Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джонатан Куин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceived, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Брет Батълс

Заглавие: Изиграният

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-112-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1028

История

  1. — Добавяне

28.

— Къде си? — попита Куин. Беше тръгнал първо на запад, после на север до Боут Кей, докато не реши, че е безопасно да се обади.

— На ъгъла на Чърч стрийт и… — Орландо замълча за момент — Филип.

Това бе само на няколко пресечки от него.

— Стойте там, сега идвам. — Обърна гръб на реката и закрачи.

Отново пауза.

— Сама съм.

Куин спря.

— Какво?

— Джени не е с мен.

— Къде е?

— Не зная.

— Тя беше с теб. Къде е?

— По дяволите, знам, че беше с мен. Но можех да я принудя да остане само ако я бях простреляла в крака. Едва ли би искал да го направя.

— Чакай ме там — нареди й Куин.

Затвори и махна на едно такси. Разстоянието бе кратко, но си спести няколко минути.

Видя Орландо веднага щом слезе. Стоеше на отсрещния ъгъл, в сенките. Куин изчака пролука в движението и прекоси тичешком.

— Само не ми викай, моля те — каза тя. — Вината не е моя.

Естествено нервите й бяха не по-малко обтегнати от неговите. Трябваше да се сети. Спря за момент, за да позволи на спокойствието, което обикновено го водеше, да се върне.

— Вярвам ти — каза той.

— Как са разбрали, че ще дойде тук? — попита тя.

— Не зная — отвърна той.

— Беше наистина здраво прецакване.

— Ако не ги беше видяла, дявол знае как щеше да завърши това.

— Добра работа с изстрела — каза тя. — Определено обърка нещата. Ти беше, нали?

— Да. — Усмихна й се. — Но никога не бях виждал някой да използва дуриан в бой.

— Ако просто го беше застрелял, нямаше да има нужда да го мятам. — Орландо погледна дланта на дясната си ръка. В основата на средния й пръст имаше червено петно. — Проклетото нещо ме убоде.

— Орландо, къде е Джени? Какво се случи?

Тя стисна устни и продължи да разтрива ръката си.

— Съжалявам.

— Те ли я пипнаха? — попита Куин.

Орландо поклати глава.

„Слава богу“ — помисли си той.

— Тогава къде е?

Орландо се поколеба за момент.

— Веднага щом се спуснахме от хълма, хванахме такси. Исках да я заведа в апартамента, но тя не искаше. — Пое дъх. — Най-неочаквано каза на шофьора да спре и изскочи навън. Подгоних я. Когато я настигнах, я хванах за ръката и я накарах да спре. Казах й, че сме дошли тук, за да й помогнем.

— А тя какво отговори?

— Че никой не може да й помогне. Онези, които са се опитали, намирали смъртта си. Казах й, че можем да я изведем от страната и да я скрием на безопасно място. Но тя и това не искаше. Каза, че трябвало да ги спре.

— Кого да спре?

— Попитах я, но не отговори.

Куин се чувстваше изтощен — от спада на адреналина и реакцията на Джени.

Това явно му пролича, защото Орландо каза:

— Все пак успях да я накарам да обещае нещо.

— Какво?

— Да говори с теб още веднъж. Казах й, че ти дължи поне това.

— Кога? — попита той.

Орландо си погледна часовника.

— След час.

Куин опита да се усмихне, но не успя.

— Пак е нещо. Благодаря. Да се връщаме в апартамента. Мога да й се обадя оттам.

— Не — каза Орландо. — Не по телефона. Лично.

 

 

В 23:00 Куин застана на ъгъла на Пикъринг и Саут Бридж. Минута и половина по-късно до него спря такси. Куин се наведе, очакваше да види Джени на задната седалка, но вътре беше само шофьорът.

— Вие ли се обадихте за такси? — попита мъжът.

Куин наклони глава, усмихна се делово и попита:

— Знаете ли къде трябва да стигна?

— Зная мястото. Няма проблем.

— Тогава да вървим — каза Куин и отвори задната врата.

 

 

Лунният сърп беше изгрял и висеше ниско в сингапурското небе, докато таксито пресичаше реката. Имаше и няколко звезди, но те едва се виждаха заради светлините на града.

Отначало Куин си помисли, че отиват някъде на Булеварда на орхидеите. Беше пълен с безброй клубове, нощни ресторанти и хотели, в които Джени би могла да се скрие. Шофьорът обаче зави, преди да стигнат дотам.

