Брет Батълс
Изиграният (30)

29.

Апартаментът, който им бе уредил Не Вин, не беше луксозен като онези в „Кейсайд Вилас“, но бе чист и обзаведен. Имаше две спални, баня, съчетание между дневна и трапезария и преходна кухня.

Когато пристигна, Куин завари Орландо да гледа през прозореца. Тя се обърна, когато той влезе.

— Разходката ни из „Далечен изток“ се е превърнала в новина номер едно. — Орландо погледна телевизора. Беше включен, но с намален звук.

— Да не са решили да блокират града? — попита Куин.

Стрелбата в Сингапур бе рядко явление. Реакцията на властите дори на един изстрел бе такава, че в повечето страни биха я приели за прекалена.

— Твърдят, че било шега.

— Наистина ли?

— Всъщност ставало въпрос за много шумна пиратка — обясни тя. — Точно така се изрази водещият.

— Не казаха ли нещо за трупа? — попита Куин. — За онзи, когото убих на Клуб стрийт?

— Нищо.

Куин се замисли. Внезапно затягане на мерките за сигурност най-вероятно би принудило Гереро и другите конгресмени да напуснат града, което щеше да намали опасността за Джени. Така че това беше за предпочитане. Най-малкото щеше да може да се движи из града, без да предизвиква подозрения.

Само че не му се искаше да проточва нещата повече от необходимото.

— Къде е Нейт? — попита той.

— Спи.

Тръгна по коридора и погледна първо в голямата спалня, а после в малката, където намери чирака си да хърка на леглото. Приближи го и го разтърси.

— Ставай.

Нейт отвори очи.

— Какво? Какво има?

— Ставай.

— Не може вече да е сутрин.

— Не е — каза Куин и тръгна към вратата. — Обличай се и идвай, трябваш ми.

— А… добре — още сънено каза Нейт. — Ще ми дадеш ли минутка?

— Ще ти дам две.

Куин се върна в дневната и набързо разказа на Орландо за срещата си с Джени.

— Пак отиваш там, нали? — каза тя.

Куин извади касетата на Джени и й я подаде.

— Вземи.

— Сменяш темата.

— Да.

Орландо се намръщи и взе касетата. Завъртя я между пръстите си.

— Това е AIT лента.

— За данни?

— Да. Разработка на „Сони“. Прилича на осеммилиметрова касета.

— Тя каза, че имало запис.

— Може да има звуков файл. Обикновено е достатъчно просто да го разархивираме, но контейнерът ми изглежда повреден.

— Имам вяра в теб.

— Дори не разполагам с устройство, което да разчете това — с очевидно раздразнение каза тя.

— Обади се на Не Вин — посъветва я Куин. — Сигурен съм, че ще намери нещо.

— Устройства като тези не се търкалят под път и над път.

— Ще намери.

— Тогава ти му се обади — каза тя.

Куин се замисли за момент.

— Добре. — И без това трябваше да помоли стареца за още нещо.

Чуха как Нейт отваря вратата на стаята си и тътри крака по коридора.

— Взимаш момчето чудо със себе си? — попита Орландо.

— Реших, че няма да е зле.

— Може би е по-добре този път аз да дойда.

— Наистина трябва да разбереш какво има на тази лента.

— Ако успея да разбера.

— Ако някой може да го направи, това си ти.

— Ихаа, благодаря, татенце. — Физиономията й стана сериозна. — Пази се.

— Да се пази? — обади се Нейт, докато влизаше в дневната. — От какво да се пази?

 

 

Изминаха пеша пътя до „Кейсайд Вилас“. По-рано през деня Куин почти беше решил да забрави за съобщението на Марков. Каквото и да имаше в сградата, то не бе по-важно от това да изведат Джени от острова. Но този план не проработи. Всъщност Джени смяташе, че онова, което е намерил Марков, може да й помогне и това само засили вниманието на Куин към „Кейсайд Вилас“. Така че завръщането им там изглеждаше съвсем логично.

