Джудит Кранц
Любовни двойки (18)

​18.

В продължение на два дни след скарването с Били Спайдър Елиот живееше в монотонен, непрекъснат транс в опита си да се самооправдае, повтаряйки до безкрайност последните й думи към него. Едва ли сега някой, който го наблюдаваше, стръвно надвесен над работата си на бюрото, би могъл да си го представи като някогашния безгрижен калифорнийски сърфист. Държеше се толкова любезно с асистента си Томи Тетър, та човекът реши, че Спайдър сигурно възнамерява да го уволни.

Не преставаше да си припомня всички ужасни неща, които му бе причинила Били от момента, когато го нарече „безсъвестен чукач“ заради няколкото невинни целувки с Джиджи, до опита й да добави клауза за триседмичен изпитателен срок в трудовия му договор със „Скрупули“, когато за първи път дойде в Калифорния през 1977.

По средата на третата нощ, след четирийсет и осем часа мазохистична ярост, Спайдър се събуди след един сън за морето, който съживи у него усещането за румпела в ръката му и за безкрайния простор на океана. Лежеше в леглото, опитвайки се да си припомни всичко до последните подробности, и възпоминанията му за дните по море го завладяха.

След смъртта на Валънтайн през 1980 Спайдър си беше купил малка платноходка и с екипаж от двама души отплава на запад, пускайки котва на безброй острови между Лос Анджелис и Гърция, бягайки от самонаблюдения и притъпявайки болката си, като се впускаше в ежедневно състезание с природните стихии.

По време на това почти двегодишно пътешествие на жалейка и възстановяване той беше написал само две писма, и двете до Били. Беше изпращал на майка си пощенски картички от различни пристанища, но Били бе единственият човек, с когото бе изпитвал нужда да общува, единственият човек, когото продължаваше да чувства близък.

Сега, напълно разбуден, с гняв, който го изгаряше, той, шокиран и ужасен, осъзна, че изпитва чудовищна нужда незабавно да говори с Били и да изясни нещата помежду им. На света нямаше никой, при когото би могъл да потърси утеха от нещата, крито му бе наговорила Били, и от нещата, които й бе наговорил той — освен самата Били.

В последното писмо, което й бе изпратил по време на пътешествието, Спайдър й бе писал, че няма смисъл да се връща отново на работа, понеже никога няма да намери партньор като нея, с никого другиго няма да изпитва такова удоволствие да се бори рамо до рамо. Беше го писал на самотен гръцки остров в Егейско море, но сигурно тогава го е писал без капчица мозък в главата.

Крачейки из стаята, той си каза, че би дал всичко отново да изпадне в депресията, в която се намираше, когато той и Валънтайн дълго преди женитбата им се бяха скарали заради някакъв неин загадъчен любовник. Ето, това бе забавно, сравнено с начина, по който се чувстваше сега.

В онова спречкване с Валънтайн, припомни си внезапно Спайдър, той за първи път в живота си се държа съзнателно жестоко с жена. И за последен, преди да се отнесе жестоко с Били.

Къде беше тя, по дяволите? Още бе рано да я потърси у Джесика в Ню Йорк или в Мейн, където може да е с Доли — така мислеше Спайдър, докато се обличаше, защото вече нямаше никакви изгледи отново да заспи. „Хора с известността на Били не могат просто да изчезнат“ — каза си той, докато си приготвяше пържени яйца за закуска, но откри, че не е в състояние да се докосне до тях. Изпи няколко чаши нескафе една след друга и се взираше в часовника до пет часа, когато започна да върти телефоните. Джесика бързо го разбра от икономката й, беше във Флоренция, а Доли не бе се чувала с Били от седмица. В девет и половина Спайдър вече беше в офиса и чакаше да подхване Джози Спилбърг веднага, щом се появи на работа. Нямаше смисъл да упорства в гордостта си и да се преструва пред нея, че случайно е изгубил следите на жена си и се опитва да я открие само от чисто любопитство.

— Спайдър, ако знаех нещо, кълна ти се, щях да ти кажа. Не съм говорила с нея от пет, може би шест дни.

— Не би ли опитала да се свържеш с Джесика Щраус във Флоренция, Джози? И с когото още се сетиш?

До края на деня бяха изтощили всички, които можеха да знаят местонахождението на Били, от Джон Принс в Ню Йорк до портиера в Риц и колегите му във всички големи хотели в Париж, Лондон и Ню Йорк. Били просто бе взела лимузина до летището и се бе „изпарила“.

