Брет Батълс
Изиграният (4)

3.

Куин стоеше под душа с разперени ръце, опрял длани в стената. Тридесет минути не помръдна. Остави водата да шиба раменете и главата му и да се стича по тялото му към плочките на кабината. Беше се надявал, че това ще му помогне да се почувства по-добре, да го изтръгне от временната спирала, в която беше попаднал.

Отказа се към един след полунощ. Ясно беше, че гневът и въпросите няма да си идат. Избърса се съвсем бавно, сякаш всеки мускул го болеше от изпълнения с тежък труд ден. Но всъщност не изпитваше болки. Работата, която бяха свършили с Нейт, не беше кой знае колко изнурителна. Беше се справял и с по-тежки физически задачи без проблем. В неговия бизнес трябваше да се поддържа в добра форма, подобно на бегач, готов за маратон във всеки момент.

Причината за рухването му не бе дори образът на деформирания труп на Марков, горящ в плиткия гроб. А споменът за самия Марков, винаги готов да се усмихне, за обезоръжаващия му смях. Вътрешен човек, който се превърна в приятел извън пределите на тайния им свят. Добър приятел.

— Трябва да се отпуснеш — беше се пошегувал Марков с него. — Понаслаждавай се малко на нещата.

— Какво си мислиш, че правя? — отвърна му Куин. По онова време бяха на Бахамите, проснали се на шезлонги до басейна на хотела.

— Онова, което винаги правиш — каза Марков.

— И какво по-точно е то?

— Не е отпускане, това поне е сигурно.

— Не знам за какво говориш. През цялото време съм отпуснат. Така че си го начукай. — Куин отпи от своя ром с кола и се изтегна на шезлонга.

Приятелят му се разсмя.

— Онова, което правиш, няма нищо общо с отпускането. Ти го бъркаш с търпението. Виж, търпение имаш в излишък.

— То е същото — каза Куин.

— Никак даже. Да си отпуснат, означава да не ти пука. Да си търпелив, означава да чакаш.

— Да бе — отвърна Куин. — Вярвай в каквото си искаш.

Известно време мълчаха.

— Нека те попитам нещо — обади се Марков.

— Става.

— Вдясно от мен има две момичета. Как са облечени?

Куин понечи да се обърне.

— Без да гледаш — спря го Марков.

— Добре де. И двете са по бикини. Русата е със светлосини, а приятелката й — с черни. И какво?

— Добре, а пичът при бара зад нас?

— По-дъртият или тийнейджърът?

— Май току-що доказа думите ми — каза Марков.

— Какво?

— Винаги си нащрек, винаги чакаш, наблюдаваш. Това не е отпускане. А чакане нещо да се случи.

На Куин не му се искаше да го признае, но Марков беше уцелил в десетката. Човек никога не може да се отпусне, ако през цялото време чака. А за Куин чакането бе перманентно състояние.

Дразнещото беше, че и Марков бе дал своята лепта в чакането. Като оперативен работник нямаше как да го избегне. Но по някакъв начин винаги знаеше как да се освободи от него. Съвсем непринудено превключваше от чакане в отпуснато състояние. Това бе талант, с който Куин не можеше да се похвали.

Естествено, на Марков вече нямаше да му се налага да чака.

Тази мисъл го върна към трупа в пустинята. Не биваше да става така. Трябваше поне да осигури на приятеля си подобаващо погребение. Може би дори да го откара у дома. Не във Вашингтон — живееше там заради работата си. А в Мичиган или Уисконсин. Някъде в горния Среден запад.

Но това беше невъзможно. Не само заради състоянието на трупа, а най-вече заради ролята на Куин в решаването на проблема. Беше нает да премахне труп, а в неговия бизнес това означаваше да се отърве от тялото така, че да не бъде открито. Не можеше да има лични мотиви.

Вгледа се в огледалото, като се питаше какво ли се е случило, но отговори нямаше.

Накрая се отказа. Извади от дрешника боксерки и черна тениска, облече ги и отиде в спалнята.

Там светеше само нощната лампа на шкафчето до леглото. Стаята беше обширна, но почти необзаведена. Куин я харесваше точно такава. Празнотата му даваше усещане за свобода.

Малкото мебели в спалнята бяха тъмни, от тиково дърво, и изработени така, че да издържат дълги години. Просторното легло се намираше до отсрещната стена. До него беше нощното шкафче с лампата, часовник и книгата, която четеше в момента — „Разказът на архивиста“ на Травис Холанд. Единствената друга мебел в стаята бе нисък и широк скрин, който служеше и за поставка на рядко включвания телевизор. Порокът на Куин бе четенето. Доказателство за това бяха няколко купчини книги, натрупани покрай стената, там където трябваше да се намира второто нощно шкафче — към стотина тома, които чакаха да бъдат прочетени.

