Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lovers, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканирал
Internet (2015)
Корекция
analda (2016)

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/881

 

 

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/882

История

  1. — Добавяне

17.

Щом „Гълфстрийм“ достигна нормална летателна височина по обратния си маршрут към Калифорния, Джиджи се облегна назад в седалката и затвори очи, а мислите й се върнаха към проекта „Изумрудът на Уинтроп“, който се бе научила да разчита и разбира през последната седмица под вещото ръководство на Ренцо Монтегардини. Всички се бяха съгласили, че за да знае върху какво точно да наблегне в текста на рекламата, трябва да е подробно запозната с целия проект на кораба.

— На най-ниската палуба, наречена „Козирог“, пасажерите ще се хранят — обясняваше й Монтегардини. — Преди, когато корабът е бил товарен, тя е била горната палуба. Сега там са каютите на офицерите, кухнята и ресторантът и пътниците ще имат чувството, че се хранят в непосредствена близост до океана. Освен това, понеже е ниска и разположена в центъра, има преимущество на максимална стабилност.

— Как хората решават къде ще седнат за вечеря? — попита Джиджи.

— Правят заявките си през деня в зависимост от настроението. Метрдотелът ще задоволи всяка молба, от маса за двама до маса за дванайсет, а резервациите за вечеря ще се приемат по всяко време от седем и половина до девет и половина, за да може ресторантът да затвори в единайсет и половина.

— Има ли маса на капитана? — попита Джиджи.

— Може ли без такава? Ако няма, къде би се хранил капитанът? Всяка вечер той ще кани различни хора, за разлика от старата традиция, когато на капитанската маса са сядали едни и същи хора всяка вечер. А сега погледни тук, Грациела Джована, на следващата палуба, „Джемини“, сме разположили апартаменти, които ще отличават кораба от всички останали. От всяка страна на централния коридор има по четиринайсет апартамента, всеки по 560 квадратни фута. С тези на петте нови палуби общо стават 84 плюс апартамента на собственика. Когато е пълен, „Изумрудът на Уинтроп“ ще побира максимум — забележи добре, — максимум едва сто и седемдесет пасажери, плюс още сто и четирийсет души персонал. Обикновено кораб с такива размери побира два пъти повече пътници, но с по-малко апартаменти.

Това момиче го разсейваше, призна си Ренцо Монтегардини с киселата констатация на мъж, трийсет години по-възрастен от Джиджи, изискан мъж, мъж, на когото жените са предлагали много възможности, голяма част от които са били приети с взаимно удоволствие. Тя му пречеше да се съсредоточи, навеждаше се над проектите с такова покорно желание да получи обяснения, с пламнали от възбуда прекрасни очи под черните кадифени ветрила на клепачите.

— Всеки апартамент — продължи той примирено, мислейки си за Бен Уинтроп — има две стаи една до друга. Влиза се през къс коридор, от двете страни, на който има по една облицована в бледорозов мрамор баня и стая гардероб със сейф за скъпоценностите. За облицовката на стените съм използвал комбинация от бледо дърво и брокат в пастелни цветове, като съм помислил и за шумоизолацията. Използвам и много вградени огледала от пода до тавана, за да увеличават пространството ида отразяват морето.

— Ами люковете? — попита Джиджи.

Скъпа колежке — шокиран започна архитектът, — в каютите на персонала да, много люкове, но в апартаментите съм проектирал прозорци от пода до тавана, които с натискане на копче ще се покриват с щори през нощта, за да могат пасажерите да си отспиват, без да ги дразни слънцето. Люкове!

— Откъде да знам — каза меко Джиджи. — А как изглежда останалата част от апартамента?

— Ето тук, на пет фута от фоайето, се вижда стената, която отделя стаите. В спалнята има голямо легло, което при нужда се разделя на две единични, вградени нощни шкафчета и дълга тоалетка срещу леглото. Другата стая е многофункционална, с телевизор и видео, вградено барче, писалище и кръгла маса, която може да се използва за закуска или разни игри. Всеки предмет, всяка отделна мебел бе подбрана от проектантския колектив с едничката цел да създава чувство за празничност.

— Тази разделителна стена тук ли спира? — Джиджи, слагайки пръст на проекта.

— Да, тя отделя само спалнята. Когато двете стаи се сливат в една, цялото пространство се превръща в просторна, удобно мебелирана дневна, с изглед към морето, с достатъчно място за коктейл за трийсетина човека — но и с уют, подходящ за двама.

„Устата й — мислеше архитектът в този удобен апартамент — ще е опасно мека и копнеещо жадна, когато отметне глава за целувка; гърдите й са разположени високо, закръглени и раздалечени, подобно на онези в старинните гравюри, които ме измъчваха като момче.“ Той въздъхна и си спомни възрастта й. И своята.

— Какво ще има на палубата, Ренцо? — нетърпеливо се заинтересува Джиджи.

— Бутици и туристическия офис, Грациела Джована. Горе ще намериш всички необходими помещения за един пътнически кораб, балната зала, големи и малки барове, казиното, библиотеката, фитнес залата, козметичния салон, гимнастическия, специален бар, наречен „При Рик“, и, разбира се, голям басейн, шезлонги и много пространство за сериозните спортисти.

— Ами какво ще стане, ако обиколя двайсет пъти откритата палуба и огладнея?