— Ще се върне, Спайдър, близнаците са тук — каза Джози успокоително.

— Повтарям си го цял ден.

— Елизабет — бавачката! Обзалагам се, че знае нещо! — възкликна Джози и Спайдър се втурна към къщи.

— Господин Елиот, щях да ви кажа, ако можех — увери го тя. — Но нямам никаква вест от нея. Аз самата вече се тревожа. Но според скромния ми опит тези… недоразумения… не продължават дълго, когато има малки деца вкъщи. Може би просто е искала да избяга за няколко дни от всички — почти година, откак ги роди, а това е голямо напрежение за всяка жена без значение колко хора й помагат.

— Трябваше да си вземем почивка — каза Спайдър. — По дяволите, защо не се сетих за това?

— Госпожа Елиот нямаше да се съгласи — равно отвърна бавачката. — Нямаше начин да я накарате да си вземе отпуск, освен ако не вземехте и близнаците с вас. Рядко съм виждала майка толкова… ами, отдадена на децата си.

— Това лошо ли е? — попита Спайдър.

— Всяко прекалено нещо е лошо. Винаги казвам на родителите да отиват някъде заедно от време на време, па макар и само през уикенда. Децата няма да усетят, щом аз съм тук, а родителите се нуждаят да останат насаме. Повторих го и на госпожа Елиот няколко пъти, но тя не искаше да чуе.

— Тя си има свои представи за нещата.

— О, да, наистина, и силна воля при това. Необичайно упорита жена е, две мнения няма, но аз си я обичам.

— И аз — каза Спайдър. — О, Господи, и аз!

 

 

В края на седмицата Спайдър бе толкова обезпокоен, че започна да мисли за намеса на полицията, макар Джош Хилман да го съветваше да я държи настрана.

— Какво може да ти каже полицията в Лос Анджелис? Знаем, че не е тук.

— Може би… ако се обърна към медиите?

— Спайдър, за Бога, нали не искаш да направиш личните си недоразумения достояние на всичко живо? Не се приближавай до медиите. Били не би го одобрила за нищо на света.

— Прав си, Джош, но все си представям…

— Ненужно преживяваш. Били не е от типа жени, които биха се самоунищожили, уверявам те. Тя е силна, Спайдър. Иди си вкъщи, поиграй с децата и помни, че след няколко дни всичко ще е само един лош сън.

— Да ти платя ли за тъпия съвет, Джош? По дяволите, съжалявам, знам, че правиш всичко, което е по силите ти. Отивам си вкъщи — нашата бавачка Елизабет ще трябва да се погрижи и за мен.

— Спайдър седеше в детската стая на близнаците като голяма, любяща играчка, докато те се катереха отгоре му, чувствайки, че няма да помръдне от пода, докато не стане време за сън. Не, той сам ще ги нахрани и двамата, и ще ги изкъпе също. Допирът до голите им телца му беше единствената утеха.

— Бау-бау! — каза Макс с умоляващо изражение на лицето. — Буу-гуу!

— Буу-гуу! — изплака с надежда Хал. — Буу-гуу!

— Куче ли искате, момчета? — попита Спайдър. — Бау-бау?

Те го гледаха настойчиво, решително издали напред долните си устнички в желанието си да бъдат разбрани.

— Буу-гуу!

— Бау-бау!

— Бавачке, чуйте ги само! Те искат куче! Току-що казаха първата си дума! Бау-бау! Добре, хлапета, ще идем да купим куче. Бау-бау. Невероятно е, вчера можеха само да махат за довиждане и да казват „мама“, а днес искат куче! Не са ли изключително интелигентни, само за едно денонощие да се научат да изразяват абстрактно желание?

— Не и като имам предвид времето, което Бърго О’Съливан прекарва с тях напоследък, измъквайки ги изпод носа ми. Съжалявам, че трябва да ви призная, господин Елиот, но първата им дума е опит да кажат „Бърго“. Момчетата проговарят по-бавно. Не му беше работа и му го казах, но белята вече беше сторена. — Елизабет неодобрително изсумтя.

— Бърго? Този кучи син, ще го убия веднага, щом го открия!

Спайдър се юрна да търси Бърго, оставяйки Елизабет да си мисли, че горката госпожа Елиот сигурно е била права да се махне от пътя на човек, способен на подобна ревност. Ставаше въпрос само за някакво си име в края на краищата.

