Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lovers, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканирал
Internet (2015)
Корекция
analda (2016)

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/881

 

 

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/882

История

  1. — Добавяне

2.

По-малко от седмица преди да постъпи във „Фрост-Рорк-Бърнхайм“, в сряда сутринта през ноември 1983 година Джиджи бе пристигнала в „Скрупули две“, решена да уволни секретарката си Сали Лу Евънс. Момичето никога не свършваше заръчаната от Джиджи работа, но пък притежаваше такъв влудяващо неограничен и образен репертоар от извинения, че все някак се отърваваше на косъм. Хубавичката Сали Лу бе широко известна и ценена сред останалите секретарки в службата, тъй като бе винаги готова да предложи домашните си шоколадови сладки с орехи, съвет относно счупен маникюр или ласкателно мнение за нечия нова прическа. Бе една привлекателна досадница, претекст, за да се събират и разтакават като безделнички колежките й. Досега в живота си Джиджи не бе уволнявала никого, но щом завеждащ канцеларията Джози Спийлбърг, с която сподели оплакванията си, й предложи да свърши това вместо нея, реши, че сама е длъжна да поеме задачата.

— Остави, Джиджи, да уволняваш, е тежко. Нали това ми е работата — разубеждаваше я Джози, самоназначила се за най-необходимия човек в цялата компания и привлечена от перспективата за една задача, която щеше да бъде чисто и просто точка в дневния ред на вицепрезидента — завеждащ здравия разум. С такава официална титла бе удостоена, задето отхвърли предложението на „Ел Ел Бийн“, когато те се опитаха да я примамят да напусне „Скрупули две“ заради тях.

— Аз я наех и аз трябва да я уволня — настоя Джиджи. — То е нещо като прощален обред.

— Винаги аз уволнявах вместо госпожа Айкхорн… искам да кажа — госпожа Елиот. — Джози все още не бе свикнала с новото име на Били по мъж, тъй като години наред я бе приемала и работила за нея като за пословично богатата вдовица на Елис Айкхорн. По време на втората й женитба за Вито Орсини, бащата на Джиджи, Джози я бе наричала госпожа О. — само дотолкова бе поела риск тогава. Излезе ясновидка, тъй като бракът не издържа и година и остави Джиджи като единствено значимо и постоянно завещание на Били. Сега Джози бе възприела новото име на госпожа Елиот, стига да си го спомнеше, защото си приписваше заслугата, че е способствала и допринесла за блажената й трета венчавка.

— Не, благодаря ти, Джози, но ще се опитам да бъда лоялна към Сали Лу. Тя просто не си върши работата.

— Ще ме послушаш ли? Има един-единствен начин да изхвърляш хората по-безболезнено. Започваш съчувствено: „Сали Лу, виждам, че не си щастлива тук.“ После независимо какво ти отговори продължаваш да повтаряш: „Не, Сали Лу, зная, че обичаш службата, но повярвай ми, ти не си щастлива тук. Зная, че работата ти е нужна, но ти не си щастлива. На друго място ще се чувстваш по-добре.“

— Джози, ама тя обожава това място. Тя е любимката на службата, царицата на женското общество. Думите ми ще прозвучат глупаво.

— Няма значение. Просто приключи уволнението дружелюбно. Смисълът е, че ти си загрижена за нея.

— Тръгвам — решително заяви Джиджи. — Благодаря, Джози. Но как ли ще ти вярвам отсега нататък, като те зная как разсъждаваш.

— Е, как мина? — попита Джози, щом я забеляза по обяд в ресторанта на самообслужване на компанията.

— Седни и ще ти разкажа — покани я Джиджи. Изглеждаше зашеметена.

— Трудна работа, а? Тежко е, но вече няма да ти е толкова трудно — посъчувства й Джози. — Това е изпитание с огън. Уволняването не е за слабия пол. Мъжете не срещат такива проблеми.

— Сали Лу ми благодари.

— Виж ти, навярно си се справила отлично — възхити се Джози.

— Благодари ми, задето съм забелязала, че не е щастлива. Каза, че много ме харесвала и нямала нищо против мен, но се чувствала отвратително в „Скрупули две“. Опитвала се да не пада духом.

— Ама че черна неблагодарница! Какво нахалство, като се има предвид колко изтърпя ти.

— Джози, тя чисто и просто бе откровена. Изпита облекчение, че не й се налага да напуска по свое желание… имала фобия относно напускането.

— Не разбирам.

