Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lovers, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканирал
Internet (2015)
Корекция
analda (2016)

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/881

 

 

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/882

История

  1. — Добавяне

9.

Норма Роуън се суетеше из чакалнята и носеше на съпруга си кафе и захарни пръчки от автоматите във фоайето на болницата, а той седеше на пластмасов стол, обладан от мисълта за изключителната клауза от застраховката на продукцията.

— С парите няма да има проблеми — тревожеше се той гласно за десети път. — Ясно се подчертава, че ако производството на филма бъде прекъснато поради смърт, заболяване, осакатяване или неспособност, на който и да е член на екипа, с момчетата от застрахователното няма да имаме разправии. Ще си платят, колкото струва, дори да прекратим снимките завинаги.

Роуз Грийнуей, сгушена в удобното рамо на Зак, хлипаше все по-рядко от изтощение. Зак не се сдържа и рече тихо:

— Млъкни, Рог. Още не знаем нищо. Мелани вече два часа е в операционната, а ти приказваш само за осигуровката.

— Това е единствената светлинка в тунела!

— Би следвало да се радваш, че Роджър се грижи за интересите на продукцията, Закъри — изпищя Норма. — Искам да зная, какво щеше да стане с теб, ако мъжът ми не разсъждаваше далновидно?

— Той забърка цялата тая шибана каша — изрепчи се Роуън. — Кой отказа да се обади на Уелс Коуп? Кой настоя да говори с Мелани? Кой, за Бога, допусна тя да разговаря със Сид Уайт? Невски, нашият гениален режисьор, ето кой, и вие всички го знаете.

— Кой тук е главният? — Един рошав, запъхтян младеж нахълта в чакалнята. Изглеждаше така, сякаш преди малко са го вдигнали от леглото.

— Кой, по дяволите, сте вие? — запита Зак.

— Оливър Брейди от „Калиспел дейли интър лейк“. Чух, че станало произшествие.

— Няма какво да ви кажем — изръмжа Роуън.

— Мелани Адамс е в болница, а вие няма да направите изявление! — възбудено избъбри репортерът.

— Махайте се оттук! — ревна Роуън.

— Аз ще ви отърва от него — рече Зак, хвана Брейди под ръка и го поведе по коридора. — Аз съм Зак Невски, режисьорът на „Хрониката“. Кой ви изпя за станалото? Навярно някой от лекарите?

— Вие майтап ли си правите? Да не съм луд да ви назова източника си? Зная, че по нея е стреляно, получила е множество рани, а в спалнята й са намерили гол мъж — самоубийство навярно. Полицията води разследване в къщата. Това е страхотна новина и аз ще я разпространя пръв. Не мърдам оттук, докато не получа повече подробности. Пресата има право да бъде осведомена. Кой беше тоя тип в чакалнята?

— Роджър Роуън, продуцентът. Разбираемо е да бъде разстроен, съжалявам. Никога не съм ви виждал на пресконференциите ни — предпазливо добави Зак. — Нов ли сте във вестника?

— Да, ето ви журналистическата ми карта, ако не ми вярвате. Аз съм в спортната редакция, но тази история е моя и никой няма да ми я отмъкне.

— Никой не се и опитва — успокои го Зак. Досега не бе срещал журналист, който да е толкова нахакан и изнервен едновременно. — Още не сме наясно със състоянието на госпожица Адамс. Лекарите не казват нищо, затова чакаме.

— И тъй, кой е мъртвият? Защо се е намирал чисто гол посред нощ в спалнята на Мелани? Защо е стрелял по нея? Умопомрачение? Любовна разправия? Сексуална извратеност?

— Кой, къде, кога, как, защо… Ще научите всичко, освен „защо“, — Зак говореше бавно, а мисълта му работеше ясно и бързо. Опитваше се да представи историята от най-добрата й страна, защото тя щеше да литне по целия свят. От нрава на първия репортер зависеше много. — Брейди — продължи той, — утре тук ще плъпнат хората от рекламата и от охраната на студиото — вече са на път със самолета на компанията. Всички масмедии ще изпратят свои представители. А вие няма да успеете да припарите на сто ярда от болницата. От вашия вестник ще дойде някой от водещите, а не млад спортен редактор. Но вие сте съобразителен, предприемчив и заслужавате изключение.

— Ще го постигна на всяка цена — заяви Брейди уверено.

— Как пък не! Големите клечки ще вземат материала ви, ще го преработят и ще поемат всичко в свои ръце.

— Вижте какво, Невски, разполагам с повече от достатъчно информация дори да не отговорите на нито един мой въпрос, така че не се опитвайте да ме баламосвате.

Зак помълча, после въздъхна и каза:

— Брейди, убедихте ме. Имате ли магнетофон? Добре, включете го. Но помнете, името ми не бива да се споменава. Не би следвало да ви съобщавам тези подробности. — Зак пое дълбоко дъх. Деликатна работа, все едно да разказваш фабулата на „Напразни усилия на любовта“ на ученици от шести клас. — Мелани Адамс е станала жертва на престъпление от любов. Имала е бурна, страстна връзка с един младеж на име Сид Уайт. Той е мъртъв — самоубийство. Госпожица Адамс и Сид Уайт са пазили отношенията си в тайна, но това е продължило много дълго. Сид Уайт е… беше осветител, готов да стане общ работник, само и само да бъде близо до Мелани. Въпреки това госпожица Адамс напоследък осъзна, че е крайно време да прекрати връзката им. Той започна да се превръща в емоционална спънка, бе неестествено ревнив и обзет от собственически чувства към нея. Тя се безпокоеше за душевното му равновесие. Сид настояваше да сключат брак, а тя не искаше, макар да го обичаше.

