Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lovers, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)
Сканирал
Internet (2015)
Корекция
analda (2016)

1.

В Лос Анджелис няма шофьор, който да не проявява благоразумие и бдителност спрямо сприхавата тайфа от собственици на миниатюрни фолксвагени, известни като агресивни, неустрашими свободни души. За тях е въпрос на чест войнствено да надминават всевъзможните мерцедеси и ролсове. Те автоматично и възмутително ползват предимство на кръстовищата и бръмчейки най-безпардонно, паркират на места, съвсем очевидно оградени за по-внушителни и доста по-неповратливи возила.

Джиджи Орсини си закупи един направо огненочервен фолксваген с гюрук веднага, щом се реши да приеме длъжността редактор във „Фрост-Рорк-Бърнхайм“ — рекламната агенция, която я прикоткваше вече месеци наред.

От години тя покорно бе карала едно достопочтено, но отегчително волво, подарък от Били Айкхорн — нейната мащеха. Но ето че по време на тридневната почивка след сбогуването с предишната си служба и преди началото на новата Джиджи бе ръснала куп бавно натрупани пари за кола, към която да се чувства истински привързана. Момичето спусна гюрука и погали лъскавите калници: автомобилът — пъргав и безгрижен — точно, подхождаше на новата й зрялост, на новата й кариера и положение. Бе чевръст и весел и отговаряше на нейния оптимизъм през тази 1983 година — годината, когато Барбара Стрейзънд бе предизвикала колебания сред филмовите среди как да се произнесат за „Йентъл“ — първия филм, в който тя не само бе играла главната роля, но се бе решила да му бъде и режисьор, и продуцент; годината, когато Лос Анджелис се подготви за домакин на летните олимпийски игри; когато кралица Елизабет — бойка, с покрита с шарф глава — посети високопланинското ранчо на президента Рейгън насред една страховита буря; годината, когато Карим Абдул-Джабар в разцвета на силите си подписа безпрецедентен договор за по милион и половина долара на игрален сезон; когато завършекът на последния епизод на „Военнополева болница“ предизвика осезаема тъга сред инак благополучния живот на милиони американци.

И сега, в тази есенна многообещаваща утрин, през тази оптимистична година в оптимистичното начало на осемдесетте, Джиджи Орсини, наелектризирана от превъзбуда, стиснала зъби от предпазливост и опасения, без да изпитва ни грам от арогантното нехайство на собствениците на фолксвагени, бавно обиколи паркинга зад старомодната, смътно наподобяваща испански стил административна сграда на „Фрост-Рорк-Бърнхайм“, разположена на Булеварда на залеза близо до „Ла сиенега“. Днес бе първият й работен ден тук, а тя не се бе чувствала толкова плаха от постъпването си в гимназията. Тогава бе усетила същата срамежливост — тя, която по правило съвсем не бе стеснителна.

Джиджи се проклинаше за свойствената си потребност непрекъснато да нарушава статуквото на живота си, да преобръща всичко с краката нагоре. Ако си бе останала щастлива в безопасното и бурно процъфтяващо лоно на „Скрупули две“ — модния каталог, който бе започнала да възприема като част от семейния бизнес, нямаше сега да дири къде да паркира, изнервена и сякаш си беше глътнала езика от предстоящите й първи стъпки в рекламата.

Арчи Рорк — редактор, и Байрон Беренсон Бърнхайм III — художествен директор, бяха двама от съдружниците в агенцията, основали кантора в Лос Анджелис преди шест месеца, още пристигнали-непристигнали от Ню Йорк. Докато предпазливо спираше до едно лъскаво порше, Джиджи си спомни думите на Арчи, с които я придумваше да постъпи на работа при тях:

— Рекламата е главното изкуство през втората половина на двайсети век — й бе казал той. — След триста години, щом някой уредник на музей започне да събира материали за изложба, та да съживи нашата ера, негова милост ще ги извлича преди всичко от телевизионните и вестникарските реклами.

Решението на Джиджи не се основаваше на думите му, но тя бе забелязала с каква абсолютна убеденост ги бе произнесъл Арчи — сякаш театърът, музиката, литературата и фотографията съществуваха единствено за да бъдат включени и обединени от нейно величество рекламата. Репликата му бе събудила у Джиджи вкус към приключението и бе породила любопитството, довело до сегашния вцепеняващ миг.

Джиджи разсеяно включи алармената система на колата и с леко треперещи ръце приглади полата си. Поне се бе облякла подходящо за случая. Всеки път, когато бяха обядвали с нея, Байрон и Арчи идваха облечени според калифорнийската представа за преуспялост на Източния бряг — спортни костюми от Армани, с изискани раирани официални ризи и превъзходни вратовръзки. Тя разбра, че рекламата е работа, която се взема на сериозно — както от изявленията на Арчи, така и от външния им вид в самото средище на небрежността. И двамата изглеждаха, сякаш са агенти, а рекламните агенти бяха най-изискано облечените мъже в Калифорния.