По пътя се обади на Не Вин. Не се изненада, че старецът е още буден.

— Не въртя супермаркет — каза Не Вин, след като Куин му обясни от какво се нуждае.

— Не съм си го и помислял.

От другата страна се чу въздишка.

— Устройство за разчитане може отнеме време. Аз обади, когато намери.

— Нужно ни е колкото се може по-скоро. Така че вместо да се обаждаш, го прати в апартамента по някой от хората ти.

— Ти си голяма беля, знаеш? — каза Не Вин.

— Трябваше да си го помислиш, преди да ми пратиш контейнера с трупа на Марков.

— Никога не казвал, че аз пратил контейнер.

— Значи ще пратиш устройството в апартамента? — отново настоя Куин.

— Да, да. Аз погрижи за това.

— А тока? Можеш да се погрижиш и за него, нали?

Последва дълга пауза.

— Погрижи и за ток. Мой човек обади, когато готови. Казва се Лок.

— Добре. Ще бъдем на място след… — Куин погледна часовника си. — След двайсет минути. Ще бъде страхотно, ако се случи горе-долу по същото време.

— Ти си голяма беда.

Връзката прекъсна.

 

 

Куин и Нейт стояха в коридора на четвъртия етаж, недалеч от стълбите. И двамата бяха с раници на гърба и с латексови ръкавици. Ако в този момент някой излезеше и ги видеше, нямаше начин да ги помисли за обитатели на кулата, които се мотаят в коридора. Но също като преди сградата бе потънала в сън. Никой не ги забеляза.

Куин държеше телефона си. Той също се беше смълчал.

— Може би приятелят ти няма да успее — предположи Нейт.

— Търпение — отвърна му Куин.

Измина още минута.

— Може би е по-добре да се върнем — каза Нейт. — Да го направим утре през нощта. Нали се сещаш, да дадем на стареца повече време да уреди нещата.

Този път Куин не отговори.

Още една минута.

— Ами ако някой от пазачите се…

Тихото бръмчене на телефона прекъсна Нейт.

Куин го доближи до ухото си.

— Да.

— Господин Куин?

— Да. Кой се обажда?

— Лок. — Човекът на Не Вин. Ако се съдеше по гласа, беше горе-долу на възрастта на Нейт и имаше лек британски акцент. — Когато сте готови, казвайте.

— Вече сме готови — каза Куин.

Секунда. Две. Три.

Изведнъж всички светлини в коридора угаснаха. Наблизо нямаше прозорци, но Куин знаеше, че токът е спрял не само в сградата, но и на няколко пресечки от северната страна на реката.

— Вече е тъмно — каза Куин.

— Мога да гарантирам най-много един час — уведоми го Лок.

— Повече от достатъчно е.

Куин прекъсна връзката и включи камерата. Слабото синьо сияние от екрана осветяваше лицето му.

— Има ли проблем? — попита Нейт.

— Не — отговори Куин. Затвори капака на телефона и извади бинокъла за нощно виждане, който чиракът му бе използвал при предишното им посещение. — Чакай тук.

Куин очакваше, че някой от обитателите ще излезе да провери дали няма ток и в коридора, но докато вървеше към апартамент 04–21, не се появи никой. Или всички спяха, или бяха приели, че електричеството е спряло в цялата сграда.

Спря, когато стигна до 04–20. Извади отново телефона и насочи обектива към стената на апартамента. Всичко беше тъмно. Нямаше нито ток, нито хора.

Бързо се върна при Нейт и прошепна:

— Празно е. Да идем горе.

През вратата на 04–21 не можеше да се мине, затова трябваше да има някакъв друг вход. И тъй като горният апартамент — 05–21 — принадлежеше на друга фиктивна компания, може би се влизаше именно оттам.

Планът на петия етаж бе абсолютно същият като на четвъртия. И тук всичко тънеше в мрак.