Тя е обичала момчето? Премятате ли ме?

— Съвсем не. Мелани Адамс наистина бе влюбена… но с болка разбра, че той не е подходящ за нея. Те наистина имаха старомодна любовна история, Брейди. Госпожица Адамс винаги е била много романтична, Боже, ами то си личи от избора на филмите й.

— Не съм гледал нито един.

— Тогава, за Бога, попитайте кинокритика във вестника ви, Брейди! И тъй, в петък следобед я посетих, за да обсъдим положението. Предложих й да остави всичко на мен, аз да се погрижа вместо нея, но тя не пожела и да чуе за чужда намеса, разяри се от предложението ми. Мелани е прекалено жалостива, старомодно романтична, настоя сама да се обясни със Сид… смяташе, че така е редно. Точно това каза, Брейди: „Така е редно…“ По дяволите, ако не беше толкова романтична, толкова старомодна! И тъй, Сид отишъл в дома й тази нощ. Очевидно са имали среща, иначе госпожица Роуз Грийнуей, нейна помощничка, фризьорка и приятелка, с която Мелани живее в една къща, никога не би го пуснала.

— И какво станало после? Откъде е имал пистолет?

— Един Бог знае. Малко ли хора носят пистолети в наши дни? Навярно след като е научил, че Мелани не само няма да се омъжи за него, а дори не желае да се срещат, съвсем е полудял. Стрелял е по нея, сигурно е решил, че е мъртва, и се е самоубил. Като в Майерлинг… Спомняте ли си Майерлинг? Не? Това е замък в Австрия, където престолонаследникът принц Рудолф убил Мария Вечера — жената, в която бил лудо влюбен, — а после се самоубил. Това се случило през деветнайсети век. Жена като Мелани Адамс е в състояние да вдъхнови подобна страст, Брейди, такава е нещастната й съдба… „Майерлинг в Монтана“… Сякаш историята се е повторила тази нощ.

— „Майерлинг в Калиспел“… Не, „Майерлинг в Монтана“ звучи по-добре.

— Съществуват различни исторически интерпретации на случилото се край Виена — продължи Зак. Рибата беше налапала въдицата. — Не се знае дали Мария Вечера се е съгласила на двойното самоубийство, но тази история се помни и до днес. Никой няма да забрави и твоята история. Тя ще ти създаде име! Но не се увличай. Мелани е бягала от Сид, когато се е опитал да я убие. Роуз Грийнуей се обади на продуцента Роджър Роуън веднага, щом открила телата. Ние двамата незабавно отидохме в къщата. Когато видях госпожица Адамс, разбрах, че се е опитвала да се защити. Едната й ръка лежеше върху лицето му — отблъсквала го е.

— Все пак настоявам да разбера защо е била по нощница, а той — чисто гол? Защо не са се разделили облечени?

— Господи, Брейди, нямаш ли сетива за любовта? — изсъска му Зак. — Създайте си ги колкото се може по-бързо, иначе цял живот ще пишете за бейзбола, сензационен или не. Защо, мислите? Ще ви кажа! Мелани Адамс навярно му е позволила да я люби за последен път, защото е изпитвала жал към него. Ето защо! Единствената й грешка е, че не го е преценила правилно, тъй като е добросърдечна, романтичка и старомодна. Фатална грешка! Сид не е можел да я има за себе си, затова е решил да лиши целия свят от нея. Типичен пример за престъпление от любов, егоистична, безумна любов. Господи! Вие тук за Мелани Адамс ли пишете или заради личния си успех! Тя е в операционната, жертва на любовна страст, Брейди, не забравяйте това! А сега се връщам в чакалнята.

— Ще ми позвъните ли в редакцията, щом научите как е? — жадно попита журналистът.

— О, не, изключено. Вече ви помогнах за статията, искате прекалено много. Не съм упълномощен да го правя, Брейди.

— Вижте, Невски, ако ми позвъните и ми кажете точно какво е състоянието й, какво са казали лекарите, аз ще ви прочета статията си по телефона, преди да я предам. Обещавам. Искам сензацията за себе си.

— Почтено предложение. Ако наистина е така, ще ви държа в течение. Ще се свързвам с вас, щом се появи нещо ново. Но само да споменете откъде идва информацията! Ето директния ми телефон в офиса, звънете по всяко време. Ако съм на снимки, секретарката ми ще ме уведоми да ви се обадя. Ако съм тук, в болницата, ще ви оставя съобщение. Дайте ми телефонния си номер вкъщи и във вестника. Таблоидната преса печата такива лъжи, че е истинска радост да имаш работа с човек като вас, който все още се придържа към истинските журналистически ценности, макар и да не сте романтичен.

— Как се пише Невски?

— Казах ви вече — ще ме наричате „информиран източник“ — подразни се Зак.

— Все пак трябва да знам как се пише. Вие с продуцента сте били първи на местопрестъплението.

 

 

Зак не би се държал толкова уверено, не би знаел какво да каже и какво да пропусне, ако не беше се наслушал на десетки скандални истории по време на снимки от оная хитра лисица Вито Орсини. Бащата на Джиджи бе продуцент, който работеше със страст и благоговееше към филмите си, за разлика от Роджър Роуън; беше вещ в контактите си с пресата благодарение на дългия си опит в преговорите с шефовете на студиата. Още откак Вито бе измъкнал Зак от Бродуей, за да режисира „Почтена игра“, филма, който за Орсини бе станал първият успех след продължителен засушлив период, филма, който бе превърнал Невски в най-прочутия режисьор в Холивуд, двамата поддържаха здравото си приятелство.

