Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lovers, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканирал
Internet (2015)
Корекция
analda (2016)

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/881

 

 

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/882

История

  1. — Добавяне

4.

— О, Джиджи, любима, не можем да живеем така — рече Зак Невски с искрената убедителност, която подтикваше актьорите да достигат неподозирани от тях висини. Любовта му към нея добавяше неотразима тежест на дълбоките чувства, спотаени в думите му. Гласът му прозвуча хрипкаво от настойчивост.

Джиджи усети внезапно и неприятно настръхване, докато двамата лежаха преплетени на леглото. Тя бе завряла носле на гърдите му и вдишваше сложната смесица от мъжествени мириси, така характерни за Зак, след като правеха любов. Чувстваше се толкова блажено удовлетворена, че сякаш летеше в безтегловност и се разтваряше клетка по клетка в някакъв благоуханен рай. Думите му развалиха магията.

Бе чувала подобни думи и преди, изречени със същата интонация. Веднъж се бе оставила Зак да я подмами да се качи на висок връх, при положение че тя едва умееше да се справя със ските. Той бе способен да я убеди да го следва навсякъде. Бяха я свалили от върха разплакана и ужасена. Бе се отървала само с едно счупване на крака и ако някой на този свят бе имунизиран срещу неотстъпчивата упоритост, твърдоглавата убеденост и великодушното диктаторство на Зак Невски, непоклатимо уверен, че по-добре от теб знае кое е най-правилно за теб самия, то това бе тя.

— Зак, мили — обади се Джиджи. Опитваше се да събере мислите си, доколкото бе възможно, както лежеше в ръцете му отпусната, благодарна, възхитително натежала, отдала му се от глава до пети. — Едва съм започнала във „ФРБ“… само от три дни съм там. Не мога да намеря свободно време. Освен ако… ами, ще дойда в петък след работа и ще се върна в неделя през нощта — това е възможно, стига самолетите да летят по разписание.

Зак неочаквано се бе върнал в Лос Анджелис късно следобед на следващия ден, след нейната среща със Саша и тя се бе натъкнала на него на вратата, когато се прибираше от работа. В подготовката за снимането на Калиспелския епос бяха възникнали сериозни бюджетни проблеми и той заедно с неколцина свои колеги бе долетял да се посъветва с началниците от студиото, докато все още нещата не бяха тръгнали съвсем към провал. Канеше се утре цял ден да тича по срещи, а после да отлети за Монтана с решени проблеми и дисаги, претъпкани с пари.

— Не говоря за почивните дни, Джиджи — не мога да живея, когато сме разделени — рече повторно Зак. — Щом влезе тази вечер и видях мъничкото ти лице, осъзнах докрай, че трябва да напуснеш новата си работа, да се оженим и да бъдеш при мен, да сме заедно без всичките тия глупости: „Почакай, ще видим.“ Въпросът е на живот и смърт, Джиджи. Вършим престъпна лудост, губим си времето, през което би следвало да сме заедно, губим нещо незаменимо.

Тя лежеше неподвижна, а той се наведе съсредоточено над лицето й с цялото си едро, мъжествено тяло. Джиджи вдигна поглед към него — към властния начин, по който главата му седеше на силния му врат, към високомерния му, дързък и изгърбен нос — лика-прилика с решителната му, взискателна уста — и мислено се приготви за съпротива.

— Зак, вече сме водили този разговор. Какво се е променило?

— Виж, когато заминах за Монтана, бях дотам погълнат от новия си филм, че съвсем забравих колко ще трае снимачното време — цели четиринадесет седмици. Дори пред себе си не признах, че ще сме разделени месеци наред, но сега, като те няма до мен, половината от удоволствието да правя филма отива по дяволите.

— Да беше помислил, преди да вземеш решението си. Снимачната ти програма не се е променила, а Бог ми е свидетел, че сме го обсъждали часове наред. — Джиджи се постара раздразнението да не проличи в гласа й, докато се отдръпваше от него и покриваше краката си с чаршафа.

— Така е, мила. Вината е моя. Само и единствено моя. — Изглеждаше толкова разкаян, че Джиджи се ядоса още повече. Не беше честно от негова страна да настоява на своето независимо какви грешки бе извършил и дали си ги признаваше.

— Ти засне последните си два филма в Ню Йорк и Тексас — спокойно му напомни тя — и аз не можах да дойда с теб. Срещахме се само в почивните дни, което всъщност бе сведено до нула, защото на теб ти се налагаше да работиш и тогава. После се отвори възможност да режисираш три филма тук, в Холивуд, но ти бе категоричен, че ще се заемеш тъкмо с този.

— Защо, за Бога, не настоя да го откажа?

— Върви по дяволите, Зак! Сега пък обвиняваш мен, задето се захвана с това, за което умираше да се захванеш! — Джиджи съвсем се отдели от него и се подпря на лакът.

— Имаш право да беснееш. И аз се проклинам. Ужасно, мила. Но всичко ще се оправи, ако се оженим, не разбираш ли? Нима не е очевидно?

— Разбирам само, че ти ще имаш всичко, Зак, а аз ще се мъкна след твоя лагер. Ако ти остане някакво време насред работата ти, ще съм ти подръка… стига междувременно да не съм станала буйстваща луда.

— Стига, ангелче, не говори глупости. Такъв живот те чака там — природата е неописуема, ще си намериш приятели, жената на продуцента е чудесна и ще бъде с теб, ще се запознаеш с този-онзи в града. Ще посещаваш снимките, всъщност, току-виж, се отворила възможност да ти издействам работа в гардероба, макар да не си член на профсъюза — все ще се намери някакъв начин…

— Я млъквай, Зак Невски! — Джиджи седна толкова бързо, че той едва успя да се дръпне, та да не го удари с глава по брадата. — Предложенията ти са оскърбителни и ти би следвало да го знаеш! Ще си живея живота значи — че аз да не съм гимназистка! Просто е за чудене как пропускаш факта, че си имам работа тук.

— Да бе, да — в рекламата. Чудо голямо! — Зак приседна на ръба на леглото и заговори с очевидно презрение, което дори не се опитваше да прикрие: — Работа един път! По-добре от мен знаеш, че рекламата е узаконено мошеничество. Боже Господи, никой няма нужда от боклуците, дето се рекламират. Хората спокойно могат да си карат колите още поне пет години, да си пият хубавото уиски вместо „Къти Сарк“, да си ползват тоалетната хартия от обикновените супери и да си хапват по-евтинка вечеря пред телевизора — бездруго всичките готови храни до една са гадни. Смили се над мен; нима е възможно един вид батерии да трае по-дълго от друг?

— Говориш като някой дванайсетгодишен хлапак, току-що открил марксизма — озъби се Джиджи. Не й бе до караница, не беше я започнала тя, но пък нямаше да го остави да я тормози и насилва.