От лявата им страна бяха светлините и движението на града, а отдясно имаше горист хълм, издигащ се насред цивилизацията. На Куин му трябваха няколко секунди, за да се сети къде се намира. Това бе парк „Форт Канинг“.

В далечното колониално минало британците бяха изградили тук форт, който да пази река Сингапур. Куин знаеше, че много от сградите още се издигат високо горе, зад дърветата и храстите, но от мястото, където се намираше, всичко изглеждаше мрачно и запуснато.

Таксито първо намали, после спря от лявата страна на пътя. Шофьорът се обърна.

— Тук добре ли е?

Куин впери поглед навън. Очакваше, че Джени ще дойде при таксито, но никой не се виждаше.

— Добре е — каза той. Извади пари и ги даде на шофьора.

Мъжът се усмихна на тлъстия бакшиш.

— Стъпалата са ей там — каза той и посочи наляво. — Трудно се виждат в тъмното.

— Благодаря — отговори Куин и слезе.

След като таксито потегли, той тръгна накъдето беше посочил шофьорът. По това време на денонощието паркът по принцип беше затворен, така че едва ли наоколо имаше хора.

Чуваше минаващите по улицата коли, но пред него нямаше нищо. Тишина. Дори листата на дърветата не шумоляха. Заради тази пълна липса на звуци имаше чувството, че при всяка стъпка земята под него кънти, сякаш блъскана от ковашки чукове.

Стълбите бяха малко вдясно от мястото, което му бе посочил шофьорът, но ги откри без особени трудности. Бяха бетонни и се изкачваха по стръмния склон. Никой не го чакаше в началото им, затова предположи, че Джени е някъде горе. Преди да започне да се изкачва, извади пистолета от чантата си. След случилото се на „Далечен изток“ нямаше никакво намерение да рискува.

Тръгна по стълбите, движеше се равномерно и обръщаше внимание единствено на нещата около себе си. По средата на пътя чу звук в далечината, сякаш нещо бе паднало от дърво. Може би клонка, но беше прекалено далеч, за да има значение.

Продължи нагоре. Стълбите завиваха надясно. Внезапно от едно дърво излетя птица. Куин поспря и се запита дали птицата бе подплашена от него, или от някой друг. Нищо не се чуваше и след тридесет секунди той продължи изкачването.

Вече виждаше върха на хълма. Оставаха му още стъпала, но скоро щеше бъде горе. Нагласи ремъка на чантата и ускори крачка.

— Куин?

Спря. Гласът идваше отляво, извън пътеката, зад група храсти.

— Джени?

— Сам ли си?

— Да — каза той, макар че тя несъмнено бе наблюдавала изкачването му и вече знаеше отговора.

Огледа тъмнината с надеждата да я открие. Отначало видя само храсти и дървета, но после Джени излезе от скривалището си — сянка сред сенките.

— Насам — рече тя.

Куин стъпи на тревата покрай бетонните стъпала, а Джени отново изчезна в гъсталака. Той отиде до мястото, където я беше видял за последно, и откри тясна пътека през храстите. Мушна се под клоните и тръгна в единствената възможна посока.

Тъкмо се канеше да я извика, когато ненадейно се озова на полянка. Беше голяма не повече от пет на пет метра, подобно на стая, изрязана в пущинака.

Джени стоеше сковано в отсрещния край на полянката. Дори в тъмното Куин различи решимостта на лицето й. Но имаше и изтощение, сякаш бяха минали седмици, откакто бе спала нормално.

Направи няколко стъпки по поляната и спря на разстояние от Джени.

— Радвам се да видя, че си добре — каза той.

— Няма да дойда с теб — бързо и категорично изтърси тя. — Разбра ли?

— Добре.

Сякаш се изненада от отговора му.

— Зная, че затова си дошъл.

Той сви рамене, без да казва нищо.

— Няма ли да се опиташ да ме разубедиш?

— Би ли свършило работа? — попита той.

Тя поклати глава.

— Така си и мислех — каза той.

— В такъв случай е по-добре да си вървите.

— Може би. Но мисля, че ще останем.

Тя запази предизвикателната си поза още малко, после наведе изтощено глава.

— Наистина ли е мъртъв?

Куин можеше да й отговори единствено с мълчание.

Долната й устна потрепери.

— Как?

— Не ти трябва да знаеш.

