Джудит Кранц
Любовни двойки (22)

22.

По средата на един следобед в началото на ноември Зак Невски беше избрал да седи напълно усамотен на първия ред в прожекционната зала, за да изгледа редакторския монтаж на „Дълъг уикенд“. За първи път щеше да види работата си събрана в едно, в най-грубата й форма, съставена от сцените, които той беше избрал, без звукови ефекти или музика. Колкото и суров да бе монтажът, той съдържаше основния материал, който щеше да се превърне в завършен филм.

Две минути след като светлините изгаснаха и филмът започна, вратата в задната част на залата безшумно се отвори и вътре надзърна Вито Орсини. Кимна на единствения друг човек в помещението, редактора, седнал на последния ред, където можеше да се свързва с оператора. Редакторът кимна в отговор, съблюдавайки етикета на прожекционната зала, който изискваше пълна тишина, и отново насочи вниманието си към екрана. Няколко минути по-късно забеляза, че Вито си е отишъл, но че една дребна женска фигура седи на последното място от последния ред в срещуположната част на залата. Без да проявява любопитство, реши, че щом като продуцентът я е довел, тя имаше право да остане там, и моментално забрави за съществуването й.

Повече от два часа по-късно грубият монтаж свърши и осветлението беше включено. Зак се изправи, протягайки се, за да раздвижи скованото си тяло, и извика към редактора:

— Благодаря, Ед. Е, доста работа има за вършене. Всъщност нищо ново, нали? Ще се видим утре сутринта.

Редакторът бързо си тръгна и в продължение на няколко минути Зак крачеше напред-назад пред празния екран, потънал в мисли какво да направи в редакторската стая, как да промени последователността на сцените, секунда по секунда, докато филмът потече, както той иска. Редактирането беше решаващо, онази чиста, деликатна и оригинална работа по оформянето на последната версия, към която той се стремеше през цялото време на снимките. Най-сетне, все още отдаден на размишления, той тръгна по стълбите към изхода на залата. Щом стигна вратата, трепна стреснато при звука на приглушено ридание.

— Какво е това, по дяволите? — Той се обърна и забеляза Джиджи, опитваща да се скрие зад една смачкана книжна носна кърпичка, седнала на най-незабележимото място още от началото на прожекцията.

— Ти! Здрасти, боксьор, наистина ли е толкова лошо?

— О — заговори развълнувано Джиджи през сълзи. — Толкова е… глупаво… но аз винаги плача на хепиенда.

— Нещо не те ли накара да се усмихнеш?

— Беше ми най-трудно да не се смея на глас, за да не разбереш, че съм тук. О, Зак, всичките тези хора с необуздано его, които изобщо не се разбират, щурат се насам-натам и объркват всичко, преди да го оправят — бяха и смешни, и тъжни, и дребнави и великодушни, и цинични, и простодушни — толкова нещастно, прекрасно човечни — и все пак романтични, толкова неочаквано романтични… Как го постигна?

— Наистина ли съм го направил.

— Трябва да знаеш, че си — обяви Джиджи.

— Ами… да кажем, че в мен съществува съвсем мъничка искрица надежда, че след като няколко месеца съм се блъскал от това да излезе нещо, може би, само допускам, то ще се окаже, макар и в нищожна степен по-добро, отколкото съм очаквал. — Докато говореше, Зак почука отчетливо върху дървената странична облегалка на едно от креслата.

— Още си суеверен, както виждам — присмехулно изкоментира Джиджи, лекичко почуквайки на своята облегалка. За всеки случай.

— Колко книжни кърпички изхаби?

Джиджи затърси пипнешком в скута си.

— Осем, не… с последната девет. Но имаше три различни хепиенда — каза тя укоризнено, — тъй че се получават по три на финал. Не съм фонтан.

— О, забелязала си всичките три? А аз мислех, че съм успял да скрия единия. Девет, а? Това е нещо, което може би ще удвоя при редактирането. Може би… само предполагам… филмът ще се окаже любовен.

— Искаш да кажеш, един от ония, когато момичето решава дали да го гледат?

— Точно. Разбира се, ти не представляваш средната зрителска аудитория. Може би просто лесно се разплакваш?

— Не си ли спомняш вече? — Нежният й въпросителен тон беше като сложна магия. Много неща можеха да се прочетат в него: носталгия, упрек, тъга, предизвикателно безразличие.

— О кей, не плачеш лесно — каза бързо Зак, боейки се да не я обиди. — Или не плачеше. Може да си се променила, откакто започна да нокаутираш разни мъже по първите страници на вестниците.

