Джудит Кранц
Любовни двойки (7)

7.

В Ню Йорк срещнах един човек на име Том Ънгър — неочаквано забеляза Джош малко след мълчаливата и напрегната вечеря, по време на която Саша се утешаваше, че просто е преуморен от последното си тежко дело. Бе прекъснал обичайния им поход до креватчето на спящата Нели и бе отвел жена си в библиотеката.

— Ох, слава Богу! — възкликна Саша, едновременно с облекчение и яд. — Ето какво било! Никога повече не се дръж така с мен, Джош Хилман. Помислих, че са ти открили някаква смъртоносна болест и се чудиш как да ми съобщиш. Нямаш си представа какъв вид имаш, откак вчера се върна от Ню Йорк. Побърках се от тревога… Но не посмях да те попитам, защото се боях от отговора ти.

— Том… ти е бил любовник. — Джош произнесе думите натъртено и не успя да скрие тежката си въздишка.

— Ама разбира се — отговори тя тутакси и раздразнено отметна дългата си черна коса. — Затова ли си толкова разстроен? Отвратително от негова страна — да ти го каже, след като знае, че сме женени. Колко вулгарно! И ти ме изтормози заради глупава ревност със закъсняла дата! Мъже! Повдига ми се от вас!

Саша стана от креслото и се заразхожда из стаята, като внимателно разглеждаше Джош, сякаш дотогава не го бе виждала. Интелигентната му уста, славянските му скули, късата му сива коса, високият му ръст и язвителното му, но приятно лице внезапно й се сториха непознати, променени от измъчения му поглед.

— Ти какво, ще седиш така и ще ми разправяш, че си очаквал да съм девствена, когато се оженихме ли? — избухна Саша. Мъжът й не продумваше. — Смяташ, че една двайсет и четири годишна жена е прекарала целия си живот заключена в пояса на девствеността в очакване да се появиш ти ли?

— Не. Предполагах, че си се влюбвала, както и аз… Че си имала връзки или както там ги наричаш.

— И защо ми излизаш сега с Том Ънгър? Трябва ли да се извинявам? И какво, по дяволите, му отговори, след като той изтърси историйката за някогашните ни лудории? Напусна с достойнство или му фрасна един?

— Той не знаеше, че сме женени.

— Какво? Искаш да кажеш, че Том Ънгър без всякаква причина ходи насам-натам и ръси наляво и надясно моето име като свое бивше завоевание? „О, между другото, навремето въртях любов със Саша Невски.“ Ей сега ще звънна по телефона на това развратно, лигаво копеле и ще му извъртя такъв скандал, че ще забрави и собственото си име, да не говорим пък за моето. И като си помисля, че някога го харесвах!

— Не стана така.

— Най-добре да ми кажеш как е станало, Джош, и то още сега — дума по дума. Няма да оставя нещата така. Не желая да те гледам как ме порицаваш за неизвестно какво с всяка пора по тялото си. Да си имал любов с Том Ънгър не е престъпление дори ако самият той е станал престъпник.

Усърдно, внимателно Джош разказа с подробности всичко, случило се на обеда в Ню Йорк, без да пропусне нито една дума.

Саша го изслуша, без да помръдне, забола очи в килима, играейки си с широкия си плетен колан. В стаята се възцари тишина. Най-сетне тя вдигна глава и го изгледа състрадателно.

— Прощавай, мили. Естествено е да си разстроен. Не мога да ти опиша колко съжалявам, че сама не ти разказах всичко това. Не съм и сънувала, че ще го научиш по такъв ужасен начин, и то на публично място… О, трябваше да предположа, да ти кажа…

— Ти съжаляваш за начина, по който съм научил, че си имала трима любовници едновременно! Смяташ, че е важен начинът!

— Защо, не е ли? — Саша стана, прекоси стаята и го измери с очи от глава до пети, сякаш Джош бе някакъв мърляв просяк, почукал на вратата с молба да използва телефона. — Не е ли?

— Не, за Бога, не е!

— Тогава какво? Какво е по-важното, Джош?

— Ти, Боже мой, ти! Ти си направила… такова нещо! Дори не си го криела. Ънгър каза, че и тримата са знаели за останалите, смятала си това за свое право. Все още го смяташ — извика съпругът в пристъп на болка.

— О, не. Не смятам. — Саша замълча и го изгледа много сериозно. Събра длани и после ги разтвори като цвете. Благородното й, широко чело бе ясно и спокойно. — От първия път, когато спах с мъж, съм знаела, че щом се омъжа, с тази част от живота ми ще бъде свършено. Имам различни критерии за секса. С теб не е ли така? Вярвам, че неща, напълно приемливи за неомъжено момиче, са недопустими за една щастливо омъжена жена. Иначе бракът ще рухне.

— О, Господи, как не разбираш? Трима мъже… трима любовници… които имат право да те… да бъдат с теб… а ти като жонгльор с три портокала — и това нямало значение? Един през първия ден, следващия за втория… О, Боже… — Джош зарови лице в дланите си.

