Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джонатан Куин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceived, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Брет Батълс

Заглавие: Изиграният

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-112-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1028

История

  1. — Добавяне

25.

Нощта беше кратка. Куин се озова в леглото си малко след пет сутринта.

Три часа по-късно рязко отвори очи и тялото му се напрегна, когато някой го разтърси да се събуди.

— Аз съм — рече Орландо. Седеше на края на леглото му със сериозно изражение.

— Какво има? — попита той и се надигна.

— Искам да видиш нещо.

— Какво?

Тя стана.

— На компютъра е.

Куин я изгледа как излиза от стаята, въздъхна и стана. Навлече джинси и тениска и отиде бос в съседната стая.

Орландо седеше на бюрото пред компютъра. Беше сама. Нейт сигурно още спеше в стаята си.

Куин отиде до нея и каза:

— Добре. Покажи ми.

Тя бутна лаптопа и наклони екрана му, за да се вижда по-добре. Браузърът показваше страница от „Вашингтон Поуст“.

БИВШ СЛУЖИТЕЛ НА ЦРУ В КРИТИЧНО СЪСТОЯНИЕ

Фредериксбърг, Вирджиния — Дерек Блекмор бе открит вчера следобед в безсъзнание в антрето на дома си извън Фредериксбърг, Вирджиния. Г-н Блекмор, бивш служител на Централното разузнавателно управление, имал множество натъртвания и счупвания, когато бил открит от един от съседите му.

„Бил е жестоко пребит — каза детектив Скот Гист. — Най-вероятно е оставен да умре. Извадил е късмет, че някой го е намерил. В тежко състояние е, но е жив.“

На въпроса какъв може да е мотивът за нападението Гист отвърна: „Засега работим по версия за грабеж, но ще разследваме и други предположения“.

По-нататък статията описваше по-подробно събитието. Нямало свидетели, никой нищо не чул.

— Това последният брой ли е?

— Последният брой онлайн — отвърна Орландо. — Обадих се тук-там. Жив е, но само толкова. Не дават гаранции, че ще оцелее. Освен това открих, че не е било грабеж. Нищо не е откраднато от дома му.

— Крадци не биха го пребили така — каза Куин. — Щели са просто да го убият или да го проснат в безсъзнание. Това е било мъчение.

Тя го погледна.

— Мислиш ли, че са същите хора, които търсят Джени?

— Не зная — отвърна Куин.

Имаше и друг въпрос, който остана неизказан. Той ли ги бе завел до Блекмор?

Орландо явно четеше мислите му.

— Може да са стигнали до него по всякакъв начин. Ти не си единственият, който е знаел, че е свързан с Марков. Логично е да отидат при него.

— Да — каза Куин. Но не можеше да повярва на това.

— Има и още нещо — рече тя.

— Какво?

— LP.

— Да не би да си разбрала какво е?

— Знам само, че уплаши някои хора. Никой на нашето ниво не знаеше за какво говоря, но някои по-нависоко знаеха. Не си признаха, но си личеше.

— Казаха ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не. Но ми хрумна друго. Щом знаят, може би и Питър е наясно.

Куин се замисли за момент.

— Той сигурно също няма да ми каже.

— Все пак си заслужава да опиташ — каза тя. — Сигурно още е на работа.

Куин погледна часовника си — 8:35. Дванадесетте часа разлика означаваше, че в Ню Йорк е 20:35. От опит знаеше, че Питър рядко напуска офиса си преди десет вечерта.

 

 

— И дума да не става за промяна на уговорката — заяви Питър веднага щом разбра кой го търси.

— Не се обаждам да променям уговорки — каза му Куин. — Имам един въпрос.

— Добре, питай.

— Питър, някога да си чувал инициалите LP?

Мълчание.

— Знаеш ли какво означават? — попита Куин.

— Къде чу това? — Думите на Питър бяха премерени и тихи.

— Бяха в едно съобщение. Но не зная какво означават.

— Не ти трябва да знаеш…

— Трябва ми — каза Куин. — Ако можеш…

— Не — излая Питър. — Зарежи тая работа.

— Не мога. Важно е.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Питър, трябва…

— След пет минути.

Линията прекъсна.

— Какво има? — попита Орландо.

— Знае нещо, но не иска да ми каже.

— И затова затвори?

Куин се намръщи.

— Каза, че ще ми се обади след пет минути.

Спогледаха се. Не беше нужно да казват на глас онова, което и двамата знаеха. Закачаха мълчаливо секундите да се извлачат една след друга.

