Брет Батълс
Изиграният (20)

19.

Мъжът рухна тежко.

Орландо заби коляно в гърдите му и отново го удари в лицето. Той се завъртя рязко и се стовари до изхода.

Куин вече беше изскочил от сепарето и тичаше към тях с пистолет в ръка. Но не можеше да стреля, рискуваше да улучи Орландо.

Мъжът бръкна под сакото си и извади пистолет. Докато се обръщаше да го насочи към Орландо, Куин направи единственото, което можеше да стори. Хвърли се напред и блъсна ръката на мъжа в пода. Чу се оглушителен трясък и куршумът се заби в плота на няколко стъпки от тях.

Орландо отново се опита да го задържи долу, но мъжът се изви и я отхвърли към Куин. При удара пистолетът на Куин падна на пода и се плъзна под близката маса.

— Какво става? — извика сервитьорката от дъното на ресторанта. — Престанете! Престанете! Обаждам се в полицията!

Куин погледна към Нейт. Той бе излязъл от сепарето и държеше оръжието си, но изглежда не знаеше дали да помогне на Куин и Орландо, или да се втурне към сервитьорката.

— Спри я! — викна му Куин.

Това прекрати колебанията му и той се затича към кухнята.

Мъжът се опита да насочи оръжието си към Куин, но тялото му внезапно се разтресе в конвулсия. Орландо бе скочила на крака и го риташе с все сила в бъбреците.

Ритник. Конвулсия. Куин можеше само да го държи, за да няма възможност да се защитава. При четвъртия ритник мъжът натисна спусъка. Пистолетът изтрещя оглушително на сантиметри от ухото на Куин и той усети горещината от дулото.

Орландо стовари юмрук в лицето на мъжа. Един път, втори път. След третия удар тялото му се отпусна.

Най-сетне освободен, Куин изтръгна пистолета от пръстите на мъжа, насочи го към него и се надигна от пода. Не го изпускаше от поглед.

— Кучи син — изпъшка Орландо. — Още е жив.

Куин коленичи и бързо го огледа.

Потупа Орландо по рамото. Тя го погледна, а той сложи пръст на устните си и посочи яката на мъжа. На възела на тъмносинята вратовръзка имаше малък черен диск, който се сливаше с плата.

Предавател.

Куин посочи издутината под яката под лявото му ухо. Пъхна леко два пръста под яката и извади слушалка с телесен цвят, закрепена за жица, която изчезваше под ризата.

Обърна се към Орландо и посочи към дъното на ресторанта. Тя кимна, стана и пое натам.

Куин претърси мъжа, но не намери нищо. Никакви документи, нито пари или ключове. Джобовете му бяха празни, нямаше дори къс хартия.

„Кой си ти, по дяволите?“ — зачуди се Куин.

Побърза да извади пистолета си изпод масата. Надигна се внимателно и се затича приведен към кухнята.

Преди да направи и пет крачки, стъклото на входната врата се пръсна. Куин се метна на пода и в същия миг нещо се заби в стената недалеч от тяхното сепаре. Куршуми.

Явно непознатият не беше дошъл сам.

Куин завъртя глава и се заслуша. Някой тичаше към ресторанта. Двама, може би трима души.

Скочи и спринтира. Вратата на кухнята беше на цели шест метра. Нямаше да успее да я достигне.

Туп-туп. Стреляха със заглушител. Куин усети как въздухът се раздвижва на сантиметри от него. Метна се напред и бутна летящата врата, докато трети куршум се заби в дървената рамка.

Претърколи се и затвори вратата с ритник. Вдиша бързо два пъти, скочи на крака и се огледа.

Кухнята бе два пъти по-малка от основната зала. Покрай стената имаше две пещи, голяма почерняла скара и няколко котлона. До отсрещната стена имаше работен плот, по който бяха натрупани кутии и торби. Далеч не беше най-чистата кухня, която бе виждал.

Орландо и Нейт се намираха в дъното на помещението, близо до задния изход. Сервитьорката и някакъв по-възрастен мъж — вероятно готвачът — се бяха сгушили на пода под масата.

