Барбара Клевърли
Тигър в двореца (12)

Дванайсета глава

Лал Бай премина забързано през един от мрачните коридори на Стария дворец, червените й поли се усукаха, сандалите й изскърцаха върху парчетата потрошени накити. Купчина евтини стъклени джунджурии, счупени ритуално в знак на мъка по починалия юварадж, я подразни и тя я изрита от пътя си. Евтини боклуци! Собствените й накити бяха скрити на сигурно място в тошакхана^[1] и никой не би могъл да я принуди да ги принесе в жертва, както налагаше обичаят. Лал Бай живееше и оцеляваше по собствени правила.

Защо жените от зенана да жертват красивите си накити в чест на мъж, който никога не ги е посещавал? И бездруго имаха съвсем недостатъчно време да напълнят наново ковчежетата си след смъртта на първия син. А Притви не беше особено тачен. Онази негова жена, американката, не му даваше да припари до харема и дори лудата му стара майка се оплакваше, че след сватбата на сина си почти не му е виждала очите.

Сега жените подготвяха тялото му за горящия гхат^[2]. Преди залез-слънце джатите^[3] щяха да положат носилото върху кладата от сандалово дърво. После щяха да разпалят пламъците и да ги поддържат с масла и камфор и нямаше да напуснат самшана, преди огънят да догори. Накрая щяха да вземат останките от тялото и да ги хвърлят в реката. Лал Бай си представи цялата сцена и остави насладата да изпълни съществото й. Притви Сингх ще отиде при брат си. Тя се усмихна триумфално и енергично дръпна края на допатата върху лицето си. Постигането на целта й беше тъй близко, че не можеше да си позволи някой да я обвини в нелоялно поведение. Навсякъде в необятния лабиринт дебнеха очи и не във всички тях напираха сълзи. Представяше си насладата, маскирана като скръб, в гласа на коварния евнух, добрал се до аудиенция с махараджата: „Сърцето ми се къса, господарю, да говоря по този въпрос — езика ми изтръгни, ако отнеса нещо със себе си, — но в самия ден на погребението на юварадж, слугинята ти Лал Бай бе забелязана да се смее и да танцува в двореца…“

Сведе глава и продължи пътя си. Държеше се точно както се полага и според изискванията на ниското й положение в двореца. Успя да се промъкне и да надзърне към трупа, разпръсна ориз и невени отгоре му, дори метна една-две стъклени гривни. Помещението, където бе изложено тялото, беше горещо и неприятно претъпкано с ревящи оплаквачки. Музикантите изпълняваха тъжен химн за мъртвите, поклащаха глави в ритъма на монотонната мелодия. Всички жени в двореца се изредиха — без жена му. Точно в този миг вдовицата би трябвало да си реже косите, да облича черни дрехи и да се подготвя да потъне в незнайна стая в далечна част на двореца, където да яде безмесни храни от проста гаванка до края на живота си — ако изобщо някой се сети да я нахрани. Но къде ли се е дянала американката?

Празнува и гуляе в Стария дворец заедно с останалите нечестиви. Ляга в кревата на последния появил се ференги^[4]. Лицето й се изкриви от омраза, раменете й потръпнаха. Никога няма да ги разбере тия чужденци, дето ги приемат толкова радушно в двореца. Онзи дългият, мургавият, с поглед, остър като копие, и тяло на раджпут, онзи полицай сахиб, чието пристигане проследи иззад кепенците на един затворен прозорец, отхвърли вниманието на Падмини. Известната Падмини, Лотосът, момичето, което Лал Бай лично въведе в изкуството на насладата. Залим изпадна в ярост, но Лал Бай застана на страната на Падмини. Щом чужденецът предпочита компанията на пияна бяла курва вместо на най-талантливото момиче в кралството, значи не заслужава вниманието им. Изобщо не е нужно да се съобразяват с него.

Ами оная камила, дето прекара нощта в стаята му? Какво да я прави? Докато тялото на мъжа й изстива и се вкочанява! Безсрамна курва! Светотатство! Лал Бай реши да говори с Удай Сингх при първия случай, който й се удаде. А след края на траура ще го види със сигурност.

В крайна сметка тя е майка на единствения му жив син — беше на петнайсет, когато роди Бахадур. Не беше съпруга, но бе жена, с която е добре да се съобразяваш. И все още бе достойна за вниманието му. Лал Бай осъзнаваше прекрасно, че е не по-малко привлекателна и младолика от коя да е Падмини. Естествено, сега той ще разбере, че си губи времето — ценното оставащо му време — с онова недодялано момиченце, което не беше нито чистокръвна индийка, нито стопроцентова американка. Това момиче няма нито гърди, нито поклащащи се бедра и Лал Бай се бе смяла от сърце, когато чу коментара на един от дворцовите гвардейци, че единственото нещо, което Нейно височество номер три обича да усеща между краката си, е понито за поло.