— Откритата палуба, която сме нарекли „Зодиак“, има открит скай-бар с пресни сокове за запалените по здравословното хранене. Тук, на носа на „Зодиак“, в салона „Екватор“, високо над капитанския мостик, сервираме закуски двайсет и четири часа на ден с традиционен чай следобед. Ако все още си гладна, има обслужване по стаите цял ден и цяла нощ. Изглежда, имате отличен апетит, пикола синьорина.

— Била съм готвач — обясни Джиджи. — Обожавам да мисля за храна.

— Очарователен талант — каза той. — Къде е удоволствието без апетит.

— Ренцо, а тук — каза Джиджи, сочейки с пръст, — тези две големи, празни пространства на кърмата на „Зодиак“ да не са основите на комини?

— Точно така. Нямат друга функция, освен декоративна. А отвореното пространство зад тях, точно на кърмата, е друга открита палуба.

— Ами ако на кораба има два големи хеликоптера? Можете ли да използвате тези основи като хангари? Могат ли хеликоптерите да се приземяват на откритата палуба?

— Би могло, разбира се, но не сме планирали два хеликоптера. Защо?

— Просто си мислех… да кажем, че през деня сте на док в Лондон — ако група жени поискат да посетят модно ревю в Париж, вместо да разглеждат забележителностите на Лондон, спокойно биха могли да го сторят с хеликоптер и да се върнат на кораба за вечеря, нали така? Или ако сте на док в Пирея, вместо да дишат мъглата на Акропола, с тях може да направят екскурзия до един-два гръцки острова — има хиляди начини да се използват.

— Обсъждали ли сте хеликоптерите с Бен?

— Не, но ще го сторя, щом смятате, че ще има място за тях.

„Бих намерил място дори за четири хеликоптера, ако ти намериш място за мен — помисли Монтегардини — с твоя разтапящ ме, поглъщаш, зашеметяващ чар, ако ме приютиш, докато се почувствам омаломощен като победител на бойното поле.“ Той прехапа устна и отново си помисли за Бен Уинтроп. Човекът притежаваше всичко, всичко.

— Ренцо? Ренцо! Не мислиш ли, че би могъл да поспестиш малко пространство от балната зала — прекалено голяма е — и да направиш склад за костюмите и пробна?

— С каква цел, мой скъпи начинаещ архитекте?

— За балове с маски. Мисля, че трябва да има бал с маски за всяко пътуване, бал с изненади, с различни костюми всеки път. Ще се закупуват предварително, ще се складират и ще се пробват от пътуващите с консултацията на опитни професионалисти. Не виждам къде другаде може да се направи това.

— И къде ще спят тези професионалисти?

— Може би… със служителите? — предложи Джиджи с мъркащ, предразполагащ тон, който за негово отчаяние му припомни котките на жена му.

— Ще опитам, Грациела Джована, на този етап няма нищо невъзможно.

— О, Ренцо, ти си ангел! Щом няма невъзможни неща, би ли могъл да направиш главната трапезария съвсем мъничко по-малка и да отделиш една стая за частни приеми, където хората да дават специални вечери: да речем, една китайска вечеря, една италианска, една индийска? Могат да я резервират още преди круиза и да си организират там честването на рождени дни и годишнини — не ти ли звучи добре?

— Ще видя, мила моя Джиджиета, ще се опитам да направя нещо — въздъхна той.

 

 

Джиджи дотолкова бе очарована от изучаването на проектите, че до края на седмицата вече ги имаше в умален мащаб и ги сложи в специална чанта заедно със Sizione Maestra, рисунката на „Изумрудът на Уинтроп“ и комплект фотоси от интериора на апартаментите. Този пакет с ентусиазираното одобрение на Бен щеше да се използва като специално рекламно допълнение, отделно подвързано и вмъкнато в „Таун енд кънтри“, „Аркитекчъръл дайджест“ и „Вок“. С помощта на подбрани пощенски кодове беше възможно изпращането му по местата, където живееха повечето от бъдещите американски пасажери на „Изумрудът“. На последната страница от това допълнение имаше само един ред текст — обява, че първият круиз на „Изумрудът на Уинтроп“ е разпродаден.

— Май не те притеснява, че броиш пилците си предварително, а, пикола Грациела Джована? — беше я попитал Ренцо с вдигнати вежди.

— Първият круиз ще е само за поканени — увери го Джиджи. — Директно от Венеция за Ню Йорк. Би ли отказал на такава покана?

— Ако е от теб, скъпа и безценна моя колежке, никога.

 

 

Джиджи с бележник и молив в ръка седеше в самолета, който я връщаше обратно в Калифорния, и пишеше картичка, която трябваше да върви заедно с подаръка й за Елеонора Колона, навършваща другата седмица шейсет и пет. През последната година Джиджи беше пътувала много до Сан Франсиско по работа с дизайнерите от „Индиговосините морета“, за да поддържа рекламната им кампания свежа и на ниво. Приятелството й с възрастната дама сериозно се беше задълбочило. Сега Джиджи винаги отсядаше в стаята за гости на Елеонора Колона и вече познаваше отблизо голямото сплотено семейство: от тримата братя Колинс и техните съпруги до последното внуче.

През петте дни престой в Ню Йорк тя бе имала време да посети някои от любимите си „ловни полета“ за изящно старинно дамско бельо, оглеждайки се за романтичните, богато украсени, шити на ръка одеяния, създадени в онези дни, когато жените са познавали еротичното предизвикателство на загадката и са били съвсем наясно, че колкото по-малко показват, толкова повече усилват желанието. В една кутия при краката й се намираше истинска находка, бански костюм от 1894, дреха на сто години, носена от еманципираните жени, след като специален звънец прогонвал всички мъже от плажа.