— Така беше, Джош. Не смятам да се извинявам за това. Ако очакваш от мен да се засрамя, няма да дочакаш. — Саша не говореше предизвикателно, а просто със съзнанието за правилността на действията си, за своята вярност към представите си за живота.

— Ти наистина не разбираш — отчаяно изрече съпругът й. — Ти просто не искаш да разбереш.

— Бях Голяма мръсница, както сама се наричах, и какво от това? Не съжалявам, че се възползвах от свободата си, докато я имах. Никога не съм спала с мъж, когото не съм харесвала. Никога не съм спала с мъж, за да получа нещо друго, освен удоволствие. Не съм ги лъгала. Все още щях да постъпвам така, ако не бях те срещнала и не се бях влюбила в теб.

Тя замълча в очакване той да я погледне, искаше да види изражението му, но той седеше, скрил лицето си в ръце.

— Опитай се да ми изтъкнеш поне една сериозна причина, Джош, да съжалявам, че съм живяла така — настоя Саша. — Какво губиш ти от това, какво губи любовта ми към теб? Аз съм същият човек, когото ти обикна, за когото се ожени. Времето на Голямата мръсница свърши веднъж завинаги, но аз съм си аз, Саша. Защо смяташ, че имаш право да ме обвиняваш сега!

— Колко… колко бяха? — Джош говореше, сякаш му изтръгваха думите с ченгел.

— Не зная — звънна възмутеният глас на жена му. — Не съм ги броила. Опитваш се да ме унижиш, но унижаваш единствено себе си. Не се ли отвращаваш от себе си да задаваш такъв въпрос? Това е под достойнството ти.

— Но не е било под твоето достойнство да преминаваш от мъж на мъж! — извика Джош.

— Не, не беше. Бях вярна на себе си.

Съпругът се задъха от нейната наивност. Поклати глава, прегърби се още повече, опита се да проясни мислите си, да види нещо — каквото и да било — от нейна гледна точка, но те двамата сякаш се намираха от двете страни на широка пропаст и се опитваха да надвикат бурен вятър с изискани, префинени тънкости.

— Джош, за Бога, престани да седиш там като Йов. Махни ръцете от лицето си! Тази история няма нищо общо с нас двамата. Ставаш смешен.

Той вдигна глава и тя видя изкривеното му лице, очите му, които не можеха да срещнат нейните. Сърцето й се сви и Саша осъзна, че въобще не е смешно.

— Джош! — извика тя. — Джош!

Нямаше да остави техният свят да бъде разрушен. Изтича при него и прегърна главата му. Трябваше й време. Един справедлив мъж е в състояние да разбере. А Джош бе справедлив.

 

 

— О, Дейви, успяхме, наистина успяхме! — ликуваше Джиджи в дневната на своята къща. Беше го замъкнала там с намерението да пият по чаша в чест на празника, преди да излязат на вечеря. Бе обзета от еуфория заради победата — истинска, зашеметяваща, гигантска победа, която веднъж завинаги бе уталожила всички непризнати съмнения, че не я бива за рекламата.

След представянето двамата с Дейвид решиха, че не бива да се връщат в офиса особено заради единия от съдружниците, който едва ли изгаря от желание да му висят на главата и тайно да злорадстват.

— Ти успя — ухили се той, докато я гледаше как се премята на кушетката от възторг.

— Заедно успяхме и не ми прехвърляй заслугата, че иначе ще те ударя, Дейви Мелвил. Наздраве! — Джиджи вдигна чашата си. — Долу управниците, на крак, чин-чин и всичко, за което искаш да вдигнеш тост. Чу ли как Виктория каза „Още в понеделник се заемаме с подробностите“? Не смяташ ли, че едва не се задуши, докато говореше?

— Мислех, че ще припадне, не че ще се задави.

— Дейвид не можеше да сподели напълно непринуденото щастие на Джиджи. Той се чувстваше почти толкова щастлив, но в рекламата, както и на всички други поприща е най-радостен първият триумф. Спомни си своята първа победа преди около пет години — бе спечелил поръчка за половин милион долара. Три дни и три нощи сякаш летеше над земята.

Сега откри, че едно силно чувство сдържа и пречи на свободната му радост. Близостта на Джиджи го притесняваше.

За пръв път оставаше напълно насаме с нея. Ако нарочно бе планирала всяко свое движение, та да го накара да си я представи гола, едва ли щеше да постигне подобен ефект. Когато се навеждаше да долее чашите, гърдите й се очертаваха под блузата. Докато му носеше чашата, Дейвид би се заклел, че чува как под полата й бедрата се трият едно в друго. Като му я поднесе с размах, той ясно си представи как ръцете й обвиват шията му и тя притиска главата му към себе си.

По дяволите, щеше да се побърка.