Арчи със сигурност бе по-сладкодумен и убедителен от всички агенти, с които Джиджи се бе запознавала. Тя го определяше, кикотейки се вътрешно, като красив брутален тип. Неговата елегантна, дръзка и мрачна външност в непостижимото съчетание с ирландска къдрава черна коса и сини очи на полицай сякаш нарочно бе стъкмена за съзерцаване по страниците на любовната история от времето на регентството.[1]

 

 

Байрон с червеникаворъждивата си коса представляваше пълен контраст на Арчи — висок, елегантен, с благи и леко тромави и присмехулни обноски. „Неговият свят — мислеше си Джиджи, промъквайки се сред редиците от коли — изглежда изпълнен с интимни шеги, а сивите му очи често се ококорват и искрят от насмешка, докато скицира поразителните си графични хрумвания върху покривките.“

Тя се забавляваше от начина, по който двамата й нови познайници си влияеха взаимно. Толкова дълго бяха работили заедно, че на моменти изглеждаха като двете страни на една и съща неотразима личност.

Съвсем близо до Булеварда на залеза и до входа на сградата Джиджи осъзна, че се безпокои най-вече заради проклетата статия, която бе прочела снощи. Каква ли зла случайност й бе изпречила на пътя услужливата статийка от грижливото женско списание? В нея се изброяваше всичко, каквото е нужно да се знае за първия работен ден на нова служба.

Момичето унило се надяваше, че няма да е принудено да участва в ежегодната кампания по кръводаряване — един от препоръчваните начини за запознанство с колегите. Може пък да се измъкне само с незабележими наблюдения върху тамошната атмосфера, преди да предприеме енергични стъпки в тъй наречената от автора „политика на работното място“! Статията строго предупреждаваше да не се забърква с първите срещнати доброжелатели, тъй като те непременно ще да са „неудачниците в службата“, наставляваше я да се държи ведро, но без да го прекалява, инак би изглеждала безразсъдна; да се усмихва топлосърдечно, но без непрофесионална нахаканост; да си състави карта на работните места на служителите, за да запамети имената им; безшумно да изпробва себе си в продължение на няколко месеца и да изчаква търпеливо и без оттенък на фатална припряност; да остави отпечатък в „колективното обединено подсъзнание“ — понятие, за което авторът твърдеше, че е безпогрешно, макар и не общоприето.

— Ще се справя — твърдо промълви Джиджи безсмъртните думи на кралица Виктория, произнесени, когато тя установила, че май ще наследи престола.

— Ой! — Джиджи внезапно спря зад един товарен камион. Настръхнала, потръпваща от нервно напрежение, претоварена от натрупаната информация, тя неочаквано изпита потребност от един последен оглед. Бе облякла единствения си сив костюм от каша̀ — неотдавнашен подарък от Принс, големия нюйоркски моделиер скроен с класическо съвършенство. Подгъвът — скромен, но не и старомоден стигаше до средата на коляното. Под сакото носеше безукорно бяла памучна блуза. Джиджи бе и почти метър и шестдесет и три, но изглеждаше по-висока с черните си лачени обувки на високи токове и непрозрачния си черен чорапогащник. Що се отнася до бижутата, бе си сложила само семпли перлени обици и часовника от Картие с каишка от алигатор, подарен й от Били за довиждане на прощалното тържество в „Скрупули две“ — часовник колкото скъп, толкова и ненатрапчив.

„Би ли могъл някой друг да изглежда толкова добре — запита се Джиджи, да направи по-хубаво първо впечатление?“ Но да изглежда добре бе в разрез с нрава й. Влечеше я необичайното, невъздържаното и неочакваното. И макар този скок в рекламата да изискваше нов гардероб, един стар порив я бе накарал да нахлупи ниско върху косата любимата си шапка, собственоръчно нашарена с всевъзможните червеникаво-оранжево-жълто-златисти оттенъци на букетче невени.

Шапката бе дълбока, изработена от красиво избелял лен на цветя, и датираше от късното царуване на крал Едуард. Широката й лента бе от тежка пурпурна тафта, украсена отпред с две червени черешки, голяма червена кадифена роза и с няколко зелени кадифени листа. Над челото широката периферия бе повдигната и с розата прикрепена към панделката.

„С тази шапка някое момиче е изпращало годеника си на Голямата война — помисли си Джиджи, — смела, лекомислена шапка, под която лицето на девойката е сияело.“ Бе сигурна, че годеникът се е завърнал от войната, инак щеше ли притежателката да я пази така грижливо подпълнена и увита в копринена хартия в кутия с името на един лондонски шапкар; Джиджи я бе открила, докато ровеше веднъж за старинни ленени и памучни дрехи. До днес я бе държала на стойка като украса в спалнята си, но ето че сега придаваше на строгия й костюм едва доловимо очарование. Грижливо я нагласи. Осемдесетгодишната шапка й се струваше толкова подходяща, колкото всичко останало от облеклото й — чуждо и стесняващо.

Джиджи изправи рамене, наведе брадичка и напусна прикритието на тежкотоварния камион. Забързано и енергично зави зад ъгъла, влезе в зданието и с намек за свойствената си непокорна, стил „А така, маце!“ походка стремглаво изкачи стълбите към кантората на „Фрост-Рорк-Бърнхайм“.

