Брет Батълс
Изиграният (34)

33.

Когато Куин отвори очи, слънцето блестеше през прозорците на стаята. Главата го болеше, но това не бе изненадващо. Беше прекарал нощта на пода на голямата спалня, за да бъде наблизо, ако Джени се нуждае от нещо.

Орландо се бе сгушила в него с глава на гърдите му. Намираха се почти в същата поза, в която бяха заспали преди няколко часа. Бяха твърде изтощени, за да правят нещо друго, освен да се прегърнат.

Чуваше равното дишане на Джени. През нощта се беше размърдала само веднъж, но така и не се бе събудила — вероятно я мъчеше кошмар, може би подсилен от успокоителното на доктор Хан.

Куин се опита да издърпа ръката си изпод Орландо, без да я събуди, но тя се размърда и се протегна.

Очите й се отвориха само колкото да го погледне през сплетените си мигли.

— Колко е часът? — прошепна.

Куин си погледна часовника.

— Единайсет без двайсет — изненадано каза той. Това беше най-дългият му сън, откакто бе открил трупа на Марков.

Стана и облече джинсите си и черното поло.

— Ще направя кафе.

 

 

Каната бе почти пълна, когато чу Орландо да идва по коридора. Изчака кафето да изтече, напълни две чаши и ги отнесе в дневната.

Орландо се беше преоблякла и прибрала косата си на опашка. Май бе успяла и да си измие лицето. Изглеждаше свежа и готова за действие.

— Приключила ли е обработката? — попита той.

— Май да.

— И?

— Момент — каза тя.

В папката на екрана имаше един-единствен файл. Орландо го отвори.

— Това кафе ли е?

Двамата вдигнаха поглед. Нейт влезе сънен в дневната.

— В кухнята е — каза Куин.

Нейт изсумтя едно „благодаря“ и затътри крака натам.

— Да го чуем — обърна се Куин към Орландо.

Тя натисна бутона за възпроизвеждане, но от говорителите не прозвуча нищо.

Орландо спря възпроизвеждането, премести курсора в средата на файла и отново го пусна. Пак нямаше звук.

— Какво има? — попита Куин.

— Момент.

Тя опита няколко различни места от файла, но отново без резултат.

— Какво става? — попита Нейт, щом се появи от кухнята с чаша кафе.

— Не сега — сряза го Куин.

Орландо беше отворила софтуера за конвертиране и преглеждаше отчета. Поклати глава и затвори програмата.

— Какво има? — попита Куин.

— Не зная — отвърна тя. — Би трябвало да го чуем. Отчетът показва, че конвертирането е минало без проблеми.

Отново опита файла. Пълна тишина.

Орландо се облегна назад и се загледа в екрана.

— На лентата е имало нещо — каза Куин. — Нали?

— Да, имало е нещо — озъби се тя. — Моля те, просто… дай ми няколко минути да разбера какво е станало.

— Разбира се — каза Куин и докосна рамото й. — Всичко е наред.

— Не е наред — изгледа го тя кръвнишки. — Във файла трябваше да има нещо.

Куин отиде в кухнята да си допълни чашата и да остави Орландо на спокойствие. Когато се върна, настроението й сякаш се беше влошило още повече.

— Би трябвало да е тук — каза тя. — Няма причина да липсва.

— Тогава пусни програмата отново — предложи той.

— Това ще ни отнеме още един ден.

— Нищо. И без това не разполагаме с друго.

— След още един ден ще бъде твърде късно — каза Джени. Стоеше на прага на дневната, подпряла здравото си рамо на стената. — Мога ли да получа малко вода?

Куин кимна на Нейт към кухнята и той каза:

— Аз ще ти донеса.

Куин отиде до Джени, подхвана я през кръста и я поведе през дневната.

— Сядай — каза й, когато стигнаха до дивана. — Как е рамото?

— Не е чак толкова зле, стига да не го движа.

Нейт се върна с чаша вода и я подаде на Джени.