— От три дни работиш там и вече стана сектантка — ти действително я защитаваш. — Зак се ухили при вида на заинатеното й изражение. — Тоя тип Арчи, да му се не надяваш на безочието, те убеди, че рекламата е вид изкуство, и ти не го прати на кино? — Зак й се присмиваше от висотата на своя Олимп, непоклатим в убеждението си, че филмите и театърът са единствените нетленни изкуства на двайсети век. — Да му беше цитирала Джордж Оруел: „Рекламата е дрънчене с тояга в помийно ведро.“

— Виж какво, Зак, нека не навлизаме точно сега в дискусии относно видовете изкуства — не се даваше Джиджи. Все още не му бе разказала за „Индиговосините морета“ и за „Омагьосаният таван“, защото се бяха хвърлили в леглото с чудовищна жадност още щом се видяха. — Погледни колко е часът. След няколко минути на вратата ще звъннат пет човека, а не можем да им отворим голи-голенички. Изкуството е вечно, а животът — кратък, така че си обуй панталоните, скъпи.

— Всъщност крилатата фраза звучи така: „Животът е кратък, изкуството — вечно, благоприятният случай — мимолетен, опитността — вероломна, преценката — трудна, така че си обуй панталоните, скъпи“ — ухили се Зак. — Обзалагам се, че не знаеш кой го е казал.

— Печелиш — отвърна Джиджи, а си мислеше, че ако човек не обича Зак, нищо чудно да се научи да изпитва неприязън към него. Един мъж с феноменална памет винаги намира начин да докаже правотата си.

— Хипократ. В една древногръцка мистерия, която режисирах в университета.

— „Преценката е трудна“, а? Ще го запомня. Какво да си облека? Къде ще ядем?

— Ами… всъщност тук.

— Как си посмял? — изохка тя. Не вярваше на ушите си.

— Любима… ще дойдат съвсем малко хора, а се налага да водим поверителен разговор… не е за ресторант… Едни бързи спагети — ти нали готвиш бързо — ще станат за пет минути…

— Зак, тръсваш се тук най-неочаквано, държиш ме в леглото цял час, чукаш ме два-три пъти, захващаш съществен разговор за бъдещето ни, а сега искаш да ти сготвя спагети за цяла сюрия хора… Пропуснах ли нещо?

— Всъщност само два пъти — припряно рече Зак, — но си права. Ще идем някъде. Прощавай, скъпа, просто ти готвиш толкова лесно… и… няма значение. Къде ще вечеряме?

Джиджи го изгледа втренчено и поклати глава. Зак наистина бе оклюман, голямото му, красиво мускулесто тяло бе тежко отпуснато на ръба на леглото. „О, по дяволите — помисли си тя. — Защо не? Малко спагети, чаша вино… Обожавам да храня другите, а не съм готвила за никого, освен за себе си вече твърде дълго. Зак има нужда от стегнат план за бойни действия за утре. Събрал е хората си — продуцента, агента си, главния си асистент, сценариста и редактора. Тази вечер се свиква спешен военен съвет, преди да поведат войната със студиото, тъй че войските несъмнено трябва да са сити.“

— Ще забъркам нещо — усмихна се Джиджи. — Всичко е наред, нямам нищо против, дори ще ми е приятно.

Пресметна, че разполага с десет минути да си вземе душ и да нахлузи някакви панталони и тениска, преди на вратата да се звънне. Докато се бършеше, възбудено измисляше меню за седем души от домашните си запаси, а когато постави кофичката с лед и подноса с чаши и бутилки на масичката за сервиране в дневната, вече бе изобретила какви фини спагети да поднесе със сос от пасирана консервирана риба тон, миниатюрни зелени грахчета, аншоа, зехтин, пилешки бульон, накълцан магданоз и лук. Вкъщи винаги й се намираше парче отлежало сирене „Романо“, което щеше да настърже отгоре. Имаше италиански франзели и кутии със сладолед във фризера, а също и зеленчуци в изобилие за една голяма салата. „Е, не е в най-подходящото време, но все ще напълни седем стомаха“ — щастливо си мислеше Джиджи, докато опитните й ръце хвърчаха над дъската за рязане и сръчно се справяха с отварачката за консерви, която винаги разгромяваше недодяланите кухненски старания на Зак.

 

 

— Гълъбче, би ли ми подала още спагети?

— Душко, някъде край теб да има сос?

— Мило, да ти се намира чесън в кухнята?

— Маце, къде си сложила сиренето?

— Алергичен съм към аншоата. Да имаш консерва с доматен сос?

— Маце, да беше извадила още една бутилка от червеното?

— Ей, някой да вижда някъде шоколадов сос?

— Даваш ли да надзърна в хладилника за ягодов сладолед?

— Спагети, гълъбче! Ние тук имаме нужда от още спагети!

— Мило, да е останала салата?

— Трябва ми чиста чиния, душко.

— Ей, някой да вижда някъде шоколадов сос?

— Нямаше ли ягодов сладолед?

— Миличко, ще донесеш ли коняка? И няколко чаши?

— Благодаря ти, Джиджи, обядът беше наистина прекрасен, нищо че забрави чесъна, нищо че нямаше ягодов сладолед. Беше прекрасно от твоя страна да вземаш, да носиш, да наливаш и да сервираш, докато ние водехме възбудените си разговори за възрастни, толкова сложни, че никой не очакваше от теб да ги разбереш. Беше прекрасно от твоя страна да не се обиждаш, че се отнасяхме с теб като с невежа келнерка и глупава домакиня. Беше прекрасно от твоя страна да не забележиш, че никой не е обърнал внимание как точно се казваш, гълъбче, душко, миличко. Беше прекрасно от твоя страна, че не те бе еня, задето, заети с важната си работа, не си давахме труд да казваме „моля“ и „благодаря“ — мърмореше си Джиджи и търчеше от дневната в кухнята, за да въведе ред.

— На мен ли говориш? — запита Зак. Той крачеше напред-назад напълно буден и обзет от толкова силно вълнение в навечерието на предстоящата битка, че не можеше да спре на едно място.

— А, не, просто си правя компания.

— Господи, какви славни хора! Нали са славни? — Зак сияеше от ентусиазъм. Тъмните му възторжени очи, месестите му устни, изопнатата му загоряла кожа излъчваха кипяща енергия.

— Славни са — съгласи се Джиджи.

— Невинаги ще е така, мила, няма да си губим времето в тревоги за парични въпроси. От тях няма отърване, но пък славното настроение, този изключителен дух на група хора, работещи заедно, със страст, искрящи от страст — ето, в това ще се влюбиш ти!

Джиджи спря с купчина мръсни чинии в ръцете и се извърна да го погледне.

— И къде точно ще се влюбя в това?

— Хайде, хайде, миличка — припряно рече Зак, — в Монтана. Нали знаеш, че идваш с мен — стига, си се инатила! На моменти се правиш на глупавичка, а уж си ми интелигентно пиленце.