Състоеше се от четири части: първата — много широка и дълга до земята наметка от плътен бял лен, богато украсена с волани и панделки и завързваща се на врата под двойно набрана яка. Тя изцяло покривала банския костюм, докато собственичката се движела по плажа. Под наметката храбрата дама носела дълга до коляното клошпрана, силно пристегната в талията рокля от тънък лен, облечена върху отделни гащи от още по-тънък лен, набрани при коленете и стигащи почти до средата на прасеца. И роклята, и гащите бяха в тъмносиньо и бяло, с контрастираща бродерия с морски мотиви. Последната част от ансамбъл, а представляваше шапка на сини и бял и райета с панделки от двете страни, която трябвало да се слага на главата.

На Довил му бяха нужни двайсет и пет години, за да се възстанови след сензацията, предизвикана от онова загадъчно италианско момиче, което се появило една сутрин на плажа и дотолкова запленило мъжете в града, че за няколко дни по магазините из цяла Нормандия не останал нито един бинокъл. Никой не знаел името й, макар че през нощта всички в казиното я коментирали, дори крупиетата. Скоро мълвата донесла, че се казва Елеонора. Но дали била обикновена танцьорка или дъщеря на херцог? Благородна кръв ли течала в жилите й, или била актриса? Успели само да научат, подкупвайки прислужничките, които я изсушавали от водата след смелото й гмуркане в морето, че имала изваяното тяло на куртизанка, кожа на малко дете, лице на ангел и била скромна като монахиня. Освен това била само на петнайсет години. Побъркани от желание, двама млади принцове и изпроводили подаръци по прислужничките. Единият й изпратил диамант с големината на кестен, който преди това бил собственост на някакъв махараджа;​ другият — диамантена диадема, притежание на семейството му от петстотин години. Молели единствено за среща с Елеонора, докато се качвала в закритата карета, очакваща я в края на плажа. Ала тя върнала подаръците без отговор. Двамата принцове я наблюдавали всеки ден с биноклите си с толкова запленени сърца, че не мислели за нищо друго. Един ден за сума, достатъчна да подкупи президента на Франция два пъти, те успели да сменят прислужничките, като облекли техните рокли и бонета. Елеонора, която не била бъбрива, не забелязала нищо странно, докато не се върнала от топването си в океана и не отишла в кабината, за да й свалят банския костюм. „Защо ме карате да чакам мокра до кости?“ — изненадано попитала тя. — „Не виждате ли, че тази проклета дреха е полепнала по мен? Ще пипна грип, ако не побързате.“ Но „прислужничките“ й били толкова замаяни при вида на мократа тъкан, очертаваща божественото й сластно тяло, че не били в състояние да помръднат. „Е, добре тогава, ще трябва сама да се съблека“, обявила тя с влудяващо треперене и сама разкопчала банския си костюм, понеже била умно и сръчно момиче. В този миг и двамата принцове се хвърлили в краката й, засрамени от стореното, защото осъзнали, че Елеонора е жената, за която всеки от тях копнее да се ожени — а техните майки се опасявали, че такава жена не съществува. Закривайки очи в разкаяние, те се разкрили пред Елеонора, а тя спокойно отвърнала:​ „В такъв случай може би някой от вас ще е така любезен да ми подаде кърпата.“ Тази нощ Елеонора се появила в казиното на Довил под ръка с двамата принцове. Дори звукът от въртенето на рулетката заглъхнал, докато тя обикаляла царствено помещенията, облечена само в своята богато надиплена бяла ленена наметка, а дългата й черна коса падала свободно върху раменете. Украшения й били портокаловите цветчета в косата, понеже била твърде млада, за да носи диаманти. На следващия ден Елеонора изчезнала от плажа, а също и по-красивият от двамата принцове, онзи, който пръв й подал кърпата. Според достоверен източник те заживели в блаженство на калифорнийския бряг, където Елеонора вече била принцеса много преди тя и нейният принц да се откажат от титлите си, за да станат граждани на Съединените щати. Най-малката дъщеря на Елеонора е майка на Елеонора Колона, друга впечатляваща красавица, която съзнава могъществото на мокрия бански костюм.

С много обич, Джиджи

В долната част на картичката Джиджи внимателно бе нарисувала с много хумор и изразителност момента, когато Елеонора най-после излиза от спокойното море на Довил и бърза към прислужничките си, очакващи я с наметката, в която тутакси да я загърнат.

Доволна от себе си, Джиджи пъхна картичката в кутията и я завърза с панделка. Позвъни на стюарда да му каже, че е готова за обеда. Все още имаше на разположение цели часове, за да напише картички и за поразителния викториански сватбен комплект, състоящ се от пет части, който беше открила за Саша, и за шикозния смокинг с кадифена яка от епохата на Едуард, очевидно никога необличан, който беше изровила за Вито. Ще трябва да си пусне мустаци, за да е достоен за него.

 

 

Джиджи се появи в агенцията толкова рано в понеделник сутринта, че очакваше да е между първите гладни души край масата за хранене. Беше прекарала вълнуваща, безсънна нощ, превъзбудена и обсебена от проектите за „Изумрудът на Уинтроп“. Осъзна, че се е преуморила в три и половина посред нощ, когато все още мислеше как да придума Ренцо да отдели помещение за нормална по размери маса за пинг-понг върху частта от палубата, запазена за шезлонгите. Пинг-понгът беше единственият спорт, в който самата Джиджи изпъкваше, единственият спорт, с който според нея почти всеки би могъл да се справи колкото и да е неатлетичен. След още един час на трескава концентрация върху турнир по пинг-понг, продължаващ през целия круиз и завършващ с раздаване на фантастични награди, изведнъж й хрумна, че масата за пинг-понг може да се качва и сваля за минути, че не се нуждае от специално място, и най-сетне се успокои достатъчно, за да потъне в едночасов дълбок сън, но се събуди в шест, сякаш до ухото й бе прозвучала противопожарна сирена.

