Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джонатан Куин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceived, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Брет Батълс

Заглавие: Изиграният

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-112-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1028

История

  1. — Добавяне

12.

— Извади си телефона — каза й Куин. — Прави се, че изпращаш съобщение на някого.

Таша го изгледа, сякаш не разбираше какво й казва.

Куин погледна към групата пушачи и отново се обърна към нея.

— Ако правиш нещо, никой няма да ти обръща внимание.

— Обещаваш ли да се върнеш? — попита тя.

— Ще се върна.

Тя кимна неохотно и извади телефона си, а той тръгна към сградата.

Тълпата в галерията бе станала още по-голяма. Куин трябваше да си пробие път през няколко групи, докато си намери място, откъдето да наблюдава цялата зала.

Не след дълго забеляза конгресмена.

Гереро явно беше пристигнал току-що, тъй като още не бе успял да навлезе навътре в залата. Изглежда, познаваше почти всички, разменяше по няколко думи с хората, смееше се и стискаше всяка протегната му ръка. Политик, който наистина умее да разговаря с избирателите и да изглежда непосредствено свързан с тях. Именно това бе причината за успеха на кампанията му.

Куин незабавно позна жената до него — съпругата му. Фотогеничната Джоди Гудман от тексаските Гудманови. Беше виждал снимката й в новините, които беше чел. Дори бе гледал по YouTube клипове от участията й в предавания на Си Ен Ен и Ем Ес Ен Би Си.

Изглеждаше приблизително на възрастта на конгресмена. Беше бледа, с дълга до раменете руса коса и трептяща синя рокля, която подчертаваше слабото й тяло. Но докато съпругът й имаше ореол на народен човек, госпожа Гудман изглеждаше по-недостъпна и дистанцирана. Някак личеше, че се мисли за по-умна от всички. Дори от конгресмена.

Куин хвърли поглед към входа и видя, че Гереро и жена му не са дошли сами. До вратата стоеше мъж, когото не бе забелязал досега. Имаше характерния вид на личен телохранител и погледът му постоянно обхождаше залата, но винаги се връщаше обратно към конгресмена. Този беше професионалист, а не ченге под наем. Но по всяка вероятност не беше от Сикрет сървис. Въпреки че се състезаваше за президент, на конгресмена още не му се полагаше чак такава охрана. Не, този тип бе частен и много скъп охранител.

Гереро и жена му бавно напредваха през залата и спряха почти в центъра й. Моментално около тях започна да се образува малка тълпа.

Куин отново погледна мъжа при вратата. Стоеше на поста си и вниманието му бе насочено към една новопристигнала група.

„Добре“ — помисли си Куин. Време беше да действа.

Тръгна към конгресмена така, че по-голямата част от тълпата да се окаже между него и онзи при вратата. Проправи си път през множеството и се озова само на няколко крачки от Гереро.

Конгресменът се смееше на нещо, след малко завъртя глава, оглеждайки тълпата. Забеляза Куин и го погледна въпросително.

— Май сме се срещали наскоро — каза Гереро.

— Днес следобед в офиса ви.

— Разбира се. Вие сте репортерът. Господин Дрейк, нали така?

— Точно така. Ричард Дрейк.

— От… Денвър.

— Отново сте прав.

— Изненадан съм да ви видя тук — рече Гереро.

Куин сви рамене.

— Един приятел ми препоръча да дойда. Имаше покана, но е зает, а аз имам свободна вечер.

— Приятелят ви има право. Марта е невероятен художник.

Куин беше видял името на един надпис до входа. Марта Хармън. Изложбата беше нейна.

Жената на Гереро погледна покрай съпруга си към Куин.

— Здравейте. Господин Дрейк, нали? Аз съм Джоди.

Тя стисна ръката му бързо и твърдо, а усмивката й бе пресилена.

— Съпругата ми — представи я Гереро.

— За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо… — Куин направи пауза. — Гереро или Гудман?

— Явно някой си е подготвил домашното — отбеляза тя. — Правилно ли чух, Джеймс? Вие сте репортер?

— Да, но пиша само очерци за известни хора.

— Значи не раздухвате скандали, а? — И отново пусна фалшивата усмивка.

— Не. Оставям ги на другите.

Тя се разсмя любезно, докато го измерваше с поглед.

— В официални ситуации съм госпожа Гереро. Но можете да ме наричате Джоди. Използвам името „Гудман“ в работата.

— Приятно ми е, Джоди — каза Куин.

— Харесва ли ви изложбата? — попита тя.

— Творбите наистина са уникални. — Куин погледна една от картините. — Много са тъжни, не намирате ли?

— Тъжни? — обади се конгресменът. — Тук не съм съгласен с вас. Мисля, че във всяка картина има надежда.

— Не — възрази Джоди. — Господин Дрейк има право.

— Изгубена или почти изгубена надежда — добави Куин.