— Ти дори не ми даде възможност да ти разкажа какво става в моята служба. — Джиджи все още държеше чиниите.

— Добре де, какво? — примирено въздъхна той.

— Остави. Не искам да ме слушаш насила, сякаш съм ти опряла пистолет в слепоочието.

— Не че не ме интересува — възрази Зак. — Сигурен съм, че каквото и да правиш в — извинявай за израза — рекламата, то е блестящо. Но Джиджи, мила моя Джиджи, в случая това няма значение, нима не разбираш? О, пиленце, очевадно е, че ще си по-щастлива при мен, както и аз съм по-щастлив заедно с теб. — Изрече думите с най-лукавия си и убедителен глас. — Слушай, любима, днешната вечеря не ти ли отвори очите? Би могло винаги да е така. Ще ме наблюдаваш как работя, ще бъдеш с мен на снимачната площадка всеки Божи ден, всяка минута, стига да искаш, ще се включваш в обсъжданията точно както тази вечер, ще ме виждаш как завършвам нещата си…

— А ще мога ли… да те боготворя? — Джиджи говореше тихо. Зададе въпроса си със спокойствие, в което липсваше преувеличеност.

— Ами… всъщност… през повечето време ще си отвъд страничната линия — около режисьора и актьорите се създава зона на съсредоточеност, но ще се опитам да ти осигуря възможно най-пълен достъп…

— Седни.

— Не мога, не ме свърта — възрази Зак, крачейки насам-натам като воин, принц, защитник, владетел, дотолкова оживен от усещането за собственото си могъщество, че не забеляза необичайно безизразния й глас.

Джиджи разтвори ръце и пусна купчината чинии да падне с трясък на теракотовия под.

Седни!

— Господи, каква каша! Дай да ти помогна.

— Седни, да те вземат дяволите, Зак Невски! Остави шибаните спагети, остави шибания сос, остави шибаните чинии!

— Джиджи, горкичката ми, ти си преуморена — рече той хем загрижено, хем развеселено. — Хайде, любима, ще те отнеса в леглото, където ти е мястото. Зак я повдигна с лекота и я понесе към спалнята, без да обръща внимание на писъците, ритането и лактите й. Тя се бореше да се освободи свирепо, но безрезултатно. Положи я на леглото. Джиджи решително се мяташе в огромните му ръце. Той целуна протестиращите й устни, без да я остави и дума да изрече, макар тя неистово, но несполучливо да извръщаше лице. Зак я превъзхождаше в боричкането и Джиджи усети как той бързо и ловко смъкна джинсите и чорапогащника й, докато тя риташе, все по-вбесена, а целувките му заглушаваха думите й. С едната си ръка той я притискаше към леглото, а с другата галеше едната й гърда и ритмично я стискаше, сякаш усмиряваше някое малко животинче. Дишането му се учести от допира с плътта й под тънката тениска. Джиджи се съпротивляваше все по-силно, неистово се опитваше да освободи гърдата си, но Зак с бързо нарастваща възбуда провря пръстите си под плата и я улови по-здраво отпреди. Веднъж напипал коприненото й зърно, Зак я притисна още по-решително. Изстена, пронизан от желание, приповдигна се и тежко се отпусна върху нейното съпротивяващо се тяло. Непреклонно започна да трие пениса си в бедрата й, с бързо движение свали ръка от гръдта й и разкопча ципа си. Джиджи се опита да изпищи, когато той проникна в нея, но езикът му изпълни устата й.

Ухапа езика му с все сила.

— Ей! Заболя ме! — изненадано и гневно изрева Зак, повдигна се, като все още я притискаше към леглото. В ъгълчето на устните му се показа капка кръв.

Махни се от мен — изкрещя Джиджи.

— Защо ме ухапа? — сърдито викна той.

— Защото ме изнасилваш, гадно копеле такова! — Джиджи се задъхваше от обида.

— Да те изнасилвам? Я не се будалкай — искаш ме, та пушек се вдига! Умираш си за него! Имаш нужда от някое и друго чукане, та дано ти мине кофтито настроение. Ти чисто и просто изискваш всичкото ми внимание. Цяла вечер не спря да си въртиш задника пред очите ми. Налагаше се да проведа тази среща, а ти не спря да ми завиждаш. — Зак я пусна, изправи се и я загледа свирепо.

— Боже мой, ти наистина, действително не ме познаваш — избухна Джиджи. Резултатът от дълго отлаганото несъзнателно пресмятане бе вече повече от очевиден — почти никаква изненада, а скръб, болка и силен гняв. — Забелязваш единствено себе си — голям като слънцето и два пъти по-бляскав. Всичко на този свят се явява функция на Зак Невски — като се почне с интересите ми и се свърши с моите чувства. Всичко, което бих могла да бъда, всичко, което съм, е само отражение на твоето величие.

— Не е вярно! Ние се обичаме — ето кое е важно!

Беше важно — рече Джиджи по-скоро на себе си. — Опитах се да го превърна в най-важното нещо в живота ми и за известно време това бе възможно… но вече… е изключено. Не съм в състояние да живея само за теб, нима не разбираш? Не ще позволя да ми се случи подобно нещо. Колкото по-дълго живеем заедно, толкова по-лошо става. Най-сетне осъзнах до каква степен сме несъвместими. Ти току-що се опита… ти каза… не, Зак, ти провали всичко.

— Джиджи, не драматизирай нещата, за Бога. — По лицето на Зак се изписа ужас. — Превръщаш една дреболия, една лоша вечер в нещо голямо. Какво искаш да направя? Просто ми кажи… Вече няма да те карам да напуснеш работата си… Ще я вземам на сериозно, Бог да ми е на помощ дори ако това ме довърши… Ще обръщам внимание на нуждите ти… Ще бъда точен, грижлив и внимателен и тям подобни, Джиджи, кълна ти се. Ще се променя!

— Не ти вярвам. Нямам ти доверие. Предлагаш ми единствено лъжи и лицемерие. — Джиджи стана от леглото и отиде до шкафа. — Искам да си идеш и никога да не се връщаш — рече му тя сдържано, с безжизнен, но решителен глас, докато му подаваше пуловера и сакото. — Не си прави труда да си вземаш ключовете — ще сменя бравите. — После излезе от спалнята, прекоси дневната и застана на площадката към стълбите в очакване той да си тръгне.

— Джиджи, не се дръж като диване, още не сме свършили разговора си — извика й Зак.

Тя се извърна и впи в него непреклонния си поглед, който се изпречи помежду им като метална преграда.

— Ти вече не живееш тук — заяви му Джиджи със силен и висок глас.

— Глупавото ми идиотче… ама как може да си толкова глупава — изохка Зак, докато се двоумеше на върха на стълбата. — Само задето трябваше да сготвиш някаква си мижава, гадна вечеря…

— Махай се. Махай се, преди да е станало по-лошо.