Минаха почти пет минути, когато телефонът иззвъня.

Куин отговори незабавно.

— Да?

— Къде чу това? — попита Питър.

Звукът беше променен. Не толкова гласът на Питър, колкото фонът около него. Преди това бе тихо, сякаш се намираше на закрито, а сега Куин чуваше и други звуци в далечината. Те потвърждаваха онова, което вече знаеха. Питър бе излязъл от офиса и вероятно използваше личния си криптиран мобилен телефон, за да му се обади.

— Казах ти, беше в едно съобщение — отговори Куин.

— Какво съобщение?

— Наистина ли е толкова важно?

— Господи, Куин. Кажи ми откъде, по дяволите, си чул за LP.

Куин се поколеба, накрая отвърна:

— Марков.

— Марков? — Питър замълча за момент. — Марков от ЦРУ?

— Да.

— Защо му е да споменава за LP? — попита Питър. — Той е извън играта, нали?

— Мъртъв е.

Питър млъкна.

— Мисля, че тези инициали, каквото и да означават, имат нещо общо със смъртта му — каза Куин.

— И какво, ако имат?

— За мен е важно.

Питър помълча малко.

— Защо?

— Защото Марков ми беше приятел. Защото мисля, че те са го убили. И ако е така, пак те се опитват да убият приятелката му. Няма да позволя това да се случи.

— Не искаш да се изправяш срещу тези типове, повярвай ми.

— Кои са те?

Отново мълчание.

— Не зная точно — най-сетне рече Питър. — Да кажем, че искат нещата да вървят по техния начин и се опитват да управляват отвътре.

— Какво имаш предвид? Какво се опитват да управляват?

— В крайна сметка ли? Всичко.

— Значи са някаква организация? — попита Куин.

— Мисля, че можеш да ги наречеш и така.

— Кой е главният?

— Никой не знае. Няма работен списък на евентуални членове. Може да бъде всеки.

— Какво означава това LP?

— Знаем само, че са известни като LP — каза Питър. — Какво означава… кой знае? Най-вероятно няма значение.

Куин се замисли за момент.

— Защо излезе от офиса си, за да ми се обадиш? Мислиш, че имат свои хора при теб ли?

Усети колебанието му.

— Не ми се вярва — каза Питър. — Но не е необходимо да се рискува. Виж, Куин. Вече ти казах повече, отколкото трябваше. Така че ме чуй — ако мислиш, че LP имат пръст във всичко това, най-добре да не се пречкаш. Повярвай ми.

Куин понечи да зададе още един въпрос, но Питър прекъсна връзката.

Орландо го гледаше как оставя телефона.

— Какво ти каза?

— Уплашен е почти колкото Блекмор — отвърна Куин и й преразказа разговора.

— Можеше да ти помогне малко повече — отбеляза Орландо.

— Определено — съгласи се Куин. — Не е кой знае какво. Всъщност ми каза просто да се откажа.

— Искаш ли да го направиш?

Куин я изгледа намръщен.

— Нямам спомен да съм следвал съветите на Питър.

 

 

Макар да се намираше в състояние на непрекъснато обновление, Сингапур не се бе променил много за осемнадесетте месеца, изминали от предишното идване на Куин. Тогава посещението му беше свързано с работа, която така и не се състоя — ситуация, която се получаваше в една трета от случаите. Отиваше на място преди самото действие и ако нещата се оплескваха, се заемаше да оправи кашата. Понякога обаче всичко минаваше както трябва и той получаваше екскурзия с покриване на всички разходи плюс тарифата в банковата си сметка само задето се е помотал наоколо.

При последното си идване тук беше прекарал повече време в книжарница „Кинокуния“ на Булеварда на орхидеите, отколкото в обсъждане на работа с клиента си. И накрая му беше казано: „Благодарим ви. Ще ви се обадим, когато се появи нещо друго“. Макар че нямаше нищо против печеленето на пари, без да си мръднеш пръста, Куин предпочиташе действието. В края на краищата тъкмо за това беше обучен. Мразеше да се подготвя психически за нещо, а то да не се случва.

Разбира се, всяка ситуация предлагаше възможности и макар и да прекара доста време сред лавиците книги, Куин не пропусна да задълбочи познанията си за острова и да заздрави връзките си с някои местни таланти, с които се бе запознал през годините. Човек никога не знае дали подобни неща няма да се окажат добра инвестиция.