Зак осъзна, че бе направил само първата крачка, бе спомогнал да се оформи първото впечатление за произшествието. Дори ако по някакво чудо Мелани се съвземеше достатъчно и продължеше да се снима, продукцията щеше да се усложни от множество значителни и непредвидими обстоятелства. Вито бе изпадал в подобни и дори по-тежки ситуации през дългата си и неравна професионална кариера, но никога не бе правил компромиси, не се бе опитвал да стовари вината върху режисьорите. Роуън даваше всички признаци, че е склонен да стори точно обратното. Зак имаше нужда от съюзник тук, от някой, който да предусети всяка зараждаща се у Роуън и Акерман мисъл. Имаше нужда от Вито Орсини.

 

 

В чакалнята изтече още половин час в пълна тишина, докато най-после от близката операционна не излязоха двамата изтощени хирурзи.

— Ще се оправи — рече по-възрастният. — Преляхме й много кръв, беше рисковано, но ще издържи. Сега е в интензивното, при критичните случаи.

— Ами лицето й — изкрещя Роуън, — как е лицето й?

— Слава Богу, незасегнато — обади се вторият хирург. — Големият кръвоизлив е предизвикан от куршума, разкъсал артерията на китката. Няколко кости на ръката са счупени и има многобройни рани по рамото. Направихме всичко възможно, но се нуждае от специализираната помощ и евентуална рехабилитация на ортопед; най-добре е да го доведете още утре. Момичето е късметлия. Ако я бяхте докарали десет минути по-късно, по всяка вероятност щеше да почине от загуба на кръв. Рядко съм виждал човек в толкова дълбок шок.

— Кога — запита Роуън — ще може да се върне на работа?

— Работа! — По-младият хирург не повярва на ушите си.

— Тези хора са от киното, Джо, не се учудвай — с отвращение каза възрастният.

— Не зная. Зависи от възможни усложнения, които не съм в състояние да предвидя, от нейната физическа и емоционална устойчивост, от реакцията й на кръвопреливането, от множество фактори. Но докато не излезе от интензивното, не се решавам да ви дам отговор.

— Поне приблизително — настоя Роуън.

— Ако аз бях на нейно място… щях да си дам поне шест месеца за възстановяване. А след това бих си намерил друго занимание.

Щом лекарите си тръгнаха, Зак и Роуън хукнаха към телефонните будки във фоайето — Зак се обади на Брейди, а Роуън на агента си. Невски много скоро се върна при Роуз Грийнуей. След доста време продуцентът излезе от кабината.

— Роджър, искам да поговоря с теб насаме — тихо рече Зак. — Нека се поразходим из фоайето.

— Сега пък какво?

— Алън Хенрик, другия сценичен работник, когото Мелани чукаше. За него не бива да се разчува, разбираш ли ме?

— Ъхъ.

— Повикай Лу Кавона в офиса ни колкото се може по-бързо. Само той може да се оправи с Алън. Освен това Сид му е шурей, а той още не знае за смъртта му.

— Преди всичко ще се обадя на Акерман. Отговарям пред него.

— Роджър, ще имаш възможността да стовариш вината върху мен веднага, щом Акерман се събуди. Защо да го безпокоиш посред нощ? Едва ли ще ти бъде благодарен за това. Лу Кавона ни е необходим сега, докато нещата все още могат да си останат в семейството.

— Семейство! Историята ще се появи на първа страница във всички вестници по целия свят! По всички радиостанции, телевизионни предавания… въпрос е само на време. Един Бог знае какво ще напечата оня хлапак.

— Да се надяваме, че е почитател на Мелани Адамс.

 

 

Не е толкова трудно да се стигне в отдалечения Калиспел през февруари, но към края на следващия ден, след статията на Оливър Брейди, подета от телеграфните служби и моментално обиколила земното кълбо, местното летище бе претъпкано от частни самолети, като се започне с огромните реактивни машини на студиото и се стигне до по-малките чартърни. Управителят на „Глесиър парк интърнешънъл еърпорт“ разбра, че това е само началото на наплива, и нареди един снегорин да разчисти две огромни полета наблизо. В града всеки от двайсетината мотела и хотела бързаше да наеме персонал за почистване на стаите, затворени в края на туристическия сезон. Собствениците на ресторанти висяха на телефоните и крънкаха хранителни продукти от търговците на едро чак в Сан Франсиско, решени на небивали цени да се сдобият с тях по въздуха.

С първите най-големи самолети пристигна почти целият контингент на студиото, последван от управителите на застрахователната компания. „Май само Акерман е останал да защитава позициите в Холивуд“ — помисли си Зак. Без да се броят представителите на американските медии, самолетите докарваха журналисти от Япония, Франция, Германия, Великобритания — от всички страни, където се въртяха американски филми, където имената на Клинт Истууд, Пол Нюман и Мелани Адамс бяха известни.

Вито Орсини се беше спогодил с хората от застрахователната компания и пристигна един от първите. Зак го настани в апартамента си в „Аутло ин“.

— Знаеш ли какво щях да направя, ако имах къща в Калиспел? — Очите на Вито святкаха закачливо. — Щях да организирам наддаване между германците и японците за поне тримесечна рента, щях да си взема семейството и да си намеря евтина квартира във Флорида, докато трае тази дандания. Щях да осигуря на децата си пари за колеж и на всичко отгоре — прекрасен тен. Боже, дори един отоплен гараж ще струва цяло състояние още преди да са пристигнали „Енкуайърър“ и „Сън“.

— Радвам се, че ти е весело, Вито — болезнено се усмихна Зак.

— Радвам се, че този филм не е мой — изрепчи се Вито.

— От нравствена гледна точка е твой — настоя Зак. — Снимам го аз и след като ти си дошъл да ми окажеш поддръжка, значи е и твой.

