Барбара Клевърли
Тигър в двореца (10)

Десета глава

Събуди го дискретно покашляне край леглото и звън на порцелан върху поднос при оставянето му на масичката в долния край на леглото. Усмихнат, Говинд се отправи към банята и пусна кранчетата. Джо успя да мобилизира гласа си тъкмо навреме, за да предотврати дърпането на щорите и нахлуването на безмилостното слънце на ранната индийска утрин. Усещаше мозъка си като в менгеме, но бе сигурен, че има моменти от вечерта, които не би желал да си спомня, докато не се окопити напълно и не вземе нещата в свои ръце.

Остана да лежи, докато Говинд изчезна. Откъде да започне? Главата го болеше по-малко от очакваното. А още по-оптимистичното беше, че на канапето не спеше никой. Дори по всичко личеше, че никой не е и спал. Всичко беше в изряден вид, възглавниците по местата им, а на вратата определено висеше именно неговата хавлия. Седна и подвикна леко, застина в очакване на отговора:

— Там ли си, Маделин?

Никакъв отговор.

Въздъхна с облекчение и за момент се изкуши да си позволи заблудата, че снощните събития не се бяха случили. Но веднага след това установи, че мястото до него е още топло, възглавницата е намачкана, а в гънките са останали няколко златисти косъма. Това откритие покани в главата му още по-неприятен сценарий. Колкото и шампанско да беше изпил, няма начин да не помни, ако е имало ласки, както сочеха уликите. Виновно плъзна ръка под чаршафа и заопипва за други доказателства, но намери само сгънат лист хартия.

„Нанси никога ли не се е оплаквала, че говориш насън?“ Това пишеше в бележката.

Вместо подпис в същия миг в небето се чу тътен от прелитащ малък самолет. За момент си помисли, че може Маделин да е тръгнала за Делхи, но самолетът направи завой и се върна, после отлетя към Аравалите.

Спомни си, че трябва да провери нещо и като се измъкна от кревата, се упъти право към кошчето за боклук, после претърси и всички ъгълчета, където можеше да е оставила празна бутилка от шампанско. Намери само онази, която бе допил лично. Въпреки поведението й, заразсъждава Джо — дрезгавият пиянски глас, забавените движения, — в негово присъствие тя изпи един напръстник вино. Първата й чаша се разля на пода, това си го спомни, а бутилката беше студена и сигурно е била почти пълна, когато той се появи.

Маделин се е правила на пияна. Но защо? Защитна окраска? Никой не гледа сериозно на пиян човек. Не им обръщаш внимание, дразнят те. Влязат ли в стаята, поглеждаш в другата посока. Хората подценяват пияните. Въздъхна, осъзнал, че самият той е бил подведен да се държи така спрямо Маделин. Което очевидно е било целта й. Горкичката Маделин, останала без мъж, давеща мъката си в бутилката. Познато в Индия решение и поради това достоверна измама; но ако пиянството е било измама, то мъката…?

Джо се замисли отново за двойственото отношение на Маделин към обстоятелствата около нея. Тя несъмнено е обичала съпруга си, макар да е ненавиждала дома и семейството му. Ако има нещо, което е разстроило баланса в живота й… Ами да, разбира се, че има. При това силно като земетресение за човек като нея. Най-големият син умира. Това моментално издига кандидатурата за трона на Притви — безхаберният развейпрах, който се кани да прекара по-голямата част от времето си в Европа или Америка, отдаден на удоволствия с обожаваната си млада съпруга. Дали се е поддал на натиска, оказван върху него в седмиците след смъртта на брат му, на настояванията да поеме тежката задача за управлението на страната, да се завърне към семейните традиции, да си вземе индийка за жена, за да осигури наследник на трона? Доколко сигурен е бил бракът на Маделин напоследък?

