Брет Батълс
Изиграният (7)

6.

Куин лежеше на земята. Гърдите го боляха от удара. Мобилният телефон бе излетял от ръката му и лежеше строшен на парчета на няколко крачки от него.

Куин погледна през рамо. Къщата беше пълна с дим. Експлозията — на каквото и да се дължеше — бе станала някъде в средата на дома и беше достатъчно мощна, за да нанесе много щети, но не толкова, че да срути цялата сграда. През вече лишените от стъкла прозорци се виждаха езиците на пламъците. Полицаите и пожарникарите щяха да пристигнат скоро. Трябваше да се маха оттук колкото се може по-бързо.

Изправи се на крака и спря.

Шумът в дъното на двора. Шокът от експлозията почти го бе накарал да го забрави. Погледна към задната ограда, но не видя нищо.

„Забрави“ — заповяда си. Трябваше да изчезва оттук. Това бе най-важното.

Само че накъде? Хората от квартала сигурно вече се събираха на улицата отпред. Ако тръгнеше натам, със сигурност щяха да го видят и да решат, че той е причинил взрива. Не можеше да рискува подобно нещо.

Докато оглеждаше задния двор за друг изход, храстите се раздвижиха отново. Не е опосум, осъзна той, освен ако не беше висок поне метър и половина. Беше човек. Едва различаваше неясната му форма между клоните.

Куин се сниши, затърси пистолет, какъвто нямаше, и мислено се наруга. Все така снишен, затича бързо към градинарската барака, отдалечавайки се от човека в двора. Рискува да се озърне. Нищо освен смътните силуети на растенията, почти неразличими на все още слабата светлина от огъня.

В далечината се чуха първите сирени. Куин тъкмо отстъпваше зад бараката, когато от храстите се подадоха две ръце и се хванаха за ръба на оградата.

Без да се замисли, той се втурна натам.

Онзи, който се криеше, почти се беше покатерил на оградата, когато Куин го настигна.

Оказа се жена. Слаба, пъргава, с вързана на опашка коса. С тъмно облекло, точно като него.

„Джени?“ — помисли си той и спря за част от секундата.

Хвърли се напред да сграбчи крака й. Краткото колебание обаче го забави. Пръстите му само докоснаха подметката на обувката й.

От другата страна на оградата се чу тупване, последвано от стон.

Куин се набра, прехвърли се през оградата и скочи.

Жената вече пресичаше двора към съседната къща — двойник на току-що разрушената. Там не светеше. Или собствениците ги нямаше, или къщата беше празна. Иначе експлозията със сигурност щеше да привлече вниманието на обитателите й.

Жената явно щадеше единия си крак и се движеше по-бавно.

— Джени? — извика той, но тя не спря.

Куин хукна през поляната. Воят на сирените наближаваше.

— Спри — каза той, когато се озова на няколко стъпки зад нея.

Но жената направи точно обратното — забърза към къщата. Куин я настигна, сграбчи я точно под раменете и я принуди да спре.

Тя размаха ръце, като се мъчеше да се освободи, но той я държеше здраво. Обърна я към себе си и разбра, че е сгрешил. Не беше Джени. На ръст бе същата, косата й също приличаше на нейната, но лицето й му бе непознато.

— Моля те — каза тя. — Пусни ме. Не съм видяла нищо, ясно? — Трепна от болка, но не извика.

— Какво правеше там? — попита Куин.

Тя тръсна глава.

— Може би си чакала да видиш дали бомбата ще ме довърши?

— Не. Моля те, пусни ме.

— Опитваше се да ме убиеш, нали.

— Моля те. Просто ме пусни да си вървя.

— Коя си ти?

Тя понечи да заговори, но лицето й внезапно се изкриви от болка. Наведе се, но хватката на Куин я задържа.

— Изкълчих си глезена — каза тя. — Само да го видя.

— Бавно и без резки движения — предупреди я той.

Пусна я и мина зад нея, като постави ръка на гърба й, точно под шията. Сирените вече бяха съвсем близо. След не повече от минута щяха да пристигнат.

Жената разтри глезена си, после ръката й се плъзна под крачола на панталона. Куин се пресегна и я сграбчи за китката. Тя държеше малък пистолет. Двадесет и втори калибър, доколкото можеше да прецени. Не бе кой знае какво, но достатъчно, за да те убие от упор.

Куин изви ръката й и изтръгна оръжието.

— Върни ми го — каза тя.

Той прибра пистолета в джоба си.

— Добре. Задръж го. Не ми пука — каза тя. Завъртя глава към сирените, после отново го погледна. — Сега мога ли да си вървя?

Куин знаеше, че всеки момент могат да ги открият, но не помръдна.

— Коя си ти?

— Какво значение има? — отвърна тя. — Виж, намерят ли ни тук, ще арестуват и двама ни. Нямам нищо общо с взрива и знам, че същото се отнася и за теб. Иначе не би стоял толкова близо, когато гръмна, нали?

Куин не отговори.

— Не е ли по-добре да се махаме? — попита тя.