— Какво искаш да кажеш? — попита я Куин, след като тя свали чашата. — Защо ще бъде твърде късно?

— Записано е на касетата — каза тя. — Ако сте успели да я прослушате, би трябвало да сте разбрали.

— Още не сме успели да я прослушаме — сопна се Куин. — Ще трябва да ни кажеш какво има на нея.

Джени погледна към чашата в ръката си и въздъхна.

— Ще го убият — рече тя. — Днес.

— Кого ще убият? — попита Орландо. Беше се обърнала в стола си към тях.

— Гереро ли? — попита Куин.

— Да — отвърна Джени.

— Кой ще го убие? — попита Куин.

— Не зная точно кой. Някой е бил нает да го направи. Точно това беше записано на касетата. Разговор между убиеца и…

— И кого? — попита Орландо.

— И жената на конгресмена — каза Джени, без да вдига поглед.

— Какво? — изненада се Куин.

— Зная. И аз отначало не повярвах. Но после Гери ми даде касетата. Той работеше с жената на конгресмена. Беше личен асистент на госпожа Гудман.

— Беше? — повтори Орландо.

— Мъртъв е — каза Джени. — Убиха го ден след като ми даде касетата. Затова трябваше да избягам. Не исках същото да се случи и с мен. Но след като чух записа, разбрах, че не мога да го оставя просто така. Опитах се да се свържа с конгресмена, но онези ме държаха настрана. Дойдох тук, защото знаех, че това е единственият ми шанс.

— Чакай малко — каза Куин. — Хората на конгресмена те преследваха.

— Не са хора на конгресмена, а на жена му. — Джени замълча за момент. — Когато миналото лято кампанията му започна да става сериозна, тя каза, че ще му наеме охрана. Доста е богата, нали знаете? И много активна политически. Той не смяташе, че е необходимо, но тя настоя. Аз обаче си мисля, че хората, които нае, в действителност работят за човека, който ще убие съпруга й. Тя ги е пуснала по петите ми, защото знае, че касетата е у мен и мога да съсипя всичките й планове.

Джени отпи още една глътка вода.

— Но защо й е да убива съпруга си? — попита Орландо.

Джени я погледна, после погледна Куин и извърна очи, без да каже нищо.

— Джени, защо? — настоя Куин.

— От… отначало си помислих, че е свързано с брака им. Че може да го е хванала в изневяра и е искала да избегне политически скандали. Не зная. Може да е по милион причини. Съпрузи непрекъснато се избиват взаимно.

— Каза „отначало“ — напомни й Куин, след като тя замълча отново. — Но вече не мислиш така?

Тя поклати глава.

— Не. Вече не мисля така.

И отново се извърна, сякаш не й се искаше да обяснява.

Куин коленичи пред нея.

— Какво има? — попита той. — Защо тя иска да го убие?

— Стивън е разбрал това — най-сетне отговори Джени.

— Марков?

Тя кимна.

— Сигурна съм, че точно затова е мъртъв.

— Джени, какво е разбрал? Трябва да ни кажеш.

Този път тя не извърна поглед от него.

— Стивън каза, че има една група… организация, която се опитва да… манипулира нещата в своя полза.

— LP ли?

— Да.

— Какво да манипулира? — попита Орландо.

— Политика. Закони. Каквото е нужно. Поне така ми каза Стивън. — Отново замълча за момент. — Каза, че набират сила, поставят свои членове на ключови позиции във всеки департамент и клон на властта.

— Правителство в сянка — обади се Орландо.

Джени я погледна.

— Точно това каза и Стивън: „Те са правителство в сянка, което изчаква своя момент“.

— А жената на Гереро? Значи и тя е член на групата, така ли? — попита Куин.

Джени кимна.

— Именно.

— Но аз още не мога да разбера защо LP ще иска смъртта на мъжа й.