— Здрасти, Поли — каза уморено Джиджи на секретарката, докато си взимаше една чиния, надявайки се, че поничките не са толкова калорични, колкото винаги си бе мислила.

— Здрасти, забравихме те вече. Как е Ню Йорк?

— Фантастичен. Как е животът във „ФРБ“?

— Страхотен. Виж, Виктория иска незабавно да те види, веднага, щом се появиш.

— Тя тук ли е вече?

— Днес всички подраниха — каза Поли, имаше вид на човек, който знае нещо, ала не може да го каже.

— Което обяснява защо не са останали понички — каза Джиджи разочаровано, слагайки две лепкави канелени кифли върху чинията и наливайки си горещ чай от каната.

Отнесе закуската си в своя офис, в момента празен поради отсъствието на Лайза Леви, талантливия художествен директор, който работеше като неин творчески партньор, и реши, че нищо, което би могла да й каже Виктория, не е по-важно от храната. Не си беше приготвила закуска вкъщи и усещаше главата си олекнала. Устата й беше пълна, когато телефонът иззвъня.

— Поли е, Виктория иска да знае тръгнала ли си за офиса й.

Джиджи задъвка на ускорени обороти и припряно преглътна.

— Мога ли да се нахраня толкова бързо, за Бога? За малко да се задавя и да умра.

— Вземи си кифлата с теб, в кавгаджийско настроение е.

— Майната й. Кажи на мис Вики, че ще се появя веднага, щом приключа с трансценденталната си медитация и изчета „Диър Аби“. Ако не си изпълня сутрешния ритуал, денят ми ще тръгне накриво.

— Джиджи, моля те, направи го заради мен — рече Поли.

— Е, добре.

— „Ако Виктория си въобразява, че може да ми развали сутринта, греши“ — помисли си Джиджи, докато вървеше по коридора и влизаше в големия офис, където царуваше Виктория.

— Е? — каза Джиджи, спирайки отвътре до вратата. Арчи и Байрон, също тук, изглеждаха възбудени, а Виктория изпробваше нова мелничка за черен пипер, оставена до голяма чиния с понички, сирене крема и пушена сьомга. — Да нямам рожден ден? — попита Джиджи очаровано, когато и Арч, и Бай я приближиха, за да я поздравят с целувка.

— Малко парти за добре дошла — обясни Арч. — Липсваше ни жизнерадостната ти муцунка, ако щеш, вярвай, затуй те посрещаме с любимата ти храна — да изразим обичта си.

— Значи затова е било бързането — обърна се Джиджи към Виктория, чувствайки се съвсем мъничко засрамена от непочтителните си мисли. — Ами да започваме!

— Идеята беше моя — гордо заяви Байрон. — Арчи искаше да вземем торта, но аз знам какво обичаш най-много.

— Не си си дал парите на вятъра, Байрон Трети — поздрави го Джиджи, докато се черпеше щедро. — Тебе попитаха ли те, Виктория? — заинтересува се тя.

— Аз бях за хайвер „Белуга“ и „Дом Периньон“ — каза Виктория, — но предложението ми беше отхвърлено. Никога не съм си падала по понички. Джиджи, искаш ли черен пипер за сьомгата?

— Може малко — отвърна Джиджи. Когато Виктория Фрост свързваше купища хайвер и шампанско с Джиджи Орсини, значи нещо не бе наред.

— Разкажи ни ти как мина седмицата, Джиджи — каза Арчи, щом приключиха с яденето.

— Арчи, защо ти не разкажеш на Джиджи за нашата седмица? — пресече го нетърпеливо Виктория. Не беше ли достатъчно, че все пак се беше съгласила с тази абсурдна закуска, ами трябваше да слуша и изблиците на Джиджи за някакъв си кораб и проектите му? Беше очаквала този момент от миналия вторник, шест нетърпеливи дни, в които си представяше как ли ще се почувства Джиджи, когато най-после осъзнае, че в нейно отсъствие агенцията се е разраснала и е поела работа за милиони, че се е променила от наскоро създадена кантора, където тя бе глезена, привилегирована и смятана едва ли не за чудо, в агенция, в която просто ще е само още един служител, макар и зает с работа до гуша.

Байрон и Арчи си бяха подготвили защита за празненството по посрещането й. Въпреки че тя ги разубеждаваше, те се чувстваха някак неловко, задето бяха взели клиентите на „Скрупули две“ в нейно отсъствие. Арчи дори беше предложил да дадат на Джиджи поста асистент на художествените директори, ала Виктория го отряза.

— Ще й дадем някакъв пост, когато дойде и ни представи годишния си отчет — бе настояла тя и не отстъпи от решението си. Колко типично за момчетата, да припират с награди, които Джиджи щеше да приеме като даденост. Вече й бяха дали купища пари. Беше им останал само постът, ала Арчи и Бай нямаха талант да управляват, така и не разбраха какво наказание е една отложена награда и не осъзнаваха необходимостта от поддържане на ред сред творците.