— По-лошо не може да стане — примоли й се той, та тя да усети копнежа му.

— Просто си върви. Върви си!

Едва след като си бе отишъл, рукнаха яростните й, сърцераздирателни сълзи, но Джиджи нито за миг не промени решението, което Зак я бе принудил да вземе.

 

 

Юридическите дела на Джош Хилман рядко го отвеждаха в Ню Йорк. Ето защо за него бе станало правило, щом се озовеше в Манхатън, да обядва с други адвокати, с които работеше от разстояние; по този начин затвърждаваше връзките, поддържани месеци наред по телефона и чрез писма.

Днес, в деня, когато Джиджи и Дейвид представяха идеите си за „Индиговосините морета“ пред Арчи, Байрон и Виктория, когато Зак Невски опитваше да измъкне още пари от упоритите шефове на студиото, когато Саша Невски отиваше на изложение за копринено бельо с надеждата да намери нещичко за току-що сгодената дъщеря на свой съдружник, Джош Хилман седеше в частната трапезария на фирмата „Уесткот, Роузънтал, Кели и Кинг“. Бяха поканени на обяд няколко от по-младите съдружници, тъй като на Джош щеше да му се наложи в бъдеще да работи с тях.

Водеха неангажиращ, лек разговор, към който умишлено ги предразполагаше Джош, за да прецени характерите на младежите, а не юридическите им способности — ако мозъците им не бяха изключителни, те никога не биха се озовали в тази просторна, висока стая с ламперии. През идните години щеше да се нуждае от стабилни, практични сведения за това доколко свестен бе всеки от тях.

Разговорът се простираше от ловенето на риба с плувка до тропическите острови, от Роналд Рейгън до бавния строеж на Тръпмптауър, от отглеждането на паленца до възпитанието на деца, от състоянието на фондовата борса до романтичните похождения на младежите. Джош оживено участваше в беседата, но без да разкрива нищо от личния си живот, освен привързаността си към порасналите скай териери. Намираше се тук, за да подбира, да слуша, да поглъща и да изучава.

Кент Роузънтал и Бил Уесткот поздравиха един младеж на име Том Ънгър, очевидно всеобщ любимец, за неотдавнашния му годеж.

— Бяхме убедени, че Том никога няма да се ожени — обясни Кент на Джош.

— Опитах се да го представя на племенницата на жена ми, но той ми отказа и рече, че сърцето му било разбито — разочаровано забеляза Майк Кели. — А после взе, че намери Хелън.

— Сърцето ми наистина беше разбито или поне сериозно наранено — възрази Том Ънгър. — След като Саша изчезна, почти цяла година не се срещах с никого.

— И на това му викаш постоянство? — запита Кент Роузънтал.

— От десети клас насам не съм оставал толкова дълго без гадже.

— Том е безнадеждният романтик в нашата служба — ухили се Бил Уесткот. — Всяка адвокатска фирма има нужда от такъв. Но само от един.

— Коя Саша? — Сърцето на Джош се разтупка лудо.

— Саша Невски. — Ънгър тъжно поклати глава. — Хелън, годеницата ми, е фантастично момиче и ще ми стане чудесна съпруга, но аз съм първият, който ще се закълне, че тя не е Саша. Саша беше неповторима.

— В какъв смисъл? — небрежно попита Джош.

— Амии… няма значение, това е стара история. Наистина.

— Хайде-хайде, Том, всички сме чували за неповторимата Саша — момиче, каквото се среща веднъж на един милион. На Джош можеш да разкажеш засмя се Майк Кели на неохотата на Том. — Джош живее в Холивуд — с нищо не можеш да го шокираш.

— О, добре. Сега, след като срещнах Хелън, ми се струва чак невъзможно, но това блестящо създание Саша напълно ме бе омагьосало — започна Том. — Въпросът е там, че в живота й редом с мен винаги имаше още двама и тя не го криеше. Дори не се и опитваше. Наричаше себе си „Голямата мръсница“. Правеше този факт публично достояние, и то с гордост, не се шегувам. Тя чисто и просто се присмиваше на изражението ти и те предизвикваше да й възразиш. В това имаше нещо, кажи-речи… непорочно… в тази откровеност.

— А вие възразявахте ли й? — запита Джош със странно изражение.

— Естествено. Ненавиждах положението си, но не се отказвах. Останалите — също. Саша си имаше начин да накара мъжете да забравят за териториалните си права. Претендираше за този вид свобода, както би го сторил някой мъж, и човек просто не можеше да спори с нея. Бог ми е свидетел, че се опитвах, но безуспешно. Навярно следва да се позова на временната си невменяемост. От друга страна, все още се питам дали Саша все пак не бе права — може би необвързаната жена трябва да разполага с пълна свобода. Момчетата тук не могат да ми изтъкнат никакъв довод, защото са истински шовинисти в това отношение.

— Том е нашият защитник на гражданските свободи — засмя се Майк Кели от сърце.

— Искахте ли да се ожените за нея? — реши се да попита Джош.

— Тя не се интересуваше от брак… което излезе за добро, като се има предвид, че срещнах Хелън.

— А какво стана със Саша?

— Нещо съвсем странно. Един ден изчезна и оттогава нито съм чувал за нея, нито съм я виждал. Нито писмо, нито сбогом. Където и да е, надявам се, че е щастлива. Тя беше… направо забележителна.

— Нали ти казах, че е безнадежден романтик — заключи Бил Уесткот. Коняк, Джош?

— Не, благодаря. Колкото и да ми е приятно с вас, господа, налага се да тръгвам.

 

 

— Джиджи, изглеждаш така, сякаш не си спала три дни и три нощи. Ще издържиш ли на представянето? — завайка се Дейвид Мелвил, като я видя. Джиджи носеше черно поло, мушнато донякъде старомодно в черните й панталони от рипсено кадифе. Очевидно и двете дрехи бяха толкова стари, колкото и очуканите й черни кожени ботуши. „Прилича ми на сираче от осемнайсети век, дадено да чиракува при някой коминочистач — помисли си той, — като се изключат модните й огромни слънчеви очила.“ Беше бледа, не си бе дала труда да се погрижи за косата си, която се вееше край изнуреното й лице, сякаш въобще не я бе вчесвала тази сутрин. Дори не си бе взела обичайната поничка от безплатното гише в централния коридор. Там по всяко време на деня се трупаха служителите от агенцията и често тъкмо там им хрумваха някои от най-добрите идеи, докато се мотаеха наоколо, бъбреха и клюкарстваха, похапвайки кифлички и плодове.

— Прекарах зле нощта. Навярно съм яла нещо развалено. Чисто и просто съм изморена.

— От нерви е, но не искаш да си го признаеш. Прекалено дълго изчакваме и се тревожим. Де да бяхме минали с представянето вчера, когато проектите ни бяха още топли-топли, току-що снети от чертожната дъска, ама не — те всичките били ужасно заети с другите екипи. По дяволите!