Точно над веждите му изби пот. Куин несъзнателно вдигна ръка и я избърса. Беше септември, а в Лос Анджелис това означаваше горещи дни и топли нощи. Дори в Холивуд Хилс, където живееше, нямаше спасение от зноя на късното лято.

В другия край на стаята имаше плъзгаща се стъклена врата, която водеше към балкона, гледащ към задния двор на имота му и града долу. Отиде до нея, освободи специалната ключалка и плъзна вратата настрани.

Лек ветрец нахлу в стаята и смъкна температурата с няколко градуса. Прииска му се да си вземе една бира, да излезе на терасата и да позяпа светлините на Сънсет Стрип, но все пак предпочете да се изтегне на леглото.

Беше късно и знаеше, че трябва да поспи. Но щом затвори очи, разбра, че няма да се получи.

Смъртта на Марков му подейства като жесток ритник в стомаха. И макар да не можеше да спре да мисли за нея, не тя бе основната причина, която го държеше буден. Честта се падаше на другия му проблем. Онзи, който го тормозеше през целия ден.

Някой трябваше да каже на Джени.

Не, не някой. Той трябваше да каже на Джени.

Погледна към часовника на нощното шкафче — 1:19. Посред нощ, дори на Източния бряг.

Разбира се, ако й се обади сега, вероятно щеше да си е у дома. Само че имаше един проблем — не знаеше телефонния й номер. Бяха разговаряли само когато Марков беше наоколо. Имаше неговия номер, но освен ако не се бяха оженили през последните шест месеца, двамата сигурно живееха отделно.

Все пак си заслужаваше да опита. Извади телефона си, намери домашния номер на Марков и натисна бутона за свързване.

На четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар.

— Не съм у дома. Оставете съобщение.

Гласът на Марков. Кратък и любезен.

И в единствено число.

Прекъсна връзката. Ако живееха заедно, едва ли щяха да парадират с това. Изведнъж си даде сметка, че може вече да не са заедно. Въпреки снимката. През последните шест месеца, откакто не бе разговарял с приятеля си, можеше да се е случило какво ли не.

Обади се на справки и поиска номера на Дженифър Фуентес или на Дж. Фуентес. Имаше общо петнадесет резултата — все Дж. и нито една Дженифър.

А сега какво? Да се обади на всеки номер и да види дали ще познае гласа й? Стори му се глупаво. А и не беше разумно да събужда петнадесет души по това време, без изобщо да е сигурен, че ще попадне тъкмо на нея. По дяволите, може би тя дори вече не живееше в града. В радиус от сто километра имаше десетки селища.

Съществуваха по-добри, по-бързи начини да я открие. Но това можеше да почака до сутринта.

Легна си отново с мисълта, че ще остане буден цялата нощ, но грешеше. Сънят дойде, но не беше нито дълбок, нито спокоен. Сънува труп, горящ в дупка насред пустинята. И всеки път, когато коленичеше да погледне в дупката, трупът се взираше в него.

Само че лицето не беше на Марков.

А неговото.

 

 

Телефонът го събуди пет часа по-късно. Спомените от съня се задържаха за момент и изчезнаха, оставяйки след себе си смътното усещане за недоволство. Обърна се по гръб, седна и се протегна. Остави обаждането на гласовата поща.

Когато стана, кратък звън го извести, че има оставено съобщение. Взе телефона и тръгна към банята. Остави апарата на лавицата, включи спикърфона, натисна копчето за бързо набиране на гласовата поща и се вторачи в огледалото. Бяха минали два дни от последното му бръснене и бузите му бяха покрити с четина. Знаеше, че трябва да направи нещо по въпроса, но някак не му се занимаваше.

— Имате едно неизслушано съобщение — обяви механичният глас.

Последва половин секунда тишина, после друг механичен глас произнесе:

— Вторник. Шест и четиридесет и три сутринта.

— Куин. Хорхе е. Моля те, обади ми се. Аз… ъъъ… обади ми се.

Албина.

Куин прекъсна връзката, изключи спикърфона и набра номера му.

— С какво мога да ви помогна? — Гласът беше дълбок, не на Албина.

— Трябва да говоря с Хорхе — каза Куин.

— Господин Албина още спи. Моля, обадете се по-късно — каза мъжът.

— Да бе, как ли пък не. Кажете му тогава, че се е обаждал Куин и че бих искал да забрави номера ми.