Тя притежава техническите умения и възможността да пререже точно толкова стоманени жички, колкото е нужно, за да се разбие съпругът й в земята. Чувствала се е изтощена след двете години ограничения и задушаващ живот на принцеса — при това презряна принцеса, която не се ползва с всеобщо уважение. Снощи му каза нещо, което се задържа в съзнанието му въпреки замъгленото състояние, в което изпадна. „Имам билет за навън!“ Възнамеряваше да убеди махараджата да я пусне — с честни или с нечестни средства, — при това не с празни ръце. Питаше се в какво точно се състои „билетът“.

Може би брат й Стюарт ще е склонен да внесе известна яснота по тези въпроси? Джо си погледна часовника. Беше шест, срещата им бе уговорена за девет. Време е да отдаде нужното внимание на каничката с кафе и купчината препечени филийки, които му бе донесъл Говинд. Реши да остави непокътнат капака на сребърния съд, където несъмнено имаше яйца, приготвени по един или друг начин. Ще си вземе хладен душ, после ще се поразходи, за да си проясни главата, в най-приятната и свежа част от деня, може да тръгне към игрището за поло, като внимава да заобикаля отдалеч покоите на жените и града. Половин час по-късно облече бялата си риза, лекия платнен панталон и спортното сако, които му бе избрал Говинд, грабна един каскет и излезе.

В седем, когато прекрачи портата на двореца, навън вече припичаше. Докато се разхождаше по верандата, обърната към безкрайните полета за поло, го забеляза елегантна фигура, яздеща лъскав черен арабски жребец; зави и се насочи към него.

Нейно височество номер три, последвана на няколко крачки от коняр на също толкова красив кон. Джо отбеляза, че дрехите, с които е облечен мъжът — червена копринена туника и тюрбан, черен панталон, — са подбрани внимателно в тон с белия спортен панталон и черно сако на господарката му. Дори бялата чапла, която се поклащаше по петите им през ливадата, сякаш се бе подготвила специално за цветовата гама. Птицата вдигна крак, застина така като йероглиф, после продължи. Шубхада несъзнателно повтори движенията на чаплата, навири надменния си нос, който би изглеждал внушителен, ако бе изобразен върху монета.

— Добро утро, капитан Сандиландс. Изненадана съм, че не ви видях да тренирате по-рано.

— Успах се, Ваше височество — усмихна се той обезоръжаващо. — Не съм свикнал с раджпутското гостоприемство и снощи си позволих да опитам от всички сладости, които ми предложи дворецът.

О, по дяволите! Ако клюкарските канали в двореца действаха така безупречно, както предполагаше, тя сигурно вече е чула за победата му над руския гросмайстор и как е преспал с цял комплект шахматни фигури.

— В такъв случай ви препоръчвам един лек галоп. — Обърна се към коняря си, който моментално скочи от седлото и отведе коня си към Джо. — Моля?

За негово щастие, животното вече беше потичало на воля. Вероятно трудно би се справил с кон, изваден направо от конюшнята.

Шубхада тръгна в лек галоп през игрището за поло, а Джо се поотпусна и дори му стана приятно; добре че не забрави да си сложи каскет срещу слънцето. Хрумна му, че неволно е станал част от доста необичайна сцена. В миналото, а доколкото бе запознат, дори и в настоящето, махарани като Шубхада няма право да се показва пред мъжки погледи, а ето че тя язди с него и не се чувства ни най-малко притеснена.

Тя спря и скочи от коня в далечния край на игрището, в сенчеста акациева горичка; Джо я последва, като преди това върза конете им за един клон. Беше любопитен да узнае на какво дължи уединението си с нея. Запита се и дали Шубхада е наясно от какво точно е болен съпругът й. Беше му любопитно как ли ще се отрази смъртта на Удай върху нейното бъдеще. Но не си позволи да зададе нито един от тези въпроси. Дори в екипа си за езда тя изглеждаше царствено, а един полицай от Скотланд Ярд си знае мястото.

Тя приседна на паднало дърво и посочи с пръст пред себе си. Джо се настани до нея и зачака.

— Чудя се дали знаете, капитане — започна най-сетне тя, — колко сериозно е здравословното състояние на съпруга ми.