Госпожичка Орсини без съмнение трябваше да получи възнаграждение, но нямаше смисъл да се престарават. Носът й беше вирнат още преди да постъпи на работа; беше влетяла като вихър, преливаща от самочувствие, но през онези напрегнати дни, когато се бореха да преодолеят трудностите пред новата рекламна агенция, беше невъзможно Джиджи да се сложи в някакви рамки — тя „свиреше соло“. Сега обаче, след гигантската придобивка на „Бийч Кажуълс“, картината напълно се бе променила и Джиджи оставаше на заден план. Нямаше вече да е момичето чудо, дребен доставчик на средни клиенти, осигурени от лесната щедрост на Бен Уинтроп, който сигурно се поздравяваше винаги, когато чукаше Джиджи безплатно, тъй като рекламата влизаше в разходите на всеки бизнес. Дали Джиджи бе осъзнала, че представлява сексуалната равностойност на един делови обяд?

— Защо не й кажеш, Виктория? — обади се Арчи. — Това е твоя рожба, не моя.

— Не ме интересува кой точно ще ми го каже — заяви Джиджи, — стига да разбера какво е. Имам да ви разправям толкова за „Изумрудът“.

— Джиджи, ти не си била тук повече от година — започна Виктория, възприемайки ролята на водач, принадлежаща й по право според нея.

— Доказа, че си добър редактор — продължи тя. — На всички ни беше ясно, че се боиш от семейственост и фаворизиране, когато настояваше да стоим настрана от „Скрупули две“. Само че…

— Само че… — прекъсна я Джиджи. — Не ми харесва тази дума. — Сега знаеше причината за хайвера и шампанското.

— Само че — продължи Виктория с лека усмивка, сякаш тя и Джиджи имаха някаква тайна помежду си — ти несъмнено си осъзнала, че вече си постигнала достатъчно голям успех, за да ни налагаш тези скрупули, не намирам по-добра дума, абсолютно непрофесионални и несправедливи по отношение на нас като твои работодатели.

— Намекваш, че не съм професионалистка ли, Виктория?

— Точно обратното. Когато беше млада и зелена, Джиджи, наистина не беше, но вече не е така. Всички сме съгласни, че се превърна в истински рекламен специалист. — Усмивката на Виктория стана по-широка, сякаш те двете се разбираха много по-добре, отколкото се предполагаше. — Преди ти да дойдеш тук, преди да разбереш естеството на работата, Арчи и Байрон направиха прибързана грешка. Оставиха те да ни подрежеш крилата и да ни попречиш в установяването на контакти с клиенти, за които бяхме съвършено готови. Миналата седмица се срещнах със Спайдър Елиот — отдавна не му харесва да работи с „Русо и Русо“ — и той не се поколеба да ни прехвърли „Скрупули две“… дори не желае да преговаря с никакви други агенции.

— Защо не ме уведомихте в Ню Йорк, преди да се уговаряте със Спайдър? — попита Джиджи разгорещено.

— Да те уведомим? Хайде, Джиджи, като професионалист ти отлично знаеш, че ръководството не е длъжно да иска разрешението ти за нов клиент. Приемаме съгласието ти за даденост.

— Кога стана всичко това? — попита Джиджи; бузите й горяха.

— Преди около седмица — има ли значение?

— Преди седмица? Спайдър и Били знаеха как се чувствам. Не са се обадили да ми кажат… — Джиджи се почувства напълно объркана, когато се огледа и видя как Арчи и Байрон сияят насреща й, въпреки че бяха нарушили тържественото си обещание.

— Явно семейство Елиот са съгласни с нас, че вече си голямо момиче и няма нужда да те глезят.

— Не ми е ясно защо от теб не става добър редактор, Виктория, много те бива в обидите — озъби се Джиджи.

Виктория не й обърна внимание.

— Ще работиш с Байрон като художествен директор — каза тя — и ще направиш нов текст за каталога.

— Правя го от години, много ти благодаря — рече Джиджи и стана. — Една от главните причини да дойда тук беше да избягам от тази работа.

— Джиджи, можеш да го вършиш с вързани очи — нетърпеливо каза Виктория. — Толкова ли е трудно да приемеш, че ни стоиш на пътя и ни пречиш да обслужваме клиент, който иска да работи с нас, както и ние с него?

— Благодаря ви за закуската, но нямаше нужда да ме тъпчете, за да ми съобщите новината.

Тя бързо се обърна към вратата, за да не гледа ухилените, предателски, самодоволни лица на Арчи и Байрон. Смятала беше, че може да разчита на тях, но вече знаеше, че е сгрешила въпреки чара им. Не беше ли чарът съществено оръжие за художествения директор? Беше смаяна и дълбоко разочарована, че бяха заговорничили зад гърба й, и то с Виктория.

Ако Виктория наистина я смяташе за такъв професионалист, щеше да поговори с нея какъв е най-добрият начин да вземат за клиент „Скрупули две“, вместо да я чака да напусне града, за да си свърши необезпокоявана работата.

— Има и още новини, Джиджи. Седни, не бързай толкова — припряно я спря Виктория.

— Какви новини? — Джиджи се обърна и видя, че тримата имат еднакви изражения на лицето — ликуващи и победоносни.

— Големи новини! Невероятни новини! — каза Арчи. — И „Бийч Кажуълс“ са наши!

— Не ви вярвам, по дяволите — смая се Джиджи. Беше опознала индустрията на плажното облекло из основи и разбираше какво означава това.