— Господин Куин? — Тонът на мъжа внезапно се промени. Вече звучеше услужливо, дори загрижено. — Момент, моля.

След малко прозвуча гласът на Албина:

— Извинявай, ако съм те събудил.

— Да не е имало проблем с камиона? — попита Куин. Беше оставил влекача край индустриалния парк в Силмар и не можеше да си представи какво би могло да се оплеска.

— Не — отвърна Албина. — Прибрахме го. Благодаря.

— Тогава какво искаш?

— Просто да се уверя, че всичко е минало добре.

— Щеше да разбереш, ако не беше.

— А тялото? Някакви проблеми?

— Тялото беше поръчката, Хорхе. Защо ми се обаждаш? — Хорхе се мъчеше да изкопчи нещо, но на Куин не му беше до игри.

— Имам нова работа за теб.

— Сериозно? И това не можеше ли да почака още един-два часа?

— Не съм мигнал, ако искаш да знаеш. От сума време ми се искаше да ти звънна.

— Какво се е случило? — попита Куин. — Някой да не ти е пратил втори труп?

— Не се шегувай, мамка му — отвърна Албина. — Не е труп. Така че няма за какво да се безпокоиш.

— Не се безпокоя за нищо. Просто не съм сигурен, че съм свободен.

— Ще ти платя отделно.

Куин стисна зъби. Плащането на нова цена за нова работа изобщо не се поставяше под въпрос. Просто така се правеше. Той не беше от евтините. Цената му бе тридесет хиляди седмично с договор минимум за две седмици. За поръчение. И, както би трябвало да знаят клиентите му, нямаше пренасяне от една поръчка към друга. Никога.

— Не проявявам интерес — каза Куин.

— Дори не си чул за какво става дума.

— Въпреки това не проявявам интерес.

— Моля те, поне ме изслушай. Не е кой знае какво. Искам само да разбереш кой ми изпрати контейнера.

— Имаш предвид трупа — рече Куин.

— Да — с овладян глас потвърди Албина. — Трупа. Не обичам да живея с неизвестни, ясно? Но тази ситуация е сложна, ако ме разбираш. Не искам да замесвам много хора. Ти вече знаеш за трупа. Сигурно за теб ще е фасулска работа да откриеш кой е изпратил контейнера. Ти си чистач, така че искам да изчистиш някои неизвестни.

— Не правя разчиствания от този род.

— Защо не си помислиш?

— Не.

— Хайде, Куин. Чух, че разширяваш дейността си. Че поемаш и други неща. Направи го и ще…

Куин прекъсна връзката.

 

 

Домът му беше в Холивуд Хилс, с изглед към долината на Лос Анджелис. Имотът му беше на склон, но къщата не беше като онези, които висяха на носещи греди над пропастта. Използваше склона и бе построена на две отделни нива с мазе. Всички спални бяха на първия етаж, под нивото на улицата. Над тях имаше полуоткрито пространство, което служеше за дневна, трапезария и кухня.

След душа Куин се качи в кухнята, като пътьом взе лаптопа от масичката за кафе. Докато се чудеше какво да си приготви за закуска, постави компютъра на плота и го включи. Забрави за храната, когато влезе в интернет и започна да търси информация за Джени.

Не му отне много време. Според няколко източници тя все още работеше за онзи тексаски конгресмен, за когото му бе споменал Марков — някой си Джеймс Гереро. Приятел на Марков. И двамата бяха служили в морската пехота, макар и не по едно и също време. Когато Гереро бил в Комисията по разузнаване, Марков му дал справка за някаква ситуация. Конгресменът останал много впечатлен, а по-късно Марков сподели с Куин, че и той бил изненадан и впечатлен от Гереро.

Според думите на приятеля му двамата започнали да се срещат на по питие и дори на вечеря всеки път, когато Марков бил в града. А в град, където политиката е всичко, те си били взаимно полезни. Така ставаха нещата в столицата — с връзки и сделки. Но според Марков помежду им имало не само професионални отношения.

— Майтапиш се — бе казал Куин, след като Марков му разказа за приятелството си с конгресмена.

— Знам, знам. Той е политик — отвърна Марков. — Но е различен.

— Всички казват, че са различни — възрази Куин.

Марков се усмихна.

— Тук си прав. Не ме разбирай погрешно. Никога не му се доверявам напълно. Но той не се страхува да каже това, което мисли. Дори понякога си навлича неприятности в собствената си партия. А това ми допада. Поне докато не покаже, че съм грешил.

Затова когато новата му приятелка започна да търси работа на Капитол Хил, Стивън се обади именно на Гереро.