— Бърго! Излизай от стаята си, страхливец такъв, или ще разбия вратата!

— Няма нужда да крещиш така — каза Бърго, появявайки се от покоите си със спокойната увереност на незаменим мъж.

— Къде е жена ми, мръсно копеле? Не ми разправяй, че не знаеш, децата те издадоха, нещастно лайно! Навъртал си се около тях — откога се интересуваш толкова от деца, жалък мошенико, долнопробен…

— Не знам къде е — каза Бурго с достойнство. — Няма нужда да ме обиждаш.

— Не, знаеш? — кресна Спайдър и го сграбчи за врата.

— Тя ми телефонира, не аз на нея — запелтечи Бърго. — Пусни ме!

— Защо не ми каза? Виждаш, че съм си изгубил ума, негоднико!

— Сигурно щях да го сторя след ден-два заради съчувствието ми към всеки представител на моя пол независимо кой е и как се държи, но трябваше да съм лоялен първо към госпожа Елиот, а тя ме накара да се закълна в гроба на майка си — с достойнство рече Бърго. — За щастие майка ми е жива и здрава.

— Какво, по дяволите, ти казва, Бърго? Какво, за Бога?

— Госпожа Елиот всеки път пита за децата и аз й разказвам с подробности, питам я как е тя и тя ми отговаря, че е чудесно, а после затваря.

— Слава Богу! — Спайдър се отпусна облекчено. — Сега, щом знам, че е добре, май просто ще трябва да почакам, докато се върне вкъщи. Може да е навсякъде.

— Един ден случайно я чух да казва нещо на някого, когото наричаше „Мери Джон“ или някакво такова чуждо име.

— Мери Джон? Откъде знаеш, че е чуждо?

— Госпожа Елиот не го произнася като американско име. Казва го по-гърлено и бързо, отколкото говори обикновено.

Спайдър вече въртеше телефона на Джош Хилман още преди той да бе довършил изречението си.

Джош, името Мери Джон говори ли ти нещо? Съпругата на кого! Мари-Жан? Били им изплаща заплати от години? И ти не се сети за тях? Господи, Джош, какво, ако къщата е празна и необитаема? Откога това би могло да възпре Били? О, съжаляваш, значи — върви на майната си. А сега ми дай този адрес, и по-бързо, задник такъв!

— Адвокати! — измърмори Спайдър на Бърго и му лепна една целувка на челото, после се втурна нагоре по стълбите, за да каже новината на Елизабет и да си вземе паспорта.

 

 

Били вървеше по улица Рю дьо Барбе дьо Жуи, размахвайки празна пазарска кошница. Беше отишла при най-добрия местен търговец на вина, за да върне на Мари-Жан виното, което портиерката й бе заела, и откри колко рядка е реколтата от 1971. Беше обещал да й намери една каса отнякъде, а ако не успее, да й поръча също толкова добро.

— Имате ли подходящо място да го съхранявате, мадам? — беше я попитал. — Ако имате, ще се опитам да ви намеря няколко каси.

— Имам отлична изба, мосю, но трябва да си помисля за по-голяма поръчка.

— На вашите услуги, мадам.

Трябваше ли да купува вино? Каси и каси вино? Най-добрите реколти, най-редките, големите съкровища? В Париж дори и в празна къща беше някак неудобно да нямаш вино подръка, в случай че някой се отбие. Във всеки нормален френски хладилник винаги имаше няколко бутилки шампанско; никой не се замисляше много, преди да си поиска шампанско, когато му предлагаха питие, защото знаеше, че бутилката ще свърши твърде бързо, за да се напие. Тя въздъхна, разочарована от лекотата на празната си кошница.

„Днес като че ли беше първият истински есенен ден“ — помисли си Били, докато завиваше зад ъгъла, за да измине късата отсечка от Рю де Варен, която отвеждаше към Рю Вано. Сутринта си беше облякла тъмночервено поло и чифт черни панталони и беше наметнала черен раиран вълнен шал. Не беше в настроение за Люксембургската градина. Сякаш се събуждаше от пристъп на леност, който я бе владял досега.