— Само веднъж, не преувеличавай — каза Джиджи предвзето, все още очарована от спомена за физическата сила, която не бе осъзнавала, че притежава.

— Имаш късмет, че този „джентълмен“ не ти го върна. Разбира се, той щеше да изглежда още по-зле сега, ако това изобщо е възможно, благодарение на онези фотографи и репортери. Джиджи, ти ми спаси репутацията, а аз още не съм ти благодарил, както трябва.

— Получих писмото ти.

— Някои видове благодарност не могат да се изразят и с най-добре написаното писмо. Благодаря ти, Джиджи. Ти беше… същинско чудо.

— Пак заповядай. По всяко време. Кажи ми, Зак, ако те ударя, какво ще направиш? — попита Джиджи спонтанно, слагайки пакета с книжни носни кърпички в чантата си.

— Ще ти хвана ръцете и ще те погъделичкам по ушите.

— Знаеш прекалено много — промърмори Джиджи и се изчерви. Само Зак знаеше при какви точно обстоятелства можеше да подмокри гащи.

— Намирам го за очарователно. Не се безпокой, няма да те издам. Хей, какво ще кажеш за една пица? Според мен един бъдещ любовен филм плаче за пица.

— Мога да изям две. След лош филм трябва да пия минерална вода, а след добър копнея за пица, не знам защо, но винаги помага. Сигурно е нещо, свързано с химията на кръвта ми. Може би трябва да стана професионален филмов критик?

— Много ще спечелиш. Да се махаме оттук.

 

 

Зак, без да се замисля, поръча пицата с допълнително пеперони, допълнително сирене, допълнително сос, тройно повече аншоа, без зелени чушки, с черни маслини отстрани и две бири. Джиджи слушаше сериозно, мислейки си, че някои неща никога не се забравят, а пицата беше на едно от първите места.

Когато пристигна, той внимателно доразряза отделните парчета с нож и й подаде един резен. Джиджи го сгъна, отхапа две средно големи хапки от вътрешната част и го подаде обратно на Зак, който изяде останалото, първо подавайки й друго парче. Бяха толкова гладни, че освен звуците на удоволствие, не проронваха дума, докато не свършиха пицата и не си поръчаха друга. По средата на втората Джиджи спря.

— Не мисля, че мога да ям повече. Устата ми иска, но стомахът ми не приема.

— Хайде, как може да свършиш толкова бързо? Средите, какво са средите? Виж, краищата, те засищат, те са хранителни, но средите… в тях няма нищо.

Тя беше толкова крехка, помисли той загрижено, изглеждаше прекадено слаба, имаше нужда да понапълнее. Целият й грим беше изчезнал по време на прожекцията и тя изглеждаше толкова млада — престъпно беше да тичаш насам-натам и да изглеждаш на по-малко от шестнайсет, когато си толкова възхитителна, че никой мъж не може да те погледне без задни мисли. Той трябваше сериозно да поговори с нея за това, но не смееше. Тя не понасяше критика.

— Средите са най-сочната част, там се събира всичко най-вкусно — търпеливо обясни Джиджи.

— Никога не си оценявала краищата — каза Зак, неодобрително поклащайки глава.

— Ти пък никога не си оценявал средите — върна му го Джиджи.

— Никога не си опитала да харесаш краищата — настоя Зак.

— Отказвам да споря с теб за нещо, от което получавам каквото искам — каза Джиджи, — и дава и на теб каквото искаш.

— О кей, но грешиш — упорстваше Зак.

— Правилно.

— Правилно? Искаш да кажеш, че си съгласна, че грешиш? — попита Зак невярващо.

— Не, не съм съгласна, просто не мисля, че си струва да обсъждаме това отново. — Очите на Джиджи бяха оживени от особен вид пакостливост, която никой, който я познаваше, не би забелязал, без да потрепне. Зак, все още хранейки се, го пропусна.

— Това ни отваря голям проблем — рече той неохотно, щом довърши пицата, и осъзна, че Джиджи не бе добавила и една дума към последното си изречение. — За какво ще си говорим тогава?

— Надявах се ти да вземеш това решение. — Джиджи се облегна назад и скръсти ръце. Ъгълчетата на устните й се извиха в лека усмивчица, която по-скоро обещаваше опасност, отколкото веселие. Бузите й пламтяха върху овала на лицето, но сега клепачите й бяха спуснати благоприличие над неподдаващото се на описание зелено на очите й.

— Много умно — каза той. — Страшно хитро, да се откажеш от вечния спор „средите-срещу-краищата“. А аз си падам по него.

— Е? — Джиджи бе нежно неотстъпчива.