— Благодаря ти за щедростта, момчето ми. И тъй?

— Лу Кавона излезе сладур. Каза, че три поколения в неговото семейство се гордеят, задето са оцелели сред урагани, земетресения, епидемии, пясъчни бури, змии, разярени слонове и тайфуни, да не говорим за щуравите режисьори, продуценти и актьори. Виждали са всичко това, справяли са се и не им е мигнало окото. Сид Уайт бил брат на жена му, т.е. не бил потомствен сценичен работник. Лу обвинява себе си, задето му е дал тая работа. Ужасно му било жал за жена му и семейството й, но вече нямало да й прави никакви услуги. Разбира не по-зле от Акерман в каква неприятност сме се забъркали.

— Ами другото момче?

— Лу се погрижи за Алън Хенрик. Не го питах как, не искам и да знам, но във всеки случай Алън замина за Лос Анджелис и ще работи в друга продукция. Хенрик е женен човек и иска да си остане такъв, така че ще си държи устата затворена. Лу твърди, че останалите общи работници ще мълчат пред журналистите под страх от смъртно наказание и под заплахата за изключване от Международния съюз на сценичните работници.

— Ами другите хора от екипа? Мамка му, почне ли пресата да се рови, достатъчна е една наблюдателна стюардеса и веднага ще плъзнат слухове.

— Зная, Вито. Но ще бъдат само слухове, а не историята, която всички са научили и приели. Не можем да разчитаме на повече.

— Добра работа си свършил, момчето ми. „Майерлинг в Монтана“! Срамота!

— Комбинация от режисьорския ми опит в колежа и от твоите страхотии.

— Разказвал ли съм ти за онова мексиканско добиче, когато снимах моя „Бавната лодка“ през 1975, преди около девет години? Не? Беше ужасна каша, но Маги Макгрегър ми показа как да се измъкна. Нещо повече, убиецът все още работи и от време на време получава по някой „Оскар“. Маги участва ли в тоя цирк тука?

— Че къде без нея?

— Не съм я виждал от предварителната закрита прожекция на „Военнополева болница“. — Вито си спомни как Маги Макгрегър, най-влиятелната телевизионна журналистка в страната, преди няколко години се бе измъкнала от леглото му без дори едно „довиждане“ веднага, щом бе научила за размерите на прословутия му неуспех — филма, придал на понятието „провал“ нечувани мащаби. Оттогава бе заснел три успешни филма, но Маги така и не се върна в живота му.

— Имаш ли някакво влияние над нея? — попита Зак с надежда.

— Може би да, може би не. Зависи дали тя има съвест. Ако си чукал някоя жена чак до сливиците, а тя те зарязва и изчезва безследно само задето си направил отвратителен филм — какво ще рече това: смята, че те е ощетила или че ти си я ощетил?

— Бих казал, че зависи какво оправдание е намерила за себе си. — Зак се опита да скрие изненадата си от разкритието на Вито, тъй като по времето на „Военнополева болница“ той все още бе женен за Били Айкхорн Орсини Елиот.

— А местната полиция?

— Засега лекарите не ги допускат при Мелани. Но тя е понесла кръвопреливането много добре и ще я преместят от интензивното в самостоятелна стая. В такъв случай не ще можем да им попречим.

— Първо я подготви. Още тази вечер.

— Да не мислиш, че не съм се сетил? — въздъхна Зак. — Не мога да реша какво да я помоля да разкаже.

— Да се придържа само към едно. Прочети й основното от статията на Брейди, а след това й обясни, че от нея се иска единствено да твърди, че не си спомня нищо. Nada. Целият онзи ден й е като бяло петно. Шок. „Нищо не помня.“ Или: „Какво правя тук?“ — класика, обожавам такива сценки. Това е то. Най-безопасната позиция. А сега ще ме оставиш ли насаме със сценария? Трябва да го прочета още веднъж.

— Вито, дори ако по някакво чудо Мелани се изправи на крака след десет дни, ръката й ще е гипсирана и прихваната с бинт за рамото. След десет дни Истууд и Нюман са ангажирани другаде и ако дотогава тя не заснеме сцената с Нюман за предложението за женитба и кавгата с Истууд, губим и двамата актьори. Двете главни емоционални сцени! Хората от студиото гледат суровия материал и ще го харесат, гарантирам ти. Това още повече ще влоши нещата.

Вито поклати глава със смесица от нежност и превъзходство.

— Виж какво, махни се оттук. Пречиш ми да мисля. Добре де, добре, задай ми въпроса, който наистина те интересува.

— По дяволите, Вито. — Зак го погледна с мълчалива молба.

— Джиджи е добре, момчето ми. Кариерата й напредва стремително, спечелила е нов клиент, само две глоби за нарушаване правилата за движение през последния месец.

— Вито…

— Да, има един. Какво друго си очаквал, сантиментално магаре такова?

— Какъв е той?

— Някакъв колега, друго не знам. Откак вие двамата скъсахте, Джиджи не намира време да разговаряме на лични теми. Подозирам, че не иска да ми каже, защото знае какви приятели сме с теб. — Вито вдигна рамене. — Подочух, че се оправяш с жените по-зле и от мен. Е, добре дошъл в нашия кръжок.

 

 

„Дали Мелани въобще е схванала какво й говорих вчера?“ — чудеше се Зак, докато влизаше в болничната стая след началника на местната полиция и лекуващия лекар. Не бе издала дори звук, докато той й четеше извадки от статията и я наставляваше какво да каже. Просто лежеше със затворени очи, с безизразно и безкръвно лице. Бе усетила присъствието му, бе прошепнала името му, след като той най-сетне се сдоби с правото да остане три минути насаме с нея, и му бе кимнала лекичко за довиждане. Но думичка не продума и изглеждаше бледа като смъртник. Дали бе запомнила колко е важно да не говори с началника?