Само че Гереро вече не беше обикновеният тексаски конгресмен, когото бе консултирал преди години. Сега той беше важна клечка, един от най-влиятелните хора в Камарата на представителите. И ако можеше да се вярва на сайта му, бе първият политик, обявил още преди година и половина намерението си да участва в надпреварата за президент. А сега, преди месец, Гереро заяви това официално и бе един от кандидатите за номиниране от своята партия. И макар Куин да знаеше, че шансовете им не са особено добри — състезаваха се срещу популярен титуляр, който твърдо смяташе да бъде преизбран — тази стъпка несъмнено бе много важна за бъдещата му кариера.

— Момиче с късмет — каза си Куин, докато продължаваше да разглежда сайта на конгресмена.

Джени наистина беше избрала победител, когато бе тръгнала с Марков. Кой знае къде щеше да работи сега, ако не беше той. А ето че заради приятеля й кариерата й се развиваше чудесно. Дори шефът й да не спечелеше изборите — повечето анализатори го поставяха в средата на групата на най-добрите — кампанията щеше да го превърне във фигура от национално значение. Може би след четири години щеше да е водач на групата кандидати.

Куин започна да преглежда по-старите новини. Не се изненада, че те подкрепят твърдението на Марков, че Гереро е донякъде черна овца. Издигането му до един от водещите хора в партията явно не му пречеше публично да заявява несъгласието си с негови изтъкнати съпартийци. Подходът му бе откровен и прям — законотворец, който знае как да се оправя и без глупости. И ако можеше да се вярва на някои от последните новини, това започваше да му създава репутация на народен човек.

Куин не разбираше как вироглав човек като Гереро е успял да се издигне до такава висока позиция. Един очерк за конгресмена във „Вашингтон Пост“ изясни нещата.

Оказа се, че негова съпруга е не друга, а известната говорителка на консерваторите Джоди Гудман. Куин знаеше това име. Беше го срещал десетки пъти във вестниците и дори веднъж я засече в някакво публицистично предаване. Според статията тя беше бивш изпълнителен директор на „Тейлър-Гудман“, голям контрактор на Министерството на отбраната със седалище в Тексас. Сега бе влиятелен член на добре известен мозъчен тръст във Вашингтон. Явно това бе достатъчно, за да даде повече свобода на мъжа й в партията в сравнение с другите, започнали издигането си заедно с него.

Друга статия в „Ню Йорк Пост“ описваше брака им по-скоро като партньорство, отколкото като връзка. Според един близък до двойката източник: „те използват положението на другия, за да укрепят своето собствено. Тук става въпрос повече за власт, отколкото за любов“.

Куин се върна на сайта на Гереро и откри адресите на двата му офиса — във Вашингтон, окръг Колумбия, и в избирателния му окръг в Хюстън, Тексас. Обади се на номера във Вашингтон.

— Офисът на конгресмен Джеймс Гереро. С какво мога да ви помогна? — Гласът на жената от другата страна бе съвършен баланс между отзивчивост и деловитост. Сигурно отговаряше на стотици обаждания на ден.

— Дженифър Фуентес, ако обичате.

Последва кратка пауза.

— Съжалявам, госпожица Фуентес в момента отсъства. Мога ли да ви свържа с някой друг?

— Знаете ли кога ще се върне?

Този път паузата бе по-дълга. Почти цели три секунди.

— Бихте ли изчакали за момент, моля?

Чу се изщракване и музика — от онези меки джазирани версии, превръщащи популярни парчета във фонов шум, който не би възмутил никого освен хората с вкус.

Изведнъж музиката прекъсна и се чу мъжки глас:

— Мога ли да ви помогна?

— Да, благодаря — каза Куин. — Опитвам се да се свържа с Дженифър Фуентес.

— Относно…?

— Нищо важно — каза Куин, като се стараеше да звучи непринудено. — Просто ще пътувам за Вашингтон и си помислих, че можем да се видим за вечеря.

— Значи сте неин приятел.

— Да. Бяхме съученици в колежа. Каза ми да й се обаждам всеки път, когато минавам през града. — Куин направи пауза. — Всичко наред ли е?

Мъжът от другата страна се поколеба за момент.

— Тази седмица отсъства.

— О, ясно. Знаете ли дали ще бъде на работа другата седмица?

— Не мога да ви кажа. Тя… отсъства за няколко седмици. По лични причини, предполагам. Не съм сигурен кога ще се върне.

— Лични? Добре ли е?

Мъжът отново се поколеба.

— Не бих могъл да знам.

— Е, тогава ще я потърся у дома — каза Куин.

— Да. Така ще е най-добре. Съжалявам, че не можах да ви помогна.