Като тази сутрин.

Куин и Нейт взеха такси от хотела до западния край на Булеварда на орхидеите и слязоха пред универсалния магазин „Орчард Пойнт“.

Булевардът на орхидеите бе сингапурският Шанз Елизе. Тук господстващата религия бе пазаруването — универсални магазини, молове, бутици, скъпи ресторанти, заведения за бързо хранене. Можеше да намериш места, предназначени за всякакви вкусове и възможности.

— Насам — каза Куин и посочи надясно към една малка странична уличка до търговския комплекс.

„Орчард Пойнт“ бе многоетажен център с множество магазини, предлагащи всякакви отстъпки и изгодни предложения. На първия етаж в малките магазинчета се влизаше направо от тротоара. Имаше шивашки ателиета, магазини за куфари, камери и обувки. И макар невинаги да бяха обект на пазарлък, цените не се криеха. Често собственикът или някой от подчинените му стоеше пред входа и канеше потенциалните клиенти да влязат.

Куин поведе Нейт към широко стълбище при централната част на мола и се качи на втория етаж. По американските стандарти проходите бяха тесни за търговски център — в тях можеха да се разминат пет-шест души. От двете страни имаше магазини, подобни на онези долу.

Недалеч от дъното на сградата, където коридорът завиваше под прав ъгъл надясно, намериха магазин за дрехи. Над входа имаше табела: Фино облекло „Не Вин“.

Самият магазин беше съвсем малък, около шест на шест метра. Покрай стените отляво и отдясно се издигаха рафтове, които приличаха на поставени едно над друго легла. До входа стоеше манекен, облечен във великолепна рокля от червена коприна.

— Чакай тук — каза Куин.

— Търсиш си нови парцалки ли? — попита го Нейт.

Куин дори не си направи труда да го погледне, а влезе вътре.

Две добре облечени жени малко над двайсетте разговаряха с по-възрастен мъж — собственика на магазина. Едното момиче приличаше на чиста китайка, но другото определено беше със смесена кръв. Куин се отдръпна встрани и се престори, че разглежда дрехите по рафтовете.

— Ще бъде ли готова до четвъртък? — попита второто момиче. Акцентът й бе смес от британски, австралийски и китайски.

— Разбира се. Няма проблем — отвърна мъжът. Неговият акцент бе по-силен. Английският определено не беше майчиният му език.

— И няма да вдигнете допълнително цената, нали? — попита момичето. — Както стана с нея миналия път.

Възрастният мъж се усмихна.

— Разбира се, че не. Няма причина.

Момичетата се спогледаха доволни.

— Добре тогава. Ще дойдем в четвъртък.

На излизане забелязаха стоящия до вратата Нейт и му се усмихнаха свенливо. Китайката първа отмести очи, но приятелката й задържа поглед малко по-дълго върху него. На Куин му се стори, че и чиракът му се заглежда в нея.

— Извинете — ненужно каза момичето, докато минаваше покрай Нейт.

Куин се ухили и отиде при собственика на магазина. Старецът не беше помръднал. Пресилената усмивка, с която бе дарил момичетата, си оставаше на лицето му, докато ги гледаше как излизат.

— Идете си го начукайте, дами. Ще се видим в четвъртък — тихо и дружелюбно каза той след тях. След малко заряза усмивката и погледна към Куин. — Проклети СПМ — каза старецът и тръгна към дъното на магазина.

Куин не сдържа усмивката си. СПМ бе съкращение от „саронг парти момиче“ и се отнасяше за млади сингапурки, които излизаха по танци и клубове с желанието да си намерят бели съпрузи.

Старият Не Вин беше избягал от Бирма през 1989 г., когато бил заподозрян в организиране на няколко демонстрации в подкрепа на демокрацията. Навремето бе споделил с Куин, че ако беше останал, сигурно отдавна е щял да бъде покойник. В това отношение извадил късмет. Проклятието му обаче бе името му.

Имаше и един много по-прочут Не Вин — генерал, извършил военен преврат в Бирма през 1962 г. Той бе диктаторът, управлявал страната десетилетия наред и чието присъствие се усещаше години след смъртта му.

Куин познаваше от доста време собственика на магазина. Запозна ги Марков — преди пет години, по време на среща на азиатските финансови лидери. Именно тази връзка бе една от причините Куин да го посети тази сутрин.

— Чу ли как ми казва да не вдигам цената? — попита Не Вин.