— Някои администрации са по-отворени от други за идеите на организацията. Сегашната администрация не е от тях. Както стоят нещата в момента, президентът лесно ще бъде преизбран за втори мандат. Никой от партията на конгресмена няма да може да му се противопостави. Не и ако нещата са такива, каквито са сега. Стивън каза, че LP не може да допусне подобно нещо.

— И затова ще убият Гереро? Човек от партията, която те искат на власт? — Планът имаше смисъл. Вече се досещаше какво са имали наум.

— Той е герой от войната. Морски пехотинец — каза Джени. — Участвал е в операцията в Панама в края на осемдесетте. Спасил е живота на няколко от хората си. След армията навлизането в политиката е било напълно естествено за него. Но макар да е лоялен към партията си, не е кукла на конци. Гласува както му диктува съвестта, и това в един или друг момент го изправя почти срещу всички останали. Обществото обаче харесва независимия му дух. Именно затова той иска да стане президент. Смята, че може да предложи алтернатива на съществуващото статукво.

— Човек от народа — каза Орландо.

— Да. Точно това имам предвид. — Джени помълча малко, после продължи: — Стивън каза, че въпреки че съпругата му е от LP, организацията няма контрол върху него. Но са намерили как да го използват.

— Значи ще го убият, защото не могат да го контролират? Защо просто не му скалъпят някакъв скандал? Да го принудят да се оттегли? — попита Нейт.

— Ще те попитам нещо — отвърна Джени. — Какво би станало, ако американски кандидат за президент бъде убит в чужбина?

— Няма да е добре — отговори Нейт.

— Ами ако се намерят доказателства, че убиецът е работил за ислямски екстремисти?

Нейт се опули.

— Тогава… настроенията ще бъдат точно каквито бяха след единайсети септември.

— Може би не чак до такава степен, но определено в тази насока.

Джени се канеше да каже още нещо, но Куин я прекъсна.

— Променят динамиката. — Не беше въпрос, а обобщение. — Колкото повече се затваряме в себе си като страна, толкова по-трудно ще бъде преизбран президентът.

— Пропускаш нещо — каза Джени.

— Какво?

— Щом конгресмен Гереро умре, жена му ще заеме неговото място в кампанията.

За няколко секунди в стаята стана съвсем тихо.

— Боже мой. Прави се на Корасон Акино — промълви Орландо. — Е, Акино не е убила съпруга си. И той не е бил кандидат за президент по това време, но в крайна сметка политическата й кариера започна точно заради смъртта му.

— Не мисля, че жената на конгресмена е от категорията на Корасон Акино — отбеляза Куин.

— Може и да не е — отвърна тя, — но е бяла жена… бяла вдовица на човек, убит от врага. Добре известна е. Възгледите й ще пасват на настроенията на потресената нация. А ако приятелите й от LP устроят още инциденти за да поставят президента в неудобно положение, тя ще спечели с огромна изборна победа.

Куин се опита да си представи Джоди Гудман като следващ президент на Съединените щати. Трудно беше, но не и невъзможно.

— Значи убийството трябва да се извърши тук, в Сингапур? — попита Куин.

— Да — отвърна Джени. — Точно затова се опитвах да говоря с него, да го предупредя.

— Той заминава за Щатите през нощта — каза Орландо.

— Именно затова няма време да чакаме — рече Джени. — Знам само, че покушението трябва да стане на публично място, което е част от програмата му.

Орландо бързо отиде до компютъра. След малко вдигна глава.

— Хранителен център „Максуел“ — каза тя. — Това е единствената публична изява, останала в програмата му. Трябва да е там в един следобед.

Куин погледна часовника си. Беше 11:10.

— А сега къде е? — попита той.

Орландо направи справка с компютъра.

— Би трябвало да завършва среща в американското посолство. После има друга среща в сграда „Фон Фелдт“ край Китайския квартал, а оттам продължава към „Максуел“.

— Значи в момента е в посолството? — попита Куин.

— Да.