Може пък разговорът им да не протече тъй неловко, колкото очакваше.

— Наясно съм, Ваше височество, и съм готов да ви…

— Да, знам това, но когато му дойде времето — прекъсна го Шубхада. — Сигурна съм, че лекуващият му лекар ще ви даде повече информация, но според нас няма да доживее до края на лятото. Разбира се, щеше да е по-добре да го пратим на лечение в Швейцария, където да изкара горещия сезон по-леко, но лекарят ни посъветва да не го правим. Имало вероятност Удай да не издържи на пътуването. Пък и, естествено, като истински владетел предпочита да умре в родината си, в сърцето на своето княжество.

— Загубата ще е покъртителна за много хора — отрони Джо.

— За много повече, отколкото предполагате. — Но тези, които ще понесат най-тежки страдания в трудните времена на промяна, ще са съпругите му. А сред тях най-много ще загуби най-младата му жена, която още няма деца.

Той я изгледа, изненадан от внезапната й искреност.

— Мисля, че не ме харесвате особено, капитане — усмихна му се тя. — Пък и няма причина да ме харесвате. Вие сте чужденец, не ми дължите нито лоялност, нито привързаност, но… искам да ви кажа нещо… Ужасно много се радвам, че сте тук! Получих образованието си в Европа и повярвайте ми, в затворените академични и аристократични кръгове, в които се движех в Лондон, Париж и Женева, човек се научава да живее в добре урегулирано и охранявано общество. Знам, че правомощията ви не се простират до Ранипур, но с вашето присъствие ми напомняте, че подреденият свят, в който израснах, все още е достъпен за мен и мога да се оттегля в него, когато пожелая.

Това пък какво е? Завоалирана молба за още един билет за напускане на щата? С няколко дискретни фрази Джо я увери, че може да разчита на него да направи каквото е по силите му за облекчаване на товара й.

— Помнете си думите, капитане — усмихна се тя. — Ще се възползвам от предложението ви!

Насърчен от различната и по-достъпна личност, която се разкриваше пред очите му, той се осмели да я попита как се е запознала с махараджата.

— Ще ми се да ви отговоря, че срещата ни е била романтична… — Усмивката й грейна още по-широка. — … нали се сещате… че очите му са намерили моите в претъпкана бална зала… или че съм се спуснала да му помогна, когато е паднал от коня си в игра на поло… Но не. Бракът ни бе уреден. — Усетила, че е приковала цялото внимание на слушателя си, тя продължи: — Моят баща е раджа в южен щат. Просветен човек, особено по отношение на рода. Лично неговата майка, моята баба, е управлявала щата със здрава ръка дълги години, докато синовете й навършат пълнолетие… — Забелязала удивлението на Джо, тя додаде: — Има един-два щата, където тронът се предава по женска линия — Траванкор и Кохин например, а в Бопал жените управляват от много поколения. Например кралицата Тигрица на Бопал се показва от пардаха, за да управлява по-добре народа си във време, когато в страната върлува глад — и това не се е случило чак толкова отдавна. Много рани следват примера й. Баща ми не е виждал причина да не отгледа трите си дъщери — аз съм най-голямата — извън пардаха, с всички предимства, достъпни за синовете му. Ние, момичетата, изучавахме математика, наука и езици редом с братята си. Аз яздех и ловувах заедно с тях. Всъщност дори смятам, че съм доста по-добър ловец от всеки от тях. — Смръщи чело. — О, не! Не знам как е женски род на „ловец“!

За момент Джо си придаде замислен вид.

— Ами, „ловец“, струва ми се, Ваше сиятелство.

Тя го изгледа косо.

— И така, едва когато заминах за Брайтън, за да уча в женски академичен институт, разбрах, че жените са считани за по-различна и по-низша категория хора. Никога не съм била съгласна с това. Нещо повече — баща ми също не го приемаше. Той получаваше множество запитвания за ръката ми и се консултираше с мен при всяко едно предложение. И бе склонен да откаже всичките, тъй като знаеше, че ме обричат на живот в робство. Щях да потъна в някой зенан, за да водя затворен и самотен живот.

