Брет Батълс
Изиграният (23)

22.

Валеше, когато пристигнаха в Сингапур. Това бяха остатъците от бурята, връхлетяла с пълна сила Индонезия. През прозореца се виждаше мократа писта и денят бе сив, но Куин знаеше, че облаците бързо ще се разпръснат, разкривайки синьото тропическо небе.

Орландо бе решила да разбие пътуването на части. Така по-трудно щяха да ги проследят. Добра идея по принцип, но отвратителна за изпълняване.

Излетяха с „Еър Аляска“ от Сакраменто до Ванкувър през Сиатъл. Оттам се прехвърлиха на „Катай Пасифик“ до Хонконг, „Таи Еър“ до Банкок и накрая взеха „Еър Ейша“ до Сингапур.

Единственото добро нещо бе, че Куин успя да проспи по-голямата част от пътуването. Летенето в първа класа определено си имаше своите предимства.

Летище „Чанги“ бе едно от любимите му в целия свят. Чисто, ефективно, бързо влизаш, бързо излизаш. За нула време тримата минаха през паспортната проверка и митницата.

Със сак в ръка, Куин ги поведе през означения със зелен X (нищо за деклариране) изход към чакалнята.

Системата за вземане на такси в „Чанги“ беше, меко казано, ефективна. Точно преди изхода имаше въжен коридор и хората се нареждаха на опашка като в увеселителен парк. Дори да нямаше много желаещи да вземат такси, прескачането на въжетата беше забранено. Системата беше такава и всички трябваше да я следват.

Наредиха се на опашката.

Навън имаше редица места за паркиране, номерирани от едно до десет. Някакъв човек до изхода спря всички и каза нещо по радиостанцията си.

Почти моментално се появиха десет таксита и заеха номерираните места. Повечето бяха небесносини тойота „Краун“ на фирма „Комфорт Каб“ и страните им бяха превърнати в сменящи се билбордове, рекламиращи, наред с другите неща, мобилни телефони, бира „Тайгър“ и млечно шоколадова напитка „Майлоу“.

След като колите паркираха, мъжът даде знак на чакащите да тръгнат. Преброяваше всяка преминаваща покрай него група.

— Едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем… девет… десет.

Номерът на групата съответстваше на номера на таксито.

— Не, това беше абсолютно откачено — каза Нейт, след като се настаниха на задната седалка. Тяхната кола беше осми номер.

— Не откачено — обади се Орландо. — А практично.

Нейт вдигна вежда.

— Добре де, да го наречем откачено практично. Така по-добре ли е?

Орландо завъртя очи, но не каза нищо.

Таксито потегли по трилентовата крайбрежна магистрала към града. Дъждът беше спрял и в далечината Куин виждаше как синьото небе надниква през слоевете сиви облаци. Лично на него островната държава обикновено му напомняше на сауна на открито. Бурята обаче временно бе смъкнала иначе тридесетградусовата температура до по-поносими нива.

Между дърветата отляво се виждаше Сингапурският пролив. В най-тясната му част до Индонезия имаше само шестнадесет километра, но въпреки това проливът бе един от най-оживените морски пътища в света. Безкрайна върволица товарни кораби минаваше през него всеки ден, продължавайки на запад към Индия или далечния Суецки канал и европейските пристанища, или на североизток към Япония, Китай и двете Америки.

Това правеше Сингапур едно от най-големите пристанища на света, където стоките се товареха и разтоварваха със зашеметяваща скорост само за да бъдат препратени някъде другаде. Островът бе жизненоважна част от механизма на световната икономика, но рядко представляваше крайна дестинация.

Приближиха Марина Бей и пред тях се появи силуетът на Сингапур. Макар да кипеше непрекъснато строителство, високите очертания от западната страна на залива представляваха впечатляваща гледка. Това не бяха обикновени небостъргачи. Архитектурата в Сингапур беше по-предизвикателна от онази, която можеше да се види в повечето големи градове. Асиметрични дизайни, които Куин бе виждал на малко други места, извивки и линии, които превръщаха някои от сградите по-скоро в произведения на изкуството, отколкото в места, където се прави бизнес. Всяка сграда бе паметник, шедьовър, който трябваше да оповести на света, че Сингапур е особено важен.

Таксито продължи покрай залива към самия град. Не след дълго шофьорът излезе от магистралата, премина през претъпканите улици и спря пред хотел „Пан Пасифик“.

Портиерът отвори вратата на Куин на мига.

— Добре дошли в „Пан Пасифик“ — поздрави ги той. — Отсядате ли?

— Да — отвърна Куин.

 

 

Орландо им бе запазила три стаи една до друга, но за разлика от „Мариът“ в Сан Франциско, тези не бяха свързани помежду си. Нейт имаше самостоятелна стая, а Куин и Орландо — двустайни апартаменти.