 

 

— Господин Рорк помоли да ви предам, че ужасно съжалява, но на него и на господин Бърнхайм им се наложи да отскочат до един клиент за непредвидена среща — рече секретарката, когато Джиджи й се представи. — Просто не знаеше кога ще се върнат.

— Ах — изгледа я слисано Джиджи.

— Аз съм Поли. Той ми нареди да ви дам временно кабинет, докато чакате. — Секретарката я изпиваше с широко отворените си очи и изглеждаше също толкова изпълнена с подозрение, колкото и Джиджи. Арчи и Байрон я бяха поканили да дойде в десет и половина, след като работният ден вече е започнал, та един от двамата да я разведе из кантората, да я запознае със служителите и да я настани.

— Както кажете — отвърна тя и още по-категорично нахлупи шапката, така че да покрие бретона и извитите й вежди. Умираше от любопитство да види къде работят Арчи и Байрон. Последва Поли по лабиринт от коридори, като хвърляше бегъл поглед към просторните, високи помещения; малкото на брой хора там бяха затънали в работа и изглеждаха някак самотно разпръснати из оскъдно обзаведените стаи. Кабинетите в „Скрупули две“ са направо сбутани в сравнение с „ФРБ“ — отбеляза Джиджи наум. Неколцина от работещите вдигнаха глави с безразличие, докато тя минаваше, и отново се наведоха към своите пишещи машини, компютри и чертожни дъски. Мигновено бяха определили нейната стегната, елегантна личност като несвързана с техните задачи.

„Все едно че си страничен посетител на снимачна площадка“ — помисли си Джиджи, като стрелкаше с очи ту наляво, ту надясно изпод периферията на шапката си; уви, не долавяше дори един заинтересуван поглед. Хората от стаите незабавно определяха, че нейна милост не е нито бъдещ участник, нито член на техния екип, и без предубеждение я подминаваха като незаслужаваща интерес.

„Рекламата може наистина да е изкуството на втората половина на двайсети век — отбеляза си Джиджи наум, — а неколцината му тукашни изпълнители изглеждат развлечени и небрежно облечени като балетисти в най-старите си, раздърпани дрехи за репетиции.“ Един-двама се бяха издокарали в нестандартни цветове и необичайни кройки. „Всичко това доста бие на очи и тук навярно се крие нещо — осъзна момичето, — но какво?“

— Заповядайте — покани я секретарката, когато най-сетне влязоха в една мъничка стая. Флуоресцентни тръби висяха от високия таван и хвърляха неприветлива светлина. — Тук е прекалено тясно за двама и затова помещението почти не се използва.

— Никой ли не притежава отделен кабинет? — запита Джиджи.

— Изключено. При нас не обичат да работят сами — това ги изнервя. Само госпожица Фрост има самостоятелен кабинет. Творческите екипи са свързани като сиамски близнаци… сама ще се убедите. Да ви донеса ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна Джиджи. — Тук ще ми бъде добре, Поли. — Тя изпрати секретарката със скъперническа усмивка, за която се надяваше, че е топлосърдечна, но не и безразсъдна, нито прекалено припряна, нито пък непрофесионална. В стаята имаше едно безлично бюро, покрито с високи купчини от стотици списания: „Вог“ и „Базар“ от всички страни, годишни течения на стари броеве на „Ел“, „Таун енд кънтри“ и някакви суперсвръхмодни издания от Франция и Италия; за тях пък едва бе чувала. Заобиколи бюрото, решително затвори вратата на кабинета и се отпусна в учудващо удобното очукано кресло, което бе открила зад писалището.

Е, поне се запозна с Поли и знаеше къде й е седалището. Все пак някакво начало бе сложено. Би могла, разбира се, да вземе да разлиства списанията — допускаше, че са струпани тук, за да я вдъхновяват, — но подобна мисъл ни най-малко не я съблазняваше особено след шока от току-що проявеното негостоприемство. На плота имаше телефон, ала на ум и идваше единствено номерът на полицията.

Джиджи пое дълбоко дъх, за да превъзмогне учестеното си дишане, и си рече, че е сторила сериозна грешка относно „обединеното подсъзнание“. В никакъв случай не биваше да се представи на тукашните хора така издокарана. Защо не я бяха предупредили Арчи и Байрон? Защо я бяха подвели със собственото си облекло? Навремето, когато постъпи в гимназията, знаеше поне съвсем точно как щяха да са облечени останалите деца и това й бе помогнало да се справи през първия ужасен ден, преди да завърже познанства. Естествено, ако самоувереността й бе наистина присъща, облеклото нямаше да има значение — щеше да се чувства достатъчно самонадеяна да се среща с когото и да било, в каквито и да е дрехи, като щурмува колективните норми, без да му мисли. Щеше да е Ана Маняни или Лорън Хътън, или Марта Греъм. Не — Бела Абзуг[2]. А още по-добре — Барбара Джордан. И защо ръцете и краката й са направо ледени, след като по челото й избива пот? От къде на къде тя, Грациела Джовани Орсини, е принудена да се държи като същинска кръгла нула само защото не е знаела „кодекса“ за обличане? От друга страна, самият Ралф Уолдо Емерсон е признал, че възхитено е отстъпил пред една дама, според която усещането, че си съвършено и изискано облечена, ти дава чувство за вътрешно спокойствие, с каквото религията е безсилна да те дари.