— Повярвай! — Арчи сияеше. — Деветдесет милиона долара на година!

О, Боже — това е фантастично… великолепно… ала… ала…

— Ала какво? — попита Байрон. — Няма „ала-бала“ с клиент, който струва деветдесет милиона долара.

— Ще… ще влезем в конфликт с „Индиговосини морета“ — не се предаде тя.

— О, за Бога, Джиджи, това не е аргумент — засмя се Байрон.

— Но конфликтът все пак е неизбежен — настоя тя.

— Разбира се — съгласи се Арчи. — Затова се отказваме от „Индиговосини морета“. — Най-невероятното беше, че „Бийч Кажуълс“ ни станаха клиенти в един и същи ден със „Скрупули Две“ и ние всички седнахме тук и се напихме — не беше за вярване — разказваше й Байрон. — Трябваше да бъдеш тук.

— Май вие е трябвало да бъдете тук — каза Джиджи тихо, съзерцавайки възбудените им горди лица. — Имахте ли проблем да съобщите новината на братята Колинс?

— Не е нещо, с което да не мога да се справя — самодоволно заяви Виктория.

— Попитаха ли дали аз знам за това?

— Казах им, че отсъстваш от града. Сигурна съм, че разбраха — и те са в бизнеса като всички нас.

— Не като всички нас — произнесе Джиджи бавно. — Мен не ме бройте.

— За какво говориш? — невярващо попита Арчи. — Сигурно се майтапиш как да не те броим, какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Часът на истината, Арч. Просто осъзнах, че не ме бива да работя в рекламния бизнес. Не съм професионалистът, за когото ви е толкова удобно да ме смятате, аз…

— Виктория, предупреждавах те, че ще се разстрои — запелтечи Арчи.

— Не е заради „Скрупули две“, Арчи, а заради вашата двуличност. Заради неспазеното обещание, което ти и Байрон ми дадохте, преди да се съглася да поема тази работа — нарушихте го, защото имаше възможност да се сдобиете с клиент и не искахте да рискувате, като ми се доверите…

— Чакай, това беше идея на Виктория, не…

— Няма значение кой го е измислил, вие всички сте се съгласили, не ме уведомихте цяла седмица, а после очаквате, че няколко сладки думички ще оправят нещата.

— Хайде сега, Джиджи, нямаш ли малко вяра в себе си? — каза Байрон.

— С тонове, Байрон, и дори бих помогнала да спечелите „Скрупули две“, ако ме бяхте помолили.

— Значи това е големият проблем — не сме ти повярвали достатъчно — обърна го на шега Арчи.

— Не става въпрос за егото ми, Арч, а дали съм подходяща за рекламата. Вие, момчета, сте в бизнес, според чиито закони, ако се появи голяма риба, малката трябва да се извади от аквариума. А аз не се отказвам от малката си риба, привързвам се към хора, които са били добри с мен, като Елеонора Колона и синовете й, и се гордея с начина, по който помагахме на „Индигивосини морета“. Знам, че ми се доверяваха, а вие разрушихте това. Всички знаехте колко близка станах на цялото семейство. Разбирам, че е трябвало да се откажете от клиента, но защо поне не ми дадохте възможност да им обясня?

— Това е нелепо — ядно отвърна Виктория. — Ти не си в ръководството.

— Не е нелепо и ти го знаеш. Разделението между ръководство и творчески състав е напълно изкуствено, удобен начин за теб да получиш и задържиш властта, Виктория. Да не мислиш, че бих заложила всичко, което имам, само за да съм в творческия екип — да разбирам стойността на продукта, наистина да се отдам на клиента и после да го оставя на благородната ти милост, щом трябва да се взимат бизнесрешения?

— Е, нещата в нашата агенция стоят така. Виктория беше бясна. — Тя не е твоя собственост.

— Затова ще се махна оттук, госпожице Вики. Не ще се примиря с начина, по който се вършат нещата в този бизнес — или може би само в тази агенция да е така. Не си правете труда да ми изпращате личната кафеварка.

Джиджи напусна офиса, тръгна по коридора, излезе от сградата, качи се в колата си и подкара към къщи.

 

 

— Значи горкото ми детенце е останало без работа. — Вито нежно погали Джиджи по ръката, докато тя вечеряше с него и Саша.

— Както са тръгнали нещата — каза Джиджи, усмихвайки му се с любов, — накрая ще заживея в една стая с Нели.

— Нали семейството е за това — обади се Саша. — Това означава ли, че мога да уволня бавачката?

— На твое място не бих го сторила — посъветва я Джиджи. — Отказах се от бизнеса с храни, отказах се от рекламата, но няма да ми стигне куражът да бавя деца. Всичко друго, само не и това, но ви благодаря, че мислите за мен.

— Би ли искала да режисираш? — попита Вито.

Джиджи изсумтя развеселено. Всички в Холивуд — понякога като че ли и всички на този свят, включително архиепископът на Кентърбъри и главният равин на Израел — искаха да режисират.

— Бих могъл да те използвам — добави той.

— Какво му има на сегашния ти режисьор? — попита тя и както обикновено установи, че предпочита да не използва името на Зак, ако не й се налага.

— Нещо става с него — оплака се Вито. — Не мога да го разбера. „Дълъг уикенд“ е написан като черна комедия за Холивуд. Много от героите съвсем не са от приятните — те са в бизнеса, а ти знаеш какво означава това.