— Тридесет минути — каза им Куин. — После ви чакам при мен.

Той взе душ и се преоблече за двадесет минути. Имаше свободно време, така че извади компютъра от сака си, занесе го на бюрото в дневната и го включи.

Докато системата зареждаше, извади мобилния си телефон. Не го беше изключил по време на полета, но апаратът бе минал в спящ режим и изглеждаше като изключен. Активира дисплея и видя, че има оставено съобщение.

Влезе в гласовата си поща и разбра, че съобщенията всъщност са три. Механичният глас му каза, че първото е получено преди десет часа.

— Джонатан, стигнах до къщата. — Беше Таша. — Реших, че трябва да те уведомя. Моля те, не забравяй да ми се обаждаш… Имам предвид… ако я намериш. Трябва да зная дали е добре. Моля те.

Натисна 7 да изтрие записа и прослуша следващото съобщение. Беше получено преди шест часа.

— Наистина бих искала да поговорим. — Отново Таша. — Мисля, че трябва да се върна. Зная, че мога да ти помогна. Направо ще полудея, ако остана тук. Можеш ли да ми звъннеш?

Изтри го. Последното обаждане бе само отпреди два часа.

Не се изненада, че отново беше Таша.

Изтри и това съобщение и остави телефона на бюрото с намерението да насочи вниманието си към компютъра, но ръката му спря на няколко сантиметра над апарата. Нямаше да е зле да й се обади — ако не за друго, поне за да я успокои.

Да чака, или да се обади?

— По дяволите — изруга той, взе телефона и набра номера на Таша.

Поради часовата разлика в Калифорния бе още нощ. Телефонът иззвъня четири пъти, след което прояви милост и превключи на гласова поща.

— Здравейте. — Гласът беше на Таша. — Това е гласовата ми поща. Оставете съобщение и ще се свържа с вас.

— Джонатан е — каза Куин. Изпита облекчение, че не му се наложи да говори с нея. — Нищо ново при мен. Но все още работя по въпроса. Радвам се, че си стигнала до къщата. Там ще бъдеш в безопасност. Ще ти се обадя отново до три дни. Не се безпокой. Просто се спотайвай.

Затвори и се обърна към компютъра. Половин минута по-късно беше в интернет.

Преди да тръгнат на път, Орландо беше нагласила програмата, която следеше телефона на Джени, да работи на автоматичен режим и периодично да изпраща отчети на нейния имейл, както и на Куин. Първите две съобщения бяха еднакви:

Проверяването на данните завършено.

Няма активност.

Третото обаче гласеше:

Проверяването на данните завършено.

Активен сигнал: Куала Лумпур, сектор 7.

Сигналът приет: 23:59:49 местно време.

Сигналът изгубен: 00:01:14 местно време.

„Интересно“ — помисли си Куин. Джени беше включила телефона си точно в полунощ. Това съответстваше на часа, в който беше поръчала той да й се обади.

Използва отметката в браузъра си и влезе във форума на „Яхтклуб Сенди Сайд“.

Прегледа внимателно последните съобщения, като се съсредоточи най-вече върху тези от изминалите тридесет часа. Форумът бе доста активен и за краткия период се бяха натрупали няколкостотин поста.

Куин обръщаше внимание само на имената на авторите. Спря на четиридесет и второто. Беше от Джени.

Току-що се върнах от Мексико. Юкатан.

В морето прекарахме един разкошен ден. През цялата нощ правихме обиколки от един клуб на друг. Музиката беше велика плюс момичета. Беше страхотно. Един приятел се обади, също си прекарвал чудесно.

Докато разчиташе съобщението, на вратата се почука.

— Аз съм — приглушено се обади Орландо от другата страна.

Куин стана и й отвори.

— Джени отново е включвала телефона си — каза той, докато се връщаше при компютъра.

Орландо го последва.

— Да. И аз получих имейла.

Куин седна и завъртя лаптопа, за да може и тя да вижда екрана.

— Това обаче не си получавала.

— Какво е?

— Изпратила е съобщение във форума.

Куин седна, а Орландо се наведе над рамото му. Ключовата дума бе „Мексико“. Седем букви, което означаваше, че всяка седма дума след „Мексико“ е важната. ДЕН ЕДИН ПЛЮС ОБАДИ.

После последната част от разшифроването — да се прочете на обратно.

— Обади се плюс един ден — каза той.

— Значи затова е включила телефона си снощи — отбеляза Орландо. — Помислила си е, че ще й се обадим отново.

Трябваха му няколко минути, за да съчини отговора. Когато свърши, го въведе в сайта и натисна бутона за изпращане.

