Брет Батълс
Изиграният (3)

2.

Спряха няколко пъти на излизане от града, за да купят някои неща.

— Паркирай ей там — каза Куин, когато стигнаха спирката за камиони. Посочи няколко големи машини, подредени точно зад редица автомобили. Албина се беше обадил само преди пет минути, за да му каже, че контейнерът току-що е напуснал пристанището, така че пратката още пътуваше. Все пак Куин искаше да хвърли един бърз поглед, за да се увери, че Хорхе не играе номера. Контейнерът го нямаше.

След като паркираха, слезе и каза на Нейт да отвори багажника. Дъното му бе покрито с тъмносива постелка, която Куин лично беше нагласил. Отляво върху нея лежаха нещата, които бяха купили по пътя.

Куин повдигна дясната половина на постелката. Под нея се появи онова, което можеше да се очаква — метално дъно. Единственото изключение бе черният квадрат там, където се срещаха дъното и задната стена на багажника.

Куин натисна с палец квадрата. След малко дъното се надигна и разкри специално направения тайник отдолу. Куин бръкна в процепа, дръпна резето и отвори капака.

В тайника се намираше стандартният набор от неща, които можеха да му потрябват. Имаше няколко куфарчета, повечето пластмасови, както и прости кожени калъфи. Куин порови, докато не намери каквото търсеше. Извади един от калъфите, затвори панела и го закри с постелката.

Отиде до сваления прозорец на шофьора и каза на ученика си:

— Наблюдавай оттук.

— Дадено — отвърна Нейт.

Куин отвори калъфа и извади радиостанция. Пъхна почти невидимата слушалка в ухото си и закрепи миниатюрния предавател под яката си.

— Обади ми се, ако забележиш нещо, което трябва да знам — каза той, като подаваше на Нейт калъфа с втория комплект.

Интериорът на спирката за камиони беше познат — ресторант, магазин за сувенири, тоалетни. Куин се разходи покрай пощенските картички, тениските и преоценените компактдискове, като в същото време огледа посетителите. Не забеляза нищо подозрително.

Взе си чаша кафе, намери стол до прозореца и седна, наблюдавайки пристигащите и заминаващи камиони. Минаха четиридесет и пет минути, преди да пристигне черният „Питърбилт“ полуавтоматик, влачещ ремарке с познатия контейнер на „Барон & Барон“ ООД, следван плътно от тъмнозелена тойота „Ленд Круизър“.

Куин гледаше как шофьорът паркира камиона, слиза от кабината и отива при чакащия джип. Още щом се качи, автомобилът потегли към магистралата.

— Проследи ги — тихо каза Куин, като се стараеше да не привлича внимание. — Увери се, че са излезли на магистралата. После огледай района. Виж дали си нямаме опашка.

— Няма проблем — отвърна Нейт по радиото.

Куин видя как беемвето му потегля и изчезва по пътя. Коли и камиони продължаваха да пристигат и заминават, но никой не обръщаше внимание на чакащия камион.

Двайсет минути по-късно Нейт се върна и каза:

— Чисто е.

Куин излезе от ресторанта и тръгна към паркирания влекач. Карането на камиони беше част от собственото му обучение като чирак. Един чистач трябва да може да използва всичко, с което разполага.

Старият му наставник Дъри го беше записал на тримесечен курс за шофиране на камиони. Тогава Куин недоволстваше, но през годините осъзна, че това умение е много полезно. На Нейт му предстоеше същото догодина.

Куин извади малка метална кутия от куфарчето, което носеше, и натисна копчето на капака й. Усети лекото вибриране, когато детекторът оживя в ръката му. Закрачи към камиона, без да бърза. Детекторът мълчеше — не засичаше никакви проследяващи устройства. Албина бе спазил думата си да остави машината чиста.

Прибра скенера в куфарчето и отиде при ремаркето. Щеше да провери дали Албина не му е подготвил изненада и не е сложил още нещо в контейнера, но истинската причина беше, че искаше лично да се увери, че мъртвецът вътре наистина е онзи, за когото му бе казал Хорхе.

Озърна се да види дали няма някой наблизо и отвори вратата.

Отново го лъхна вонята. Беше силна, но не колкото в затворения склад. Влезе вътре и дръпна вратата след себе си.

Запуши нос и се насили да диша през устата. Извади малко фенерче от джоба си и го включи.

Трупът си беше горе-долу на същото място — до дясната стена, приблизително в средата. Отиде до него и леко го преобърна с крак.

За няколко секунди напълно забрави къде се намира. Взираше се в подутото лице. Въпреки слабата светлина и деформирането чертите не можеха да се сбъркат. Наистина беше Марков.

— Всичко наред ли е? — попита Нейт по радиото.

Куин примигна. „Не — помисли си. — Нищо не е наред.“

— Време е да тръгваме — рече след малко.

 

 

Подкара камиона на изток през Сан Бернардино и Кахон Пас към Лас Вегас. След няколко километра излезе на магистрала 395 и пое на север към пустинята Мохаве. Нейт караше на няколкостотин метра зад него и се оглеждаше за опашка.