— Не съм разтревожена — мрачно възрази Джиджи. — Все ми е тая. Ако ги харесат, добре, ако не — пак добре. Животът продължава.

— О, чудесно! Значи ти си от ония, дето се утешават с „Все ми е тая“, когато всъщност се тресат от нерви — меко я смъмри Дейвид.

— Мисли каквото искаш.

— Ще ти помогне ли един валиум?

— Какво ще ми стане от него?

— Ще те поуспокои, дявол да те вземе! — Партньорът й прокара пръсти през и без друго разрошената си коса и тя съвсем щръкна.

— Глътни си хапчето ти, Дейви — имаш нужда. — Джиджи разсеяно оправи прическата му.

— Вече си взех. Хайде, Джиджи, след минутка те ще се съберат в заседателната зала — няма да стоиш със слънчеви очила на представянето, нали?

— Нещо са ми се инфектирали очите. Изглеждам ужасно.

— Ах, горкичката ми, напрежението ти се отразява на очите, а? Аз пък се обривам. Виж какво, дори и да не харесат материалите ни за „Индиговосините морета“, което е изключено, ще подскочат от радост за „Омагьосаният таван“.

— Ъхъ — мрачно се съгласи Джиджи.

— Напред, ходом марш! — ревна по военному Дейвид.

— Добре.

— По дяволите, щях да се чувствам по-сигурен, ако ми бе отдала чест.

— Добре. — Джиджи отпуснато отдаде чест, поразмисли и измърмори „сър“.

— Караш ме да съжалявам, че те помолих.

 

 

— Дечица, улучили сте! — Арчи възбудено скочи на крака, след като Джиджи и Дейвид приключиха с идеите си за „Индиговосините морета“, илюстрирани от скиците на Дейвид.

— Ако това не ни спечели клиента, нищо друго няма да го спечели — съгласи се ентусиазирано Байрон. — Поздравления!

— Не ми се ще да ви поливам с леден душ — хладно се обади Виктория Фрост, — но в желанието си да изюдите дебелите жени да си мислят, че в тлъстините се крие нещо обаятелно, сте успели напълно да пренебрегнете основните характеристики на изделието, причината, поради която тези жени купуват банските: прочутите им мрежести подложки, патентованата им кройка сутиени, здравите им разтегателни тъкани и огромния избор от различни размери. Ето какво продават в „Индиговосините морета“, а не евтини имитации на София Лорен.

„Ама че агитаторче, ама че безочлива надута пуйка се оказа тази госпожичка Орсини“ — помисли си Виктория със злобно, отмъстително пренебрежение. Арчи и Байрон бяха дали мило и драго да наемат напълно неподходящ човек. Тя го бе разбрала още в мига, когато я съзря. Виктория нямаше нищо против жените в творческите екипи, но у Джиджи се съдържаше нещо, което бе усетила инстинктивно и възненавидяла от самото начало, нещо, предизвикано от нейната наперена поза, от липсата на благоговение пред властта и положението на Виктория, от безпочвената й самонадеяност, основаваща се единствено на нахаканата й младост — тази непокътната и неопетнена младост с нейните идиотски илюзии, че морето е до колене. Ще й дойде умът в главата, но междувременно се налагаше да се занимае с нея. Не вършеше особена работа и фактът, че Джиджи достатъчно хитро си служеше с очевидната влюбеност на тия трима глупаци Байрон, Арчи и Дейвид.

— Знаем всичко това, Виктория. — Дейвид наруши кратката тишина, възцарила се след нейната забележка. — Но тук се стремим към нещо по-различно, та на жените да им припари под краката и те да се втурнат в магазините и с любопитство да разгледат етикетите на „Индиговосините“ — там ще се съдържа цялата тази техническа информация. Не ни се щеше да претрупваме текста на рекламата за модното изделие.

— На грешен път си, Дейвид — отвърна Виктория. — Увлякъл си се от възможността да създадеш прекрасни картини, да пробуташ цвърченето на пържолата вместо самата пържола. „Индиговосините“ бански са по-скоро пояси за плуване, отколкото модна стока. Не можем да покажем работите ви на преговорите. „Индиговосините морета“ си търсят нов маркетингов партньор, а не Франсис Форд Копола.

— Извинете — намеси се Джиджи, — но всички характеристики, за които споменахте, се срещат в сегашните им реклами, Виктория. Защо ще търсят нова агенция, ако са доволни от тях?

— Когато човек е работил в този бизнес колкото мен, Джиджи, той се научава никога да не пита клиента си защо преразглежда поръчката си. Понякога причината няма нищо общо с текущата кампания, а се дължи на вътрешни проблеми, на лична политика. Но всеки от нас трябва да се възползва от здравия си разум: не бива умишлено да пропускаш силните им страни.

— Виктория — обади се Арчи, — работите на Дейвид и Джиджи са толкова свежи и прелестни — като плод, който ти идва да захапеш. Защо, за Бога, да не ги пуснем?

— Различни са, Виктория, последен „писък“ — грабват вниманието. „Индиговосините морета“ се набиват на очи от години, на хората чак им се повръща от техните мрежести подложки — дори от самото им название ти идва да се обърнеш и да си идеш — възнегодува Байрон. — А това тук е сочно!

— Банските за дебели жени не могат да бъдат сочни, Байрон — осведоми го Виктория и омаловажи думите му с едва забележима гримаса на устните си. — Нито пък дебелите жени могат да бъдат „сочни“.

— Къде е написано подобно нещо? — Джиджи ядосано скочи на крака. Кипналият, силен, желан яд отклони мислите и съсипаната й душа от съзнанието, че на света съществува някой си на име Зак Невски. — Къде, дявол го взел, е написано такова нещо?

— Вижте какво, Джиджи — сгълча я Виктория с ледена надменност, — това тук е представяне, а не улична свада.

— Никакви „Вижте какво, Джиджи“! Вие продължавате да говорите за „дебели“ жени, след като ние използваме думата „пищни“; проявявате такава шибана снизходителност, че ми е ясно — в дъното на душата си вие смятате, че те нямат право да плуват. И за да не рискувате, предлагате на клиента каквото се изисква според вас — ако това е реклама, не ми е тук мястото!

— Не се съмнявам — проточи Виктория. — Май ще се наложи да преразгледаме материалите на Кери Джоун, а също и работите на Джон и Лу. Голяма част от тях съвсем не бяха лоши. По мое мнение избързахме с отхвърлянето им. Или във „ФРБ“ предстои престрелка, ако Джиджи и Дейвид не се захванат за работа.

— Виктория! — Байрон не вярваше на ушите си. — Наехме Джиджи точно за работата, която те с Дейвид ни показаха. Какво те прихваща?