— Откъде имаш тази голяма къща? — попита той. Джиджи бе запалила само двете лампи до кушетката и стаята изглеждаше огромна в зимния здрач.

— Късмет. Наех я… О, Дейви, нали синьора Елеонора Колона е божествена?

— Божествена. Значи си живееш живота тук съвсем сама?

— Учудващо е колко бързо свиква човек да живее в големи пространства. Джорджо… Джани… Енрико… Обожавам ги! Световни са, нали?

— Върхът. Слушай, Джиджи, срещаш ли се с някого? Искам да кажа, няма ли някой да нахълта тук и да каже: „Кой е тоя, дето седи на дивана ми и пие с моята любима?“

— С никого „не се срещам“ според старомодния ти израз. — Джиджи се прозя. Умората си казваше думата след отзвучаващата превъзбуда. — Не съм ничия „любима“, много ти благодаря. Дейви, момчето ми, никога повече не употребявай тази дума — мразя я. Жена, момиче, гадже, маце, ако щеш, само не и любима.

— Ама аз не я употребих. Просто си представих как я казва някой друг.

— Никой няма да посмее. — След тези думи Джиджи осъзна, че нейната свобода е действителна, действителна като празната й къща, като празното легло, като самотните й вечери, като липсата на мъжки допир до нейната кожа. Единствено възбудата и бързането около поръчката на „Индиговосините“ я бяха спасили от мислите за Зак.

Тя се протегна с високо вдигнати над глава ръце, за да се отпусне след днешното напрежение. „Имам нужда някой да ми разтрие гърба“ — лениво си помисли момичето.

— Дейви — изкомандва го тя, ела по-близо. Свали си очилата.

— Ако ги махна, няма да виждам нищо.

— Все ми е тая дали ще виждаш. Искам да погледна очите ти. — Изпита желание да съсредоточи вниманието си върху Дейвид Мелвил, с когото бе прекарала последните изтощителни дни. Имаше нещо загадъчно и приятно да седи тук с него. Уютно, интимно, сгряващо.

Обхвана я прилив на остро любопитство: бе си мислила, че го познава, а всъщност не знаеше нищо за него. Нищо съществено. А това не бе редно за членовете на един творчески екип, нали така? Навярно, ако го познаваше по-добре, щеше да го помоли да й разтрие гърба.

В стаята съвсем се бе стъмнило. Джиджи се приведе, за да го разгледа по-отблизо.

— Хм… Както предполагах, ирисите ти имат необикновен цвят — кафяво на петънца, като яребични яйца. Косата ти е тъмнокафява като шоколад, а кожата ти е с цвят на добре разбита сметана. Ама, Дейви, бих могла да направя шоколадово суфле от теб!

— А аз от теб — истинско ястие. — Той я сграбчи с дългите си ръце. — Ще те схрускам, Джиджи Орсини, докато от теб остане само някой друг кичур червена коса и празна тубичка от туш за мигли!

— Дейви!

— Ти си виновна, дявол да го вземе — изстена той и я целуна с цялата страст и любов, която бе потискал от деня, в който я видя за пръв път.

— Дейви, какво правиш, за Бога? — Джиджи се престори на учудена. „Наистина ли исках само да ми разтрие гърба?“ — запита се тя; стараеше се да бъде честна към себе си. — „Леле, какви вкусни и силни устни има! Съвсем не приличат на суфле.“

— Мълчи и внимавай. — Той продължи да я целува и Джиджи усети нарастваща слабост. Дейвид бе такъв сладур, но кой би помислил, че се целува толкова добре? Нима бе очаквала да я прегръща така силно, точно както тя обичаше? Откъде би могла да знае, че излегнат до нея — това пък кога се бе случило? — този дългуч е успокояващ, сигурен и хубав като скала, нагрята от слънцето? Как да повярва, че можеш да работиш в една стая с някого седмици наред и да не разбереш, че устата му е толкова красива, та чак става невъзможно да устоиш на целувките му?

— О, Дейви… — Джиджи се размърда в обятията му и се притисна още по-силно към този божествен, нерешителен мъж.

— Моля те, мила, моля те, дай ми шанс. Толкова съм влюбен в теб, че ще полудея…

— Prego… — прошепна тя.

— Искаш да кажеш… — Дейвид не бе сигурен какво точно означава prego и се боеше от погрешна стъпка точно сега, когато държеше своето съкровище в прегръдките си и бе изповядал любовта си.

— Prego означава да… на всяка цена… прави каквото искаш…

— А това? — попита той и взе да разкопчава блузата й с умелите си пръсти на художник, сега разтреперани и непохватни.