Зак се облегна прав на стената, а главният хирург и полицаят седнаха от двете й страни.

— Само няколко минути — предупреди лекарят — и ако ми се стори, че се изморява, ще се наложи да ви прекъсна.

— Добре. Госпожице Адамс, съжалявам, но имам няколко въпроса към вас. — Гласът на полицая прозвуча дрезгаво. Включи магнетофона си. Мелани обърна към него прекрасните си очи, стресната и изненадана. Началникът отвори уста, но не успя да издаде звук. Събра сили и започна: — Госпожице Адамс, в нощта на нещастието Сид Уайт каза ли нещо, преди да извади пистолета си?

— Сид… как е той? Къде е? — умолително запита Мелани. Зак се вцепени. Косата му се изправи от ужас. Тя не помнеше нищо от вчерашните му наставления.

— Добре е, той… — Полицаят млъкна. Не искаше да й съобщава за самоубийството му.

— Посегнал е на живота си, госпожице Адамс — предпазливо се намеси лекарят.

— Не! Не! О, Господи… горкичкият, миличкият Сид… толкова се боях за него — прошепна Мелани съкрушена, — той бе толкова импулсивен, изтерзан, не бе достатъчно силен за този свят… не като… другия.

— „Другия?“

Зак затвори очи и едва не припадна, както стоеше.

— Като другите, другите… в киното, господин офицер. Имаше нежна, красива душа и аз го обичах.

— Госпожице Адамс, той е стрелял във вас! — настоя полицаят.

— Не е знаел… какво прави — промълви Мелани. — Не е искал да ме нарани. Навярно е обезумял. А сега… Сид… го няма. Това доказва… колко ме е обичал… Все му повтарях, че няма причини да ревнува… но той не ми вярваше… О, Сид, ако беше ми повярвал…

— Казахте ли му, че се разделяте? Това ли е бил мотивът? — запита полицаят.

— Навярно. Какво друго? Трябваше да послушам Зак… Той искаше да се отърва от Сид… Излязох глупачка… Толкова го обичах, че слушах само сърцето си. — Очите й се наляха със сълзи.

— Господин началник, за Бога, оставете я на спокойствие — ядосано се намеси лекарят.

Полицаят стана и напусна стаята, като хвърли дълъг поглед на най-голямата красавица, която бе виждал в живота си. Лекарят премери пулса на актрисата и се наведе да преслуша сърцето й със стетоскопа си — време, напълно достатъчно за Мелани да вдигне поглед към Зак и да му смигне.

 

 

— Тя го преметна! Вито, тя щеше да продължава с часове, ако лекарят не я беше спрял!

— Видя ли защо обичам актрисите, Зак?

— Едва не умрях. И тя разбра. Направи го нарочно!

— Няма как да не ги обичаш. Ще завършиш филма, момчето ми. Щом Мелани днес се е правила на Дузе, ще изиграе и сцените си с Истууд и Нюман, преди да са изтекли десетте дни. Погледни тук, на осемдесет и осма страница, отбелязал съм я. Тук тя пада от кон — ще използваме дубльорка, естествено — и пострадва. Предложението за женитба и кавгата ще се състоят в болницата, тя ще лежи на легло: прическа, грим, нощница, гипс и бинт. А щом се изправи на крака — предричам, че ще стане много по-скоро, отколкото смятат всички, — ще я заснемеш до коня. Оттам нататък си с развързани ръце: до края на филма Мелани ще играе така — с гипс, бинт или каквото там е необходимо. Единственият ти проблем са новите костюми.

— Но, Вито!…

— Какво „но“?

— Мелани е учителка по пиано! В книгата това е важно.

— Нали вече си заснел как дава уроци? Е, добре, отсега нататък ще започне да дава уроци по пеене — нали може да пее? Ако не умее, ще я дублираш. Не мисли толкова буквално. Хората не четат книгите, за да ги сравняват сцена по сцена със съдържанието на филма. Деветдесет и девет процента от „Отнесени от вихъра“ въобще не са влезли във филма. Горе главата, Зак, няма свещени книги. Между другото, къде ти е сценаристът? Още утре да пристига. Може да спи на пода.

— Вито, за Бога, как ще снимаме в болнична стая? Мелани е настанена в най-голямата, но камерата, екипът, прожекторите, кабелите… изключено.

— Колко ще струва, ако наемем операционната за няколко дни? Ще си направиш снимачната площадка там, ще работиш нощем.

— Казвал ли съм ти, че те обичам?

— Горе-долу. Хайде, Зак, аз черпя.

Барът на „Аутло ин“ бе толкова претъпкан, че Зак и Вито не намериха свободна маса.

— Дръж сепарето — викна Зак, тъй като групичка развеселени костюмиери се канеха да стават. Разминаха се в теснотията с несравнимата вещина на нюйоркчани, използвали ежедневно метрото.

— Какво ще пиеш? — попита Вито.

— Негрони, миличък, какво друго? — звънна прочутият глас на Маги Макгрегър иззад гърба им. — За пръв път го пих с теб, котенце, помниш ли? В Рим през 1974 година. Никога няма да забравя. — Тя се наведе и целуна Вито по устните. — Страшно ще се разстроя, ако в Монтана нямат кампари. Всъщност какво, по дяволите, правиш тук?