Нейт постави ръка на гърба на Куин и той го поведе по коридора.

— Същото като долу — каза Куин, когато наближиха апартамент 05–21. — Аплик точно пред вратата. — Активира телефона си и го подаде на чирака си. — Провери го.

Нейт включи топлинния сензор и насочи обектива към украсата.

— Виждам два източника на енергия. Вероятно батерии.

— Два ли? — изненада се Куин.

— Един в долната част и един в горната.

Куин насочи бинокъла за нощно виждане към аплика. И този имаше дупка в долната си част. Значи това трябваше да е камерата. Горе обаче не се виждаше никакъв отвор.

„Първо камерата“ — помисли си.

Докато Нейт сканираше апартамента, Куин свали раницата и извади малка правоъгълна кутия.

— Тъмно — обади се след малко Нейт. — Апартаментът е празен.

— Добре — каза Куин.

Натисна превключвателя отстрани на кутията и малкият вграден екран оживя. Превъртя менюто, докато не намери функцията „ТЪРСЕНЕ НА СИГНАЛ“. Избра я. Появи се друг набор от опции. Куин избра „ЦИФРОВО ВИДЕО“ и изчака устройството да претърси евентуалните честоти на предаване.

Четиридесет и пет секунди по-късно на екрана се появи тъмен неясен образ. Беше намерил сигнала на камерата в аплика.

— Дръж — каза Куин и подаде монитора на Нейт.

Извади от джоба си диск колкото дребна монета, с дебелина около сантиметър. Свали защитното покритие от залепващата се гумена основа и се промъкна покрай стената, докато не се озова на няколко стъпки от аплика. Докосна малкото ключе отстрани на диска и залепи устройството за стената. Задържа го за момент, за да се увери, че няма да се отлепи.

— Готово — обади се Нейт. Гледаше малкия монитор.

Дискът беше заглушител. Докато не го изключеха, камерата щеше да предава само шум.

Куин приближи аплика и извади фенерчето си.

— Другият източник от тази страна ли беше, или от другата? — попита той.

— От другата — отговори Нейт.

Куин бързо се премести от другата страна, минавайки право пред обектива на камерата. Насочи светлината към края на аплика и бавно придвижи лъча нагоре. Не се виждаше нищо особено.

Бавно и внимателно се пресегна и пъхна пръсти във вазата покрай стеблата на цветята. Съвсем малко след ръба напипа някаква издутина. Беше широка около сантиметър и заоблена отгоре като пъпка. Познаваше тази форма.

Обхвана предмета с пръсти и дръпна. След кратко съпротивление той се отдели от стената. Като че ли се държеше от магнит. Куин усети как се привлича към аплика, докато го буташе към ръба. Извади пръсти от вазата.

Предметът бе черен, дебел не повече от сантиметър. Беше точно каквото очакваше. Просто за да потвърди, извади проследяващото устройство и го доближи.

1,0000.

Бяха намерили маяка на Марков.

По същество това бе мобилен телефон, но без възможност да приема и предава звук. Използваше цифровата мрежа само за да уведоми онези, които знаят идентификационния му код, къде се намира. И тъй като устройството бе напълно пасивно, батерията му можеше да издържи повече от месец.

Вече нямаше съмнение. Марков им беше посочил именно това място.

— Мислиш ли, че ще успеем да влезем? — попита Нейт.

— Нямам представа.

Куин прибра маяка и проследяващото устройство в раницата. От тях вече нямаше нужда.

Без да губи повече време, отиде до вратата и огледа ключалките. Насочи лъча на фенерчето директно в отворите. За разлика от долния апартамент, тези бяха истински.

Протегна ръка и Нейт му даде монитора. Куин се върна на основното меню и избра „ОХРАНИТЕЛНА СИСТЕМА“. Прокара детектора покрай касата на вратата. На дисплея се изписа „СИСТЕМА ОТКРИТА — НЕАКТИВНА“.

— Има нещо, но не е включено — каза той.