— Каквото искаш… — измърмори Джиджи и затвори очи, та да усети по-добре първата му целувка върху гърдите си. Щом я почувства, се раздвижи, както листата под първите капки дъжд. — О, да, точно така…

Дейви се изтърколи от дивана, коленичи на пода и пое гърдите й с опитни, чувствителни пръсти. Погали ги с удивление и на слабата светлина на лампите се възхити от свежите им, розови и крехки зърна. Все така на колене се освободи от дрехите си, като придружаваше всяко движение с целувка. Езикът му проникна в отворените й уханни устни. Джиджи видя колко красиви са раменете, ръцете и китките му — с добре очертани, издължени и стегнати мускули. Той се изправи и тя неочаквано заповяда:

— Спри…

— Да спра ли? — Младежът не повярва на ушите си.

— Да… Искам да те разгледам. — Джиджи се засмя тихо и игриво. Горда в голотата си, тя седна на пети и взе възбудения му пенис. Дейвид видя усмивката да изчезва от лицето й. Тя прехапа долната си устна и затаи дъх от учудване, докато премерваше дължината и тежестта на члена му с въздушните си, нетърпеливи пръсти. Докосваше го, обхващаше го, пускаше го, умишлено го влудяваше. Устата й пресъхна, сърцето й се разтупка и вече неспособна да се сдържа, тя се отдаде на дълго обуздаваното желание, отпусна се на кушетката и му се остави с такава жажда, с каквато сухата пръст се оставя на пороя.

 

 

Скоро след като се премести в Калифорния, Виктория нае апартамент в една сграда в стила на регентството, върху бивши земи на „Туентиът сенчъри фокс“. Добре охраняваният комплекс предлагаше ред преимущества — сигурност, подземен паркинг и поразителна анонимност. Това й даваше възможност направо от колата да се качи с асансьора на четвъртия етаж до апартамента си, разположен заедно с още три жилища, без да вижда никого и без никой да я види, освен някой разсеян мълчалив съсед. Всички те бяха доста по-възрастни от нея. Бе докарала цялата си мебелировка и всичките си книги от Ню Йорк и в стаите с изключително високи тавани бе възпроизвела някогашната нюйоркска обстановка.

След преговорите с „Индиговосините морета“ се върна в офиса си, проведе няколко заседания с другите творчески екипи и направи всичко възможно Арчи и Бай да не я докопат, за да обсъдят възторжено всички подробности от победата. Знаеше, че е допуснала позорна тактическа грешка, и не искаше да слуша как с целия си присъщ такт ще се опитват да я откачат от собствената й въдица.

Нахлузи ватирания си копринен халат, приготви си питие и се замисли за събитията от отминалия ден. Когато изрази позицията си относно кампанията на Джиджи и Дейвид, не си бе оставила възможност да лавира — преди не бе допускала подобна грешка, грешка на аматьор. Поръчката на Бен Уинтроп за „Омагьосаният таван“ още не бе станала реалност. Джиджи бе обяснила, че той щял да прекара няколко седмици в Ню Йорк. Извинението несъмнено щеше да се окаже действителност, както и успехът на компанията „Abbondanza“. Докато размишляваше, Виктория не си даде сметка, че е стиснала устни и присвила очи, от което лицето й изглеждаше отблъскващо и сурово. Оная малка кучка водеше очарователен живот, откак бе постъпила в агенцията им; изглежда, никога не допускаше грешки.

Зачуди се защо ли изпитва такава инстинктивна омраза към Джиджи. Червенокосата мръсница имаше блестящ принос за агенцията, но Виктория усещаше, че всеки успех на малката по някакъв начин се превръща в разгром за нея самата. Когато я описа на Ангъс, той каза, че Джиджи приличала на Милисънт Фрост в началото на кариерата си — миниатюрна, енергична чаровница, златно момиче, кипящо от идеи и енергия. Според Виктория това бе глупаво — никой нормален човек няма да сравни едно двадесет и три годишно хлапе без всякакъв опит в рекламата, което засега имаше един-единствен пробив и очертаващ се втори, с могъщата, почти шестдесетгодишна жена, знаеща за бизнеса повече от всички жени на света, взети заедно.

Докато обикаляше стаята и палеше лампите, Виктория се запита къде още греши Ангъс. Бе изтекла почти година, откак я бе убедил да напусне „Колдуел и Колдуел“, и какво? Една трета от дяловете в малка агенция, нежелано изгнание от родния й град и принудителен разрив с всички ергени, дето се тълпяха наоколо й в Ню Йорк. Що се отнася до Ангъс и обещанието му за брак — нищо. Тя не откриваше видими следи от действителна промяна въпреки постоянните му уверения, че живеела твърде далеч, за да съди. Никога не бил преставал да гради планове, да полага нужната основа, но без взаимно търпение били обречени на неуспех.

Думите му се забиваха като метални нокти в кожата й, късаха опънатите й нерви. След всеки телефонен разговор й се искаше да му крещи, да пищи отвратително, докато той не изпълни желанието й. Обаче Ангъс бе изключително убедителен, думите му звучаха толкова разумно, че се виждаше принудена да се съгласява и да потиска паниката си.