— Изчислих, че няма как да не цъфнеш, та лагерувам и те чакам — засмя се продуцентът. За свое собствено учудване й се зарадва, а щом тя бе поискала да си спомни първата им среща, когато, съвсем неизвестна още журналистка, бе взела интервю от него, последвано от двуседмично любене и дълбоко взаимно разбирателство, значи временната й неприязън към особата му бе изчезнала.

— Както обикновено, приличаш на кръстоска между младия Джон Хюстън и младия Виторио де Сика — огледа го Маги и забеляза, че няколкото изминали години или студеният тукашен климат са се отразили зле на вида му. — Кой е този джентълмен? — посочи тя Зак.

— Маги, позволи ми да ти представя Закъри Невски, режисьора на „Хрониката“.

— Много харесах „Почтена игра“, Зак. — Тя насочи към него кръглите си, тъмни, преценяващи очи, принудили половината от знаменитостите в шоубизнеса да признаят неща, които никога не са възнамерявали да разкриват пред най-гледания телевизионен форум — нейната програма с интервюта. На тридесет и три тя бе в разцвета си и божествено съблазнителна.

— Благодаря, Маги — с уважение произнесе Зак.

— Какво точно прави Вито тук? — запита журналистката.

— А, Вито… ами…

— Дойдох да убедя Зак да режисира новия ми филм, Маги, а като започна пушкането, реших да се помотая и да погледам.

— Какъв нов филм? — властно се поинтересува тя.

— Това е пълна тайна, прекалено е рано да я разгласявам дори пред теб, любима, но Зак ми обеща, нали, Зак?

— Да, разбира се — потвърди режисьорът с пълното съзнание, че в същия момент се е ангажирал с неизвестно какъв филм, все едно че е подписал меморандум. Ето защо Вито толкова лесно бе склонил да скочи в самолета и да долети тук. Е, дължеше на Вито много повече от това.

— Значи пак ще работите заедно. Прекрасно — дръжте ме в течение.

— Вижте, време ми е да си тръгвам — внезапно се изправи Зак.

— Симпатичен е — рече Маги, — наистина е симпатичен.

— Ангажиран е, Маги.

— Как ангажиран?

— С дъщеря ми. Той е от семейството.

— Е… в такъв случай… — Внезапно пламналият интерес на журналистката моментално угасна.

— Тук е толкова шумно, че едва те чувам — оплака се Вито. — Защо не си вземем питиетата и не отидем на тихо, в твоята стая например? Имаме да наваксваме. Аз съм в апартамента на Зак, иначе щях да те поканя при себе си.

— Ела при мен. Ще си изритаме обувките, ще си поръчаме обяд в стаята и просто ще си починем. Тук вече нищо интересно няма да се случи.

— И ти ли си отседнала в този хотел?

— Естествено, Вито — удиви се Маги. — Настаниха ме в президентския апартамент. Телевизията знае как да се грижи за своето момиче.

 

 

Доста преди да им сервират обяда, Вито вече бе накарал Маги да си мисли, че идеята за едночасово извънредно предаване за „Калиспелска хроника“ е нейна.

— Странно, очарован съм не от самия филм, а от човешките отношения — рече той, докато лежаха прегърнати, отложили яденето за после.

— От опита за убийство и самоубийство ли? О, Вито, всички пишат само за това и на хората ще им писне след десет дни. Аз, кажи-речи, не исках да идвам, но програмният директор настоя.

— Всъщност интересува ме какво ще стане после. Ето една актриса, която се радва на най-бързото и най-лесно превръщане във филмова звезда. Досега не й се е случвало нищо лошо. Разбира се, тя притежава огромен талант, разбира се, че е изключителна, но и двамата знаем — дадено й е по рождение. Има нещо нечестно в това. Животът й е бил очарователен. Нито аз, нито ти, нито повечето хора са получили подобно нещо.

— Слушам.

— Интересува ме как ще й се отрази тази травма. Не би могла да продължи, сякаш нищо не се е случило. Никога няма да го преодолее, никога. Неизбежно ще осъзнае колко близо е била до смъртта или поне до провала на кариерата си. Как ли я е променило преживяното? Едва ли някой ще се заеме с този разказ.

— Дрън-дрън. Мелани, както повечето хора, ще наеме денонощни телохранители, ще си завъди няколко немски овчарки и ако има поне малко мозък, в което се съмнявам, ще внимава кого пуска нощем в спалнята си. Може би ще се подложи на терапия като повечето звезди, но това вече не е никакъв разказ.

— Маги, ти ме изненадваш. — Вито се уви с чаршафа и вдигна слушалката да поръча обяд. Познаваше я толкова добре, че нямаше защо да я пита какво ще яде. — Казаха, след половин час. Искаш ли орехи?

— Ъхъ. С какво те изненадвам?

— Защото получаваш наготово един разказ, който никой друг няма, а просто си лежиш тук, изглеждаш по-секси от всякога и говориш очевидни неща.

— Хайде де! — Гордостта й бе уязвена.

— Точно така. Възприемаш гледната точка на обикновената домакиня. „Значи някакъв ревнив любовник едва не застрелял Мелани Адамс.“ Прозявка. „Де аз да имах такъв късмет, я виж, по-богата и по-ослепителна от всякога.“ Прозявка.

— Хм.

— Това пък какво означава?

— Когато произнасям „хм“ вместо „глупости“, значи, че може би си прав. Сега ми кажи защо си прав — прекалено съм изтощена да го изчисля сама. Не си станал по-скучен с възрастта. На колко си сега, Вито, на деветнайсет?

— На четиридесет и осем. Ти ме вдъхновяваш, Маги.

— Все още има надежда за човечеството. И тъй?

