Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джонатан Куин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceived, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Брет Батълс

Заглавие: Изиграният

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-112-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1028

История

  1. — Добавяне

24.

— Влизам — каза Куин, след като си сложи слушалката.

— Сигурен ли си? — попита Нейт.

— Да. Стой на мястото си и наблюдавай охраната.

— Дадено.

Куин се върна през лабиринта от растения до основната пътека. От другата й страна бе частното дворче на най-близкия до главния вход апартамент. Сивата каменна стена ограждаше площ пет на шест метра. Отляво имаше масичка и столове от ковано желязо. От дупката в средата на масичката стърчеше тъмносин чадър. Покрай една от стените имаше няколко малки саксии с цветя. В отсрещния край имаше плъзгаща се стъклена врата, чиито щори бяха спуснати наполовина.

Апартаментът беше тъмен, но Куин различи нещо като диван и игрална конзола. По-нататък всичко се губеше в мрака.

Беше сигурен, че може да влезе, но имаше два проблема. Първият и най-очевидният беше, че собственикът може да си е у дома. Вторият беше близостта на апартамента до охранителната камера. Достатъчни поводи да продължи нататък.

Тръгна наляво до второто дворче. Отново мебели, този път от дърво. Имаше дори шезлонг като онези при басейна. Обитателят на апартамента обаче не си падаше по градинарство. Тук нямаше растения и цветя — само мебели и малка скара хибачи, прибрана под навеса до вратата. Щорите и тук не бяха напълно спуснати, но от този ъгъл светлината отвън не проникваше в апартамента и затова Куин не можа да различи почти нищо зад стъклото. Все пак остана с впечатление, че обитателят на жилището не е голям любител на стоенето на открито и рядко използва своята част от терасата.

Двор номер три приличаше на първия. Мебели и растения. Този път зад стъклената врата имаше спусната завеса.

Куин погледна назад към второто дворче. Върна се при него, огледа се и прескочи стената.

Спря за секунда, за да види дали няма да има някаква реакция отвътре. Нищо.

— Проверка — каза той.

— Без промяна — отвърна Нейт.

Куин огледа отново дворчето, за да се увери, че не е пропуснал нищо, след това извади телефона си. Активира камерата и включи термичния сензор на максимална мощност. Образът потъмня. Куин вдигна ръка пред обектива и видя яркобяла длан и пръсти на екрана.

Насочи камерата към апартамента. Екранът си остана тъмен. Сензорът имаше обхват тридесет метра, така че или жилището бе много по-голямо, отколкото си представяше, или в него нямаше никого.

„Избирам второто“ — помисли си Куин.

 

 

— Трябва ми отвличане на вниманието.

Намираше се в апартамента, до входната врата в дневната. Беше сменил ръкавиците си за катерене с латексови и беше отключил вратата. Сега му оставаше само да я отвори и да излезе в общия коридор, но нямаше представа дали в него има камери.

— За колко време? — попита Нейт.

— Най-малко петнайсет секунди. По-добре трийсет.

Куин чу как микрофонът на Нейт докосна нещо.

— Добре — каза чиракът. — Изчакай минутка. Ще ти дам знак.

Куин замръзна с ръка на дръжката. С другата си ръка придържаше вратата затворена. Ако Нейт успееше да откъсне вниманието на охраната от екраните за няколко секунди, щеше да намери стълбите и да се изкачи на четвъртия етаж.

— Готов? — попита Нейт.

— Да.

Последва пауза, после се чу някакъв приглушен удар.

— Давай — каза Нейт.

Куин отвори вратата и се втурна към фоайето на третия етаж. Даде си дванадесет секунди да намери стълбите и да изчезне по тях.

От отсрещната страна на коридора се виждаха вратите на другите апартаменти. Вдясно коридорът завършваше с малко фоайе, където се намираха асансьорите.

Къде са стълбите, по дяволите?

Погледна наляво. Нищо. Вдясно видя врата, различна от тези на апартаментите.

Метална, без ключалки.