Тъкмо по време на това нейно размишление вратата се отвори без почукване и нечия глава се подаде в стаята.

— Къде сте? — запита непознат мъжки глас.

— Работя — промълви Джиджи и се прегърби така, че да се вижда само върхът на шапката й. Бе прикрила лицето си с едно списание. Присъствието на Емерсон се бе изпарило.

— Божичко! Вече? Пък аз мислех да унищожим някоя и друга поничка и взаимно да си разкажем житието-битието — рече посетителят и пристъпи в стаята.

— Може би по-късно — раздразнено отвърна Джиджи, без да вдига поглед, — доста по-късно. Заета съм с това.

— Казвам се Дейвид — чу тя. Имаше чувството, че някой се опитва да надзърне към нея от голяма височина.

— Джиджи — призна си момичето и приближи стола си към най-високата купчина. Притисна тялото си към защитния навес на писалището, а щитът на разтвореното списание почти докосваше носа й.

— Поли ми каза, че сте тук. Наистина ли не искате един кроасан? Току-що купих съвсем пресни. А има и страхотна китайска кльопачка от вчера. Бачкахме цяла нощ и остана сума ти нещо. Мога да я пъхна в микровълновата. Имам кутия сушени смокини в кабинета си и машина за еспресо. Елате, ще ви направя капучино. — Гласът му бе нетърпелив и изпълнен с любопитство. Приближи и се накани да заобиколи бюрото с очевидното намерение да я разгледа.

— Не! Не искам абсолютно нищо! Нищичко! — Джиджи се сви на кълбо. Подпря брадичката си с колене и заби пети в седалката на креслото. Докато говореше заплашително, от нея останаха видими само обувките, шапката, ръцете, краката и оскъдни късчета сива каша̀ от двете страни на бедрата и раменете й.

— Нищичко? — повтори мъжът недоверчиво.

— Яденето е последната ми грижа — възможно най-студено и неприветливо отвърна Джиджи, снишена на стола си. — Казах ви, че съм заета. Затворете вратата, когато си тръгнете.

— Разбира се — рече посетителят разочаровано. — Ще се видим по-късно. Искате ли да обядваме заедно? Страхотна шапка!

След по-малко от минута той се появи отново във вид на огромна ръка с ябълка в нея.

— Схванах! Вие си падате по природоцелесъобразната храна. Госпожа Гуч препоръчва това. Ей, ами от коя зодия сте? Аз съм лъв. Не съм голям привърженик на астрологията, но човек винаги трябва да я взема под внимание. Разкажете ми кога спахте за първи път с гадже. Много ли бяхте разочарована? С какви дългове в кредитната карта се чувствате най-добре? Омъжена ли сте, самотна, разведена или…

— ВЪН! — изпищя пронизително Джиджи и тупна ябълката в пода.

„Първият неудачник в службата“ — помисли си тя, като чу вратата да се затваря. Бе се оказал по-неприятен от ония, за които предупреждаваха в списанието. Там пишеше, че неудачниците са подозрително дружелюбни, тъй като няма с кого другиго да си приказват. В статията се изтъкваше, че трябва да си отваряш очите на четири с аутсайдерите в службата, дето се лепват за всеки новодошъл. Било фатално да се оставиш да те обвържат. Човек се познавал по хората, с които общува, и било по-добре да обядваш сам, отколкото с неподходяща компания.

След като се отърва от тая лепка, Джиджи се поовладя. Осъзна, че мозъкът й отново е заработил. Скочи, здраво подпря вратата на кабинета първо с едното, после с другото си рамо, да не би да влезе някой, и бързешком се измъкна от полата и сакото си. След това оправи бялата си блуза да падне до средата на бедрата. Нави ръкавите над лактите, разкопча горните копчета точно над малките си, високи и щръкнали гърди, нестеснявани от никакъв сутиен, и перна яката нагоре, докато й стигна до ушите. Би могла да остави изящната бяла материя да виси като рубашка, ама не беше от тия. Изпълнена с угризения, но без всякакво колебание сне шапката и се нахвърли върху панделката. Свали я и дважди я уви около талията си — получи се плътно прилепващ пояс. „Непрозирният чорапогащник лесно може да мине за клин“ — убеждаваше се Джиджи, докато опипваше обиците. — „Перлите не подхождат.“ Прибра ги в чантата си, окачи двете черешки над едното си ухо и решително закичи червената кадифена роза отпред на пояса. „По дяволите, да имаше поне огледало“ — помисли си Джиджи и разбърка люшналата се копринена камбана на косата си. Грижливо сгъна полата и сакото си и ги скри в едно от празните чекмеджета на бюрото заедно с останките от шапката.