Беше в настроение да връхлети на Рю Камбон и да купи всичките нови костюми от колекцията на Шанел. Всички палта, всички рокли, всички колани, обувки, о, да, дузини и дузини, и дузини обувки!… О, не, щеше да загази! Не можеше да си покаже носа на Рю Камбон точно до задния вход на „Риц“. В „Шанел“ щеше да се сблъска поне с пет жени, които познава, особено в този следобеден час, когато всички имаха проби.

Ами ако си поръча кола и шофьор? Само няколко стъпки по тротоара, и щеше да се озове зад вратите от сиво стъкло на магазина; щеше да е със слънчеви очила и с голям копринен шал, който да закрива лицето й. Можеше предварително да се обади на управителя и да уреди да я отведат направо в някоя закътана пробна… Дали да не рискува? Същото силно желание да си купи нещо — каквото и да е — бе изпитала, когато купи къщата си. Подобно настроение е признак на опасна възбуда, на трескава нужда да се случи нещо. Чувстваше се тъй, сякаш бе преживяла тъмна арктическа зима или продължително възстановяване, през което е била принудена да остане в леглото и да не прави нищо.

Само Сам да не й беше изпратил онзи огромен букет от есенни цветя. И картичка, на която бе написал: „Ако някога промениш решението си, ако сметнеш, че моментът е подходящ, ето телефонния ми номер. Винаги ще съм тук за теб, любов моя. Сам.“

Не биваше да прави това. Това да не е крикет! Тя бе взела решението си и нямаше да го промени, но тези цветя, аранжирани във ваза от Мари-Жан, стояха на пода в една от стаите и червеникавокафявото им златисто великолепие й напомняше косата на Сам винаги, щом погледнеше към тях. „Ще ги изхвърля заедно с картичката веднага, щом се прибера у дома“ — реши тя категорично, завивайки на ъгъла на Рю Вано.

Облегнат на затворената врата на къщата й, стоеше висок мъж в тренчкот, кръстосал дългите си крака, сякаш бе там отдавна. Били спря поразена. Той беше с гръб към нея. Не я виждаше. Все още имаше време да се обърне кръгом и да отстъпи зад ъгъла.

Внезапно, без да разсъждава, се затича към него с всички сили и нищо не бе в състояние да я спре. При звука от стъпките й той тутакси се обърна и се втурна към нея и светът се промени завинаги.

— Не, скъпи, не, не сега, ще говорим за това по-късно. Ах, мадам Мари-Жан, ето ви и вас. Това е мъжът ми, мосю Елиот. — Били издуха носа си и избърса влажните си очи, пипкайки се с ключовете, кърпата на Спайдър и ръката му, която не искаше да пусне.

— О, мадам, простете ми! Той позвъни, ала аз не му разреших да чака в къщата. Не знаех, че мадам очаква мосю… — Мари-Жан млъкна, все още гледайки въпросително към Били, докато се здрависваше със Спайдър.

— Мосю Елиот ни изненада и двете. — Били се обърна към Спайдър. — Влизай в къщата, горкото ми бебче, едва се държиш на краката си, никога не съм те виждала толкова изтощен.

— Нямаше директен полет до Париж, затова летях за Ню Йорк през Атланта или може би беше Чикаго, не си спомням вече, после изпуснах конкорда и трябваше да чакам пет часа в Ню Йорк… Сигурно щях да пристигна по-бързо, ако бях гребал с лодка. Имам нужда да пийна нещо — грохнал съм, но от щастие. Искам да те целувам цели два дни. Две седмици. Два месеца.

— Мадам Мари-Жан, бихте ли… възможно ли е да ни заемете две бутилки от вашето вино, а също и две чаши?

— Разбира се, мадам. Къде да ви ги донеса, мадам?

— О, в малката приемна… не, всъщност по-добре ги донесете горе и ги оставете на пода пред стаята ми.

— Добре, мадам.

— Благодаря ви, мадам Мари-Жан.

Мари-Жан забърза към къщата си, за да вземе вино и да съобщи на Пиер новината. Високият рус мъж със спортни обувки, когото Били представи за свой съпруг, изглеждаше дори по-добре според нея от красивия червенокос от вчера. Дали утре няма да се появи някой висок чернокос мъж с черна обувка? Да работиш за мадам Айкхорн беше по-интересно, отколкото да ходиш на кино. И както вървят нещата, май ще трябва да поръча още вино.

Спайдър, моля те, нека да говорим утре, толкова си изморен, че ще се разпаднеш — каза Били, загрижена от отслабналото му лице и хлътнали очи, особено открояващи се сега, когато се бе изкъпал и обръснал и бе облякъл бял хавлиен халат, който не стигаше дори до коленете му.