Изтича към нея и я отвори.

Беше на половината път до четвъртия етаж, когато си позволи да се отпусне за момент.

— Какво става? — попита той.

— Май малко прекалих — отвърна Нейт.

— Какво направи? — попита Куин. Стигна площадката на четвъртия етаж и спря до вратата.

— Реших да хвърля нещо по прозореца на стаята на охраната. Нали се сещаш, да ги постресна малко.

Хубав план. Стаята беше цялата от стъкло. Нищо не пречеше някои закъснели тийнейджъри да решат да се позабавляват.

— И?

— Ами… май спуках прозореца — рече Нейт. — Между другото пазачите са трима. Онзи в стаята едва не тупна на пода, когато камъкът улучи стъклото. Изтича навън, после извика другите двама.

— И сега къде са?

— Всички са отвън. Изглеждат доста ядосани. Особено първият.

— Никой ли не следи мониторите?

— Никой.

Куин се усмихна.

— Добра работа.

Реши най-напред да опита 04–21. Извади отново телефона си и сканира коридора зад вратата за източници на топлина. Единственото, което засече, бяха разположени на равни разстояния бели точки. Осветлението.

Отвори вратата и пристъпи на четвъртия етаж. Фоайето бе почти същото като на третия, само че тук нямаше стъклена врата от другата му страна. И доколкото можеше да прецени, липсваха камери.

Тръгна по коридора и спря, когато стигна до 04–20. Бърза справка с проследяващото устройство показа, че силата на сигнала е достигнала 0,9989. Това означаваше, че се намира на около шест метра от източника му.

Позволи си да се усмихне криво и поклати глава. Орландо се беше оказала права и по всичко личеше, че няма да му позволи да забрави този факт.

Вратата на апартамент 04–21 се намираше на по-малко от пет метра от него. Повечето хора биха си помислили, че е напълно идентична с останалите. Опитното око на Куин обаче видя една крещяща разлика.

Не на самата врата, а на стената от другата страна. Директно срещу входа, на нивото на очите, имаше метален аплик с букет орхидеи. Пасваше добре с дизайна на сградата. Другите аплици по стените обаче имаха лампи. Този бе единственият с цветя.

Бързо прехвърли възможностите. Сензор, камера, аларма. Всяко от тези устройства можеше да е скрито там. Знаеше, че трябва да е нещо такова. Апликът в никакъв случай не беше безобиден.

Имаше бърз начин да провери. Насочи обектива на камерата към аплика. Тъй като в него нямаше лампа, трябваше да получи черен екран или най-много остатъчна топлина от умиращите цветя.

Но докато цветята бяха почти черни, при основата на аплика имаше малка сива точка, издаваща източник на енергия.

Превключи на нормална камера и увеличи образа. В основата като че ли имаше малка дупка, насочена към вратата на 04–21. От този ъгъл не се виждаше добре, така че не можеше да е сигурен.

Преди да заеме по-добра позиция, превключи отново на топлинен режим и насочи камерата към вратата на апартамента. Екранът стана почти черен. Имаше само един сивкав намек за топлина с размерите на топка за бейзбол — може би забравена лампа или малко електронно устройство.

Направи две бързи снимки, в случай че е пропуснал нещо, което Орландо ще може да засече с компютъра си, премести камерата наляво и сканира останалата част от апартамента. Отново тъмнина, този път пълна. Нямаше никакви топлинни сигнатури. Странно, помисли си той. Би трябвало да има и други източници. Направи още една снимка и прибра телефона.

— Докладвай.

— Още са отвън — каза Нейт. — Единият говори по телефона.

— Ако дойде полиция, скрий се, но остани в обхват.

— Добре.

Куин се запромъква покрай стената към аплика. Когато стигна на няколко стъпки от него, приклекна и пропълзя отдолу.

При основата определено имаше дупка — малка и кръгла, не по-голяма от гумичка на молив. Беше направена така, че да прилича на гнездо за отвертка, но всъщност представляваше съвсем друго. От този ъгъл Куин видя отразена от стъкло светлина.