Джоди наклони глава и се усмихна, този път усмивката й не бе пластмасова, а издаваше интерес.

— Как мислите? — попита я Куин.

— Още се опитвам да реша — отвърна тя. — Но съм впечатлена. Определено разбирате от изкуство.

— Разбирам по малко от всичко — рече Куин. — Човек никога не знае какво може да му бъде от полза.

— Много разумен подход към живота — отбеляза Гереро. — В моята работа нещата стоят горе-долу по същия начин.

Жена му погледна през залата.

— Не бих отказала чаша вино.

— Ще те придружа — каза съпругът й и се обърна към Куин. — Господин Дрейк, ако ни извините.

Понечи да се обърне, но Куин побърза да каже:

— Всъщност така и така сме тук, исках да поговорим по още един въпрос.

Гереро и жена му го погледнаха.

— Само някои уточнения за статията. Няма да ви отнема повече от минута.

Гереро някак успя да съчетае въздишката с дружелюбната усмивка.

— Най-добре да си уговорим среща. Елате утре в офиса ми.

— За съжаление утре трябва да съм в Ню Йорк — каза Куин.

— Е, тогава може би следващата седмица.

— Следващата седмица сме извън града — обади се Джоди.

— Права си. Забравих — съгласи се конгресменът, макар да личеше, че е раздразнен, че го е споменала.

Жена му се усмихна.

— Ще ида да си взема питие, а вие си поговорете.

— Няма да ви отнема много време — повтори Куин.

— Добре — отстъпи Гереро. — Но ако продължи повече от няколко минути, ще трябва да го отложим за по-нататък. Не съм дошъл за интервюта, а за да подкрепя Марта и изкуството й.

— Разбирам — рече Куин. — Няма да ви задържам.

Без да се уговарят, двамата се отдалечиха от средата на залата и си намериха по-спокойно местенце в дъното. Куин застана така, че да държи под око човека при главния вход. Телохранителят ги наблюдаваше, но не изглеждаше разтревожен.

— И тъй, какъв е въпросът ви? — попита Гереро.

— За Дженифър Фуентес.

— Фуентес? — изненада се Гереро. — Какво за нея?

— Опитвам се да я намеря и мисля, че можете да ми помогнете.

Бодигардът при входа се беше обърнал и разговаряше с двама новопристигнали, които не приличаха на ценители на изявените изкуства. Разговорът изглеждаше по-скоро делови. Може би му бяха колеги?

— Тя е в отпуск.

— Къде е отишла?

— Това не е ваша работа, господин Дрейк.

— Всъщност е — рече Куин. — Искам от вас да… — Млъкна.

Двамата новодошли се бяха обърнали и оглеждаха помещението. Куин замръзна. Беше ги виждал и преди.

В Хюстън. Във волвото, което го преследваше.

„Ако са от охраната на конгресмена, това означава…“

— Какво искате от мен? — попита Гереро.

— Да ми кажете къде се намира.

Гереро повдигна брадичка и почти успя да го изгледа отгоре.

— Мисля, че приключихме.

— Не. Не сме.

Куин постави ръка върху неговата, за да му попречи да си тръгне. Премести се наляво, така че конгресменът да го скрие от охранителите.

— Изобщо не ви пука за нея, нали? — рече Куин. — Знаете, че апартаментът й е унищожен. Знаете, че същото е станало с дома й в Хюстън, прав ли съм?

— Кой сте вие? — попита Гереро. — Не сте репортер.

— Къде е тя? Какво сте й сторили?

— Нищо не съм… — Гереро се овладя. — Не ми харесват инсинуациите ви. Пуснете ме, господин Дрейк. Веднага!

Куин се наведе към него.

— Ще бъда съвсем ясен — тихо каза той. — Мисля, че знаете къде е тя. Мисля, че сте свързан с изчезването й. И ако се окажа прав, ще се върна. А това няма да ви хареса, обещавам ви.

— Заплашвате ли ме?

— Не — отвърна Куин. — Аз не заплашвам.

Конгресменът отново се опита да се освободи и Куин не му попречи. Едва ли щеше да изкопчи друго от него. Беше научил достатъчно, за да знае, че нещата са сериозни и че Гереро има пръст в това.

Докато конгресменът се отдалечаваше, охранителите му тръгнаха към него. Куин се опита да се смеси с тълпата, но не беше достатъчно бърз. Един от мъжете от Хюстън го забеляза и каза нещо на партньора си.

Двамата моментално си запробиваха път през тълпата.

Куин тръгна към задния изход. Точно преди да изчезне в коридора, погледна през рамо. Преследвачите му бяха по-близо, но тълпата ги забавяше. Куин предположи, че има най-много тридесет секунди преднина.

Не беше направил и две крачки в коридора, когато се затича.

— Махайте се! — извика на две жени, които стояха до входа на тоалетната.

Те се долепиха до стената точно на време.