В пустинята — навремето стотици квадратни километри пустош от трънаци и прахоляк — през годините бяха изникнали градчета, които насила внасяха зеленина в безкрайния кафеникав пейзаж. Но не можеше да се говори за мащабно човешко проникване. Имаше места, където можеш да изминеш осемдесет километра, без да видиш нищо сътворено от човека, ако не се броят далекопроводите, някой случаен стар билборд или изоставен автомобил, покафенял от ръждата и наполовина погребан в пясъците.

Имаше обаче пътища. Черни пътища, които се отделяха от магистралата и се виеха много километри в нищото. Някои бяха доста отъпкани и явно водеха до нечий затънтен дом. Други пък изглеждаха изоставени от десетилетия.

Тук лесно можеха да се изгубят неща, които дълго да си останат неоткрити. А ако си свършиш работата както трябва, щяха да си останат потулени завинаги.

Тъй като рядко приемаше работа толкова близо до дома си, не му се случваше често да използва този район. Разбира се, това не означаваше, че не го познава. Човек винаги трябва да е подготвен.

На трийсетина километра преди Рандсбърг имаше малко използван черен път, който водеше на югоизток. Куин се увери, че единствената кола наоколо е неговото беемве, отби от магистралата и намали заради неравния терен.

Пътува още половин час, докато стигне до подходящо място. Пътят минаваше покрай няколко хълма, преди да се спусне в дълбоко дере. Малко по-нататък като че ли изчезваше, сякаш мястото, към което е водил, е било пометено от някой пролетен порой и вече няма смисъл да продължава нататък.

Докато слезе от кабината, Нейт вече го беше настигнал с колата. Куин му направи знак да паркира зад камиона, след което заобиколи ремаркето и застана до вратата на контейнера.

В далечината слънцето наближаваше хоризонта. До падането на нощта оставаше по-малко от час.

Куин се пресегна, поколеба се за секунда и отвори широко двойната врата. Този път почти не забеляза вонята.

Зад него вратата на беемвето се отвори и затвори, след което се чуха приближаващи стъпки.

— Комбинезони, ръкавици и найлони — нареди Куин, без да се обръща.

— А бензин?

— Още не.

Докато Нейт се връщаше към колата, Куин влезе в контейнера и отиде при тялото. Не можеше да си представи какво е довело Марков дотам, че да свърши мъртъв в спедиторски контейнер. Вярно, навремето работеше в ЦРУ, но беше напуснал миналата зима — беше страшно отегчен от чиновническата работа в Лангли, която бе получил няколко месеца преди това.

„Какво се е случило?“ — безмълвно попита Куин мъртвия си приятел.

Единственият отговор бяха стъпките на Нейт отвън.

— Ето — каза чиракът му.

Куин отиде до вратата. Нейт стоеше на земята и само горната част на тялото му стърчеше над ръба на контейнера. Държеше комбинезон и ръкавици в едната си ръка.

Куин погледна още веднъж към Марков и започна да се преоблича.

 

 

Работеха бързо и ефективно. Нейт като никога сякаш предусещаше следващото нареждане на учителя си и така разговорът бе сведен до минимум.

Първо трябваше да се погрижат за Марков. Увиха тялото му в найлон и го поставиха върху капака на беемвето, като го завързаха с въже. После Нейт си сложи маска и с помощта на преносима пръскачка напръска вътрешността на контейнера с бензин.

— Куин? — обади се той. Беше приключил с половината контейнер, но бе спрял и се взираше в стената. — Видя ли това?

Куин също си сложи маска и отиде при чирака си. Когато очите му свикнаха със сумрака, различи ситни знаци по стената.

— Намери нещо за писане — нареди той.

Нейт излезе, а той коленичи, за да разгледа надписа по-добре. Вонята на бензин и смърт се просмукваше през маската. Насили се да не й обръща внимание и се съсредоточи върху драсканиците по стената.

Бяха неравни, сякаш писани от дете. „Или от някой, който пише в тъмното — помисли си той. — Някой без сили, някой, който умира.“

Когато Нейт се върна, Куин извади фенерчето и го включи. Лъчът освети мокрите от бензин стени. Насочи светлината към знаците.

Числа. Букви. Общо седемнадесет. Повторени два пъти.

— Прилича ми на регистрационен номер — каза Нейт. Имаше предвид номер на автомобил.

— Не е.

Знаците бяха изписани два пъти, но втората версия беше малко по-различна. Накрая, след кратък интервал, имаше още два знака.

Имаше ги само тук. Може би бяха част от цялата поредица, но просто са били забравени първия път. А може и да означаваха нещо съвсем друго.

Куин подаде фенерчето на Нейт, взе химикалката и записа знаците. Включи и последните два, но отделно от останалите, точно както бяха на стената. Не беше сигурен обаче дали първият знак е буквата L, или числото 1. И в двата случая не му говореше нищо.