Куин отиде до тях и попита:

— Има ли килер, тоалетна или нещо подобно? Някъде, където да се скриете?

— Какво става? — попита мъжът.

Куин погледна сервитьорката, без да каже нито дума. Нямаше нужда да повтаря въпроса.

— Има — каза тя и посочи вратата до скарата.

— Веднага се скрийте там. След като всичко утихне, изчакайте поне половин час, преди да излезете.

Двамата не помръднаха.

— Веднага — заповяда им Куин.

Жената кимна и задърпа мъжа след себе си. След секунда изчезнаха в малкия склад, а Куин отиде при Орландо и Нейт.

— Добре ли сте?

Те кимнаха в отговор.

Куин подаде на Орландо отнетото от мъжа оръжие. Сега и тримата бяха въоръжени.

— Този е без заглушител — каза й той. — Така че внимавай. — Погледна към вратата. — Има ли друг изход?

— Едноетажна сграда, магазини от двете страни — отговори Орландо. — Значи е само този, доколкото мога да преценя.

Чуха някой да тича през ресторанта.

— Пази тук — обърна се Куин към Нейт и посочи задната врата.

Не бе нужно да казва каквото и да било на Орландо. Тя го последва без колебание.

— Колко са според теб? — прошепна тя, докато наближаваха вратата към ресторанта.

— Ако броим онзи на пода, трима или четирима — отвърна той. По-голяма група щеше да привлече твърде много внимание.

Тя кимна в знак на съгласие.

Куин й направи знак да се скрие зад масата в центъра, а той зае позиция зад един шкаф. От другата страна на вратата се чу дишане. Не беше тежко, но все пак дълбоко.

Куин стисна пистолета с две ръце и насочи цялото си внимание към хората зад вратата.

Стъпка — толкова лека, че едва я чу. После две стъпки, едновременно. Двама души.

Вратата леко се открехна и старите панти тихо изскърцаха.

Куин чакаше скрит зад шкафа. Двамата влязоха в кухнята и вратата започна да се затваря зад тях.

Той пое дълбоко дъх и излезе от скривалището си.

— Хвърлете оръжията — беше насочил пистолета към новодошлите. Бяха двама, облечени с тъмни костюми.

Мъжът до вратата бързо насочи пистолета си към Куин, другият се втурна наляво. Куин стреля пръв и го улучи право в гърдите. Обърна пистолета към втория, но онзи вече се беше скрил зад отсрещния край на масата.

— Без глупости — каза Куин. — Остави оръжието и излез.

Видя за миг как дулото се насочва към него и се метна на пода точно когато онзи стреля.

— Хвърли пистолета. Веднага! — извика мъжът.

Изправи се с насочено оръжие. Груба грешка. Цялото му внимание беше насочено към Куин и така и не забеляза тежкия тиган, който Орландо запрати към главата му.

Улучи го в слепоочието и го зашемети.

Куин скочи, а онзи се опита да вдигне пистолета си, но при втората среща с тигана рухна на пода.

— Можеше просто да го застреляш — прошепна й Куин.

— Каза ми да внимавам.

Куин се ухили.

— Провери го.

Тя се наведе над мъжа, а Куин отиде до вратата към ресторанта. Двама в кухнята и един до предната врата — общо трима. Ако имаше четвърти, той най-вероятно чакаше на алеята отзад. Но най-добре беше да не рискуват.

Промъкна се в ресторанта и приклекна. Огледа набързо, но с изключение на падналия в безсъзнание, помещението беше празно. В далечината обаче се чуваше воят на най-малко две полицейски коли. Бяха на няколко пресечки, но приближаваха бързо.

Куин изтича обратно в кухнята.

— Излизаме отзад — каза той и продължи към вратата в дъното.

Орландо вече чакаше там заедно с Нейт.

— А ако има четвърти? — попита чиракът.