— Това е безсмъртният въпрос за синдрома „преди и после“. Всички знаем или поне си мислим, че знаем каква бе Мелани преди. Никога не ще разберем каква ще стане после. Каквото ни каже рекламата, това… освен ако Ти не проникнеш в нея. Никога не ще научим как се е почувствала, осъзнавайки, че не е личността, за която се е мислила — една от най-прочутите и пазени жени в света, а всъщност някакво нищожество, умоляващо да го оставят живо. Ще си възвърне ли предишната сила? Ще успеят ли всички телохранители на земята да я предпазят от усещането за уязвимост? Само ти умееш да задаваш такива въпроси, Маги.

— Слушам те, но все още не прещраквам.

— Дали на Мелани й е останал кураж? Не куража на актриса, а на човешко същество. Ето какво искам да изясня. Но не можеш да питаш за това, можеш само да го покажеш.

— Как?

— Зак измисли по какъв начин да заснеме Мелани в най-големите, най-дългите, най-емоционалните сцени с Пол Нюман и Клинт Истууд в болничното легло. Естествено само ако тя пожелае и ако лекарите разрешат. Подобни сцени са изтощителни и в най-спокойни обстоятелства, изпълнявани от актриса с блестящо здраве. Е, никой не очаква от Мелани подобни усилия. Никой няма да я обвини, ако използва цялата си енергия, за да се възстанови след раняването. Никой няма да я смята отговорна, ако филмът пропадне. Тя е наясно с това. Но дали ще поиска да опита?

— Не зная — замислено рече Маги. — На нейно място може би щях да опитам, а може би не. Но аз не съм Мелани Адамс. Прав си, Вито, наистина е интересно.

— Ще бъде трудно — продължи Вито, сякаш не я бе чул. — Зак ще превърне операционната в снимачна площадка. Ако Мелани прояви храброст и воля, тя собственоръчно ще спаси филма. Ако не издържи на напрежението — склонен съм да го предположа, като се има предвид, че току-що е излязла от интензивното, — ще е също толкова интересно. Недотам героично, но по-човешко. Във всеки случай не ми разправяй, че не искаш да заснемеш цялата тази задкулисна история за телевизията.

— Какво те кара да мислиш, че ще пуснат мен и екипа ми, след като бездруго е толкова трудно?

— Защото Зак е режисьорът и зависи от него.

— Защо му трябват излишни усложнения, телевизионен екип, който да ходи по петите на всички, да осветява всичко движещо се с прожекторите си, да задава изнервящи въпроси и да им се пречка в краката?

— Защото бъдещият му тъст любезно ще го помоли за това.

— Глупости! Ти какво ще спечелиш, любими?

— Той ще получи номинацията на Академията за най-добър режисьор, а кой знае — може би и „Оскар“, което ще е от полза за моя бъдещ филм. Освен това, както вече ти казах, Зак е член на семейството. — Вито си даде сметка, че ако го повтореше още веднъж, щеше сам да си повярва.

— Виждаш ли, Вито, не можеш дълго да ме баламосваш — загука доволна Маги. — Знаех си аз, че искаш нещо за себе си. Но идеята ти е страхотна, любими, и ако уредиш всичко, ще го направя и ще осигуря един час най-гледано телевизионно време.

— Ще се върнем на въпроса след обяда — обеща Вито. — Ако въобще ни го донесат.

„И какъв точно ще бъде следващият ми филм?“ — зачуди се той. Току-що бе спечелил на Зак и на „Хрониката“ нова безценна реклама, беше си осигурил режисьор, евентуален бъдещ носител на „Оскар“, а нямаше нито книга, нито някакъв сценарий предвид. Все нещо щеше да привлече вниманието му. Защо да си хаби силите в размисли за работа, след като Маги лежи ей там и сладко мърка?

От румсървиса бяха отговорили, че ще чакат обяда половин час, че и повече — значи разполагаха, кажи-речи, с час. Откак заради „Военнополева болница“ връзката им бе приключила, Маги бе научила някои очарователни движения. Дали от чистия въздух, дали поради президентските покои, или чисто и просто заради нея му щръкваше толкова?

 

 

Тълпата журналисти, както Маги бе предсказала, се разотиде след около седмица бясно ровене за подробности, безкрайни неофициални интервюта с членовете на екипа, множество официални интервюта с търпеливата Роуз Грийнуей, с ужасно нетърпеливия Роджър Роуън, с настръхналата Норма Роуън и с абсолютно всички лекари и сестри в калиспелската болница. Слуховете за Алън Хенрик бяха изплували на повърхността и се задържаха там няколко дни, след което отново потънаха на дъното по липса на сериозни доказателства. При Мелани Адамс не пускаха никого, някой бе успял само да я снима през прозореца; Нюман и Истууд отказаха да направят изявления, а Зак Невски бе прекалено зает, за да разговаря, с който и да било представител на пресата.

Маги Макгрегър бе не по-малко заета от режисьора, но нейният верен екип притежаваше способността да става невидим. С кожената си шапка, нахлупена почти до яката на коженото й палто, с топлите си, непромокаеми ботушки и слънчевите си очила тя търчеше по своите поръчения незабележима за колегите си от медиите, които приемаха нейното проточило се присъствие като един вид доказателство за значимостта на произшествието, върху което работеха те самите.

Цялото телевизионно оборудване бе пренесено в болницата през нощта.

Зак изчакваше до последния момент и смяташе да снима в петък и събота преди самото отпътуване на Нюман и Истууд, за да не принуждава Мелани да работи, докато това не се окажеше абсолютно наложително. Покрай заетостта си успя да научи, че Уелс Коуп е пристигнал в Калиспел и е отседнал в някаква къща, която по чудо бе успял да наеме. По молба на Мелани всеки ден го пускали при нея за няколко минути. Коуп се държеше настрана от Невски, дори не се отбиваше за едно питие в бара на „Аутло ин“, но доста хора от екипа го бяха мярнали тук-там.