За последната година се бяха видели общо четиринадесет пъти. При нейните посещения в Ню Йорк Ангъс бе успял да откъсне само няколко часа през девет различни следобеда. Идваше за малко в хотела й, преди да се прибере вкъщи. Другите им пет срещи се състояха тук, в Лос Анджелис, в нейния апартамент, през кратките му престои на Западното крайбрежие.

Нито дългите почивни дни, обещани от него преди нейното заминаване, нито пътешествията по крайбрежието и в пустинята се бяха осъществили. Той не разполагаше с време, не можеше да измисли причини се застоява по-дълго в Калифорния, нито извинения за отсъствията си в края на седмицата, тъй като жена му оставаше сама.

Неговата секретарка и секретарката на Милисънт отдавна бяха сключили здрав съюз, та и двете да поддържат връзка с него по всяко време на денонощието. За тях щеше да е жесток позор, ако го изтървяха от мрежите си за повече от няколко часа, и то само, при условие че за това време той имаше абсолютно убедително обяснение. „Със същия успех би могъл да се намира в добре охраняван затвор“ — злобееше Виктория.

Дори телефонните им разговори траеха броени минути. Тя не можеше да му позвъни нито вкъщи, нито в службата. Часовата разлика от три часа между Ню Йорк и Лос Анджелис също създаваше проблеми. Когато Ангъс отиваше на работа, в Лос Анджелис все още бе едва ли не нощ. Следобед, щом се освободеше от надзора на секретарката си, в Калифорния бе ранен следобед и Виктория бе заобиколена от хора. Щом тя приключеше, той вече си бе у дома или излизаше за светски ангажименти.

„Във всеки случай — саркастично си мислеше Виктория — нима Ангъс си въобразява, че обаждането му след обяд в офиса, където телефоните звънят неспирно, може да ми замени неговите целувки? Или че, като ми звънне сутрин, преди секретарката му да е дошла, и ме събуди, ще ме удовлетвори?“

Не, да има да взема — тя се бе погрижила за себе си. И то доста успешно. Настани се в любимото си ъгълче срещу запаления огън в камината.

Бе пристигнала в Лос Анджелис с топли препоръчителни писма до някои дами, свързани с кипящия светски живот, от който се бе лишила, напускайки Ню Йорк. Тези жени принадлежаха към най-висшите слоеве на лосанджелиското общество. Виктория се сближи с всяка от тях и спомена за желанието си да бъде полезна, да участва в тяхната благотворителна дейност. И защо не в края на краищата? Бе в състояние да им предложи всичко. Много скоро се смяташе за истински успех да я ангажират за своята работа, за любимата си кауза. Мислеха я за богата наследница. Освен това изглеждаше безопасно лишена от сексуалност. Бързо проникна в тези групи от дами, до които много жени от Лос Анджелис не успяваха да се доберат с години.

Пред няколко от тях — най-влиятелните в благотворителността — Виктория изповяда, че имала „споразумение“ с един мъж в Лондон. Немногословно даде да се разбере, че той е титулувана особа, земевладелец, но нещастен в брака си, но че любовта й не е безнадеждна. Дамите си рекоха, че това обяснявало нейната чистота, достойнство и лека тъга, необичайни за добра партия като нея. Ето защо не се срещала със свободните младежи на същата възраст и тъкмо това я правело идеалната жена, която не флиртува със съпрузите им, с техните женени синове и зетьове, ето защо била добре дошла на всички забави за избрани.

Дамите дори не подозираха, че тя прилича на каубой, нахълтал сред стадата добитък да си избере биче за жигосване. На ум не им идваше, че по време на тенис или на баловете, та дори при редките посещения в църквата „Вси светии“ в Пасадена Виктория се озърташе за избраник. Винаги се спираше на млад женен мъж, ама много женен, за някоя от любимките на обществото, който би загубил всичко, ако се похвали с Виктория пред когото и да било. Никой не подозираше, че тя щателно и предпазливо изчаква най-подходящата възможност на някоя шумна сбирка да прошепне няколко думички в ухото на набелязания:

— Ужасно ли ще се шокираш, ако ти призная, че умирам да ме чукаш?

Това се оказваше достатъчно. Нима мъжете бяха толкова лесни, питаше се тя. Нима има жена, която ще се поласкае дотам, че незабавно да се възбуди, щом седналият до нея мъж изрече подобно нещо? Всяка би се почувствала оскърбена. Но мъжете го намираха за неустоим Боже, какви самодоволни, алчни глупаци!

Нещата се уреждаха много лесно. Техните съпруги не бяха като Милисънт Фрост Колдуел. Младите, утвърдени бизнесмени отделяха следобедите си за голф или за служебни обеди без ограничения за време като Ангъс. Виктория просто съобщаваше във „ФРБ“, че има среща с клиент, и изчезваше.