— Това кръв ли е? — попита Нейт.

Куин кимна. Марков явно беше използвал единственото мастило, с което е разполагал.

— Добре — каза Куин и се изправи. — Довършвай. Нямаме много време.

Щом Куин излезе, Нейт напръска останалата част от контейнера, като пусна двойна доза гориво върху надписа. Преди да напръска и отвън, двамата освободиха ремаркето и Куин откара влекача до мястото, където пътят се спускаше в дерето.

Когато Нейт приключи и отвън, от петте галона бензин бяха останали не повече от три кварти^[1]. Чиракът откачи резервоара с горивото и го остави на земята, след което хвърли пръскачката и празните туби в контейнера.

— Готово — каза той.

Куин кимна, седна зад волана на беемвето и го откара на петдесетина метра зад ремаркето с контейнера.

— Добре — рече той.

В отговор Нейт запали малко изсъхнали трънаци. В слушалката Куин чу свистенето, когато чиракът му хвърли един клон дълбоко в контейнера.

В доскорошната гробница на Марков буйно затанцуваха пламъци, а когато Нейт запали и външната страна, целият контейнер бе погълнат от огън.

Бяха подбрали времето добре. Няколко минути закъснение и импровизираният им лагерен огън щеше да се вижда на километри в нощната пустиня. Но сега слънцето едва докосваше хоризонта на запад и макар че денят бе отминал, мракът още не се беше спуснал напълно. Всъщност намаляващата светлина дори им помагаше, защото едновременно скриваше огъня и издигащия се в сумрачното небе дим.

Миризмата на останалия бензин в тубата изпревари приближаващия Нейт. Без да му нареждат, той се настани върху багажника и обяви:

— Ще се возя тук.

Куин бавно подкара беемвето през пустинята, без да следва пътя. След няколко километра попаднаха на друго пресъхнало речно корито. Някъде двете дерета сигурно се събираха, но това не беше проблем. Не и тук, където можеше да не вали сериозно години наред.

Макар и нагорещен от пустинното слънце, пясъкът беше мек и лесно се копаеше. Пустинята най-сетне бе потънала в мрак, затова трябваше да работят на светлината на фаровете. За по-малко от петнадесет минути изкопаха дълбок около метър гроб. Може би след година-две пролетните дъждове щяха да оголят останките на Марков, но те щяха да са само кости. Въпреки това мисълта тормозеше Куин. Замисли се дали да не направи гроба по-дълбок, но реши да се придържа към сценария.

Спуснаха трупа в дупката, като го освободиха от найлона.

— Искаш ли да проверя джобовете му? — попита Нейт.

Куин се загледа в тялото.

— Не. Аз ще го направя.

Сложи си ръкавици, наведе се и пребърка джобовете. Нямаше портфейл. Нямаше пари. Нямаше бележки или разписки, които да подскажат къде е бил Марков. Само една снимка. Беше сгъната и протрита, скрита в яката на ризата му. Куин едва не я пропусна, защото хартията се беше размекнала. Изображението обаче още бе ясно. Беше на жена.

В долната част на снимката имаше червено петно. Пак кръв. Явно Марков я беше извадил в контейнера и се беше опитал да я погледне. Но едва ли бе успял в тъмното.

— Мамка му — изруга Куин.

Взира се в снимката още известно време, после свали ципа на комбинезона си и я прибра в джоба на ризата си.

Нейт изля върху тялото част от бензина и извади кутийка кибрит. Тъкмо се канеше да драсне клечка, когато Куин се пресегна и го спря.

— Дай на мен.

Нейт го изгледа изненадано, кимна и му подаде кибрита.

Куин извади клечка, но не я запали. Вгледа се в тялото на стария си приятел, което лежеше на дъното на ямата. Искаше му се да каже нещо, каквото и да е. Но не намираше думи. Накрая, докато драсваше клечката, промълви, без да се замисля:

— Съжалявам.

След като изгориха и заровиха тялото, свалиха комбинезоните и ръкавиците си, сложиха ги заедно с найлона в една по-малка яма на десетина метра от гроба и ги подпалиха с остатъка от бензина. Оставаше само да оставят камиона на място, откъдето да го приберат хората на Албина.

— Коя е жената? — попита Нейт, докато караха обратно към влекача.

— Какво? — попита Куин. Беше потънал в мисли.

— Снимката. Познаваш ли жената?

Нейт посочи ръката му. Куин държеше снимката, която бе намерил в яката на Марков. Изненада се — не си спомняше да я е вадил от джоба си.

Жената се усмихваше пред обектива, светлокестенявата й коса се вееше на вятъра. На рамото й, точно до шията, лежеше нечия ръка — така можеше да я докосва само някой много близък. Ръката на Марков. Макар да не се виждаше на снимката, хотел „Дел Коронадо“ в Сан Диего трябваше да се пада непосредствено вдясно от тях.

Беше събота, точно след пладне. Преди почти година.

Името на жената бе Джени Фуентес.

Човекът, направил снимката, беше Куин.