— Значи влизаме?

— Да.

— Може ли аз да го направя?

— Добре — съгласи се Куин. — Само че по-бързо.

Нейт извади от раницата си шперцове и се захвана първо с резето, после с ключалката под дръжката.

След малко вдигна глава.

— Готово.

Куин погледна детектора. На дисплея все така пишеше „ОХРАНИТЕЛНА СИСТЕМА — НЕАКТИВНА“.

Кимна на Нейт. Чиракът се усмихна, натисна дръжката и отвори вратата.

— Аз съм първи — каза Куин.

Прибра монитора в раницата, извади фенерчето и го включи. Веднага щом влезе, освети помещението от единия до другия край, търсеше евентуален капан.

— Чисто е.

Нейт влезе и затвори след себе си.

— Провери спалните — каза му Куин. — Аз ще проверя тук.

Огледа набързо дневната, след което се зае с трапезарията и кухнята. Диванът, масите, столовете и кухненското обзавеждане говореха за човек, който обича комфорта. Но всички предмети бяха покрити с тънък слой прах. Шкафовете в кухнята бяха празни. Същото се отнасяше и за хладилника.

Когато се върна в дневната, Нейт се появи от коридора и каза:

— Май намерих нещо.

 

 

Беше в дрешника на по-малката спалня. Единственото, което показваше, че може да има нещо странно, бе една метална пръчка, минаваща през средата на задната стена.

Нейт вече беше отметнал жълто-кафявия килим, който покриваше пода на дрешника. Под него вместо бетон имаше дърво. Куин почука и се чу кухо ехо.

— Май се отваря ето така — каза Нейт.

Пъхна пръсти в една вдлъбнатина покрай ръба и повдигна леко пода на дрешника. Явно беше закрепен с панти за задната стена. Щом успя да пъхне пръстите си, Куин помогна на Нейт да вдигне капака.

От долната страна, съвсем до ръба, имаше метален карабинер, който обясняваше металния прът на гърба на дрешника. Куин го прехвърли през ръба на капака и го закрепи за пръта.

Под тях се виждаше стръмна метална стълба, която водеше надолу в тъмното.

— Някой е хвърлил много време и пари за това — отбеляза Нейт и погледна към Куин. — Слизаме ли?

Куин насочи фенерчето към стълбата. Не видя нищо особено.

— Отваряй си очите — каза той.

Нейт кимна и се спусна в апартамент 04–21. Куин го последва.

Както и можеше да се очаква, стълбата свършваше в дрешника на друга спалня. Но за разлика от горната, тук нямаше мебели. Помещението приличаше по-скоро на склад. Покрай стената бяха грижливо подредени десетки кашони и дървени сандъци, които изпълваха почти половината стая.

Куин ги освети с фенерчето, но не откри никакви надписи. Нейт опря длан на една кутия на върха на купчината. Бутна, но едва я помръдна.

— Доста е тежка — каза той.

Куин си погледна часовника. Бяха изминали само десет минути. Имаха много време, но въпреки това трябваше да бързат. Искаше да са на километри от сградата, когато дойде токът.

— Остави ги засега — каза той и посочи вратата. — Провери отново за топлинни източници.

Нейт описа широка дъга с телефона, обхващайки целия апартамент.

— Чисто е.

Излязоха в коридора. Куин направи знак на чирака си да изчака и надникна в голямата спалня. Там също имаше кутии. По-големи от онези в предишната стая, но също без обозначения.

Върна се обратно и продължи към дневната, следван от Нейт. Когато наближиха края на коридора, забавиха крачка. Лъчът на фенера осветяваше малка част от дневната — само някакви лавици за книги покрай стената.

— Провери отново.

Нейт сканира помещението.

— Пак нищо.

Куин пристъпи в дневната и бавно я обходи с лъча на фенера. Докато светлината разкриваше все повече и повече от намиращото се в стаята, кожата на тила му започна да настръхва.