 

 

И вече готова на всичко, бързо прелисти екземпляр от италианското издание на „Вог“. „ФРБ“ бе поканена да организира проучванията за редовния си клиент „Индиговосини морета“, патентован производител със седалище в Сан Франциско на бански костюми, предназначени най-вече за жени с наднормено тегло. Това щеше да е първата рекламна кампания тук за Джиджи. Докато разгръщаше страниците, далеч по-скандално авангардни от американския „Вог“, не видя нищо, освен миниатюрния бански от две части върху момичета с тела, които у всяка зряла жена биха предизвикали само кошмарни сънища. „По дяволите — мрачно размишляваше Джиджи, — няма защо да разглеждам списания, дето нямат нищо общо с действителността. Трябва ми самостоятелно помещение с компютър и собственото ми въображение. А най-вече — голям универсален магазин, където да общувам с живи същества — със страдащи жени, заети с мъчителното зимно изпитание да пазаруват бански за курортите или за следващото лято.“ А най-вече — умираше от глад. Китайска храна… юфка, късчета свинско от ребрата, пикантни кифлички, сладко и кисело гълъбово месо… „Де някой друг, а не тоя аутсайдер да ми бе направил предложението“ — помисли си Джиджи с копнеж. Чудна работа — претопленият пакет храна от ресторанта й изглеждаше много по-привлекателен сега, а сутринта се бе почувствала прекалено нервна, за да закуси. И защо, щом оня досаден лунатик спомена за китайска храна, тя бе започнала да жадува за нея?

Момичето нетърпеливо затръшна списанието на писалището и закрачи из стаята. Всичко това не само приличаше на наказанието да останеш в класната стая след часовете, но бе и невероятно невъзпитано. Арчи и Байрон алчно се бяха домогвали до нея, бяха гледали да я спечелят с обеди, телефонни обаждания, фантазьорски приказки и обещания за баснословно бъдеще в рекламата. А ето я сега тук, прелъстена и изоставена, в кантора, която никога преди не бе посещавала, завряна в някаква килия, украсена единствено с прозорци, предлагащи ограничен и мръсен изглед към един паркинг. Нямаше представа нито как да се измъкне, нито пък знаеше кога ще се завърнат ония двамата. Ами ако срещата им продължи цял ден? Тя надзърна в обезкуражаващо дългия празен коридор и се отказа да търси Поли.

Върна се при креслото, тръшна се върху износените му възглавници, вдигна крака на бюрото и потъна в мрачно съзерцаване на новите си обувки. При цялата си сдържаност трябваше да признае, че имаше наистина великолепни крака. Отпусна се и полузатвори прелестните, прекрасни раковини на клепките си така, че дългите мигли, върху които полагаше три пласта черен туш, образуваха пухкава преграда пред светлозелените й очи. Съвършени, божествени крака… крака, с които да правиш чудеса… крака, пред които да рухват империи… крака… крака…

Час по-късно Джиджи спеше дълбоко. Арчи и Байрон се втурнаха в кабинета с извинения на уста.

— Мамка му! Няма я! — извика Байрон.

— Успокой се — отвърна му Арчи. — Къде би могла да иде?

— Върнала се е в „Скрупули две“… чакай, виждаш ли онези обувки?

— Дори нещо по-съществено — изтананика Арчи, докато заобикаляше бюрото, — виж тези крака!

Двамата се вторачиха в Джиджи, доволни, че пеперудата, която бяха преследвали месеци наред, най-сетне бе попаднала в мрежата им. Тя беше рядък трофей — мечтата на колекционера, а и Бог им бе свидетел колко отчаяно се нуждаеха от нея. Силните на деня в „Индиговосините морета“ бяха очаровани от нейния брой на „Скрупули две“ и Джиджи можеше да стане ключът към заграбването на тлъст комат. Освен това двамата се бяха специализирали в реклама на храни и досега не успяваха да открият действително талантлив редактор по модата. Завоюването на Джиджи щеше да отвори вратите към нова мрежа от бъдещи клиенти.

— Така ли ще си стоиш и ще й се възхищаваш? — запита Байрон.

Арчи се сепна, върнат от думите му към действителността, изтръгна се от съзерцанието и изръмжа, имитирайки възможно най-успешно Мечока:

— Кой е спал в креслото ми?

— Абе, шушумига такъв, ще я изплашиш — изсъска Байрон.

— Ами опитай ти тогава. Джиджи! Ах, Джиджи… събуди ли се? — гръмко прошепна Арчи. — Хайде, разсъни се.

Момичето продължаваше да спи.

— Да я оставим на мира — предложи Байрон. — Може да е изморена.

— От тази сутрин тя фигурира във ведомостта — решително заяви Арчи. — А в рекламата всички постоянно са изморени. Обратното означава, че не работят усърдно. — С бързо движение той изу обувките на Джиджи от краката й и забарабани по плота на бюрото с токовете им.

Джиджи широко отвори очи.

— Какво става?… Върни ми ги!

— Виждаш ли — заяви Арчи, доволен от себе си, — този номер сработва безотказно. Жените притежават дълбоко вкоренени защитни рефлекси, когато се отнася до разхубавяващите ги атрибути. Е, мъжът навярно би проспал подобно нещо, но…

— Здравей, Джиджи, извини ни, че закъсняхме — прекъсна го Байрон, като го смушка по рамото.