— Ще се разпадна по-късно, първо искам да си изясним нещата с теб — заинати се той. — Само за това мисля и се нуждая от него много повече от почивка.

— Забраних си да си спомням за разговора ни през онази нощ — каза Били. — Знаех, че е крайност, но поне не изглеждам смазана като теб. Ядях, спях и се разхождах… Не бих се чувствала по-добре дори след една седмица във фитнес център.

— Аз не се хранех и не спях, защото знаех колко съм виновен. Никога няма да забравя колко отвратително се държах, нито пък ще си го простя, но щом ми мина ядът, се опитах да проумея защо — защо се отнесох така идиотски с теб, защо отказах да приема идеята ти за рекламния каталог с уважението, което заслужаваше, защо ти държах отвратителна, евтина сметка за парите, без да имам понятие от финанси?

— И успя ли да проумееш? — попита хладно Били, чувствайки как се изчервява при думите, които се бе опитала да изхвърли от съзнанието си.

— Да, накрая, щом осъзнах, че съм бил жесток с жена още един път, когато Валънтайн ходеше с Джош.

— Ти си знаел за тях? — Били не беше подготвена за това. — Валънтайн ми каза, но мислех, че никой друг не знае.

— И на мен ми каза — след като се оженихме. — И двамата умеем да пазим тайни — рече замислено Били. — Но какво общо има една кратка любовна връзка между други двама души през 1977 с теб и мен през 1984?

— Ревнувах от Джош — дори не го познавах тогава, просто някакъв мистериозен любовник, който ангажираше съзнанието на Валънтайн — и дори не знаех, че ревнувам, защото не бях осъзнал, че съм влюбен в нея. Изяждах се от яд, защото тя нямаше време да работи с мен както обикновено, защото вниманието й беше отклонено от мен и насочено към някой друг.

— Е, и? — попита Били, напълно озадачена.

— Когато се прибрах вкъщи онази вечер — нима е минала само седмица оттогава? — аз те видях отново, каквато изглеждаше преди, сияеща и очарователна, завладяна от ентусиазма на новата си идея — и почувствах… ревност, че тя може да те отнеме от мен…

— О, хайде, стига, това е лудост! Не си ме познавал другояче, освен като работеща жена…

— Откакто се родиха децата, ти си стоеше вкъщи с тях и аз се прибирах всяка вечер у дома при съпруга, която беше точно където бях очаквал да е през целия ден и вършеше онова, което очаквах от моята възлюбена да върши. Бях забравил какво е да живееш с наелектризирана, кипяща от енергия жена, която осъществява идеите си с едно само докосване на магическата си пръчица, жена с неограничени възможности, която не се нуждае от мен…

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, Спайдър Елиот — невярващо го прекъсна Били, — че ти, точно ти, си искал да си остана вкъщи завинаги, да се грижа за децата и да чакам върховната минута на деня, когато ти най-после ще се появиш за вечеря?

— Аха. Идиотско, нали? Точно това исках дълбоко в сърцето си. Старомодна съпруга като майка ми. Връщане към 50-те години въпреки всичко, в което вярвах. И щом тази мисъл се загнезди в съзнанието ми, зазвъня звънец, който оттогава не е преставал да звъни. Исках ти да си като всички останали. Исках да ти бъда шеф. Исках ти да бъдеш моята малка женичка.

— Много си патетичен — рече Били. — Не съм слушала толкова абсурдни глупости.

— Но това е истината — с болка каза той.

— О, знам това — заяви тя презрително, — долових го в гласа ти и в моята глава зазвъня звънец… това е най-ужасното от всичко. Точно ти!

— Да, аз, истински пещерен човек по сърце. Може ли още малко вино? Още съм в шок.

— Ако знаех, преди да се оженим…

— Какво?

— Пак щях да се омъжа за теб, идиот нещастен. Ти, Спайдър Елиот, си като повечето мъже на планетата, просто го прикриваш по-добре. А сега, като знаеш противната истина за себе си, направи усилия да изпълзиш от пещерата или поне, щом се сетиш, че си пещерен човек, осъзнай се с един ритник в задника и започни да се държиш и да мислиш като интелигентното човешко същество, каквото знам, че си.

— Да, мадам — ухили се той, обезсилен от благодарност, отново напълвайки чашата си.