Лал Бай продължи напред, наслаждавайки се на хладината, облъхнала северната веранда. Беше се отдалечила доста от апартамента си в източния край на зенана, но имаше нещо, което трябваше да види на всяка цена, преди да се върне, за да изпълни пуджа^[5]. Освободи помощничката си, Чичи Бай, за да подготви благовонията и жертвоприношенията за сутрешната церемония. Щеше да извърши пуджа на този ден с благодарност към богинята покровителка на семейството й. Махакали заслужаваше признателността й. Молитвите на Лал Бай бяха чути и вече нямаше никакви пречки за изпълнението на пророчеството. Малко след раждането на Бахадур тя заплати доста голяма сума пари на един гадател и оттогава до днес всеки ден си повтаряше думите, които той й каза: „Господарят ще бъде наследен от третия си син! Ала този трети син ще бъде последният господар!“

Втората част от пророчеството й звучеше зловещо, но Лал Бай се постара да прогони тези мисли от главата си. Важното е, че осъществяването на първата част е съвсем близо — останалото няма значение. Запази го за себе си, опасявайки се да не предизвика нечия завист, но години наред наблюдава зорко другите жени на владетеля за някакви издайнически знаци на чудодейна закъсняла бременност, опасявайки се да не би някоя от тях да роди законен трети наследник. Подкупваше прислугата на махараните, за да й носят всеки месец новини, че всичко е наред и с течение на времето, според законите на природата, нещата се подредиха. Но ето че в един момент Удай се ожени за трети път. За млада жена, пред която се простираха множество плодоносни години.

Лал Бай се почувства сломена. Изоставена сама в покоите си в зенана, докато господарят й прекарваше времето си с новата си съпруга, тя се отдаде на горещи молитви и явно богинята се бе вслушала в думите й и бе удовлетворила желанието й. Минаваха месец след месец, но за предстоящо раждане на кралско отроче не се споменаваше и дума.

А сега двамата най-големи синове ги нямаше, а господарят губеше сили от ден на ден. Сигурно скоро ще обяви своя наследник. Защо отлага? Най-нормално беше Бахадур да стане следващия махараджа. Той бе отгледан с това намерение. Любимец на баща си, той винаги бързо овладяваше всички поставени му задачи. На обноски и езици го учеха учители от чужбина, бе придружавал махараджата при обиколките му на селата, за да се запознае с реално действащите закони и налози, както и със земеделието и напояването. Овладя традиционните бойни умения на раджпутски принц. За всички беше ясно — може би твърде ясно, — че Удай има по-специално отношение към Бахадур и Лал Бай трябва да работи упорито зад кулисите на зенана, да плаща луди пари на информатори, за да осигури безопасността на сина си. И не само пари. Наложи се да се раздели с много от обожаваните от нея рубини, за да си купи безопасност, но жертвите и заговорите срещу враговете й в крайна сметка й носеха успех.

А сега дойде часът да си получи наградата. Ако Бахадур седне на гади, макар да трябваше да минат още цели шест години, преди да има право да управлява сам, тя щеше да е в безопасност. Майката на махараджата изискваше уважение — която и да е тя. В крайна сметка синът й е на дванайсет. Бе достигнал боеспособна възраст. Беше време Лал Бай да отслаби бдителността си. Беше време Бахадур да изплати своя дълг.

Зави зад ъгъла, изпълнена с очакване, и спря да се огледа, закривайки лицето си с копринения си шал. Даваше си сметка, че на лицето й е изписано нетърпение и копнеж, видими за всеки. Крехкото й тяло потръпна, докато погледът й наблюдаваше зорко. Пред нея се простираха градини, чиито сложни форми можеха да съперничат по пъстрота и изящество и на най-изкусната бродерия — възстановка от цветя и храсти на четирите реки на Рая, но раят на Лал Бай се намираше отвъд този свят. Тя гледаше оттатък градината, към брега на езерото, където, скътани под тъмнозеления покров от нимови клони, се издигаха белите мраморни колони на елегантен малък павилион, сякаш построен над самата вода. Над езерото бяха надвиснали балкончета с прозорци с проядени бели мрежи. Лал Бай си се представи там, как вдъхва хладния въздух, надигнал се от езерото, как наблюдава животните, които се промъкват до брега по залез, за да пият вода, как само с едно плясване на ръцете извиква да й сервират вечерята върху златен поднос.

Бахадур ще й даде този павилион.

Под шала на Лал Бай се виждаше само едно тъмно око, което се присви решително. Да, махараджа Бахадур ще даде на майка си този павилион.

След като от него бъде заличена всяка следа от присъствието на вдовицата Шубхада.