— Боже, къде остана доброто ми възпитание? — запита Арчи с вдигнати към небето очи. — Джиджи! Рекламната къща на Фрост, Рорк и Бърнхайм с вълнение и задоволство те посреща в средата си. От името на моите партньори и от свое име ти поднасям най-искрените ни извинения, задето не бяхме тук тази сутрин да те приветстваме, но, уви…

— Обувките ми — настоя Джиджи и провеси крака от писалището.

Той й ги подаде с поклон. Джиджи ги обу и скочи, незабавно придобила сили от вертикалното си положение.

— Тъкмо очаквах тъмничаря с хляба и водата — сурово произнесе тя. — Тук сякаш е Дяволският остров, но без изглед към океана.

— Никой ли не ти предложи кафе или кроасан? — запита Арчи.

— Дойдох преди два часа и половина — отвърна момичето, забравило за странния си посетител и вперило поглед в часовника си. — Май е време за обяд и доколкото си спомням, вие, момчета, възнамерявахте да ме заведете на ресторант днес. Обявихте, че ще бъде вместо малък прием за добре дошла.

— По дяволите. Лошо. Извинявай, Джиджи, настъпи неочаквана промяна в плановете ни — отвърна Арчи.

— Налага се да отменим обяда — обясни Байрон объркан. — Точно сега тече фаталният срок за напълно нова кампания на „Тестени изделия Бугатини“. Редовният ни клиент снощи се завърна от Италия с променени намерения относно материала, който бе одобрил, преди да замине.

„Подобни внезапни промени са нормални за работата на рекламните агенции, но едва ли можеше да се случи в по-неподходящо време“ — вкисна се той. Изискванията на клиента винаги стояха на първо място, а Бугатини бе най-важният от малобройните им клиенти. Налагаше се да я оставят насаме със списанията за няколко часа, докато се позанимават с новите планове.

— Почакай малко, Байрон — рече Джиджи негодуващо. — Остави обеда. Все някак и сама ще открия къде най-близо се продават сандвичи от риба тон. Но вие с Арчи обещахте да ме разведете из кантората, да ме запознаете с всички и да прекарате следобеда с мен, докато свикна. Нито минута повече не оставам в тази стая! Чувствам се, сякаш са ме упоили, отвлекли и качили на лодка за Макао. Това начало не е добро, а рибата се вмирисва от главата. Досега минавахте само с обеди, обещания, а така и не ме въведохте в нещата. Вие ме преследвахте, спомняте ли си? И наум не ми е идвало да работя в рекламата, преди вие двамата да ме придумате. Старата ми служба ме чака с отворени обятия и аз се завръщам там.

Тя ги гледаше свирепо в праведния си гняв, с ръце на кръста. Малкото й вирнато носле бе толкова обвиняващо, колкото и ярките петна, внезапно появили се на бузите й. Предизвикана, Джиджи Орсини представляваше великолепно съчетание на сприхавото си родословно дърво — чисто ирландско по майчина линия и флорентинско по бащина. Момичето буйно разтърси глава в израз на пълно неодобрение към двамата мъже; дългите тънички кичури на бретона й откриха извитите й вежди, а всяка сърдита извивка на съвършената й овална главица изразяваше оскърблението, което бе изпитала още от пристигането си тук.

— Но, Джиджи…

— Джиджи, нямахме друг избор…

— Ние двамата сме творческият екип на „Бугатини“ — това е най-големият ни клиент…

— Бъди разумна…

— Разумът да върви по дяволите. Аз се махам — с достойнство заяви Джиджи и си взе чантата.

— Значи ето каква си била — обади се познат глас откъм вратата.

— Дейвид, къде, за Бога, беше ти? — извика Байрон.

— Грешката е изцяло твоя, Дейвид — обвини го Арчи. — Джиджи иска да напуска, защото не си се погрижил за нея, както ти бяхме заръчали.

— Тая работа продължава да понамирисва — презрително заяви Джиджи, докато целенасочено се придвижваше към вратата. Като връх на цялата им небрежност те се бяха опитали да я пробутат на „неудачника в службата“ — осъзна тя, прелитайки покрай гиганта, подпрян на касата на вратата, без дори да го погледне. Той протегна дългата си ръка, хвана я през кръста, извъртя я и я върна обратно в стаята. Там продължи да я държи здраво на едно място, като застана зад нея с ръце около талията й.

— Пуснете ме!

— Тц.

— Пуснете ме!

— Няма. Стига сте ме отхвърляли. Наистина ме наскърбихте. — Гласът му звучеше развеселено, нещо по-лошо — той напълно нехаеше пред думите и енергичните й опити да се измъкне от неговата хватка.

— Дейвид, долу ръцете — изкомандва Арчи, яростно опитвайки се да отърве момичето от обятията му.

— Престанете и двамата! — Байрон се присъедини към решителната схватка, като по този начин я превърна в тристранна битка. После сграбчи Джиджи за раменете и я дръпна към себе си.

„Това май не е толкова лошо“ — помисли си тя. В „Скрупули две“ с изцяло женския му състав никой не бе проявявал такива ласкателни претенции към тялото й. Както и да е, тия брутални, ненадеждни попълзновения навярно оставяха синини.