Леща.

Затърси из джобовете си нещо, което да пъхне в отвора. Листче хартия щеше да свърши идеална работа, но не откри нищо. Огледа набързо пода, но той бе абсолютно чист.

Отново се обърна към отвора и забеляза орхидеите на сантиметри над него. Усмихна се, протегна ръка и внимателно откъсна две листенца от най-близкото цвете.

Поколеба се за миг. Беше стигнал до момента, в който трябваше да реши дали да продължи, или да се махне. Беше прекарал в сградата повече време от планираното, но знаеше, че не може да си тръгне, без да е видял какво има от другата страна на тази врата. Ако това беше мястото, към което сочеше Марков — а според сигнала бе точно така — той трябваше да го провери.

Нави едното листенце на тръбичка и просто го пъхна в дупката, като прегъна края, за да блокира напълно лещата.

— Един от пазачите влиза вътре — обади се Нейт.

— В стаята на охраната ли? — попита Куин.

— Не. Тръгна към западната кула.

Куин се намръщи.

— Бърза ли?

— Не. Май продължава с обиколката си.

— Добре — каза Куин. Кулата имаше единадесет етажа. Можеше да измине половин час, преди охранителят да стигне до четвъртия.

Погледна часовника си. От закриването на лещата бяха изминали тридесет секунди. Засега не се беше случило нищо.

Изчака още тридесет секунди и пристъпи до вратата. Огледа внимателно рамката за евентуални охранителни устройства, но не откри нищо.

Насочи вниманието си към ключалките.

Бяха две — с топка и дръжка. Изглеждаха здрави и нови. Извади шперца и приклекна, за да разгледа по-добре. Пъхна инструмента в ключалката на топката. Лостът влезе половин сантиметър и спря. Опита се да го размърда, но не успя.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той и остави инструментите на пода. Извади фенерчето и насочи лъча към ключалката. Оказа се, че не е никаква ключалка, а имитация.

Насочи светлината към другата ключалка. Същата история.

— Мамка му — изруга Куин.

— Какво има? — попита Нейт.

— Не сега — отвърна Куин, докато прибираше шперца.

Опря длан на вратата и леко натисна. Не беше от дърво. Изобщо не поддаваше.

Докато преценяваше възможностите си, от лявата му страна, зад завоя на коридора, се чу приглушен звън. Асансьорът.

Куин погледна надясно. Коридорът продължаваше дванайсетина метра и завиваше. Може би зад ъгъла имаше друго стълбище. Нямаше начин да стигне до първото незабелязан.

Чу как вратата на асансьора се отвори. В коридора отекнаха стъпки. Независимо дали беше пазачът, или някой друг, трябваше да се скрие.

Тръгна надясно колкото се може по-бързо и тихо. Когато стигна ъгъла, видя зейнала врата в края на коридора.

Тръгна натам. Помещението бе неосветено, но не напълно тъмно. Различи шахта за боклук и два автомата за продажба на дребни стоки. Без да губи време за подробно оглеждане, той се пъхна между единия автомат и стената. Не успя да се скрие идеално, но повече не можеше да направи.

В продължение на няколко минути не се чуваше нищо, после стъпките прозвучаха отново — охранителят наближаваше сервизното помещение. Куин се напрегна и се приготви за действие.

Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо, докато не се озоваха до входа. Там спряха.

„Продължавай по пътя си, приятел“ — помисли си Куин.

Лъчът на фенера се стрелна в помещението. Премести се наляво, надясно и отново наляво. После бързо угасна и стъпките в коридора се отдалечиха.

 

 

Петнадесет минути по-късно Куин и Нейт се срещнаха на алеята покрай реката. На излизане Куин беше махнал листенцето от камерата и напусна сградата, без да оставя следа.

— Какво откри? — попита Нейт.

— Неприятности, предполагам — отвърна Куин.

— От кой вид?

Добър въпрос. За съжаление не разполагаше с отговор.