— И да ги нямаме повече такива! Без фалшива скромност. Бъди откровен с мен или ще ти напомням, че искаш момиче точно като онова, което се омъжи за горкия стар татко, ти… ти… извратен тип такъв.

— Тази песен е малко тъжна, ако се абстрахираш от думите.

— Може би е писана, преди някой да е знаел колко е тъжно това — каза Били отстъпчиво.

— Ами, авторът на текста е бил роднина на Фройд. Знаел е какво казва. Виж, скъпа, аз още не съм свършил.

— Да не искаш да кажеш, че има и по-лошо?

— Върнах се назад в мислите си до началото на „Скрупули“. — Спайдър отпи от виното, докато си припомняше:

— Осъзнах, че оригиналната идея за различен вид бутик на Родео Драйв бе твоя, ти беше двигателят за построяването му — аз само промених декора, гледната точка и наех нови продавачи… подробности.

— Но точно това го превърна в успех, както често ми напомняше.

— Все пак си беше определено твоя рожба. А „Скрупули две“ беше моя рожба — е, оригиналната идея принадлежеше на Джиджи, ако трябва да сме честни, но аз прозрях възможностите и те убедих. Хайде да пием за това! Щом се съгласи, ти веднага се залови за работа, убеди Принс да направи първите колекции, нае подходящи хора за техническото осъществяване и това го превърна в успех… тъй че ние работехме рамо до рамо през цялото време, веднъж единият вършеше по-важната работа, следващия път другият. Бяхме истински и равностойни партньори във всяко отношение.

— Хмм, истински равностойни ли? И аз бих могла да ти кажа това, но ти не желаеше да слушаш. Защо смяташе, че рекламният каталог е ужасна идея, щом не съм толкова безнадеждна?

— Не смятах! Мисля, че може да има огромен успех, но не искам да се превърне в мания за теб, както се бяха превърнали „Скрупули“, когато започна да откриваш нови магазини по целия свят. Ето къде правеше големите пари. Работеше по двайсет и четири часа на ден. Спечели с много труд парите си, не го забравяй. Ако не беше затворила всички магазини след смъртта на Валънтайн, щеше да удвоиш състоянието, което ти остави Елис Айкхорн… и няма да намираме достатъчно време един за друг, ако това отново се случи. Ти се залавяш за нещата по начин, който ме плаши.

— И мен ме плаши. Ако ти не беше дошъл днес, сигурно вече щях да притежавам „Шанел“. Не само дрехите, цялата компания. Не се майтапя. Всъщност бас държа, че ще е чудесна инвестиция сега, когато за тях работи Лагерфелд… Знаеш ли, скъпи, трябва сериозно да помислим…

— Виж, между всички проблеми, които споменах — прекъсна я Спайдър, допивайки чашата си, — няма неразрешим. Ще говорим за това утре…

Спайдър се заклати към леглото, пъхна се между завивките и моментално заспа.

 

 

Били погледа известно време как мъжът й спи, после състави списък с продукти и изпрати Мари-Жан да купи масло, хляб, шунка, сирене и други деликатеси, които не се нуждаеха от готвене, като пастет и студено пилешко, за да може да го нахрани още щом се събуди. Може би ще е достатъчно изтрезнял да си помисли за закупуването на „Шанел“… идеята не беше чак толкова лоша…

Но той не се събуди и Били си приготви лека вечеря, после, по-изморена, отколкото съзнаваше, се мушна в леглото и заспа толкова бързо, че имаше само няколко секунди да се наслади на присъствието на Спайдър в леглото до нея. Той все още спеше, когато тя се събуди рано сутринта. „Е, стига му толкова“ — помисли Били и го разбуди, макар и трудно.

— Къде съм? — попита Спайдър.

— Париж, Франция. Кой си ти?

— Спайдър някой си.

— Какъв си?

— Пещерен човек.

— Исках само да проверя. — Били се засмя.

— Ела в пещерата ми — нареди й Спайдър, сграбчвайки я нежно за косата. — Ние, пещерните хора, можем да понесем всичко, само не и да ни разделят с половинките ни.

— Къщата наистина ли е празна? — попита по-късно Спайдър, докато се обличаше, за да слезе в кухнята за закуска.

— С изключение на тази стая да. Повечето мебели са в кашони в конюшнята. Бих ти показала всичко, но нямам търпение да се върна у дома да видя момчетата. Хайде да се обадим в „Риц“ и да видим дали не можем да хванем първия самолет.