— Не знам — призна Зак. Това бе един от малкото моменти от живота му без готова гледна точка, светкавично отношение, напълно оформена преценка какво трябва да се случи по-нататък.

— Не си ли съгласен, че трябва да поговорим? — попита Джиджи с насърчителен глас, който успяваше да е едновременно шеговит и сладък; тръпчивата сладост го караше да изпитва нужда да го чуе отново, та да анализира защо е толкова странно сладък, защо разбива сърцето му, а после го лекува, само в един дъх.

— Разбира се, че трябва да поговорим. Как попадна в прожекционната зала все пак?

— Баща ми. За това ли ще говорим?

— Защо дойде?

— Празно любопитство?

— Никой не седи в продължение на повече от два часа да гледа груб редакторски монтаж от празно любопитство. Никой нормален.

— Прав си — призна Джиджи без фалшиво колебание.

— Тогава?

— Може да съм си убивала времето. Може да съм искала да стоя в тъмното и да се смея и плача, без да вдигам шум, тъй че почти да се задуша. Може да съм искала да те видя отново… — Тя замълча, обмисляйки безкрайността от възможности, които биха могли да я доведат в прожекционната зала.

— Убивала си си времето? — бързо попита Зак, преди тя да е изредила още причини.

— Не.

— Искала си да стоиш на тъмно? — насили се да попита, молейки се тя да не е развила някоя нова страст към самотното ридаене.

— Джиджи внимателно обмисли въпроса. Накрая нерешително и все още колебливо отвърна:

— Не, не е това, не мисля, във всеки случай не съвсем.

— Последното… последното нещо, което каза?

— Предполагам… възможно е… да е било това.

— Ти си искала да ме видиш. — Той се постара да запази гласа си равен.

— Следвайки пътя на логиката, да.

— Как така? — поиска да знае Зак с най-убедителното безразличие, на което бе способен.

— Ти не искаше ли да ме видиш? — попита Джиджи.

— Знаеш дяволски добре, че исках!

— Защо? — отново попита Джиджи, с издайнически потрепващи нотки в гласа.

— Защото те обожавам — избухна той. — Защото боготворя земята, по която стъпваш, защото бих минал през огън за теб, защото бих изкачил планини от лед за теб, защото бих преплувал океани за теб — защото те обичам безумно и ти го знаеш! Божичко, колко си жестока!

— Нима? — учуди се Джиджи. — Може и да съм, когато ме предизвикат, но напоследък ти не си ме провокирал, нали?

— Доста дълго продължи това „напоследък“ — развълнувано каза Зак.

— Може би — произнесе тя бавно, сякаш току-що изобретяваше думите, — може би… макар че съвсем не разбирам как се случи, като имам предвид всичко, но в мен се роди… глупавата мисъл, че бихме могли да възстановим нашите…

— Джиджи, скъпа. — Той се надигна бързо, опитвайки се да се измъкне от неговата страна на масата и да се добере до нея, за да я целуне и я накара да проумее истината.

— Стой си на мястото, Зак Невски! — заповяда Джиджи с глас, който моментално го спря. — Трябва да приемем няколко правила, иначе същото ще се повтори отново, а аз няма да го преживея втори път.

— Джиджи, аз вече съм друг! През последната година преминах през същински ад — няма начин да съм останал същият човек, какъвто бях. Отново и отново премислях нещата, в които сгреших, начина, по който се опитвах да те обсебя, ужасните думи, които ти казах — изключено е да смяташ, че не съм способен да се променя!

— Не твърдя, че не си способен… не, просто ти винаги ще си влюбен в работата си и затова между нея и мен винаги ще съществува конфликт. Права ли съм?

Зак издаде дълбок, неохотен звук, нещо между стон и въздишка. Би сторил всичко в границите на разумното, всичко извън границите на разумното, за да е завинаги с Джиджи, но не би могъл да излъже.

— Ако това е ябълката на раздора, няма да се разберем. Без работата си не мога да си представя какво ще бъда. Аз съм моята работа. Тя е половината от радостта и смисъла на живота ми. Но, Джиджи, ти си другата половина, ти си цялата друга половина.

Цялото същество на Джиджи, целият и ум и сърце бяха съсредоточени върху Зак, върху упоритото му отдаване на неговото изкуство да режисира. „Един мъж — помисли тя — с ярък талант, мъж, роден да взима думите от хартията и да ги превръща в реалност, която трогва публиката; един мъж, който вярва напълно в способността си да придава нов живот на създаденото от драматурзи и сценаристи; човек с доказани възможности, който винаги ще изпитва нужда да използва дарбите си…“ Беше се примирила с идентичността на Зак с неговата работа.