— Хора като теб, а, татко? — непочтително се ухили Джиджи, наслаждавайки се на щастието, което обгръщаше баща й и Саша, толкова голямо, че можеше да стопли всекиго около тях. — Най-обикновени скаути, а?

— Не се смей, както вървят нещата, някои от тях ще излязат точно такива. Черният хумор се превръща в горчиво-сладък, а оригиналният горчиво-сладък привкус избива на романтика. Един-два пъти Зак дори се увлече по сантименталното… и когато му изкрещях, той ми заобяснява, че режисирал, както го чувства. Господ да ме пази от режисьори! Кой го е молил да чувства!

— Не може ли да говорим за нещо друго? — попита Саша раздразнено. — В края на краищата той ми е брат и аз все пак се смятам донякъде отговорна за него. Сега вече знам защо казват да не правиш бизнес със семейство. Хайде да говорим за Бен Уинтроп, момчето милионер.

— Джиджи — каза Вито, — я почакай малко, та нали ти измисли „Омагьосанияттаван“ и „Линията Уинтроп“? Това най-малкото трябва да означава, че имаш пълно право да насочваш политиката на една рекламна агенция. Нали не възнамеряваш да оставиш клиентите си на „ФРБ“ след начина, по който се отнесоха с теб?

— Няма да се опитвам да им ги отнема — каза Джиджи. — Няма нищо по-лесно, ала колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че е замесен голям проблем, нещо по-важно, отколкото, че ще им позволя да ги запазят.

— Какво е чак толкова важно? — Вито се втренчи в нея, добре развитото му чувство за справедливост бе дълбоко накърнено.

— Ами самият факт, че притежавам власт над клиентите. Не искам да моля Бен да им ги отнеме заради мен.

— Защо не? — запита Саша шумно.

— Не желая да го… притежавам. Ако го помоля, ще го стори на часа, но тогава аз ще съм… о, по дяволите, как да ви го обясня, за да ме разберете?… Ще съм под негов контрол много повече, отколкото сега.

— Чакай малко — каза Вито. — Ти контролираш клиентите, ала ако ги прехвърлиш към друга агенция, ще попаднеш под контрола на Бен Уинтроп, защото си използвала своя контрол? Правилно ли съм те разбрал?

— Точно. Но само дотук.

— Това, което дъщеря ти се опитва да обясни, е, че парите на Бен Уинтроп се харчат за рекламата на Бен Уинтроп и тя не иска да контролира начина, по който той си харчи парите.

— Но Джиджи не се притесняваше, когато го накара да инвестира в магазини и кораби — запротестира Вито.

— Но, татко, аз само предлагах как да харчи парите си, давах му идеи, които беше свободен да приеме или отхвърли. Щом веднъж вземеше решението си, агенцията ни се бореше за клиента си, но аз не съм контролирала решенията му.

— Хм. — Вито обмисляше думите й. — Значи, другояче казано, ти не възнамеряваш да се омъжиш за него, прав ли съм? Няма да станеш съпруга на клиент. В противен случай би прехвърлила тези клиенти толкова бързо, че Виктория Фрост щеше да пикае кръв.

— Саша, как му търпиш изразите? — попита Джиджи със смях, но не изглеждаше шокирана.

— Свиква се с времето. О, Джиджи, сигурна ли си, че няма да се омъжиш за него? Как ще оставиш толкова богат мъж да ти се изплъзне?

— О, още не е приключило. Все се опитвам да си представя как съм омъжена за Бен в продължение на пет, на десет години и все не мога. Въображението ми отказва…

— А моето не — замечтано рече Саша. — Представям си как двамата с Бен водите приказен живот по целия свят… и никак не ми е трудно.

— Когато срещна татко, виждаше ли се омъжена за него?

— Не е честно! Знаеш, че това е първото нещо, което си мислят всички неомъжени жени, щом срещнат нов мъж. Той ли е „избраникът“ или не? И ако не е, да спя ли с него все пак?

— Саша? — настойчиво повтори Джиджи. — Отговори ми на въпроса.

— Реших да се омъжа за него още в мига, когато Зак ни запозна.

— Е, видя ли?

— Това, което Джиджи се опитва да ни каже, е, че съдът още не е произнесъл присъдата си — обяви Вито. — Не се предавай, скъпа, навярно някой ден ще свикнеш да летиш със самолета на Уинтроп. Защо не си признаеш, че затова го харесваш — тайната на всяко женско сърце е транспортът. Ако имаш самолет и лимузина, няма значение как изглеждаш или колко си ужасен, наоколо ти ще гъмжи от мераклийки.

— Ами какво ще кажеш за яхта? — попита Джиджи. — Или кораб за круизи с хеликоптер на борда?

— Няма да е зле. — Вито продължи играта. — Но зарежи платноходките. Тях не ги броят. Транспортът трябва да има мотор.

 

 

— Честно, Саша — въздъхна Вито, щом се озоваха в леглото, — не знам какво става с тези хлапета — брат ти и Джиджи, с тия техни сантименти и деликатни, придирчиви чувства — май младото поколение е прекалено чисто, за да се справи с реалния свят.

— Саша се изкикоти.

— Какво смешно има? — попита Вито.

— Зак е по-голям от мен.

— Все забравям. Ти определено изглеждаш по-зряла. Обзалагам се, че никога нямаше да оставиш онези клиенти на Виктория Фрост.

— Щях да й смъкна скалпа, без да ми мигне окото. Виж, скъпи, наистина ли става нещо със Зак? Не исках да говорим пред Джиджи, но трябва да знам.