Щом приближи изхода, мъжът при детектора се изпречи пред него. Вероятно беше решил, че Куин е откраднал нещо или пък че това е шансът му да стане герой. Каквито и да бяха мислите му, те бързо се изпариха, защото Куин се стовари отгоре му и го събори с трясък върху детектора.

Двамата мъже до самия изход възкликнаха изненадано, когато Куин излетя навън.

Таша се бе преместила в другия край на алеята, беше сама. Куин се втурна към нея, сграбчи я за ръка и я задърпа наляво.

— Какво има? — попита тя.

— Да изчезваме!

— Какво се случи?

— Не е време за разговори. Бягай!

Изглеждаше объркана, но свали обувките с високите токчета и затича боса до него.

Тичаха към улицата. Почти я бяха стигнали, когато Куин чу още викове зад тях. Погледна и видя каквото очакваше. Двамата охранители. Те като че ли се поколебаха за момент. Явно бяха изненадани, че бегълците са двама.

— Надясно — каза Куин, когато излязоха на улицата.

Затичаха се по тротоара.

— Кои са тези? — попита Таша.

— Двама от охраната на конгресмена — отвърна той. — Бяха и в Хюстън. При къщата.

— Какво? — изненада се тя.

Куин се провря между две паркирани коли и тичешком пресече улицата. Таша го следваше по петите. На кръстовището завиха наляво по друга улица.

Все още имаха около тридесет секунди преднина. Най-много четиридесет.

— Пресечи улицата — каза й той. — Скрий се зад онези коли. Ще им отвлека вниманието.

— Ами ако те хванат?

— Няма. След като се махнат, иди на М стрийт. Ще се срещнем там.

Тя не изглеждаше особено убедена, но се подчини.

Останал сам, Куин започна да тича тежко, така че стъпките му да отекват добре. В същото време оглеждаше улицата пред себе си и търсеше къде да се скрие. Няколко секунди по-късно забеляза подходящо място — още една тясна алея. Този път отляво.

Поколеба се точно колкото първият от преследвачите да го види. След това продължи по нея.

Алеята се оказа без изход. Единственото й предназначение като че ли бе да осигури достъп до няколкото частни гаража отдясно. Повечето бяха затворени, другите празни, но криенето в някой от тях беше равносилно на самоубийство. Хората на Гереро щяха да го очистят за нула време. Лявата страна на алеята предлагаше още по-малко възможности. Там се издигаше триметрова тухлена стена.

Куин прецени възможностите си за секунда и се спря на единствената осъществима. Гаражът в края опираше в ъгъла на сградата, с която свършваше алеята. Вратата му беше отворена.

Куин се втурна натам, хвана се за вратата и се изкачи по стената, като използва като стълба оформилото се V между двете сгради.

Набра се на покрива и отново чу преследвачите си — приближаваха алеята. Забърза по полегатия покрив и се прехвърли през ръба му секунди преди мъжете да се появят. Гравитацията го задърпа надолу към малкия заден двор на къщата зад него, но той се задържа, като се мъчеше да не издава нито звук.

— Къде изчезна, мамка му? — чу се глас от алеята.

— Няма го вътре — обади се друг.

— Провери затворените.

Куин чу дрънчене на метал и проскърцване на дърво.

— Всичките са с катинари — каза вторият глас.

— Сигурно е прескочил стената.

Куин чу плясък на длани върху тухлите, последван от изпъшкване и напрегнат глас:

— Оттатък има друга алея. Трябва да е някъде там.

— Хайде. По-бързо ще стане, ако заобиколим.

Куин чу как стъпките им се отдалечават по алеята.

Нямаше време за губене, затова се прехвърли през покрива и се спусна пред гаражите.

Две минути по-късно отново беше на М стрийт. Таша стоеше сред група хора пред входа на някакъв бар.

„Добре — помисли си той. — Започва да се учи.“

Тя го видя и на лицето й се изписа облекчение.

— Добре ли си? — попита.

— Идеално.

— Къде са онези?

— Още ме търсят.

Каза й да го изчака, докато се върне при галерията да вземе колата си. Двайсетачката размърда момчето и Куин успя да се измъкне, без никой да го забележи.

— Успя ли да разговаряш с конгресмена? — попита Таша, докато излизаха от Джорджтаун.

— Да — отвърна той.

— И?

— И той нямаше много за казване.

— Трябва все пак да е казал нещо.

— Каза само, че Джени е в отпуска — отвърна Куин. Той обаче мислеше повече за онова, което конгресменът не беше казал. — Не разполагах с много време преди нашите приятели да ме видят.

Таша замълча, после рече:

— Онези мъже… Как мислиш, какво щяха да направят, ако ни бяха хванали?

— Щяха да ни повозят. Да ни зададат някои въпроси — отвърна Куин. — И после да ни убият.

Този път Таша съвсем се смълча.