— Мъж, който не се интересува с цялото си сърце от това, което върши, никога не би могъл да ме заинтригува — каза бавно Джиджи, подбирайки внимателно думите си.

— Но, Зак, изключено е да си дотам отдаден на нуждите си, та да не осъзнаваш, че моята работа е също толкова важна за мен.

— Осъзнавам! Аз бих…

— Почакай. Не ми отговаряй толкова бързо, Зак. Знам, че ще направиш храбър опит да оцениш работата ми, ако правя много пари, ако имам успех в очите на света. Но ако реша да се запиша в колеж — знаеш, че не съм учила в колеж — или се заема с италиански, или… ох, да правя туршия, или да свиря на пиано, или да измислям нови породи рози — какво, ако така поискам да си прекарвам времето? Колко ще оценяваш какво правя?

— Имах цяла една безкрайна година да си задавам точно същите въпроси. Ти беше права, когато ме наричаше лъжец и лицемер, когато обещавах, че ще приема работата ти сериозно — всичко беше само на думи. Виждах само, че рекламата те отнема от мен, и се опитвах да я накарам да прозвучи като нещо, с което никой интелигентен човек не би се заловил. Поведението ми беше достойно за презрение.

— Наистина беше.

Той я погледна право в очите.

— Каквото и да си избереш в живота, за мен ще е толкова значимо, колкото и режисирането на филми. Обещавам ти го с цялото си сърце.

— Тогава единият от проблемите е разрешен. Един от няколкото. — Джиджи замълча и го изчака да продължи.

— Джиджи, бих могъл да се застрелям, че те насилвах да се любим, и после… казах, че ти си си го търсила, че просто си искала да привлечеш вниманието ми.

— Това наистина беше отвратително. Дори Бен Уинтроп не би си позволил да падне толкова ниско.

— Не твърдя, че тогава не съм го мислил наистина — каза Зак, решен да бъде откровен докрай, — само че не съм го мислил сто процента.

— Колко точно процента си го мислил? — попита тя с обезоръжаващо закачлив интерес.

— Доста. Но дори и една десета от един процент щеше да е прекалено много. Бих ли могъл някога да ти се извиня? — умолително я погледна той.

— Остави това, не би могъл. Само… не се застрелвай.

— Джиджи, знам, че съм деспотичен, арогантен и безпощаден в работата си.

— Знаеш всичко това? Без майтап. Тогава… значи не си чак толкова лош.

— Не съм ли?

— Познаваш се много по-добре отпреди — рече Джиджи замислено.

— Една година без теб почти двайсет и четири часа в денонощието ми даде много време за мислене.

— Защо „почти“? — поиска да знае Джиджи.

— Понякога заспивах… след като гледах „Какви бяхме някога“.

— „Какви бяхме някога ли?“ Мили Боже, не съм го гледала от години — каза Джиджи очаровано. — Зак, мислиш ли, че някога ще престанеш да бъдеш деспотичен и всичките останали неща? — тихо попита тя.

— Не… не изцяло. Аз съм такъв, характерът ми е такъв. Ако не бях сигурен в гледната си точка и не се опитвах да я наложа, щях да съм нещо друго, нямаше да режисирам филми. Може би двамата щяхме да правим туршия, може би щяхме да си построим огромна туршиена империя.

— Няма начин.

— Да, това е прекалено. Но безрезервно ти обещавам едно нещо. Няма да се държа като режисьор, когато съм с теб.

— Наистина ли вярваш, че би могъл да отговаряш за цялата вселена на снимачната площадка, а като се върнеш вкъщи да се абстрахираш от всичко?

— Точно това имам предвид — каза той тържествено. — Знам, че мога. Ти не си актриса. Никога вече няма да се опитвам да ти внушавам как да живееш. Ти притежаваш своя живот. За теб той е толкова смислен и важен, колкото е моят за мен. Няма да повторя тази грешка.

Джиджи кимна тържествено при неговите думи. Виждаше колко сериозно го мисли.

— Но — попита тя настойчиво — какво ще стане с всичките тези пътувания до снимачните площадки, заради които те няма повече от половин година?

— Ще ги намаля. Сега мога да избирам работата си и ще си стоя близо до дома.

— Или… аз бих могла да идвам при теб от време на време. Бихме могли… о, Господи… бихме могли да правим компромиси — въздъхна Джиджи, мразеше да използва тази ужасна дума, но съзнаваше, че само така е честно.

— Да правим компромиси? — попита Зак стреснат. — Наистина ли ще се съгласиш на компромиси?