— Защо не поговорим насаме, Байрон? Смятам, че можем да извиним Дейвид и Джиджи и да ги пуснем. — Виктория седеше спокойно на мястото си, ровичкаше из дамската си чанта и не обръщаше внимание на двамата от творческия екип.

— Не съм свършила — изстъпи се пред нея Джиджи. — И вече не съм дете, та да ме извиняват, задето ставам от масата.

— Джиджи… — обади се Арчи.

— Няма да напусна, Арчи. С Дейвид ще направим необходимите промени за рекламата на „Индиговосините“.

— Наистина ли? — изненада се Арчи от бързата й капитулация.

— Не е кой знае какво — отвърна Джиджи. Вдигна рамене и обузда гнева си. Битката не бе приключила, а каквото и да представляваха престрелките във „ФРБ“, тонът им нещо не й допадаше. — Има още нещо. Преди два дни издействах нова сделка с Бен Уинтроп, собственика на търговски центрове. Обеща ми осем милиона долара за кампания за създаване на имидж на верига представителни магазини за детски играчки, наречена „Омагьосаният таван“.

Издействали сте нова сделка! — Виктория пое дъх и пребледня. — А мога ли да попитам кой ви упълномощи за това?

— Аз сама, госпожице Вики.

Дейвид зяпна. Арчи и Байрон се вцепениха от необмисления и агресивен тон на Джиджи.

— Госпожице Вики, ако това ви създава проблеми — продължи тя, — ще си сложа поръчката за осем милиона долара в малкия джоб и ще намеря агенция, която да я иска и да оцени работата ми. Аз разработих „Омагьосаният таван“ и той върви заедно с мен.

— Да, наистина. Колко сте предприемчива! Чудя се, защо никога не съм чувала за подобна верига? Навярно сте я измислили на прима виста?

— Действително — рече Джиджи с ръце на кръста.

„Господи — помисли си Дейвид, — как така за секунда се превърна от коминочистач в пират?“

— Не сте я чували — продължи Джиджи, — защото не съществува. Има сто двадесет и два банкрутирали магазина, наречени „Детски рай“, повечето от които се намират в търговските центрове на Бен Уинтроп. Той ще инвестира в тях, ще ги остави на местата им, изцяло ще обнови маркетинга им, ще ги обзаведе наново от пода до тавана и ще ги рекламира като кръстоска между „Скрупули“ и „Тифани“ за детски подаръци — ще ги превърне в места за всичко най-ново за бебета и деца от предпубертетна възраст.

— Значи в действителност поръчка за „Омагьосаният таван“ не съществува, нали? — нахвърли се Виктория върху нея. — Само едни „ако“, така ли? Преди да започнат рекламата си, те трябва изцяло да се реорганизират, преправят, преоборудват, презаредят със стоки, да вложат цяло състояние, а вие нямате гаранции, че това ще стане, нали? А дори и да стане, ще отнеме месеци, година, а може и повече. Никой опитен в рекламата не би провъзгласил това за нов бизнес.

— Имам споразумение с Бен Уинтроп. — Гласът на Джиджи прозвуча по-уверено от всякога.

— И какво ще ни донесе то? Можем ли да го внесем в банката?

— Щом не ви изглежда достатъчно солидно, само кажете — пламна Джиджи. — Чувствам се удовлетворена.

— Бен Уинтроп ли? — проточи замислено Виктория. — Той май е роднина на мащехата ви? Значи за тази възможност ще благодарим на семейните ви връзки. Ако въобще се отвори такава възможност, в което доста се съмнявам.

— Сигурна съм, че за семействеността в бизнеса вие знаете безкрайно повече от мен — отвърна й Джиджи, — или поне така ми каза Бен, докато ме осведомяваше за произхода ви, госпожице Фрост. — Джиджи се чувстваше истински освежена, сякаш през нощта бе спала до насита.

— Не ми се ще да прекъсвам задушевната ви беседа, госпожи, но не ви ли се струва, че тя може да почака? Нали всички сме заринати до гуша в работа? — отчаяно се намеси Арчи.

— Засега свърших — рече Джиджи, глуха и сляпа за всеобщото вцепенение в стаята. — Хайде, Дейви, имаш един обед от мен.

 

 

— Колко ще продължи? — попита Джиджи след няколко дни, докато оставяха колата на Дейвид на обслужващия паркинга пред „Бевърли Уилшър“. За случая „Индиговосините морета“ бяха наели две стаи в хотела — едната за самите преговори, а другата — за поверителните разисквания на директорите си. Ръководителите на преговорите — Виктория, Арчи и Байрон — идваха след тях.

От „Индиговосините“ казаха, че най-много час и половина. Но ние ще влезем веднага след като обядват. Значи вече са изслушали други две агенции тази сутрин, хапнали са и още не са се изморили. Улучили сме идеалния момент.

— Значи общо изслушват четири представяния — едно след нас?

— Не зная. Може за утре да са поканили и други агенции. Или пък да е било вчера. А и да са запланували три за днес заранта… никога не казват.

— Прилича ли на насилствено побратимяване? — Джиджи се вкопчваше в подробностите от предстоящото напълно ново за нея преживяване, за да заглуши сценичната си треска.

— Изглеждам ли ти като човек, който прави опити да стане член на някое братство?

— Не. Ами аз?

Джиджи си бе избрала облекло с надеждата, че то обединява ефектността на твореца със съзнанието за значението на клиента — а всъщност и за значението на цялата промишленост за бански костюми. Бе съчетала някои неща на Принс от различни каталози на „Скрупули две“: тясна зелена вълнена пола, която се разширяваше като камбана около подгъва, блуза на бели и зелени райета с буфон ръкави, якичка, подобна на тиролските, и малка жилетка от червено кадифе, небрежно разкопчана над старинния й тежък сребърен колан от Санта Фе. В последния момент тази сутрин бе допълнила тоалета си с крещящо червени каубойски ботушки от кожа на алигатор, с които изглеждаше по-висока.

— Приличаш на персонаж от „Музикални звуци“, съчетан с друг — от „Шейн“.

— Божичко, не бях помислила за това — ужаси се Джиджи.

— Не, не, така е добре. Великолепно! „Музикални звуци“ се харесва на всички. Вдъхва увереност. Направила си сполучлив удар върху подсъзнанието. Дори Виктория не се възпротиви на вида ти по време на репетицията. Смяташ ли, че моят единствен костюм върши работа?

— Приличаш на Грегори Пек в „Римска ваканция“. Направо си красив.

— И ти, мила Джиджи, си красива. — „Боже Господи — помисли си Дейвид, — бих ходил на преговори всеки ден, само и само да я наричам «мила» и «красива», без сатанински извитите й вежди да подскачат от изненада.“

— А кога ще ни уведомят за резултата? — попита Джиджи за десети път тази седмица.