Куин сложи пръст на устните си, за да го накара да млъкне. Полицейските сирени вече бяха съвсем близо. Всеки момент колите щяха да влязат в паркинга пред заведението.

— Прикривай ме — каза Куин на Орландо.

Тя кимна, той преброи до пет и рязко отвори вратата.

Нищо не се случи.

С насочен напред пистолет, той бързо излезе на алеята и се завъртя в кръг. Пак нищо. Дори и да бе имало четвърти, воят на сирените явно го беше подплашил.

— Да вървим — каза Куин.

 

 

В „Мариът“ Нейт и Орландо останаха на пост, докато Куин се качи в стаята и събра набързо нещата им. След това потеглиха към къщата на леля Джей. Когато стигнаха, наближаваше единадесет вечерта.

— Горе има две спални, можете да ги използвате — каза Орландо, когато влязоха в дневната.

— Ами ти? — попита Нейт.

— Аз съм се настанила в спалнята за гости долу.

На Нейт не му трябваше повече, взе сака си и тръгна по стълбите.

— Има ли още от онази лимонада? — попита Куин.

— Имам нещо по-добро — отвърна Орландо.

Заведе го в кухнята и отвори хладилника. На горния рафт имаше шест бири.

— Взех ги, когато всички си отидоха — каза тя. — Отварачката е в онова чекмедже.

Куин отиде да я вземе, а тя извади две бутилки и каза:

— Ела.

Тръгна към задната врата, отвори я и излезе навън. Куин я последва.

Пред вратата имаше няколко стъпала, по които се стигаше до миниатюрен заден двор, най-много пет на шест метра. Слязоха и Орландо се настани в единия от двата разнебитени градински столове в средата на двора.

— Сигурна ли си, че тези неща няма да се разпаднат? — попита Куин, щом стъпи на тревата.

— Не и столът, на който съм седнала — отвърна тя.

Той й подаде отварачката и се отпусна предпазливо на празния стол.

Орландо махна капачките и му подаде едната бутилка.

— Наздраве — каза той и вдигна бирата.

Тя се усмихна, чукнаха се и отпиха големи глътки.

— Явно са разбрали кой съм и са ме проследили от Вашингтон — каза Куин.

— И после какво? — попита Орландо. — Открили са в кой хотел си отседнал и са те проследили до ресторанта ли?

Той сви рамене.

— Какво друго?

Тя не изглеждаше особено убедена, но това бе единственото обяснение.

— Ако беше така, щяха да те проследят по-рано — отбеляза Орландо след малко.

Куин поклати глава.

— Не мисля. В такъв случай щяха да ни чакат тук.

Тя отново отпи.

— За първи път са по петите ти, нали? Досега само са реагирали на присъствието ти.

Права беше. В къщата в Хюстън и в галерията във Вашингтон Куин бе онзи, който се намесваше.

— Явно мислят, че знам нещо — каза той. — Може би нещо, свързано с онова, което търсят.

— Или предполагат, че знаеш къде е Джени.

— И това е възможно.

Помълчаха няколко минути.

— А сега какво? — попита Орландо.

Куин отпи от бирата.

— Сутринта се обаждаме на Джени.

— А после?

Този път мълчанието му се проточи. Накрая само сви рамене. „А после ще направя онова, от което тя се нуждае“ — помисли си, но не го изрече на глас.

Помълчаха още десетина минути и довършиха бирите си. Орландо стана, приближи се до него и го целуна по бузата.

— Това пък защо? — попита той.

— Заради теб.

Той я погледна несигурно.

Орландо се усмихна.

— Ти си добър приятел. Марков би го оценил. Просто имаш нужда да се отпуснеш малко. Не се впрягай толкова.

Вдигна ръка от рамото му и тръгна към къщата.

Куин знаеше, че е права. Всичко, което се случваше, здравата го напрягаше.

Но знаеше и че думите на Марков преди толкова много години са верни — не можеше да се отпусне. А чакаше. Сега продължаваше да прави същото.

Чакаше.

Джени.

Отмъщение за Марков.

И, макар да не си го признаваше, Орландо.