Множество дълги следобеди прекарваше тя с най-привлекателните мъже в Лос Анджелис. Чукаше ги безмилостно. Ако не бяха сексуално надарени, ако свършваха прекалено бързо или не успяваха да се възбудят втори път, им даваше само още една възможност да бъдат с нея, преди да ги върне на съпругите им.

Ако пък отговаряха на изискванията й, Виктория ги принуждаваше да изповядват най-потайните си и силни сексуални желания, всички свои по-особени потребности, колкото и срамни да ги смятаха, всичките си фантазии, които не бяха способни да осъществят със съпругите си. Просто да споделят какво искат, да употребят опасните думички, докато тя лежеше и ги изслушваше напрегнато с полуотворени устни, покрила сочното си тяло само с прозрачен чаршаф, а ръката й — уж неволно — бавно блуждаеше между краката й. До един полудяваха от страст. След като ги оставеше да изпълнят с нея забранените актове, Виктория ги учеше на други неща, които жените им никога не биха приели и разрешили. Позволяваше абсолютно всичко, освен да я нараняват физически или емоционално. Отделяше достатъчно време, та да им създаде вкусове, които никога повече нямаше да задоволят, преди да ги прогони, наслаждавайки се на мисълта за бъдещата им безизходица дори по-силно, отколкото се бе наслаждавала на техните тела и на доверчивото им обожание.

Виктория изискваше да задоволят първо нея, а после себе си и настояваше да мълчат, докато приближаваха помитащите й оргазми. Затваряше очи и си представяше, че Ангъс изпълва тялото й. Проявяваше апетит единствено към нови, непознати мъже, предпочиташе ги пред опознатите. Най-стръвна ставаше след срещите си с Ангъс, след завръщането си в Калифорния с още жива и неудовлетворена от него страст, а ядът й към него я правеше нетърпелива и ненаситна.

С всекиго от тях се сбогуваше с едни и същи думи. Знаеше, че само така ще запази приятелството им и ще си осигури мълчанието им за цял живот:

— Ако не бях толкова луда по твоята прелестна съпруга, не бих могла да сложа край на срещите си с теб. Но ужасно се боя тя да не научи. Тутакси ще се разведе с теб, нали знаеш? Не бива с нищо да я наскърбяваме и да поставяме брака ви под заплаха… Но аз никога няма да те забравя, скъпи. Ти беше направо прекрасен… О, да, толкова добър, толкова добър… Най-добрият, с когото съм била.

Виктория Фрост година след като напусна Ню Йорк стана една от най-търсените неомъжени жени в Лос Анджелис.

 

 

Седмица след представянето пред „Индиговосините морета“ Саша и Джиджи си определиха среща за обяд. Откак Джиджи напусна „Скрупули две“, често се чуваха по телефона, но покрай работата им и светските уикенди на Саша всъщност за първи път отделяха време да се видят. Избраха си заведение по средата между канторите си в „Бистро гардънс“ в Бевърли Хилс.

Джиджи внимателно се взря в приятелката си. Изглеждаше добре поддържана и сияйна, блестящата й коса бе вдигната високо над челото, бе си сложила ярко червило и въобще сякаш гордо развяваше знамето на неприкрития си успех. Посрещаше чуруликащите наоколо им жени с дружелюбно безразличие, махваше на една, усмихваше се на друга с добронамерена светска отраканост, съвсем непозната на Джиджи.

— Изглеждаш по… едуардианска от всякога — осмели се да подхвърли тя.

— А ти сякаш живееш на Левия бряг.

— Това комплимент ли е? — подозрително запита Джиджи. Бистрото изглеждаше точно толкова далеч от Левия бряг на Сена, колкото Левият бряг от Пирамидите.

— Определено. Ами „едуардианска“? Също ли е комплимент?

— Най-добрият. Я си помисли — кога за последен път в историята на човечеството жените са изглеждали толкова женствени? Тънки талии, дълбоки деколтета, очарователни широки поли, буфан ръкави, дантелени слънчобрани, прекрасни шапки, отрупани с пера… А после започва Първата световна война и полите се скъсяват; а след това пристига Шанел и на мода излизат плоските бюстове, а сега… само се огледай наоколо: неистово, евтино благоприличие. Всички са пригладени и благопристойни, копчетата са изместили жабото. Жените се обличат добре заради други жени. Нищо секси.

— Не се чувствам „едуардианска“ — рече Саша, — нито пък секси.

— И с Били е същото… То е, защото имате бебета — заяви Джиджи с убедеността на страничен наблюдател без собствен опит. — Макар и да се върнахте на работа, новородените сякаш убиват всичко секси… Но няма да трае дълго, нали, иначе как щеше да се ражда второ дете?

— Направо не разбирам. — В гласа на Саша прозвуча такова искрено отчаяние, че Джиджи я изгледа проникновено. Макар външният й вид да бе прекрасен, в гласа й се долавяше униние. Джиджи бе нащрек — беше се случило нещо… Нещастие?​ Беда? Четеше го в очите й.