— Сали Лу каза — цитирам дословно, като ти спестявам подобната й на Бети Дейвис интонация: „Тук е досадно. Досадно, досадно, досадно. Няма нито един мъж под ръка да пофлиртува човек, само жени — приятни жени, но жени.“ Нещо повече — тя очаквала блясък, като имала предвид веригата магазини „Скрупули“, затова дошла на работа при нас, но каталогът бил монотонно и еднообразно нещо. Смята, че стилът ми е много добър, но не е завладяващ, а в „Криейтив артисте“ имало вакантно място за секретарка. Там очевидно е пълно с мъже и знае ли човек какво може да му се случи? Твърди, че ние не сме се възползвали от „чисто човешките й умения“. Така че ме целуна разплакана и благодарна за довиждане, взе си заплатата и напусна. Сега ще трябва да си търся нова секретарка.

— Защо не я накара да остане, докато й намериш заместничка? — поинтересува се Джози.

— Сърце не ми даде да я държа затворена тук. Искаше незабавно да хукне в „Сий Ей Ей“.

— Знаех си, че аз трябваше да се заема с това — с основание заяви Джози.

— Ще ми намериш ли нова секретарка, Джози — за предпочитане да е мъж? Може пък той да остане доволен от светския живот при нас.

Същата вечер след работа Джиджи се задържа по-дълго над чашата вино преди ядене. Беше сама от около три седмици, откак Зак Невски се занимаваше с предварителната подготовка за снимките на един филм в Монтана. Очакваше го чак след още три седмици. Преди година бяха наели тази стара къща в Холивуд Хил на „Лоръл лейн“ — една от множеството потайни, неизвестни лъкатушни улици, които се катерят високо зад Шато Мармонт. Къщата бе направо очарователна — полуразрушена и в испанско-италиано-френско-провансалски стил. Бе построена през 1927 на три етажа, изкачващи се по стръмния хълм. От всичките й обърнати на югозапад прозорци се откриваше гледка към Лос Анджелис.

Бяха я получили мебелирана само с някои основни неща и през последната година Джиджи бе обновила интериора й с романтични и причудливи находки от вехтошарските пазари и чрез размяна. Бе обединила екстравагантно не съчетаващите се открития, като опъна по всички стени стотици ярдове предизвикателни и леко избелели тъкани на цветя, провеси по прозорците богати, свободни драперии от бял прозрачен плат на точки и боядиса дъсчените подове със зелена блажна боя. Стаите придобиха ненатоварващия празничен вид и отморяващата атмосфера на лятна вила. За себе си постави една кръгла маса между двойни врати, които водеха към обширна тераса, по чиито пищни решетки от ковано желязо се виеше бял жасмин. Храстът тъкмо започваше да цъфти и благоуханието му изпълваше въздуха с непреодолима тъга. Отвъд Булеварда на залеза, долу в ниското, светлините на Лос Анджелис представляваха обичайното магнетично зрелище с цялата надежда, която обещават светлините на града, гледани отвисоко навред по света. Нещо повече — агентът по недвижими имоти се бе оказал прав: в ясни дни оттук наистина се виждаше остров Каталина. И какво от това?

Джиджи усети, че се чувства унила и тъжна. Обезсърчена. В действителност бе крайно потисната. Отсъствието на Зак започваше да й се отразява и с всеки изминал ден ставаше все по-лошо. Съвсем наскоро, като се завърна от поредните снимки, й бе обещал да не приема ангажименти извън Лос Анджелис. Бе толкова търсен режисьор, че можеше да избира сред множество предложения. Но остана дълбоко очарован от поканата да режисира филм по спечелила наградата „Пулицър“ повест за живота преди един век в Калиспел, Монтана, и на Джиджи не й даде сърце да го спре. Защо искаше хем да отказва на Зак ръката си, хем да очаква той да отхвърля проекти, които задоволяваха амбициите и въображението му? Ако бе подготвена да напусне работа, да стане съпруга и да го следва по снимачните площадки, те щяха да бъдат денонощно заедно. Но какъв щеше да е животът им? Скитнически.

Вече знаеше отговора. Дори когато и двамата си бяха вкъщи, рядко оставаха сами. Тяхното „денонощно заедно“ траеше не повече от един-два часа. А също и когато Зак Невски спеше.