— Умирам от глад! — възрази Спайдър. — Нека позвъним след закуска, скъпа.

— Ами ако изпуснем следващия самолет само защото не съм се обадила по-рано?

— Един ден повече или по-малко…

— Лесно ти е на тебе… видял си ги вчера. Или може би онзи ден, губи ми се вече.

— Къде е кафеникът? — попита Спайдър веднага, щом се озова в новата кухня.

— Няма такъв. Сега, като се замисля, няма нито тенджери, нито тигани, само два ножа, оставени от работниците, тирбушон и моята чаша. На другата улица има кафене. Ще изпратя Мари-Жан.

— Ти какво си закусвала?

— Ами чаках водата от чешмата да потече вряла и после си слагах в чашата пакетче чай.

— Моята скаутка. Такова умно момиче. А как се свързваш с Мари-Жан, огън ли палиш?

— Май я чувам да отваря входната врата. Мадам Мари-Жан, вие ли сте? — извика Били.

— Да, мадам. Имате още посетители. Да ги поканя ли вътре?

— Мъж ли е, Мари-Жан?

— Не, не съвсем, мадам.

— Тогава значи жена? Каза ли си името?

— Не го каза, мадам.

— Пуснете ги да влязат, мадам Мари-Жан — рече Спайдър на своя френски, усвоен по времето, когато беше фотограф.

— Да, мосю. Подозирам, че са ме последвали — каза Мари-Жан, докато Хал и Макс, припкайки несигурно около Елизабет, се втурнаха в кухнята, почти поваляйки се един друг в желанието си да се доберат до Били. Запълзяха по краката й към скута и я сграбчиха за врата с пълнички силни ръце.

— Мама! Буу-гуу, мама!

— Мама! Бау-гау, мама!

— Спайдър, те говорят! — каза Били през сълзи и целувки. — О, пропуснала съм да чуя как произнасят първата си дума!

— Искат куче, госпожо Елиот — обясни Елизабет, сияеща. — Бау-бау.

— Откога сте тук? Току-що ли пристигнахте?

— О, не, взехме първия директен полет веднага след като тръгна господин Елиот. На момчетата пътуването страхотно им хареса. Настанили сме се много удобно в апартамент в „Риц“, както ни заръча господин Елиот.

— Казах й да ги доведе днес тук, ако не й се обадя — обясни Спайдър. — Мислех си, че ако всичките ми доводи пропаднат, те ще са най-силният ми коз. Исках да ти покажа колко добър баща съм.

Мари-Жан без особено съжаление се отказа от надеждите си за високия чернокос мъж с черната обувка. Нямаше съмнение, че мосю е съпругът на мадам, й дори и да не бяха официално женени, най-малкото бе баща на децата й. Тези две руси ангелчета приличаха много повече на него, отколкото на нея. И възрастта им беше съвсем подходяща да започнат да учат един цивилизован език.

По-късно през деня, оставяйки децата да поспят в „Риц“, където бяха отседнали вече всичките, Спайдър и Били се върнаха на Рю Вано, за да се сбогуват с мадам Мари-Жан и за последен път да разгледат къщата, преди да я обявят за продан. Не се вписваше в живота й тази прекрасна къща-убежище в този обичен град. В нея трябваше да се живее, тя заслужаваше да бъде използвана. Жестоко беше да я държи празна.

— Ще ме разведеш ли из „двореца“ си? — попита Спайдър, щом спряха в празния двор, понеже пазачът и жена му бяха отишли на гости на дъщеря си, за да й съобщят последните новини. Той притегли скъпата й главица към рамото си, наблюдавайки как ярката есенна светлина се е заиграла в тъмнокафявите й къдрици.

— С удоволствие — отвърна Били, изражението й бе оживено от чувство, което той не разпозна. — Ела с мен.

Тя поведе Спайдър из всички стаи на къщата на Рю Вано, като се спираше в замечтан унес, преди да излезе от тях. Докосваше нежно огледалата, прокарваше пръсти по орнаментите над камините, изправяше се до прозорците и се наслаждаваше на изгледите, взимайки си последно сбогом с тях.

— Горкият мосю Дьолакроа — въздъхна Били, когато влязоха в една празна спалня с просторен изглед към великолепните стари дървета в парка „Матиньон“.

— Дьолакроа?