Джо потръпна при мисълта, че това красиво и изпълнено с живот младо създание може да бъде поставено в изолация, само и само за да задоволи капризите на един мъж.

— Докато навърших двайсет и една (по това време двете ми по-малки сестри вече се бяха омъжили стратегически, за тяхно щастие, без да се налага да ги убеждават), двамата с баща ми вече бяхме обявени за крайно придирчиви и предложенията започнаха да намаляват. Тогава баща ми срещнал свой стар приятел в Лондон. Познавал Удай Сингх като сговорчив и добър човек, който е видял доста свят, има ум в главата си и е просветен по отношение на жените. Дотогава баща ми не го бил възприемал като подходящ кандидат за мен, понеже двамата са от едно поколение и Удай вече имал две съпруги и наследници от тях. И нямал намерение да се жени трети път. Но ни запознаха и… — Споменът я накара да се усмихне. — … това беше. Coup de foudre^[1]. Поне за него — додаде откровено. — Не мога да кажа, че беше идеалното решение. Заслужавах повече от съпруга номер три, но… това е положението… Удай е много богат. И както виждаш, ме оставя да живея така, както ми харесва.

— Вие се наслаждавате на най-доброто от двата свята, Ваше височество — отвърна той и се осмели да допълни: — Ала докога? Има ли нещо в бъдещето, което би могло да породи притесненията ви?

— Да, има! — отвърна тя неочаквано енергично. — Свободата, на която привидно се наслаждавам, всъщност е илюзия! Щом Удай умре и всички се хванат за гушите, за да се докопат до своето място върху гади, какво според вас ще стане с вдовиците? Нали ви е известно, че нямаме право на втори брак. В миналото проблемът се е разрешавал светкавично — погребалната клада. И съм сигурна, че Нейно височество номер едно би избрала тази възможност, ако онзи нахален британец изобщо й дава право на избор. Тази практика бе обявена за незаконна преди много години. — Изгледа го въпросително, чудейки се доколко е наясно с Индия и всичките й писани и неписани правила, с ритуалите, приветствани и отхвърляни в зависимост от западния морал. — В последно време, щом владетелят умре, съпругите му се поставят под охрана — е, макар и доста дискретно, разбира се. Удай ще бъде сам на погребалната си клада. Както се полага.

— Но според вас положението на съпругите ще е повече от окаяно? — подхвърли Джо.

— Една съпруга може да се надява да запази уважението и положението си в двореца, само ако синът й наследи трона и тя изпълнява ролята на негов регент до навършване на пълнолетието му. А сега, когато синовете на първите две съпруги са мъртви, техни височества също могат да се считат за мъртви. Удай винаги е скърбял, че има толкова малко синове. Множество дъщери (всичките омъжени ужасно изгодно!!!), но само двама големи синове, и двамата поели по пътя си, и двамата разочаровали баща си. — Тя потупа ботуша си с нагайката и продължи: — Удай още преди време осъзна, че нито Бишан, нито Притви ще бъдат достойни за мястото му. Според мен една от причините, поради които се ожени за мен, бе желанието да си даде нов шанс да му се родят силни и достойни синове. Но за жалост… — Отвърна глава, за да скрие чувствата си.

— А сега двамата основни играчи са отстранени от дъската и силните фигури в двореца се борят за надмощие.

— Как само ги измисляте вашите спортни метафори, капитане! — засмя се тя. — Но да, така е, прав сте! Удай има редица амбициозни братовчеди в двора, които дават мило и драго, за да го наследят на трона. Той има безброй роднини в региона. — Тя махна възмутено и неопределено към пустинята в далечината. — Да не говорим за изключително способния му по-голям брат! Толкова много играчи! Понякога ми се струва, че цялата тази заплетена история с наследяването на трона може да се разреши на шахматната дъска. И никога не забравям, че фигурите, които защитават интересите на британското правителство, не са една и две. Сър Джордж Джардайн определено е сред силните играчи.