— Нели добре ли е? — разтревожено попита тя.

— Разбира се. Иначе нямаше да съм тук.

— Тогава какво има?

— Няма да повярваш.

— На всичко ще повярвам — пламенно възкликна Джиджи. Мислеше за последната седмица, през която те с Дейвид се насилваха да работят над хилядите подробности от рекламата за „Индиговосините“. Но цялата им решимост отиваше по дяволите заради скришните целувки въпреки общоприетото в кантората правило да се работи при отворени врати. Те не просто си играеха с огъня, ами направо газеха в него, докато не станеше време почтено да напуснат работното си място и да се втурнат към нейната къща.

— Джош е научил за блестящата ми кариера на Голяма мръсница.

— О, по дяволите!

— Нещо по-лошо. Помниш ли Том Ънгър? Последния път, когато Джош беше в Ню Йорк, двамата се срещнали и тоя неописуем клюкар някак си успял да издрънка всичко пред цяла сюрия мъже, които нямали представа, че сме женени.

— Не вярвам и на една шибана дума! — Джиджи за пръв път усети колко е ограничен англосаксонският речник. Трябваше да съществуват по-мръсни думи за подобна катастрофа.

— Госпожи, днес обедното ни меню включва…

— Не!

— Махайте се!

— И какво казал Джош? — ахна Джиджи.

— Естествено, повярвал.

— Но в края на краищата, това е… ох… как да се изразя… вярно?

— Имал е избор.

— Да бе, сякаш съществуват две Саши Невски!

— Можеше да не обръща внимание — авторитетно рече Саша.

— И да отнесе тайната в гроба?!

— Точно така. Нямаше защо да дотичва у дома с обвиненията си, сякаш е настъпил свършекът на света. Можеше да се държи, като че ли нищо не се е случило.

— Виж, аз винаги и изцяло съм на твоя страна, но не мислиш ли, че прекаляваш? Не искаш ли твърде много, Саша?

— Не, струва ми се. Само това ми е в главата. Гледай, Джиджи, ако аз бях научила, че Джош е чукал всяка срещната жена в града в промеждутъка от развода си до нашата сватба, никога нямаше да отварям дума за това. НИКОГА. Бих сметнала, че е имал пълното право. Той е зрял човек. Щях да бдя като орлица, за да се убедя, че не продължава да скитосва, и толкоз. Минало-заминало.

— Но…

— Какво?

— Саша, той е мъж.

— Ох, Джиджи, и ти ли! Разбираш ли какво говориш? Значи само защото е мъж, има право да се мъкне с кой ли не, но за мен — никакви такива, тъй като съм жена. Признай си, че това имаше предвид.

— Признавам — свенливо се съгласи Джиджи. — Чак не ми се вярва, но е така.

— Значи имаш двойни критерии за секса: мъжете могат, а жените не.

— Не зная. Едва ли.

— Така е. — Саша беше неумолима. — Просто никога не си си давала сметка. И това — след всичките ни спорове в Ню Йорк, след всичките ми уроци как да станеш Голяма мръсница… Втълпено ти е, че съществуват различни критерии за мъжете и за жените. Ти беше наясно точно какво правя, но така и не повярва, че спя с трима мъже в три последователни нощи, нали? Мислеше, че шмекерувам, а?

— Да — бавно рече Джиджи. — Навярно. Пък и не ги видях. Не ги водеше в апартамента. Негласно се бяхме споразумели за това… беше… — тя се обърка. — Не, не шмекерия… а фантазия. Бях напълно наясно какво правиш и все пак… Да знаеш нещо… и да вярваш в него… не е едно и също. Но след като аз не вярвам, че е било истина, какво да кажем за Джош?

— О, с него е тъкмо обратното. Той не само е убеден, ами не може да се откъсне от тази мисъл. Живее с представата за нея. Погълнат е от това видение. Не ми говори за него, но виждам, че то го убива… На крачка е от убийство или самоубийство. Опитваме се да разговаряме за бебето, правим се на ангажирани с приятелите си, само и само да не оставаме насаме. А останем ли, четем, гледаме телевизия…

— Защо не го принудиш да поговорите? Да обсъдите цялата работа? — извика Джиджи.

— Той твърди, че разговорите влошавали нещата. Просто отказва да обсъждаме проблема. На два пъти се опитах да го накарам, но Джош напусна стаята. Единият път му тръгнах по петите, но Джош изхвърча от къщи и не се прибра цели часове.

— О, Саша, ужасно съжалявам! Защо не ми каза веднага?

— Надявах се да се промени — мрачно обясни тя. — Смятах, че ако му дам време да премисли, ще се съгласи… поне рационално, че съм имала право да живея, както искам. Но интелектът няма нищо общо с тези неща. В емоционален план той би предпочел да съм извършила убийство. Джош е с двайсет и пет години по-възрастен от мен, само че това не е въпрос на разлика в поколенията. Зависи от пола. Зак щеше ли да го приеме нормално?