Не съм ходил там. Бил съм само в Никарагуа, но твоето изкарване изглежда страхотно. Ще изгубя известно време да поразцъкам из интернет.

Но май ще направя същото през другия месец, имам няколко свободни дни. Ти по пирамиди катери ли се? Така като гледам, май довечера ще има за какво да мечтая. Уроците по синг явно ще почакат. Какви неща само се въртят в кратуната ми. Вече започвам да си мисля, че се прецаках с Никарагуа. Такъв съм си — все не намирам подходящия начин за прекарване на ваканцията.

Благодаря!

— Уроците по синг? — попита Орландо.

— По суинг. — Куин сви рамене. — Правописна грешка. Случва се постоянно.

— Слабо — критично отбеляза тя.

Истинското съобщение гласеше:

НАМИРАМ СЕ В СИНГ ДОВЕЧЕРА ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ.

 

 

Таксито остави Куин и Нейт на северния бряг на река Сингапур, недалеч от Кларк Кей. Крайната им цел бе на около половин километър нагоре по реката, но разходката по брега беше лесен и небудещ подозрения начин да стигнат дотам. Алеята беше пълна с туристи. Кой би забелязал още двама?

Навремето Кларк Кей е бил мястото, където търговците хвърляли котва и продавали стоките си направо на складовете и магазините покрай реката. Но това е било в друг век и нямаше нищо общо с настоящето. Сега бизнесът се правеше в огромното пристанище на няколко километра оттук, на кораби, които биха заели цялата река, че и още. Кораби, чиито трюмове се изпразваха от огромни кранове вместо от синовете на собственика на магазина и които превозваха такива количества стоки, каквито търговците от деветнадесети век не биха могли дори да си въобразят.

Магазините представляваха редици двуетажни сгради, притиснати една в друга покрай брега на реката. Долу беше магазинът, а на втория етаж се живееше. Много от постройките вече бяха пометени от вълната обновяване, която като че ли непрекъснато се стоварваше върху острова. Няколко обаче бяха оцелели.

Това не важеше за старото им предназначение. Сега бяха превърнати в клубове и ресторанти, някои се бяха разширили навън и предлагаха места за хранене на широка алея, построена на много метри над водата. Възстановените сгради бяха боядисани в крещящи цветове — синьо, розово, жълто, зелено, оранжево — сякаш най-ярките щяха да привлекат най-много клиенти.

— А стига бе! — промълви Нейт.

Куин се обърна и проследи погледа му до една от сградите. Над входа й имаше табела, на която с ярки оранжеви букви пишеше „Хутърс“.

— Един от големите американски износители — каза Куин.

Нейт се усмихна.

— Може после да спрем за по питие.

— Малко вероятно.

Прецизно издигнати каменни стени обрамчваха бреговете на река Сингапур и я насочваха натам, накъдето желаеше човекът. Пътеката леко се виеше според течението. Реката беше като метафора на самия Сингапур — чиста, управлявана и строго контролирана.

Когато излязоха от Кларк Кей и се озоваха в намиращия се на запад Робъртсън Кей, магазините се смениха с жилищни блокове. При това хубави, забеляза Куин. Не като държавните сгради, покрай които бяха минали с таксито. Онези изглеждаха претъпкани с хора. Беше влизал в такъв блок при едно от предишните си идвания. Големи семейства се тъпчеха в двустайни апартаменти, чиято площ понякога не стигаше и за сам човек.

Куин беше влизал и в блокове като тези, покрай които минаваха в момента. Големи апартаменти. Две, може би дори три спални, не изпитваш чувството, че стените те притискат. Тук също живееха семейства, но най-често само с едно или две деца. Доста от апартаментите се заемаха от сам човек. Това бяха жилищата, предпочитани от чужденците. Британци, австралийци, японци, американци, канадци — хора, наети от големите корпорации да помогнат с експертизата си за ускоряване на непрекъснатия сингапурски растеж. Навремето Куин познаваше неколцина, които живееха в този район, но не беше сигурен дали още са тук.

— Приближаваме, нали? — попита Нейт.

Куин кимна.

— Точно както се разбрахме.

— Няма проблем.

Планът беше просто да минат покрай целта си и да направят кръг обратно до Кларк Кей.

Минаха пешеходен мост, чийто дизайн също не бе просто утилитарен. Големи извити тръби създаваха илюзия за огромна клетка около моста. Бяха боядисани в ярки цветове, сякаш излезли от въображението на дете.

Но вниманието на Куин не бе привлечено от моста, а от сградата отпред вдясно.

— Стигнахме — каза той.