— Не през цялото време — поправи се припряно Джиджи. — Нямах това предвид, но не бих искала да отхвърлиш някой наистина чудесен сценарий, който умираш да направиш, защото това ще означава няколко месеца пътуване. От време на време, това е всичко.

— А ти как ще оставяш работата си?

— Реших да не се ангажирам постоянно — призна Джиджи. — Колкото и нескромно да звучи, аз съм много търсена. Но повече няма да влизам в екип или в ролята на бизнесдама. Ще си работя върху мои собствени неща… и, о, Зак… навярно тъкмо това желая!

— Искаш да кажеш — предположи Зак, откривайки очевидно безброй възможности в очите й, — че ще можеш да вършиш работата си навсякъде?

— Не се увличай толкова — тутакси го прекъсна тя, — искам истински дом, нямам намерение да съм женско подобие на Летящия холандец. И — сега ме слушай внимателно, Зак Невски — има още две неща, за които трябва да се съгласиш. Първо, да не си на разположение на нуждаещи се от внимание артисти всяка вечер от седмицата. Наложи си да ги намалиш на три вечери седмично и да изхвърляш компанията до десет часа. Бих искала да те огранича до две вечери, но те познавам прекалено добре, тъй че това е още един компромис, за който ще искам отплата. Непрекъсната отплата… да не го приемеш за даденост. И второ, Зак Невски, ако каниш хора за вечеря, искам да го знам доста преди да се появят, а ако не ми знаят името, ще ги изхвърлям. Преди да са яли.

— Съгласен съм с всичко — бурно я прекъсна той. — Ще ти подпиша документ, ако искаш, с кръв.

— Това няма да е необходимо — отвърна Джиджи, опитвайки се да не гледа формата на волевата му, безкомпромисна уста, извивайки ръце, за да не улови неговите. — Вярвам на думата ти.

— Какво… какво… име смяташ да използваш пред гостите ни за вечеря?

— Джиджи — каза тя, позволявайки му да погледне в очите й и да види там щастието си.

— Джиджи Невски? — умолително попита той.

— Ами в това изглежда има някаква… неизбежност… — прошепна тя, гледайки го безпомощно. Как е могла да съществува без него цяла година? Размекваше се от възторг пред възможността за неусложнена любов.

— Може ли да дойда и да седна до теб сега? Моля те?

— О, да! — Джиджи беше разточителна в разрешението си, блажено освободена от трудните въпроси, които трябваше веднъж завинаги да зададе, преди да позволи на този труден, фантастичен, неустоим мъж още веднъж да завладее сърцето й, както го бе сторил преди много години. Първата й истинска любов и, ако трябва да сме честни, единствената.

— Скъпа, още сега те отвеждам у дома — каза й Зак екзалтирано, тутакси поемайки инициативата, сега, когато знаеше, че тя няма нищо против. — Обичам те толкова, че не мога… по дяволите, ти си си оставила колата в студиото.

— Не, не съм. Татко ме докара.

— Ти просто… тръгна ей така, без да има с какво да се прибереш вкъщи? — невярващо попита Зак. Никой, абсолютно никой в Лос Анджелис, не би направил такова напълно необмислено и безразсъдно нещо.

— Толкова ли е странно? — засмя се Джиджи и махна с благородно нехайство.

Колко време щеше да му отнеме, чудеше се тя, да проумее най-сетне, че си беше намерил еша? Трябваше да му даде още няколко седмици, за да го разбере веднъж завинаги. Мъжете се нуждаят от повече време да осъзнаят някои неща — помисли Джиджи, толкова замаяна от любов, че беше готова за смайващо великодушие.

Зак я грабна в прегръдките си и я зацелува по устните пред всички в препълненото заведение, предизвиквайки надигаща се буря от одобрителни възгласи, дюдюкания и подсвиркване. Най-сетне Джиджи ги чу и го избута нежно, с престорено възмущение. Зак дойде на себе си и я понесе към колата си. Сгушила се на сигурно място в топлината и силата на гърдите му, тя се почувства толкова неописуемо щастлива, че й дойде твърде много да възприеме всичко отведнъж. Насочи ума си към подробности, главата й са завъртя от планове за сватбата, една наистина малка сватба, само Били и Спайдър, баща й и Саша, и децата на всички, и Джози, и Бърго, и… о, не — Майчето! Ще се справя с Майчето — твърдо реши Джиджи. И сега Саша, освен мащеха щеше да й стане зълва. Саша Невски Орсини и Джиджи Орсини Невски? Как се бе случило това, за Бога? Джиджи махна с ръка на усложненията, душата й свободно и безгрижно ликуваше. Имаше толкова по-хубави неща, за които да мисли.