— Декораторът ми. Най-разочарованият човек в Париж. Точно когато всичко беше готово за монтиране, до последната завеса, точно когато приключихме с купуването на старинните мебели — всичко, освен кухненската посуда, — аз се върнах в Ню Йорк. Така и не я видя завършена. Мисля, че това му разби сърцето.

— Значи ти не си се нанесла? — попита тихо Спайдър, обезпокоен от любовта й към тази къща, прозираща във всеки неин жест, че дори и в деликатния начин, по който се движеше по паркета. Знаеше защо не бе живяла тук. Спомняше си статията за Били и Сам Джеймисън до последната дума. Това беше мястото, където тя бе смятала да се настани с този нещастен глупав идиот, който бе загубил най-обичната жена в света. И слава Богу!

— Просто не беше писано да се случи — каза Били, опитвайки се храбро да прикрие съжалението в гласа си.

— Може би тогава не, но, честно казано, не понасям мисълта, че няма да я мебелираш. Ще останем тук, в Париж, и Дьолакроа ще ни помага, докато не разопаковаме всичко и не му намерим мястото, докато стаите не се изпълнят с цветя, камините с дърва, свещниците със свещи, а кухнята с тонове храна и някой, който да умее да приготвя свестен чай — и дори кафе, — и тогава, ако все още я обичаш поне наполовина толкова, колкото сега, ще останем да живеем тук, докато не ти се прииска да се върнеш в Калифорния. А ако не пожелаеш, няма да се връщаме.

Спайдър! — възкликна Били. — Ами „Скрупули две“? Не можеш да ги оставиш просто така!

— Разбира се, че мога. Проклетото нещо всъщност само се управлява. Какъв е смисълът да наемам скъпо струващи служители, ако не могат да работят вместо мен? Освен това винаги ще се свързват по телекса или телефона. И двамата сме склонни прекалено да се увличаме в работата за сметка на удоволствията. Откакто се родиха децата, ти сякаш работиш на две места плюс нощна смяна.

— Не можех да се спра — съгласи се Били. — Такава съм си.

— Щом аз мога да се преобразя от пещерен в нормален човек, ти също ще се научиш да не си толкова…

— Съвестна? Тази дума ли търсиш?

— Съвестна и… прекалено всеотдайна… О, Били, имаме нужда да отделим малко време за себе си. Има толкова неща, които ни предстои да открием и които не са свързани с работата, но така и няма да ги опознаем, ако не се огледаме за няколко месеца около себе си… пък и ако се позамислиш, тази къща ти дължи покрив над главата, след като толкова години си я поддържала в отлично състояние. Ако наистина желаеш да я продадеш, щеше отдавна да си го сторила. Винаги си се надявала да се върнеш тук, само че не си го осъзнавала.

— Напомняш ми за човек, когото познавах преди време — каза Били с усмивка.

— Кой е той?

— Спайдър Елиот… човекът, който можеше да ме придума за всичко.

— Само защото и ти го искаше — целуна я той. — Хайде да идем да видим какво има в онези сандъци в конюшнята. Дали у съпруга на Мари-Жан няма да се намерят чук и лост?

Държейки се за ръце, те излязоха на двора и видяха Пиер и Мари-Жан, които се връщаха от дъщеря си.

— Мосю Пиер, да имате случайно чук? — попита Спайдър.

— Разбира се, мосю. Мога ли да ви помогна?

— Всъщност да, четири ръце ще се справят по-добре от две. Хайде да отворим няколко от сандъците в конюшнята и да видим какво има в тях.

— Eh bien, мосю — отвърна Пиер стреснато. — Това е работа за двайсет човека.

— Утре ще са тук, но аз искам да започна веднага.

— Значи мадам най-после ще разопакова? — попита плахо Мари-Жан.

— О, да! — възкликна Били, замаяна от щастие. — Смятаме да се нанесем с децата и бавачката… и едно куче.

— Куче! Dieu, merci! Винаги съм искала куче! Аз съм единствената жена на портиер без куче. Ох, мадам, това направо плаче за по чаша шампанско.

— Да, съвсем на място ще е! Надявам се, че си записваш колко вино ти дължа.

— Бъдете спокойна, записвам си, мадам. Но шампанското е от нас, от Пиер и мен. Голямо или малко куче, ако смея да попитам?

— Ще видим, но ще е истинско френско куче, не се безпокойте за това, мадам Мари-Жан.