Извади от джоба си тънка кутия, която приличаше на смалена версия на пейджър от края на миналия век. Беше проследяващо устройство за мобилни телефони. Орландо го беше програмирала в Сан Франциско спрямо модула, посочен от Марков. Данните на дисплея показваха, че се намират съвсем наблизо.

Куин прибра устройството в джоба си, извади телефона и включи камерата.

— Дай да те снимам.

Нейт направи няколко крачки напред.

— Къде искаш да застана?

— До парапета. Искам да хвана и реката — каза Куин със съвсем нормален тон и се усмихна като добър турист. — Хубава снимка ще се получи. Можеш да я покажеш на приятелката си, като се приберем.

Нейт зае позиция.

— Така добре ли е?

— Идеално. — Куин насочи апарата към него, премести обектива надясно и снима сградата, която само преди няколко минути представляваше синя точка на компютърната карта.

Всъщност това бяха две отделни сгради, свързани в средата. Първите два етажа бяха общи, но над втория етаж се издигаха две кули с по девет етажа. Самите кули не заемаха цялата площ на втория етаж. Останалата част от него образуваше голяма площадка. Куин различи върховете на няколко чадъра по ръба. Може би имаше дори басейн.

— Готово — каза той и свали камерата.

— Искаш ли и аз да те снимам?

— Може би по-късно. — Куин натисна няколко сензорни бутона и изпрати снимката на Орландо. Прибра телефона в джоба си, извади проследяващото устройство и посочи автомобилния мост, който пресичаше реката непосредствено зад сградата. — Да идем там. После ще тръгнем обратно.

Отново закрачиха. Куин остана до реката, така че Нейт да бъде между него и сградата. Така можеше да я огледа, без да се набива на очи.

— След вечеря искам отново да прегледаш презентацията — каза той, продължаваше да играе ролята си. — Искам да сме сигурни, че всичко е готово за утре.

— Не се безпокой — отвърна Нейт. — Всичко ще бъде наред.

— И прогнозните числа. Трябва да се обадим в Ню Йорк и да проверим дали не са се променили.

— Ще изпратя имейл веднага щом се приберем в хотела.

— Не — каза Куин. — Обади им се.

— В Ню Йорк още спят — отвърна Нейт. — Забрави ли?

Щом се изравниха със сградата, Куин хвърли поглед на устройството. Както и очакваше, бяха се приближили още. После погледът му се зарея към сградата.

— Вярно. Добре, тогава им пусни имейл. Но искам и да им се обадиш, когато в офиса има някого.

— Разбира се. Няма проблем. Нещо друго?

На стената под площадката между кулите имаше табела — син правоъгълник, върху който с жълти букви пишеше „Кейсайд Вилас“.

— Проверил си презентацията, нали?

— Да — отвърна Нейт. — Милион пъти. Защо си толкова напрегнат? Презентацията е убиец.

— Напрегнат съм, защото това може да означава петдесет процента увеличаване на продажбите ни — каза Куин.

Под табелата имаше отворен атриум с височината на първите два етажа, който завършваше със стъклена врата на около шест метра навътре. Оттук не можеше да се каже със сигурност, но Куин предположи, че се наблюдава с камери. Поне така беше при другите подобни сгради, които бе виждал.

— Е, какво искаш да си вземем за вечеря? — попита Нейт.

— Темата ли сменяш?

— Абсолютно. Презентацията е готова. Мен най-много ме безпокои това с какво ще напълня стомаха си.

Пред тях пътеката се раздвояваше. Лявото разклонение тръгваше надолу и минаваше под моста, а дясното заобикаляше „Кейсайд Вилас“ и водеше към улицата. Куин тръгна надясно.

На партерния етаж имаше магазини — хлебарница, пералня, магазин за вино. Нищо необичайно.

Куин погледна нагоре, към западната кула. Нямаше начин да се определи коя точно част от сградата е имал предвид Марков, но без съмнение сигналът идваше отвътре.

До сградата минаваше тясна двулентова улица, а от другата страна имаше хотел.

— Не ми пука какво ще ядем — каза Куин. — Ти избери.

— Едно момиче в бара спомена за някакъв чудесен японски ресторант в центъра.

— Японски? Така и така сме тук, не би ли трябвало да опитаме китайска кухня? Или пък индийска?

Пред главния вход имаше отбивка, която отново се връщаше към улицата. Вратата и тук беше стъклена и водеше към лоби в основата на западната кула. На прозореца до нея беше монтиран пулт за магнитни карти, или нещо подобно. Имаше и голям сензорен бутон. Портиер не се виждаше.

Последното обаче се оказа невярно наблюдение. По-нататък друга стъклена врата водеше към източната кула. До нея имаше помещение със стъклени стени, в което двама души седяха пред редица монитори.

— Готов съм да се връщам — каза Куин. — А ти?