— Коя си ти?

— Няма значение.

— Всъщност има.

Сграбчи я за ръката и я поведе през двора към главния изход.

На улицата намери един стар форд „Бронко“ с отключени врати.

— Влизай — каза той на жената.

Тя го изгледа, но се качи на мястото до шофьора.

— Не си помисляй да бягаш, защото ще те хвана — предупреди я Куин.

По изражението й личеше, че го разбира.

Отне му по-малко от минута да се справи със запалването. Двигателят оживя и Куин превключи на първа.

— Коя си ти? — попита отново.

Тя се поколеба, после каза:

— Таша. Таша… Лейвър.

Куин караше предпазливо, като гледаше да не вдига скоростта, за да не привлича внимание.

— Какво правеше в задния двор?

— Аз… търсех един човек.

— Сериозно? Кого?

Появи се знак „Стоп“. Куин намали и премина, когато видя, че е чисто.

— Една приятелка. Къщата е нейна. Но… — Тя млъкна и го погледна. — А ти кой си? Ти какво правеше там?

Куин не отговори.

— Знам, че не си от тях, иначе нямаше да се опитваш да влезеш в къщата.

— Тях? — попита той, докато завиваше надясно.

— Онези от къщата. Семейството. Другите. Никога преди това не съм ги виждала. А познавам Джени от… — Отново млъкна. — Не ми каза кой си.

— Правилно. Не съм от тях — потвърди той. Започваше да си мисли, че може и да успее да изтръгне малко повече информация от нея, но едва ли си заслужаваше усилията.

Удуей авеню се намираше през две преки. Вече се различаваха десетките коли, минаващи по оживената улица. Точно преди да стигнат дотам, Куин спря автомобила до бордюра и се обърна към жената.

— За последен път те питам — какво правеше в двора?

Тя се поколеба.

— Търсех Джени. Джени Фуентес. Къщата е нейна, но ти сигурно го знаеш. — Замълча за момент. — Ти… Нарече ме Джени, докато ме гонеше.

— Защо я търсеше?

Отново пауза.

— Тя ми е приятелка. Познаваме се от много време.

— Браво на теб. Но това още не отговаря на въпроса ми.

Жената се замисли, сякаш подбираше думите си.

— Поддържахме доста близки отношения. А преди няколко седмици тя просто изчезна. Обадих се в работата й, но ми казаха, че е в отпуск. — Погледна към Куин. — Джени щеше да ми каже, ако нещо не е наред. Нямаше да се махне, без да каже и дума.

— Толкова ли си важна за нея?

— Достатъчно важна — рече тя отбранително.

— Откъде я познаваш?

— Защо питаш? Кой си ти, по дяволите? И защо я търсиш?

— Откъде я познаваш? — повтори той. Започваше да губи търпение.

Мълчание.

— От колежа — тросна се тя, сякаш се ядосваше, че си е отворила устата. — Бяхме в една специалност. Сега е твой ред.

Куин не беше сигурен дали версията й е истина, или не, но тя му беше дала достатъчно, за да я провери.

— Слизай — каза й той.

— Какво?

— Слизай от колата. Тук можеш да хванеш някой на стоп. Или да извикаш такси. Не ми пука.

— Няма.

— Веднага — каза той.

— Няма да се махна, докато не ми кажеш кой си и защо търсиш Джени. — Тонът й бе дързък и предизвикателен.

Куин впери поглед в нея.

— Добре тогава.

Отвори вратата и тръгна да излиза.

— Къде отиваш?

Не й отговори.

 

 

Върна се пеша до лексуса. Жената го следва една пресечка, но после се отказа. Когато се огледа през рамо, тя вече вървеше към Удуей авеню. Не беше сигурен дали наистина е приятелка на Джени. Страхът й обаче изглеждаше съвсем истински. Все пак трябваше да я има предвид. Трябваше да намери сигурен телефон и да каже на Нейт да я провери.

Когато стигна при лексуса, улицата пред къщата на Джени бе пълна с полицейски коли и пожарни. По алеята на преносими колчета бяха поставени ярки светлини, които осветяваха димящата постройка като футболен стадион. Пожарникарите потушаваха и последните пламъци, а повечето ченгета вземаха показания от събралата се тълпа.

Куин тихо се качи в колата си. Докато палеше, гледаше само напред, в случай че някой го забележи.

Изчака цяла минута, преди да потегли със загасени светлини. Направи бърз обратен завой и се насочи към Удуей авеню.

Леката тревога за Джени, която изпитваше преди да дойде в Хюстън, бе прераснала в големи опасения. Докато не намереше опровержение, трябваше да приеме, че смъртта на Марков и изчезването на приятелката му са свързани.

Усещаше как напрежението се трупа в него.

Нейт се оказа прав. Това бе една от онези работи, за които не им се плащаше. Докато не се увереше, че Джени е добре, нямаше да спре да я търси. Последното, което искаше, бе да я сполети съдбата на приятеля му.

Можеше само да се надява, че не е закъснял.