Връзката прекъсна.

Косъмчетата на тила на Куин настръхнаха, докато затваряше телефона. „Какво става, по дяволите?“

Постави телефона до лаптопа и повтори наум разговора. Джени е в отпуска точно по времето, когато Марков умира? Между отпуската й и смъртта на Марков несъмнено нямаше пряка връзка, но съвпадението никак не му харесваше.

Чу пред дома му да спира кола. Сигурно беше Нейт. Никой друг не можеше да мине през портала, без да задейства алармата. След малко входната врата се отвори. Куин отиде до мястото, където кухнята преминаваше в дневна, докато Нейт влизаше от антрето.

— Идвай — каза Куин. — Трябваш ми.

— Добро утро — отвърна Нейт.

Куин се усмихна криво.

— Добро утро. Хайде, идвай.

Обърна се и тръгна към кухнята. Когато Нейт седна до него, той му обясни какво иска и му подаде телефона. Вече беше набрал номера на офиса в Хюстън, така че Нейт трябваше само да натисне бутона за свързване.

Имаше кратко забавяне, докато клетката се свърже и някой вдигне телефона. След малко Нейт каза:

— Да, добро утро. Обажда се Дан Райли от „Изгодни бързи доставки“. Не съм сигурен дали съм намерил верния номер, но се надявам да ми помогнете. — Заслуша се, след което се усмихна. Когато заговори, тонът му бе почти поверителен. — Ето какъв ми е проблемът. На някои хора просто трябва да им се забрани да пишат спедиторска информация на ръка. Ако щете вярвайте, ама пакетът, дето е пред мен в момента, е пълна каша. Мога да разчета единствено името на получателя и част от телефонния номер. Вие сте третият човек, когото избирам. — Отново изчака отговора и продължи: — Момент. Името върху пакета е… Дженифър Фунтес или Фентес. — Пауза. — Фуентес? Да. Точно така. Значи съм се обадил на подходящото място. Най-дразнещото е, че доставката е лична. Нямам представа какво ще правя, ако не я намеря. В момента при вас ли е? — Този път от другата страна говориха по-дълго. Нейт изсумтя няколко пъти — първо изненадано, после разбиращо. — Много жалко. Знаете ли кога ще се върне? — Физиономията му загатваше за следващите му думи. — Значи нямате представа. — Пауза. — Де да можех. Но ми трябва точно нейния подпис. Май ще се наложи да върнем пратката на изпращача и да видим какво ще каже той.

Куин го погледна с очакване. Нейт остави телефона на плота.

— Жената каза, че Дженифър Фуентес работи предимно в офиса във Вашингтон, но според разписанието на отдел „Човешки ресурси“ в момента била в отпуска. Не знае кога ще се върне. Май трябваше да я притисна малко повече.

— Не — каза Куин. — Справи се отлично. По-голяма настойчивост щеше да събуди подозрения.

— Дженифър момичето от снимката ли е? — попита Нейт.

Куин тъкмо се обръщаше, но спря. Въпросът го изненада.

— Какво?

— Снимката, която взе от трупа вчера. На Дженифър Фуентес ли е?

Куин го зяпна за момент. Не че въпросът беше невероятно постижение на логиката, но не искаше да обсъжда тази тема.

— Познаваш го, нали? — попита Нейт. — Марков. Така ли е?

— Зарежи.

— Просто се опитвам да разбера какво правим.

— Това не е по работа — рече Куин.

Нейт сви рамене, отвори хладилника и извади кутия портокалов сок.

— На мен пък ми заприлича на работа.

— В момента нямаме клиент.

Нейт извади чаша от шкафа и я напълни.

— Няма да е за първи път да вършим работа без клиент. — Вдигна чашата и отпи.

Куин пое бавно дъх, за да се овладее.

— Първо, не ние приемаме работата — рече той. — А аз.

Понечи да каже още нещо, но млъкна.

— Второ? — след кратко мълчание попита Нейт.

Куин извърна поглед. Смяташе да каже, че той решава какво трябва да знае Нейт и какво — не, но момчето не заслужаваше това. Знаеше, че понякога твърде лесно влиза в ролята на строг учител.

— Второ — каза той, — да. Тя е момичето от снимката. Повечето я познават като Джени, не като Дженифър. И за трупа си прав. Той е на мой… на мой познат. Казваше се Стивън Марков.

Куин очакваше още въпроси, но чиракът му просто се усмихна и допи сока си.

— И сега какво? — попита Нейт, след като остави чашата.

Куин поклати глава и тръгна към дневната.

— Де да знаех — каза той по-скоро на себе си.