— ПОЖАР! — колкото се може по-силно изпищя Джиджи и бе възнаградена с освобождението си, тъй като и тримата я пуснаха и се втурнаха към коридора. Докато кръжаха там, без да открият и следа от пушек, тя си приглади перушината. Осъзна, че тези тъпанари очакват от нея да бъде разумна. Смятаха, че това се разбира от само себе си, макар „благоразумна“ да не бе споменавано в предхождащите обсъждания по условията на новата й длъжност. Но тя почти винаги е била благоразумна и не бе скъсала с миналото си, за да продължава по такъв начин. Ако дори веднъж допуснеше да я сметнат за „разумна“, после няма да може да се отърве, а те ще добавят и „благонадеждна“, също и „непридирчива“ и всичко заедно с недопустимото „предсказуема“. Джиджи се осланяше на инстинктите си — или обяд, или сбогом. Ако концернът „Тестени изделия Бугатини“ засенчи постъпването й, значи не е попаднала на мястото си.

Когато мъжете се върнаха в помещението, намериха Джиджи седнала на плота с кръстосани крака, а духовитата й главичка бе склонена под заплашителен ъгъл.

— Къде ще хапнем — запита тя Арчи, — след като вече ви дойде апетит?

В „Дом“? — предаде се той с въздишка: „Още един скъп обяд. Дано тя да си заслужава.“

— Защо не? — одобрително се усмихна Джиджи.

— Дейвид, върви да си вземеш сакото и вратовръзката — разпореди се Байрон.

— И той ли ще дойде? — намуси се Джиджи недоверчиво. Дейвид не й обърна внимание, зает да търси очилата си в рогови рамки, изгубени в неразборията, като едновременно безуспешно опитваше да приглади въздългата си въз кестенява коса; в съчетание с клюнестия нос тя му придаваше вид на небрежен, но изключително приятен млад орел.

— Естествено — отвърна Арчи.

— Той ме награби. Не позволявам подобни неща.

— Налагаше се — лениво отговори Дейвид и с облекчение си сложи очилата. — Двамата с теб сме един екип. Трябваше да те опазя от голяма грешка. Това е едно от задълженията на съекипниците.

— Един екип? — възкликна Джиджи и скочи от бюрото в пристъп на ярост. Е, сега вече наистина щяха да я загубят.

— Ти и Дейвид сте новият творчески екип за „Индиговосините морета“ — обясни Арчи. — Той не ти ли каза?

— И дума не обели — рече момичето с негодувание.

— Понякога околните пътища създават проблеми на младия Дейвид Мелвил — снизходително се съгласи Арчи.

— Питаше ме работи, които и през ум не ми е минавало да обяснявам на непознат — избухна Джиджи.

— Ъ-хъ, най-добре целият тоя личен боклук да се махне от пътя отведнъж. Насърчаваме подобни неща в творческите екипи — обясни й Байрон. — Спестява стряскащите изненади и неловките ситуации.

— Ще си взема сакото — милостиво рече Дейвид, — докато Джиджи се облича. Не можем да я заведем в „Дом“ по прозрачна нощница и чорапогащник, колкото и да е предизвикателно. Не върви.

 

 

— А какво става тук? — запита със студен и ясен глас влязлата в кабинета на секретарката жена, докато Джиджи, Арчи, Байрон и Дейвид, вече празнично пременени и засмени, се канеха да тръгват на обяд.

— Виктория! Очаквахме те утре — възкликна Арчи. — Джиджи, ето представителя на Фрост във „ФРБ“. Виктория Фрост, Джиджи Орсини.

— Защо е тази масова емиграция? — обърна се Виктория към Арчи, без да поздрави Джиджи.

— Обяд в „Дом“ — сърдечно обясни Арчи. — Ела с нас, празнуваме.

Усмивката на Джиджи угасна, докато ги наблюдаваше. Там, откъдето идваше тя, хората си казваха „добър ден“, ръкуваха се при запознанство, като междувременно се гледаха в очите. И дори се усмихваха. Всъщност винаги се усмихваха, защото беше напълно невъзможно да се здрависваш с някого дори на помен, без, макар и леко да повдигнеш крайчетата на устните си. Безжалостно красивото лице на Виктория Фрост остана безизразно. Единствено тъмните й вежди изразиха изненада.

— Така ли! И какво по-точно празнувате? — спокойно запита жената и най-сетне обърна преценяващо очи към Джиджи. Обхвана я с бърз поглед и видимо не я одобри.

— Първият ми работен ден тук — твърдо обяви Джиджи. Не бе прекарала половината си съзнателен живот в дома на Били Айкхорн, която нямаше равна на себе си в света на добре облечените дами, за да се остави да я сплаши погледът на която и да било жена. Въпреки това трябваше да признае, че Виктория Фрост в превъзходното си тъмнокафяво вълнено трико бе постигнала един окончателен „прекалено семпъл, за да бъде друго, освен съвършен“ вид, подобно на олимпийска гимнастичка, получила оценка „десет“ от всички съдии.