— И това не можем да предвидим, мила Джиджи — отвърна й той също за десети път. Знаеше, че тя е прекалено умопомрачена, та да забележи второто „мила“. — Те ще си преценят кога да съобщят кой печели. Днес, утре или след две седмици. Който и да получи поръчката, новината ще се разнесе със скоростта на светлината.

— В това има нещо дълбоко зловещо.

— Никой не получава поръчка за седем милиона долара току-така. Такава е цената на играта. Садистично е, но бас държа, че всяко производство съдържа подобни жестоки ритуали.

— В „Скрупули две“ ги няма.

— Е, там сте били само хора от семейството.

— Как мислиш, дали да не се помолим?

— Аз съм конгрегационалист ние не се молим за успех в бизнеса. Или поне така ми се струва.

— Какво значи конгрегационалист?

— Кротка, либерална разновидност на универсалното протестантство. Ние обичаме всички, Джиджи, особено теб — пламенно обясни Дейвид.

— Тоя асансьор работи ли или не? — нетърпеливо попита Джиджи, когато Арчи, Байрон и Виктория се присъединиха към тях във фоайето. Арчи и Байрон бяха пременени в умопомрачителни костюми от Армани. Виктория бе по-строга и по-делова от всякога в тъмносиния си костюм. Той би могъл да е собственоръчно творение на Валенсиага, ако моделиерът не бе предпочел в разцвета на силите си да приключи с изработването на дрехи, тъй като малкото жени, които намираше достойни за дарбите му, вече не бяха между живите.

Не си даваха труд да се преструват, че водят разговор помежду си. Качиха се до стаята на третия етаж. На вратата Виктория бе приветствана от изпълнена с достойнство жена на средна възраст, която се представи под името Джейн Феърбръдър, административна секретарка на президента на „Индиговосините морета“ Джордж Колинс.

— Настанете се удобно — покани ги Джейн Феърбръдър с приятна и абсолютно безучастна усмивка. — Шефовете ще дойдат малко по-късно. Желаете ли чай или кафе? Не? На масата ви има кани с вода. Ако свършат, обадете ми се.

Джиджи внимателно огледа стаята. В единия й край стояха столове за публиката, а в другия — проста маса с пет стола зад нея и с по един триножник от двете страни.

— Само допирай устни до чашата — изсъска Арчи в ухото й. — Устата ти все едно ще си остане пресъхнала, а не е приятно да ти се допишка точно насред преговорите.

Виктория се настани на стола в средата, Арчи и Байрон седнаха от двете й страни, а Джиджи и Дейвид с огромните си кожени папки, в които грижливо бяха подредили рекламите си в естествена величина, се разположиха от двете им страни.

След малко от съседната стая започнаха да влизат хора. Виктория се изправи, за да представи групата си.

Първи влязоха тримата братя Колинс, собственици на „Индиговосините морета“: Хенри, Джон и Джордж, който бе най-възрастният и очевидно най-влиятелният от тях. Последваха ги директорът по маркетинга със секретаря си и рекламният директор със своя сътрудник. След като братята заеха местата си на втория ред, зад тях се настаниха три облечени в тъмни дрехи тантурести възрастни жени. Навярно бяха секретарки на собствениците, защото всяка държеше стенографски бележник и молив. Виктория им кимна благосклонно, но очевидно не ги познаваше, а никой от братята Колинс не ги представи на екипа от „ФРБ“.

„Братята Колинс — помисли си Джиджи — или наемат секретарките си заради квалификацията им, или пък съпругите им ги наемат заради тяхната безопасност.“ Доколкото можеше да съди, и тримата мъже бяха малко над тридесетте и до един, независимо от силната семейна прилика представляваха различни варианти на мургавата мъжка хубост. И бяха олицетворение на невъзмутимостта. Никога не бе виждала подобна безстрастност. На лицата им не бе изписано нито дружелюбие, нито враждебност: те не изразяваха абсолютно нищо, освен непоклатимо внимание в почти немигащите им тъмни очи под тъмните им вежди.

Мускул не трепна по тях и когато Виктория се развихри: как „Фрост-Рорк-Бърнхайм“ с талантливите си изследователи и модерните си технологии е най-квалифицирана да създаде и утвърди рекламите на „Индиговосините морета“, колко тясно ще си сътрудничи с компанията производител на бански костюми със седалище в Сан Франсиско, как всеки от тях незабавно ще вземе самолета и при най-малкия знак за дообмисляне дори на най-незначителните подробности, колко идеално подхожда агенцията на компания като тяхната.

„Говори впечатляващо, силно и гладко, бие направо в целта“ — помисли си Джиджи. Не беше виждала Виктория Фрост в такава светлина и й се дощя да изръкопляска, когато тя си седна. Джордж Колинс й благодари съвсем кратко.

Арчи и Байрон се изказаха един след друг, разкривайки и останалите страни от историята на „ФРБ“, включително и опита си от работата в Ню Йорк, младостта и силата на агенцията, новаторския подход към поръчките от последната година. Те изтъкнаха колко полезен може да се окаже за братята Колинс творческият капацитет на работещите в нея. Споменаха за създадения от Джиджи каталог „Скрупули две“ и за трите награди за изобразителното изкуство, „Белдинг боул“, присъдени на Дейвид. Бяха не по-малко убедителни от Виктория, а коренно различните им индивидуалности се обединяваха по такъв привлекателен начин, че Джиджи се изненада как не е постъпила още при първата им покана. Явно пред нея бяха пестили енергията си за евентуални бъдещи клиенти.

Щом Байрон завърши словото си, Джиджи отпи малка глътка вода. Изпитваше отчаяна потребност да посмуче кубче лед. Устните й се бяха слепнали, а устата й пресъхнала. Ех, ако Дейвид седеше до нея, щеше да стиска потната й длан под масата.

Тя се опита да се съсредоточи върху клиентите и да открие някакъв знак, поне нещичко, по което да си проличи, че са донякъде впечатлени, а не са просто изключително любезни безсловесни и безизразни мимове. Съзря единствено чувство за собствено достойнство, тежест и наконтеност, с която оставяха далеч зад себе си Арч и Бай. Костюмите, ризите, вратовръзките, обувките, прическите и дори ноктите им минаваха границите на съвършенството, ако това въобще бе възможно. „Те превъзхождат дори изискаността и елегантността на собствения ми баща Вито Орсини“ — помисли си Джиджи.

Bella figura. Щом тези думи изникнаха в съзнанието й, тя осъзна, че братята Колинс са потомствени италианци. Нито един американски бизнесмен без италианска кръв в жилите си не би прахосал толкова пари, време и внимание за външния си вид. Да покажеш bella figura независимо как всъщност стоят нещата бе италианска традиция, която се простираше както сред благородниците, така и сред селяните. Бе виждала как баща й поддържа своята bella figura дори когато се бе превърнал в посмешището на Холивуд, затънал в дългове и едва свързващ двата края на вересия… Арчи я сръга с лакът в ребрата и тя осъзна, че Байрон току-що бе казал:

— А сега нашият творчески екип Джиджи Орсини и Дейвид Мелвил ще ви покажат рекламите, които сме подготвили.

