на махараджата. Короната те поставя в доста деликатна ситуация. Чувстваш се самотен. Много от приближените на Удай само чакат да заемат мястото му; повечето му поданици са постоянно нащрек и се чудят как да го оскубят максимално. Клод му помага да напипва верния път и да не оронва престижа си.

— А каква роля играе Едгар Трууп във всичко това? Кой от многобройните си таланти си предоставил на услугите на принца?

Едгар го изгледа със задоволство.

— Така да се каже, аз съм един вид резервна клапа. Удай си пада по чашката, лова, полото, скъпите пътешествия до Европа, влече го тънката част, сегиз-тогиз дори си взема нова жена. С други думи, води идеалния живот за един раджпутски благородник, какъвто е. Точно мой тип човек! Времето няма да ни стигне да ти изброявам колко неща съм направил за него, откакто се познаваме. Няма да навлизам в подробности и за стореното от него за мен. И ето че стигаме и до настоящата телеграма. По всяка вероятност тя иде да покаже, че Удай се чувства отегчен и има нужда да го поободря.

— Какво представлява резиденцията му в Ранипур?

— Представи си Бъкингамския дворец и го умножи по десет. Стаите сигурно са към хиляда. Много стари. Красиви. Тук-там плаче за ремонт, но има и кътчета с непокътната прелест. На места са се заселили щъркели, прилепи, може да видиш дори змии. Старият дворец е предназначен за официални случаи; там живеят повечето му сродници и всички жени от домакинството. Самият Удай обаче е избрал за свой дом Новия дворец. Там разполага с всички съвременни удобства. Построил е и няколко бунгала за гости. Обикновено ме настанява в някое от тях.

Слугите се заеха да разтребват отрупаната с храна маса за закуска.

— Разбрах намека, дай да не им се пречкаме — рече Едгар и след кратки разпореждания към прислугата поведе Джо към терасата. Махна вяло с ръка към обраслите храсталаци в градината. — Трябва да се направи нещо — рече разсеяно. — Проблемът е, че или израстват четири пъти по-големи от очакваното, или изсъхват недорасли. Както виждаш, имаме достатъчно и от двата вида. Настанявай се. Да пийнем по биричка, а?

Вътрешният правилник на Пансиона гласеше, че от кафето се минава направо на пенлива леденостудена бира, така че на терасата вече ги чакаше слуга с поднос в ръце. Едгар изгълта половината халба, изтри мустак и като погледна замислено Джо, се надвеси към него.

— Виж, Джо, май Симла взе да ти писва. Принудителната почивка си е по-тежка от работа. Дали да не накараш сър Джордж да ти разпише една командировка и да отскочиш с мен до Ранипур?