— Вашият какво? — с хладно изумление попита Виктория.

— Виктория — намеси се Байрон, — навярно сме пропуснали да те уведомим. Случиха се толкова неща, докато те нямаше в града, но сигурно си спомняш, че се опитвахме да привлечем Джиджи от „Скрупули две“ при нас.

— Последния път разбрах, че не е проявила интерес — сопна се Виктория. — Защо е променила решението си, Байрон?

— Съмнявам се, че Байрон е напълно наясно — отговори Джиджи. — Но аз си имам свои причини.

— И навярно са сериозни. Както и да е, ако не бъркам, предложението беше направено преди доста време. И неколкократно бе отхвърляно. Кога точно Джиджи реши да ни удостои с присъствието си?

Момичето изрече високо и ясно:

— О, мисля, че беше… чакайте да видя — в действителност точно в девет и четиридесет и пет миналия четвъртък вечерта след повечко чаши вино на празен стомах. От друга страна, възможно е да е станало няколко минути по-късно. Или по-рано. Не си погледнах часовника. Защо питате, Виктория? Предложението не важи ли вече? Нежелана ли съм?

— Виктория! — предупредително се обади Арчи.

— Джиджи! — в същия миг умоляващо се намеси Байрон.

Джиджи ги пренебрегна и се обърна направо към високата, стройна млада жена с остра кестенява коса и остър поглед в кафявите си очи.

— Защото, ако съм нежелана от някого, сандвичът ми с риба тон все още ме чака на бюрото ми в „Скрупули две“.

— Не желая да ви прозвучи неучтиво…

— Но успяхте — прекъсна я Джиджи.

— Както и да е, аз и партньорите ми се уговорихме да обсъждаме съвместно всички назначения и уволнения — продължи Виктория, сякаш Джиджи не бе проговаряла. — Лично аз не съм запозната с работата ви. Доколкото разбирам, нямате никакъв опит в рекламата и се чудя дали точно сега му е времето…

— Виктория, млъкни, за Бога. — Арчи я сграбчи за лакътя и я отведе бързо през фоайето в друг кабинет.

— Да, да, да — проточи Джиджи, — вече виждам защо досега не съм се срещала с госпожица Фрост, Байрон. Тя е била вашата ужасна малка тайна. Сбогом завинаги, Байрон. Довиждане, Дейвид. О, предайте от мен моето сбогом на Арчи. — Тя мушна чантата си под мишница и се насочи към вратата.

— Чакай! Хайде, Джиджи, престани! — Байрон й препречи пътя. — Виктория няма нищо общо с творческата дейност. Нейните задължения са съвсем други, грижи се клиентите да останат доволни. Никога, никога няма да ти се наложи да работиш с нея, обещавам ти! Просто се изненада, че се е случило, докато тя самата не беше тук.

— Ако така посреща изненадите, как ли се държи, когато е нервирана? — попита Джиджи и се опита да заобиколи Байрон, но това се оказа невъзможно.

— Никога не съм я виждал нервирана — отвърна Байрон, като бързо се местеше наляво-надясно. — Не съм я виждал и такава. Навярно пътуването й е минало ужасно. Моля те, Джиджи, не напускай — приплака той. Знаеш, че те искаме до полуда, обожаваме материалите ти и Бог ми е свидетел, че сме влюбени в теб. Спиш като херувимче и се будиш като цвете.

— Дотук добре — Джиджи се мъчеше да не се размекне от думите му, — но прекрасната госпожица Вики…

— Никога не се обръщай към нея с „госпожица Вики“ — обади се Дейвид и безрезултатно се опита да сдържи смеха си.

— Прекрасната, приветлива и сговорчива госпожица Вики не ми е по вкуса. Байрон, не можеш насила да ме накараш да работя тук, сам знаеш, така че моля те да ми се махнеш от пътя или ще се наложи да те ритна в слабините.

— Ритнете мен вместо него. — Дейвид се изстъпи пред Байрон с широко разтворени ръце, за да покаже, че няма да се защитава. — Тук по-силните кълват по-слабите, а на мен ми плащат, за да поемам болката върху себе си.

— О, Боже! — Джиджи се предаде и прихна. — През целия си живот не ми се е налагало да излизам на глава с толкова много големи и глупави мъже за една сутрин. Договорът ни важи ли още?

— Все още ли сте тук? Добре се справяш, Байрон. Юнак си, Дейвид. — Арчи дотича в кабинета на секретарката. — Джиджи, Виктория съжалява, че не може да обядва с нас, и те моли да приемеш горещите й извинения за непростимия начин, по който се държа. Има страхотна мигрена, месечно неразположение и развива ужасна настинка. А също и алергичен пристъп — полени или нещо такова във въздуха, — но е приятно развълнувана, че си приела длъжността.

— Колко жалко, задето няма да обядва с нас — безгрижно рече Джиджи със съзнанието, че е налетяла на враг. — Току-виж, госпожица Вики се пооправи, ако извади бастуна, дето го е глътнала.

Бележки

[1] Регентството на Уелския принц Георг в началото на XIX в. — Б.пр.

[2] Американска конгресменка. — Б.пр.