— Нейт — каза Куин. — Обличай се и ни намери кола. Орландо, приготвяй нещата.

Погледна към Джени.

— Идвам с вас — каза тя.

Колкото и да му се искаше да я остави в апартамента, тя можеше да се окаже единствената, която би могла да убеди конгресмена, ако се стигнеше дотам.

— Кажи на Нейт да ти даде чиста тениска.

 

 

Докато останалите се приготвяха, Куин се обади в посолството.

— Кенет Мъри, ако обичате — каза той, след като му отговориха.

Оставиха го на изчакване няколко секунди, след което отново се чу сигнал за повикване.

— Кабинетът на Кенет Мъри. — Женски глас, мек и млад. Доколкото Куин познаваше Мъри, външният вид на момичето сигурно подхождаше на гласа.

— Трябва да говоря с господин Мъри.

— Съжалявам — каза жената. — В момента участва в конферентен разговор. Да му предам ли нещо?

— Трябва ми веднага — каза Куин.

— Съжалявам, господине. Но той не може…

— Кажете му, че го търси Куин.

— Това няма да промени нищо.

— Направете го. Моля ви.

От другата страна се чу раздразнена въздишка.

— Момент.

Нейт влезе в дневната, облечен с тъмносиня тениска и джинси.

— Побързай — каза му Куин.

Нейт кимна и излезе от апартамента. Стресът действаше добре върху съсредоточаването на чирака. Това щеше да е сред основните му качества след няколко години, когато започнеше да работи самостоятелно.

В слушалката се чу изщракване, а после много предпазлив глас каза:

— Мъри…

— Кенет, трябва ми помощта ти.

— Ох, по дяволите. Ти.

— Нямам никакво време за глупости. Искам да ме изслушаш.

— Куин, аз не работя за теб. Така че…

— Млъквай и слушай. Конгресмен Джеймс Гереро е някъде в сградата. Трябва да го задържиш там. Не му позволявай да излезе.

— Какво? — объркано попита Мъри. — Защо?

— Защото ако излезе, ще бъде убит.

— Не зная дали мога…

— Хич не се ебавам. Направи го!

— Момент.

Нежеланието му да помогне беше напълно разбираемо. Освен че незнайно защо си бе въобразил, че Куин е наемен убиец, който може всеки момент да му види сметката, Мъри почти не изгуби работата си и не влезе зад решетките миналата зима в Берлин, задето му беше помогнал. Но това така и не се случи. Куин се бе погрижил. Всъщност именно благодарение на Куин Мъри бе прехвърлен в другия край на света, на сегашното си топло местенце в Югоизточна Азия.

Джени влезе в дневната, облечена със същите панталони като вечерта и синя тениска.

След секунди се появи и Орландо с раница на гърба и друга в ръката. Изглеждаха тежки.

— С кого разговаряш? — попита Джени.

— С посолството.

Джени го изгледа изненадано.

— Да не би… да не би да са успели да го спрат?

Преди Куин да отговори, Мъри отново се обади:

— Вече е заминал.

Куин затвори очи.

— Кога?

— Преди двайсет минути.

— Двайсет минути? — Погледна към Орландо.

— По график трябваше да е там още десет минути — каза тя.

— Трябва да пратите някого след него — каза Куин на Мъри. — Отведете го на безопасно място.

— Не мога да направя подобно нещо без причина.

— Казах ти каква е причината! — извика му Куин.

— Трябва ми доказателство, Куин — отвърна Мъри. — Не мога просто да кажа: „Чух, че някой се готви да убие конгресмена“.

— По дяволите, можеш! — каза Куин. — Виж какво, конгресменът трябва да посети хранителен център „Максуел“ в един следобед. Няма да излезе жив оттам. Трябва да го спреш, преди да е стигнал.

— Не зная дали ще успея. Имам предвид, ако ми дадеш малко…

— Направи го, по дяволите! Просто го направи!

Куин прекъсна връзката и погледна към Орландо и Джени.

— Да вървим.