— Трябва да знам — рече тя. — Когато Стивън не се върна, продължих да се надявам… но знаех. Кажи ми какво са му сторили. Ти как разбра?

Странно бе да чува да се говори за Марков с малкото му име.

— Не зная дали е добра…

— Какво се е случило? — настоятелно попита тя.

Колкото и да му се искаше да й спести фактите, Куин знаеше, че не може да го направи.

— Обадиха ми се преди около седмица — започна той и й разказа каквото знаеше.

Когато завърши, трепереше не само устната й. Той направи няколко крачки напред, готов да я подхване, ако припадне. Но Джени остана на крака.

— Поне ти си го погребал — рече тя. Погледна го в очите. — Когато всичко това приключи, искам да ми покажеш къде е.

Куин се поколеба, но кимна, макар да не искаше да спази точно това обещание.

— Джени, аз…

— Но какво правиш тук? — прекъсна го тя.

— Вече ти казах. Тук съм, за да ти помогна.

— Имам предвид в Сингапур. Спомена, че Стивън те е довел тук. Какво имаше предвид?

— Марков остави съобщение. То ни доведе до острова.

— Какво имаш предвид? Къде на острова?

— Няма значение — рече той.

— Ами ако има? — възрази тя. — Къде на острова? Имаш ли някакъв адрес?

Последното, което искаше, е тя да опита на своя глава да разбере какво има в апартаментите в „Кейсайд Вилас“.

— Сигналът беше прекъснал, преди да стигнем — излъга той. — Така че нямаме представа къде точно е имал предвид.

Джени въздъхна и сложи длан на челото си.

— Това можеше да е помощта, която ми трябва. То би доказало всичко.

— Какво ще докаже? — попита Куин.

Тя не отговори.

— Джени — каза той. — Зная, че ти се иска да завършиш онова, което си започнала. И че дотогава няма да бъдеш в безопасност. Но аз мога да ти помогна.

— Не става въпрос за мен — каза тя и сбърчи чело. — Не ми пука за мен. Особено сега.

— Свързано е с конгресмена, нали?

— Значи знаеш?

— Не всичко — каза той. — Но достатъчно, за да…

— Кажи ми, той вече тук ли е?

— Какво?

— Тук ли е? — с внезапна настойчивост попита тя. — Пристигна ли?

— Трябваше да кацне тази нощ — каза Куин. — Сигурно вече е тук.

— Знаеш ли къде?

Отново въпрос, на който не искаше да отговаря.

— Той има ли нещо общо с организация, наричана LP?

Джени рязко вдигна глава.

— Какво?

— LP. Това бе част от съобщението, което остави Марков. Но не съм сигурен какво означават инициалите. Знам само, че е някаква група или организация и че изкарва акъла на маса народ.

— Аз… не знам… не знам какво е. — Джени се озърна нервно, сякаш за пръв път виждаше полянката. — Трябва да вървя. Трябва да го намеря. Трябва да го предупредя.

Куин се пресегна и хвана ръката й, докато тя се обръщаше.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш с това „да го предупредя“? Какво става?

— Ще умреш също като Стивън. Не мога да поема вината за това.

Опита се да се освободи, но Куин не я пусна.

— Не ми пука какво мислиш — рече той. — Няма да се махна. Ще открия какво става със или без помощта ти.

Тя знаеше нещо, но инициалите я бяха изплашили също като Блекмор и Питър. Не искаше да й причинява такова нещо. Не и на Джени.

— Ще направя всичко възможно, за да не пострадаш.

— Моля те, Куин. Недей.

— Нека ти помогна.

На лицето й бе изписана болка и молба. Той обаче продължи да я гледа, без да трепне. Не след дълго тя сведе очи и извади малка правоъгълна кутийка от джоба на панталона си.

Подаде му я. Дори на слабата светлина Куин видя, че е микроаудиокасета — нещо, което се използваше все по-рядко и по-рядко в света на цифровите записващи и възпроизвеждащи средства.

— Искам да пазиш това — рече тя. — Така ще ми помогнеш.

— Какво е? — попита той.

Джени му подаде касетата.

— Онова, заради което съм още жива — каза тя.

Отново се дръпна и този път Куин я пусна.

— Ще се свържа с теб — каза тя.

Куин знаеше, че не може да я спре, затова само каза:

— Ще бъда тук.

Джени му се усмихна вяло и изчезна в храстите.