— Какво ли е намислил? — запита Зак.

— Едва ли пази инвестициите си, тъй като Мелани вече не му дължи абсолютно нищо. Май е по-сантиментален, отколкото предполагах. Може би просто е навестил старата си приятелка заради някогашната им дружба? Ей, ами ако е влюбен в нея? Идвало ли ти е на ум?

— Не ме занасяй, Вито.

— Озадачен съм не по-малко от теб. Докато стои настрана, няма в какво да го обвиним. Казваш, че Мелани не изглеждала разстроена от присъствието му, нали?

— Ъхъ. Все едно че го нямало: носел й цветя, питал я как е, говорел за времето и си тръгвал.

— Ама че зловещо — рече Вито след продължителен размисъл.

— Дръж се сериозно.

— Говоря сериозно, момчето ми. Предполагам, че е научил за нашия замисъл.

— О, естествено, тя не го пази в тайна. Смятал го за страхотен, вярвал в мен, казвал, че и той на мое място щял да постъпи по същия начин.

— Това звучи още по-зловещо.

 

 

В деня след победоносното завършване на снимките, блестящо режисирани от Зак Невски, Мелани даде на Маги дългото интервю насаме, за което журналистката се бе подготвяла.

— Е? — попита Вито. Маги току-що бе излязла от болничната стая, а екипът й бе заличил всички следи от присъствието си.

— Зрителите ще реват в един глас. Дори аз се разплаках. — Маги възмутено си издуха носа. — Каква смелост! Ти излезе прав, Вито. Боже, добре, че те послушах! И бъди спокоен, направих страхотен материал с нея и с Невски. — Тя го засипа с похвали.

— Остани при мен, момичето ми.

— Понякога… едва не… ми се приисква. Но вече е твърде късно, нали, Вито?

— Боя се, че да, мила моя. Но пък помисли колко пъти още ще се срещнем. И в какви ли не странни места.

— Невски, ще ми отделите ли малко време? — попита Уелс Коуп. Срещнаха се пред вратата на Мелани.

— Сега вече да — раздразнено отговори Зак. — Хареса ли ви престоят в Калиспел, Коуп?

— Повече, отколкото можете да си представите. Но трябва да си уредя сметките с вас.

— Сега ли?

— Да. Още щом сте разбрали за сценичните работници, е трябвало незабавно да се отървете и от двамата. Незабавно! Проявили сте престъпна глупост, Невски.

— Господи! Когато колата се обърне, пътища много, Коуп. Какво нахалство от ваша страна.

— Правил съм го при снимането на четири филма и очаквах от вас повече разум, Невски.

— Вие… искате да кажете, че тя има навика да…

— О, Боже, нима сте й повярвали, че се случва за пръв път? — Уелс погледна Зак в лицето. — Всемогъщи Боже, така е, хванали сте се на въдицата. В наши дни поверяват снимането на филми на наивни младенци. Тя просто се измъква с обяснението за ревност, Невски.

— Мелани каза…

— Казала е, че иска да бъде свободна, нали? Да не е ничия собственост. Все такива ги говори. Че уж нямала нужда да я обичат и да се нуждаят от нея — това е нейният начин да покаже, че е най-голямата егоистка на света. Мелани има нужда от любов… а после й се приисква да убие тази любов, да я стъпче в прахта, да наблюдава предсмъртните й гърчове, да слуша последните викове. А след това й се дощява да повтори всичко отначало. Отново и отново. Много опасен начин да си доставяш удоволствие. Често съм й го казвал, но Мелани не иска да престане, а аз не мога да я принудя. Затова се отървавам от сценичните работници. Слава Богу, винаги избира тях, а не някой от актьорите. Досега сигурно съм купил вили поне на половината членове на синдиката.

— Уелс! — чу се гласът на Мелани от стаята. — Ела и доведи Зак.

Тя седеше в леглото, все още гримирана след интервюто с Маги.

— Каза ли новината на Зак, Уелс?

— Не още. Тъкмо се канех.

— Като свършим тук, ще снимам филм с Уелс. Той единствен на този свят разбира какво абсолютно чудовище съм аз, а само аз зная какъв извратен звяр е той. Прощаваме си един на друг и можем да работим заедно. Мислих много върху това, докато се възстановявах… О, Зак, не ме гледай така, сякаш съм хипнотизирана.

— Той ме смята за Свенгали[1], мила.

— Имам нужда от него и той от мен. Но, разбира се, правилата ще се променят. Уелс ще ме оставя да избирам сценариите, да решавам кога да работя и кога да си почивам и никога няма да ми нарежда какво да си обличам за връчването на „Оскарите“.

— Звучи ми като приказка — въздъхна недоверчиво Зак.

— Дължа всичко това на теб. Така казах и на Маги пред камерата. Знаех, че Уелс ще полудее от ревност. Преструва се, че не му пука, но добре го познавам.

Зак погледна Коуп и зърна бързо потисната болка в очите му. „Почти го съжалявам — помисли Невски. — Но само почти.“

— Вие двамата заслужавате поздравления. Надявам се да живеете заедно дълго и щастливо.

— Благодаря ти, Зак, скъпи. Ти си божествен. Жалко, дето излязох от употреба… Имах такива прекрасни планове за теб.

— „Само сценични работници“, а, Уелс? — запита Зак. — Защо си толкова сигурен?

Бележки

[1] Свенгали — персонаж от романа „Трилби“ на Ж. дю Морие, олицетворение на зъл хипнотизатор. — Б.пр.