— Кон! Той сигурно е кон! — извика Джо. — Две позиции напред, една встрани и винаги те прескача през главата!

— Разбира се! Ами сър Клод? Напоследък предпочита да се движи по допирателната, да се промъква незабелязано към нарочената жертва… той ще да е офицер! — обяви тя едва ли не закачливо, влязла в играта. — Но всичко, което ние, трудолюбивите, нищожни пешки, можем да сторим, е да свеждаме глави и да се жертваме пред Негово височество — додаде тя с горчивина.

Джо изгледа умното лице, втренчено в далечината, и се запита защо ли й е целият този блъф? Пешка! Трудолюбива? Нищожна? Не. Той стоеше пред черната царица. Най-мощната фигура на дъската. Това не беше някаква си танцьорка с кичозна тиара, която само играе ролята на царица. Това бе жена с корона от истински диаманти, чиято сила извираше отвътре, и той не се съмняваше, че когато удари нейният час, тя ще помете дъската, в която посока реши и с по-слабите фигури ще бъде свършено. Никой няма да избегне безпощадната й атака! Внимавай, Клод!

— Не е ли поне малко успокоение да можеш да разчиташ на семейство Вивиан? — подметна той. — Изглеждат ми като хора, които вдъхват сигурност, лондончани, които си знаят работата. Доколкото можах да преценя, Клод е брилянтен пример на изряден служител на короната.

Не потрепна ли леко устната й, преди да отговори? Така му се стори.

— Типичен възпитаник на „Хейлибъри“. Той винаги действа… как се казва… като по учебник; и да, може да се каже, че това в известен смисъл е успокоително. С Вивиан ли си, винаги знаеш точно къде се намираш. Но това се превръща в проблем, ако осъзнаеш, че мястото, където се намираш, всъщност е на доста левги зад господаря му — британското правителство. Не се заблуждавай по благоразположението му, по лекотата, с която общува с местните, капитане — това куче има един-единствен господар. Може да говори с дълбока загриженост за Ранипур и неговите обитатели, да прави предложения за подобрения в живота ни, но с радост ще ни постави на мушката, стига правителството на Негово величество да се разпореди.

Джо остана изненадан от сарказма в тона й и смени темата.

— Ами Лоис Вивиан? Не е ли приятно да се възползваш от компанията на образована и изискана дама?

— О, госпожа Вивиан! Лоис е толкова култивирана, колкото и перлите й.

Стреснат от уж небрежната, но доста жестока забележка, той не успя да намери подходящ отговор и предпочете да замълчи.

— Дребна аристокрация, живяла в тежки времена — продължи да злослови тя. — Баща й е военен… от армията, доколкото знам… Сър Алистър Греъм. Лоис удари десетката, като се омъжи за Клод Вивиан. Висококвалифициран и симпатичен мъж като него би могъл — би трябвало! — да се цели в някаква наследница. Вашето правителство едва ли му плаща много, независимо от добрите му перспективи. Заможната съпруга е голямо предимство за него. Боя се, че Клод е направил грешката да се ожени на твърде ранен етап в кариерата си.

Джо започваше да се забавлява. За пореден път в главата му прозвуча гласът на кралица Мери. Тя би обсъждала домашните ангажименти на някой от слугите си със същия тон на собственическа загриженост.

— Но вие сте твърде добър слушател, капитане. Както личи, ще трябва да внимавам как се държа, иначе ще ме принудите да призная, че аз съм откраднала диаманта Кохинор. Време е да се връщаме в двореца, където, доколкото разбрах, ви предстоят поредица от разговори.

Аудиенцията му приключи. Освободиха го. Стана и протегна любезно ръка, за да й помогне да се изправи, после докара коня й. Тя го изчака да протегне ръка за втори път, за да я вдигне на седлото, и с царствено кимване с глава подкани коня си да поеме в демонстративен тръс към конюшните.

„Е, това пък какво беше, по дяволите?“, запита се Джо.