— Никога не сме обсъждали… не, едва ли би позволил подобна свобода на една жена — неохотно призна Джиджи.

— А ти, след като вече знаеш, че не е било фантазия, а действителност, смяташ ли, че е редно? Ако не си сигурна, не казвай да, за да ме ободриш — все едно, ще разбера, че лъжеш.

— Опитвам се да си представя — съсредоточено отвърна Джиджи. — Опитвам се да се поставя на твое място.

— Но помни — Зак не се е появил в живота ти, той не съществува, не си го срещала, камо ли пък да си се влюбила в него. В състояние ли си да си го представиш?

— Напълно — озъби се Джиджи.

— Както и да е, трима мъже те обожават, трима много привлекателни, необвързани мъже, луди са по теб и макар да не си влюбена в никого от тях, много ги харесваш. Всеки знае за останалите двама и приема, че разполагаш със свобода на действие. Ти не искаш да избереш един от тримата, искаш ги всичките и си позволяваш да се любиш с тях. Проумяваш ли го?

Джиджи се съсредоточи, едва не стана разногледа от напрежение.

— Нека помисля. Значи Арчи… Байрон и… да речем, Бен Уинтроп. Това означава… Арчи в понеделник, Байрон във вторник, Бен в сряда, Арчи в четвъртък, Байрон в петък, Бен в събота, а в неделя никой. В неделя ще вечеряме двете с теб, както някога. — Джиджи затвори очи, за да си го представи. После отвори очи и поклати глава: — Да, може. Всъщност… всъщност дори ще изпитвам удоволствие, стига веднъж да го приема и да вляза в крачка о, да, разбира се! Вкусотия! Обаче ще грохна. Шест вечери в седмицата май ще ми дойдат множко. Но след как не съм влюбена в никого от тях, защо не?

— О, Джиджи, ти наистина разбираш!

— Ами като си представих точно тези тримата… — Джиджи се изненада от самата себе си. С Дейвид ставаха четирима. Що се отнасяше до нея, бе изключено, но със сигурност можеше да си го представи.

— Не знаеш колко е важно за мен. Особено като съм наясно колко си несведуща в секса. Обаче, Джиджи, не върши подобни работи! За Бога, обещай ми, че няма! Ще си съсипеш живота!

— Идиотка! Обещавам, естествено. А какво ще правиш с Джош?

— Ще чакам. Само ще си държа главата над водата и ще гледам какво ще стане. Той не ме доближава, не ме докосва, дори не ме е целувал по устните, откак му казах… Ако продължава така и отказва да разговаряме, ако не отиде на терапевт, ако все така търпи мълчаливо в името на Бог знае какво… може би заради бебето, може би защото смята, че не е честно да ме наказва със задна дата или нещо също толкова побъркано… ще го напусна. Какво да направя? Цял живот ли ще я карам така?

— О, Саша, не!

— Ти виждаш ли друг изход?

— Ако не стане пак предишният добър Джош… Ох, Саша, не мога да ти дам съвет — предпазливо рече Джиджи. — Прави онова, което считаш за правилно. Винаги ще застана на твоята страна.

— Е, стига толкова за моите проблеми. Да се върнем към теб — живо предложи Саша. Смени темата с огромно облекчение.

— Към мен ли? — Джиджи съвсем бе забравила за собственото си съществуване, погълната от проблемите на приятелката си. — Какво за мен?

— Как стана така, че ти не включи Дейви в списъка на тримата? Все ми разказваш какъв сладур бил, а неочаквано в списъка попадна Бен Уинтроп.

— Боже мой, какво значение има? Говорехме хипо… хипо… хипотетично.

— Заекваш.

— Не заеквам!

— Така.

— Саша, знаеш, че не понасям да казваш „така“ по този начин!

— Изчерви се. Заекваш и се изчервяваш. Наистина ли смяташе, че ще скриеш от мен за себе си и Дейвид? Даа, много интересно. — Саша изведнъж заприлича на предишната победоносна и самодоволна млада жена. — Не си толкова вързана, колкото си мислех. И кога точно се случи?

— Не преди да изритам от къщи оня гаден, егоцентричен, самовлюбен, себичен, омразен звяр — брат ти! Той няма нужда от нормална жена, а от безмозъчна робиня. Канех се да ти кажа…

— Винаги съм се чудила как го търпиш. Това, че съм му сестра, съвсем не означава, че не забелязвам недостатъците му. Особено пък като го няма никакъв.

— Говориш като оня, дето казал, че не само храната в ресторанта е лоша, ами сервирали и много малки порции.

— Това е най-точната характеристика на Зак. Боже, умирам от глад. Келнер! Келнер! Къде ли е, по дяволите? Джиджи, тук въобще няма да ни дадат обяд. Ето го главния. Моля ви, бихте ли ни взели поръчката, припадаме от глад.