До задната стена имаше сив метален хладилник. Старецът го отвори, извади две кутии бира „Тайгър“ и подхвърли едната на Куин.

— Последен път, когато нейна приятелка поръчва рокля, идва, когато съм почти готов, и ме кара променя всичко. Не моя вина. Прави точно което тя иска. Тя променя, аз вдига цена. Тя бясна, но какво? Не достатъчно бясна, за да идва пак, а?

Отвориха бирите си и се чукнаха мълчаливо.

— Ако искаш добре свършена работа, трябва да си платиш — отбеляза Куин и отпи.

— Че как иначе — отвърна Не Вин.

Куин се разсмя. Той го беше научил на този израз.

Не Вин вдигна кутията и отпи голяма глътка.

— Твой приятел иска бира? — попита той и кимна към Нейт.

— И така си е добре — отвърна Куин.

— Може би накара шивачка да скъси рокля един-два сантиметра. Ще й кажа, че сигурно наддала килца, откакто взел мерки.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Куин.

— По дяволите, да. Правил преди. Много смешно.

Отпиха отново от бирите.

— Как е бизнесът? — попита Куин.

Не Вин сви рамене.

— Всеки иска рокля. Някои не искат плаща високи цени от магазини, нали? Мои рокли и без това по-добри.

— И аз така съм чувал.

— Кой ти го казал?

— Ами… всъщност ти ми го каза.

Не Вин изпръхтя и отново надигна кутията.

— Трябват ми някои неща — рече Куин.

Не Вин продължи да държи кутията до устните си, а кехлибарената течност се стичаше в гърлото му. Изражението му остана непроменено. С изключение на очите. Сякаш огледаха цялото помещение, преди да се фокусират върху Куин. Старецът свали бирата и едва забележимо поклати глава.

— Вече не прави мъжки ризи — каза той със същия тон. — Има обаче приятел. Много добър.

— Би било чудесно — отвърна Куин. — В тази сграда ли е?

— Не. Не. Надолу по улица. — Не Вин остави кутията върху хладилника и се обърна към Куин. — Аз покаже.

— А магазина?

— Дъщеря наглежда. Работи в съседен магазин.

 

 

Не Вин мълча, докато не излязоха на тротоара и тръгнаха на запад покрай булеварда.

— Навсякъде някой слуша, знаеш? — тихо каза той. — Никога не сигурен кога някой сложил бръмбар в магазин.

— Не правите ли проверки? — попита Нейт.

Не Вин присви очи и го измери от глава до пети.

— Глупав въпрос.

— Това е Нейт — каза Куин. — Моят чирак.

— А, това обяснява неща. Е, господин чирак. Дали проверява за бръмбари? Разбира се. Да не мисли, че съм глупак? Всяка сутрин. Всяка нощ. Продължава намира. По два-три пъти седмично.

— Кой ги слага? — попита Нейт. — Полицията ли?

Не Вин изсумтя презрително.

— Полиция не закача мен.

Нейт го погледна объркано.

— Конкуренция. Млади момчета, нали разбира. Работят за Гейланг. Искат научи кои мои клиенти.

— Защо просто не ги спрете? — попита Нейт.

— Достатъчно въпроси — отряза го Куин.

Старецът се усмихна.

— Някой път, като ми скучно, ще се погрижи.

Нямаше абсолютно никакво значение кой ден от седмицата е — щом магазините бяха отворени, Булевардът на орхидеите беше претъпкан. Подобно на по-голямата част от Сингапур, тълпата беше смесена — китайци, бели, малайци, индийци и всякакви комбинации помежду им. И това бяха само местните жители. Имаше и туристи — европейци, японци, австралийци и неколцина американци, които се наслаждаваха на екзотиката на Азия.

Подминаха две жени с детски колички и спряха на ъгъла, за да изчакат да светне зелено.

— Обичайното? — попита Не Вин.

— Като за начало — отвърна Куин. Старецът знаеше какви оръжия предпочита.

— Значи и нещо за него? — Погледът на Не Вин се стрелна към Нейт. — Сигурен ли, че можеш му повери оръжие?

Куин се усмихна.

— Нищо му няма — рече той. — Ще ми трябват и още някои неща. — Извади списък от джоба си и го подаде на стареца.

Не Вин го прегледа и кимна.

— Лесно, лесно.

Светна зелено и тръгнаха да пресичат.

— Има и още нещо — каза Куин.

— Какво? — попита Не Вин.

— Търся един човек.

— Успех. Сингапур голям град.