Спомняше си как тя и най-добрата й приятелка Саша Невски навремето живееха в един апартамент, докато работеха в Ню Йорк. Тогава се бе запознала с брата на Саша — експериментиращ театрален режисьор — и бе такава падаща си по герои будала, че остана очарована от неговия живот — шумен и пъстър като неспирна забава. Зак имаше стотици приятели в театъра и рано или късно всички те, изглежда, се отбиваха неканени в дома му — кажи-речи, всяка вечер, за да се сгреят и да живнат от пламенното му убеждение колко важни са актьорите за света. Те се събираха да излекуват несигурността си благодарение на славния му, непредпазлив и уверен смях, да се окуражат в професионалната си борба просто от общуването с него, с цялата му груба сила, с докерския му ръст и мощ. Физическите му качества не съответстваха на способността, интелигентността и щедростта, с които той поваляше на земята споделените от тях проблеми.

„Зак е едно проклето театрално учреждение — рече си Джиджи в изблик на внезапен гняв. — Една шибана институция, огромна сауна, която трябва да бъде превърната в гигантска сграда, построена от бетон, а не от плът и кръв. Тогава всички нуждаещи се ще влизат и ще намират подслон сред стените му, а аз ще се простя с илюзията, че той може да бъде обичан, както се обича обикновен мъж. Едно момиче, дотам глупаво, че да се влюби в «Учреждението, ходещо като мъж», си е виновно само.“

Джиджи стана и се запъти към кухнята да си приготви вечеря, но осъзна, че не само не изпитва глад, но е твърде бясна, за да преглъща. При нейното душевно състояние залците щяха да й присядат в кривото гърло. Виното бе по-безопасно — спускаше се надолу с лекота и може би щеше да я поуспокои. Поне така се надяваше. Наля си още една чаша и се върна при изгледа; обикновено той наподобяваше нощна музика, но тази вечер й се струваше толкова досаден, колкото „Скрупули две“ за Сали Лу. Но поне стотиците лампи под нея светеха сега, за разлика от звездите и техните обезпокоителни внушения за неизмеримото време, необходимо на светлината им да стигне до очите. „Каква гадост — да знаеш, че наблюдаваш сиянието на отдавна загинала звезда“ — размишляваше Джиджи, докато бавно отпиваше малки глътки вино.

Ободрена от беглите размишления върху незадоволителната природа на Млечния път и преходността на човешкото съществувание, Джиджи направи решителен опит да пренасочи яда си по повод отсъствието на Зак към Сали Лу, но откри, че изпитва единствено симпатия към бившата си секретарка. Естествено, че на момичето му е дошло до гуша. Дори за Джиджи ставаше досадно да си върши работата, та какво оставаше за вторичната дейност на Сали Лу. Едва днес ли го осъзнаваше? Нима е била дотам заета да избягва очевидно обречените и неразрешими проблеми със Зак, че не е доловила растящото си разочарование от собствената си дейност?

„Това е вечер на неприятните истини“ — помисли си тя. Отвори двойната врата и за да прогони нерадостните си заключения, се запъти към терасата. При късмет там можеше да я изненада зловещият вятър от калифорнийската пустиня или поне някое върколашко пълнолуние, с което да се обясни настроението й. Взря се в небесата и откри невинен лунен сърп, ясно небе и тиха нощ. Жалко, че не пушеше. Вече се виждаше как се навежда над парапета на балкона като над перилата на отпътуващ трансатлантически лайнер и как издишва дима със светско, смело и решително изражение, обърнала гръб на миналото и отправена към едно вълнуващо, дръзко и романтично бъдеще. В гимназията те с Мейзи Голдсмит гледаха класически филми в прожекционната зала на Мейзиния баща. В тях холивудските звезди играеха чрез цигарите си. Навярно това им липсваше на днешните филми: никакви цигари и най-вече никакви изразителни цигарета.

Джиджи неочаквано потръпна от хладния есенен въздух, върна се в стаята, сви се на кушетката и се замисли дали да не запали огън и да не послуша музика. Но, за Бога, само не Нат Кинг Кол, който щеше да я просълзи. Нито Патси Клайн, от която ще се разридае на глас. Нито каквито и да било песни за отпътували любими, напомнящи й колко самотна и нещастна се чувства.