— Проклет да съм, ако го разбирам. За всеки друг режисьор бих казал, че му е отпуснал края, че си е стигнал тавана или му се е замаяла главата. Но нищо от това няма да е вярно за Зак, той е прекалено добър режисьор, отдаден на работата си, ала сегашният му филм изисква да е непрекъснато нащрек, а той от време на време се отпуска. Прекарвал съм часове на снимачната площадка, опитвайки се да го проумея, но почти без резултат. Всъщност само това вършех, преди да те срещна и да си намеря по-добра занимавка.

— Дали не е криза на средната възраст?

— Не е ли прекадено млад?

— Дори и да е. Не се ли държи като някой, преживяващ отвратителен развод? — попита Саша, а гласът й прозвуча още по-загрижено.

— Да, донякъде, и донякъде като някой, който се е влюбил в най-неподходящата личност, но не е това причината. Той не се е срещал с жени от месеци… всъщност вече не си спомням откога.

— Велики Боже! — ужаси се Саша и седна в леглото, изненадана от тази безпрецедентна новина.

— Наистина е престанал да се забавлява. Вместо да обядва с мен, той предпочита да слуша приказките на Елза Уърти — беше голяма звезда преди четирийсет години — за славните стари времена. Нали не мислиш, че се е влюбил в нея?

— Не му е в стила — отвърна Саша, още по-обезпокоена.

— Освен това е започнал да забравя. Да забравя! Ще повярваш ли, вчера първият помощник-режисьор трябваше да му напомни, че снима повторно вече завършена сцена? И това не се случва за първи път. Ако ме няма пет минути на снимачната площадка, започвам да се притеснявам.

— Защо не си ми казал за това преди? — поинтересува се тя.

— Не исках да те тревожа, скъпа. Мразя да пренасям проблемите от работата вкъщи, както имах обичай да правя някога. Официално ние все още сме в меден месец, който така и нямахме. В петък, когато той се обади на Майчето…

— КОГАТО КАКВО?

— Когато Зак телефонира на майка ви, за да я пита как е… Като всеки добър син го прави по няколко пъти в седмицата…

— О, Господи, Вито! Седиш си тук, разправяш ми, че Зак се обажда на майка ни и искаш да ме убедиш, че не е в депресия? Сигурно е жив-умрял. Майчето е последното убежище. Обаждаме й се само когато ни налегнат мисли за самоубийство! О, Боже, защо си мълчал досега? Да не би да си чакал да ми кажеш чак когато си пръсне черепа?

— Саша, преувеличаваш — търпеливо рече Вито. — Ти самата си ми казвала, че прекалено се притесняваш за Зак.

— Знам, но той й се обажда! Значи е в тежка депресия!

— Всъщност като се замисля, той не е вече същият Зак — съгласи се мъжът й. — Когато отидох в Калиспел, а това беше преди около десет месеца, тази… промяна… вече беше започнала. Не му се отразяваше на работата, затова не й обръщах голямо внимание, но, да, ти си права… в депресия е.

— Десет месеца? — машинално повтори Саша. — Толкова бях ангажирана с Джош и развода, с теб, че почти не съм виждала Зак през всичкото това време, ала десет месеца депресия, и то влошаваща се с времето? Е, знаем на коя мизерна злобна кучка трябва да благодарим за това, нали?

— Знаем ли? — смаяно попита Вито.

— Дъщеричката ти, твоята скъпа малка Джиджи, ето коя!

— Хей, внимавай кого наричаш мизерна злобна кучка!

— Извинявай, скъпи, но е такава. И какво прави сега тази неблагодарна, жестока изкусителка, играе си с чувствата на господин Великолепни, който за нея не е нищо друго, освен още една жертва на тщеславието й.

— Чакай! Престани веднага! Джиджи непрекъснато сменя партньорите си, което не е в стила й, а Зак не се чука наляво и надясно, което също не му е в стила, тъй че…

— А, значи, когато става дума за дъщеря ти, тя си сменя партньорите, а когато става въпрос за брат ми, той се чука наляво и надясно…

— Имай малко уважение, Саша, скъпа, и ме изслушай. Слушаш ли?

— Със затаен дъх.

— Джиджи и Зак още са влюбени един в друг.

Саша замълча, после възхитено кимна с глава.

— Никога няма да си простя, че не се сетих първа. А ти винаги ще ми го напомняш, нали, Вито? До края на дните ни ще го използваш като доказателство за превъзходството си.

— Само когато се налага — обеща Вито. — Какво ще правим сега?

— Ще уредим нещата, разбира се — каза Саша с обичайната горда увереност във възможностите си.

— Да, но как? Това продължава вече почти година.

— Толкова по-добре. Щом не са се забравили толкова дълго, значи е сериозно. — Тя притвори очи и се концентрира. — Няма много да го шикалкавим, ще уредим нещата по обичайния начин.

— Ще ги оставим на самотен остров за една седмица?

— О, скъпи, това е толкова типично хлапашко разрешение. Няма да правим нищо. Ти ще намекнеш на Зак, че Джиджи още е влюбена в него, а аз ще намекна на Джиджи, че Зак още е влюбен в нея. Но деликатно! Не забравяй, че те са умни почти колкото нас.

— Сценарият на „Много шум за нищо“, а? Не знаех, че още се използва.

— Използвал се е десет хиляди години преди Шекспир и ще се използва, когато колонизират Марс.

— Ами ако това не се получи с Джиджи и Зак?

— Тогава ще му мислим. Може да се обадя на Майчето — тя ще оправи всичко.