Куин замълча за момент.

— Човек, когото познаваш.

— Аз познава много хора.

Куин погледна стареца.

— Стивън Марков.

Не Вин се усмихна на една минаваща край тях жена, но не каза нищо.

— Виждал ли си го?

Старецът пое дълбоко дъх.

— Той не тук. Беше, но вече не.

— Кога е било това?

Стигнаха отсрещния тротоар.

— Не помни. Седмица, две, месец? Не знае къде той сега.

— Мъртъв е.

Не Вин реагира с миг закъснение.

— Мъртъв?

— Знаеше го, нали? — попита Куин.

Не Вин го погледна. Не изглеждаше уплашен, а само раздразнен.

Куин чу приближаващи стъпки зад себе си.

— Имаме си компания — каза Нейт.

Стъпките спряха недалеч от тях. Куин не откъсна вниманието си от Не Вин.

— Кажи им, че всичко е наред — каза той, без да сваля поглед от стареца.

Не Вин се усмихна.

— Наред ли е?

— Ти ли уби Марков?

Старецът го погледна в очите.

— Не.

— Имаш ли нещо общо с убийството му?

— Не.

Няколко секунди не помръднаха. Накрая Куин каза:

— Ако това е вярно, значи всичко е наред.

— Добре, добре — каза Не Вин на онези, които стояха зад Куин. — Стар приятел. Няма проблем.

Отначало нямаше никаква реакция. После стъпките се отдалечиха. Куин рискува да хвърли бърз поглед. Бяха трима мъже, високи и мускулести. Бяха отстъпили на известно разстояние.

— Нови телохранители — отбеляза Куин.

— Племенници — обясни Не Вин. — Много мързеливи да работи във фирми.

Куин отново се обърна към него.

— По една случайност познаваш Хорхе Албина, нали?

— Име звучи познато, но аз познава много хора.

— Ти ли му изпрати трупа на Марков?

— Ти ми каза, че е мъртъв — отвърна Не Вин. — Аз видял твой приятел, когато той тук, ясно? Не внимаваше. Търсеше на погрешно място, разбираш? Опитах да му кажа да забрави, но той не слуша. Каквото и да станало с него, това негова работа.

— Значи е дошъл при теб.

— Всеки идва при мен, ако се нуждае от нещо.

— От какво се нуждаеше той?

— Малко оборудване, също като теб.

— А друго?

Не Вин се усмихна.

— Също като теб — повтори той, — от малко информация.

— Знаеше, че е мъртъв.

Не Вин не каза нищо.

— Някой го е пъхнал в контейнер да умре, след което е пратил контейнера в Щатите.

Лицето на Не Вин почервеня.

— Мислиш, че аз го убил? Марков клиент. Аз не убива клиенти. Той осигурява и друга работа. Той запознал теб с мен, помниш ли?

— Разбира се, че помня — каза Куин.

— И какво? Опитваш се да ме унизиш ли?

— Опитвам се да го почета, като разбера какво се е случило.

Не Вин се изсмя презрително.

— Не говори врели-некипели.

— Не са врели-некипели — каза Куин.

Не Вин го изгледа преценяващо.

— Добре. Вярвам ти. А сега ти ми повярвай. Нямам нищо общо със смъртта му.

— Знаеш ли кой го е направил?

Не Вин замълча за няколко секунди. После погледна покрай Куин към хората си и им каза нещо на родния си език. Един от мъжете извади лист, написа нещо на него и го подаде на стареца.

— Идете обядва — каза Не Вин на Куин и му даде листа. — Ела с чирак след един час. Поръчка бъде готова.

Куин погледна листа. На него пишеше: хотел „Меридиан“, салон „Жорж“.

Когато вдигна поглед, Не Вин вече се отдалечаваше с телохранителите си.

— Замесен е в смъртта на приятеля ти — обади се Нейт, който също гледаше след стареца.

— Абсолютно — каза Куин.

— Той е изпратил контейнера, нали?

— Най-вероятно.

— Значи или е убил Марков, или знае кой го е направил.

— Не го е убил.

— Вярваш ли му?

Куин кимна.

— Да.

— Не знам — рече Нейт. — Нямам му доверие. Трябваше да го притиснеш повече.

— Как? — попита Куин. — Като опра пистолет в главата му?

— Не знам. Някак.

Не Вин вече беше изчезнал сред тълпата по Булеварда на орхидеите.

— Може и да му нямаш доверие — каза Куин. — Аз обаче му имам.