Е, ами „Скрупули две“? Джиджи отхвърли безплодните лични размисли и се съсредоточи върху въпрос, по който можеше да свърши нещо. Преди почти три години, когато за пръв път я осени хрумването за каталог с името на световноизвестния бутик „Скрупули“, създаден от Били, за каталог, предлагащ далеч по-евтини дрехи от „Скрупули“, каталог, приспособен за заетите работещи жени — майки и съпруги, неразполагащи нито с време, нито с пари за губене, момичето бе помолило Били за разрешение да го нарече „Скрупули две“. Честно казано, именно Спайдър Елиот най-сетне склони Били да приеме и да вложи пари и енергия в създаването му, но Джиджи бе написала текста, разясняващ новата идея и съпровождащ снимките. Джиджи се чувстваше еднакво отговорна за успеха му наред с Принс, моделиера, комуто Били бе възложила дрехите, и наред със Спайдър, също инвестирал в замисъла й. Тя бе проектирала всичко до последната подробност — от корицата и подбора на моделите, та чак до печатарския шрифт.

Работата на Принс нямаше свършване и той непрекъснато го изненадваше с все нови и нови проблеми, тъй като каталогът се разширяваше, а сезоните се меняха. Сега Спайдър ръководеше цялата кампания, а Били си стоеше вкъщи с двете им момчета близнаци. Той се сблъскваше с ежедневните предизвикателства. Освен маркетинговите решения, вземани съвместно с братята Джоунс, върху него падаше отговорността графиките във всеки брой да са свежи и привлекателни, особено откакто и други компании се намесиха в яростното съревнование за обширния пазар, очертан от „Скрупули две“. Каталогът имаше солиден успех, тиражът нарастваше с всеки изминал месец благодарение на отличното ръководство и блестящото изпълнение. Бе станал част от американската модна върхушка. Дори „Вог“ използваше и кредитираше новостите в него, като признаваше, че мнозина от охолните му читатели също си го доставят чрез въздушна поща.

Джиджи ясно съзнаваше, че всички наоколо правят нещо ново. Саша, сега вече госпожа Джош Хилман, майка на малката Нели, се завърна след отпуската си по майчинство и бе вечно на лов за нови продажби. Докато Джиджи бе принудена да списва задължителния брой — нещо, което можеше да върши и насън. След като бе създала стила, всеки добър редактор бе в състояние да продължи сам. Вече нямаха нужда от нея. Да, дявол да го вземе, „Скрупули две“ бе престанал да й доставя удоволствие преди доста време, а тя не бе го забелязала, докато Сали Лу не й обърна внимание.

— Джиджи, виждам, че не си щастлива тук. — Изговори думите на висок глас и осъзна, че са правдиви. Правдиви и решаващи.

„Но за разлика от неразрешимите ми ядове със Зак мога поне да ликвидирам другата си неудовлетвореност“ — помисли си Джиджи, стана и закрачи из стаята. Така и не беше казала „не“ на Арчи Рорк и Байрон Бърнхайм — „не“-то, означаващо: „Решително и категорично не, при никакви обстоятелства. Довиждане и всичко най-хубаво. Не ми звънете и аз няма да ви се обаждам.“ Беше ги оставила да я придумват да постъпи в агенцията им, поласкана от хвалбите и умилкването им, но без намерението да се заеме с проучване на офертата. В действителност почти не се бе замисляла за това. Защо, при положение че се чувства уютно закътана в познатата си работа, ще копнее да се приземи на ново поприще, където никога не е работила — доста проблематично, толкова непредсказуемо и предизвикателно?

— Защото ми е писнало… дяволски ми е писнало, дяволски ми е писнало! — съобщи Джиджи на празната стая и се запъти към кухнята да си приготви нещо, от което наистина се дебелее.

 

 

На следващата сутрин Джиджи се събуди след доста разпокъсан сън и откри, че признанията от снощи са кристализирали в несъмнена решимост да смени работното си място. В течение на една-единствена нощ „Скрупули две“ се бе превърнал в минало, любимо наистина, но очевидно нямаше какво повече да прави там. „Фрост-Рорк-Бърнхайм“ й изглеждаше като примамливо, неописуемо бъдеще. „Най-добре още днес да променя нещата и да приключа“ — реши тя, докато гълташе набързо закуската си и се обличаше. Бе завършила всичко около новото издание на каталога, а миналата седмица при разговора й с Арчи Рорк той й се бе сторил все така изгарящ от желание да я примами в рекламния бизнес.

Да, правилно бе да напусне, но й оставаше да съобщи новината на Били, на Спайдър и на Саша. За нея те представляваха семейството й — боеше се как ще им каже.