Джиджи стана. Усещаше се лека като стрела, излетяла от лъка. Дейвид щеше да държи тежките картони, а тя щеше да обяснява — нали той бе художникът, а тя редакторът. „Но първо — помисли си момичето пламнало — да проявя малко национална гордост. Тези братя са трима млади витоорсиновци и ни най-малко не ме плашат. Ни най-piccolo.“

— Аз се казвам — бавно и гордо изрече тя, като гледаше Джордж Колинс право в очите — Грациела Джована Орсини. — Джордж Колинс премига. Джон Колинс премига. Хенри Колинс премига. Джиджи забеляза, че дори секретарките си размениха бърз поглед. Дейвид я изгледа смаяно, но откъде можеше да знае един конгрегационалист колко важно е да си италианец?

През следващите петнадесет минути тя им показа над десетина реклами, обединяващи всички характеристики според изискванията на Виктория. Бяха придружени от нейния проникновен, борбен текст и скиците на Дейвид. Изобразяваха жени, които наистина не бяха съвсем кльощави, но едва ли надвишаваха с повече от четири килограма идеалното тегло на топмоделите леко закръглени, привлекателни, силно идеализирани и приемливи за Виктория Фрост.

Това бяха добри реклами, но не бяха големи реклами. Знаеше го Джиджи, знаеше го и Дейвид. Бяха далеч по-добри от сегашните, които „Индиговосините морета“ разпространяваха, но все едно не грабваха окото. Тя свърши, загледа братята Колинс и видя Джордж едва забележимо да вдига рамене. Сякаш го чу как отхвърля наум предложенията с едно „Ех!“. Джиджи владееше езика на движенията на италианците. Незабавно разбра, че той е преценил работите и не ги е сметнал за изключителни: добри, но не и завладяващи.

Вдигна очи към Дейвид и му смигна, както се бяха уговорили. Той се извърна и отвори ципа на другата папка. Една по една тя показа на публиката първоначално създадените от тях реклами. Нито веднъж не погледна към масата зад гърба си.

На всеки картон бе снимана една красива бивша манекенка, която се бе оказала с далеч по-изобилна abbondanza, отколкото и двамата си бяха представяли в началото. Тя несъмнено бе… с наднормено тегло… дори с прекалено наднормено според женските критерии, но излишните килограми й стояха някак добре — стегнато и грациозно, и невероятно естествено. Пищно. Последните две реклами бяха нови. На едната щастливата, сочна манекенка се подаваше наполовина от водата и държеше за ръка един хубав, напълно облечен и очевидно очарован каубой. Текстът гласеше: „Ела при мен — водата е Abbondanza.“ На втората манекенката и каубоят стояха до рамене във водата, прегърнати и щастливо засмени, а отдолу пишеше: „Мен ли се радваш да видиш или моята Abbondanza!“

В залата се възцари тишина. Джордж Колинс благодари на Джиджи. И пак към нея адресира въпроса си:

— Ще ни извините ли — ще се оттеглим за малко?

Prego — отвърна Джиджи. „Prego“ бе една от малкото италиански думи, на които я бе научил баща й — най-полезната, спасителна при всякакви обстоятелства. Тя означава всичко от „заповядай, бъди мой гост“ до „разбира се“, „извинете“, „имате ли нещо против да мина пред вас“ и „непременно“.

Зад себе си момичето по-скоро усещаше, отколкото виждаше как Виктория изпраща отровни лъчи към главата й.

— Другаде ще обсъдим станалото — сподавено рече Арчи. Той, Байрон и Виктория седяха, потънали в пълно мълчание. Джиджи и Дейвид ненужно дълго и прецизно подреждаха картоните в папките. Не смееха да се спогледат от страх да не прихнат като луди. Нямаха какво да губят.

Вратата се отвори и всички от „Индиговосините морета“ заеха местата си, с изключение на една от секретарките, която се настани до Джордж Колинс.

Той посочи към нея с широка усмивка:

— Искам да ви представя своята майка синьора Елеонора Колона — съобщи президентът. — Всички ние работим за нея. Мамо?

— Харесах работите ви — рече госпожата строго и одобрително и обходи с поглед представителите на „ФРБ“. Още щом отвори уста, си пролича властната личност. — Двете ми по-малки сестри харесаха работата ви — обърна се тя към седналите отзад две жени. — Синовете ми харесаха работата ви. Аз съм създател и притежател на патента за банелите и мрежестите подложки, а вие сте единствената агенция, която разбра, че нито една стройна жена не би ги носила. Няма защо да ви казвам, че получавате поръчката. Добре дошли в „Индиговосините морета“.

Grazia mille — обади се Джиджи. Останалите сякаш си бяха глътнали езиците. Това бяха последните две думи от италианските й запаси.

Prego, Грациела Джована. — Възрастната госпожа й се усмихна свойски. — Знаехте, че сме италианци, нали? Вашият прочут проучвателен отдел, предполагам?

— Не. Чисто и просто разпознах bella figura на вашите синове — отвърна Джиджи.

— Тогава защо сте се облекли в цветовете на италианското знаме, Грациела Джована?

— Аз съм… суеверна — импровизира на бърза ръка Джиджи. — Баща ми Вито Орсини все твърди, че тези цветове носят късмет.

— А майка ви? И тя ли е италианка?

— Не, ирландка. Също знаме със зелено и бяло, но третият цвят е оранжев.

— Ах… Ето защо косата ви е такава.

— Не, синьора Колона. Изрусявам се.

— Ще дойдете в Сан Франсиско. В кантората има прекалено много мъже. Момчетата ми са добри — Джорджо, Енрико и Джани са чудесни момчета, но трябваше да имам дъщеря. Сестрите ми и аз ще ви покажем новите си модели да понаучим нещичко и от вас. Вие притежавате стил. Нямате abbondanza, но сте доста стилна.

Grazia, синьора Колона. С удоволствие, синьора Колона.

Prego, Грациела Джована. — Тя взе ръцете на момичето в своите. — С нетърпение ще чакам посещението ви. Утре ще ви позвъня и ще се уговорим за датата. Ще се радвам да пренощувате у нас и да се запознаете с внуците ми. И те са все момчета — ех, какво да прави човек?

Наоколо хората от „Индиговосините морета“ се ръкуваха с Арчи, Байрон, Виктория и Дейвид, смееха се и разговаряха — разтоварваха се от дълго сдържаното напрежение. Но край синьора Колона и Джиджи се бе отворил почетен кръг. Всички инстинктивно оказваха уважение пред главата на рода и пред човека, когото тя недвусмислено бе избрала сред групата от „Фрост-Рорк-Бърнхайм“.