Защо Джози бе заявила, че било трудно да уволняваш? „Още по-непоносимо е да напускаш“ — помисли си Джиджи, докато се двоумеше пред кабинета на Спайдър. Спомни си нощта, когато бе написала уводната статия за първия брой на „Скрупули две“. До този момент бе писала единствено придружителни картички към подаръците от собствената си колекция старинни ленени и памучни дрехи; картички, в които можеше да се занася колкото си иска, да си позволява всякакви волности, да си доставя удоволствие, без да я е грижа за публиката. Толкова бе изнервена тогава, преди да му прочете уводната си статия, че когато Спайдър я бе харесал — не, когато й се бе възхитил тя се почувства по-горда от всякога. Никога нямаше да забрави трепетното си вълнение в онзи миг… Пое дълбоко дъх, отвори вратата на кабинета му и влезе.

Спайдър бе сам. Изучаваше някаква страница с цифри, а издълженото му мускулесто тяло се местеше в най-разнообразни грациозни пози, тъй като нито едно кресло не бе в състояние да го побере. Както обикновено, той напомни на Джиджи за огромен рус езичник, превърнат по някакъв начин в бизнесмен, но без да изгуби и частица от свободолюбивото си, засмяно, изключително чувствено очарование. Джиджи се зарадва, че е сам. Не би могла да говори с него в присъствието на друг човек, а не си бе поискала среща предварително, защото това щеше да прозвучи твърде зловещо.

— Здрасти. Ще ми отделиш ли една минута, Спайдър? — запита Джиджи и си спомни кога го бе видяла за пръв път. Бе на шестнадесет, бе пристигнала в Калифорния едва предишната вечер, дирейки спасение при баща си, след като майка й умря. Още следващия следобед — променена, зашеметена и замаяна от вълнение, че Били й бе предложила приятелството си в съчетание с нова прическа и нови дрехи — Джиджи бе влязла в един кабинет в „Скрупули“ и за свое огромно изумление бе заварила Спайдър и Валънтайн прегърнати. Той й бе обяснил, че ще се женят, и първите й думи, отправени към него, бяха: „Поздравления“, а първото нещо, което чу от устата му бе, че не била непосредствена като Били. Спайдър я покровителстваше, интересуваше се от нея още от самото начало. О, този викинг, превърнал се за нея в герой от мига, когато бе вперила смаян поглед в него, този възхитителен човек, към когото нито една жена не оставаше равнодушна независимо колко силно е влюбена в друг мъж.

— Ах, Спайдър Елиот, по дяволите, ти наистина ще ми липсваш — неочаквано за самата себе си изтърси Джиджи с нотки на угризения в гласа.

— Какво става с теб? — разтревожен скочи Спайдър от стола си. — Да не си болна?

— Нищо подобно.

— Ще се омъжваш за Зак и напускаш града ли?

— Това не ми е било писано.

— Ами защо ме плашиш тогава? Думите ти ми прозвучаха точно като на Али Макгро от „Любовна история“.

— Прощавай… аз… ще… ох… — не знаеше как да му каже. Идваше й на ум единствено изречението: „Спайдър, ти не си щастлив тук.“

— Джиджи — рече Спайдър нежно и взе ледените й ръце, — не те разбирам. Седни и ми разкажи за какво става дума. Каквото и да е, чувал съм достатъчно потресаващи истории.

— Напускам „Скрупули две“ и започвам работа в една рекламна агенция — изстреля Джиджи.

— Стига бе! — Спайдър се взря в очите й и както обикновено проникна през тях в женското й съзнание по-скорострелно от всеки друг мъж. — Така е. Наистина е така и не бих могъл да ти попреча. Винаги съм те смятал за излишно предпазлива. Отсега нататък ще зная, че не бива да приемам никоя жена за даденост. Инак ще загубя усета си.

— Аз самата също не знаех до вчера, Спайдър. Първо уволних Сали Лу, а после и самата себе си…

— Би ли уточнила?

Когато Спайдър се смееше ето така — с полупритворени слънчеви сини очи, от което дълбоките бръчки в ъглите им внезапно се очертаваха по-ясно, — на Джиджи винаги й се струваше, че дочува ръкопляскане на нечии огромни длани.

— Смяташ ли, че ще се чувстваш щастлива при тая дружина в агенция „Фрост и еди-кои си момчета“? В края на краищата в Лос Анджелис има много други агенции?

— Арчи и Байрон са страхотен екип. Способни са. Видях работите им и ги харесах. Както и да пресмятам, изключено е да не преуспеят. Те обещават печалба от около тридесет милиона на година, а са тук само от шест месеца. Икономиката като цяло върви добре и рекламата е доходна работа. Накарах завеждащия рекламата на Принс да ги провери на „Медисън авеню“[1] и той се запали по Арчи и Байрон. Понятно е защо ме викат да работя за техен редовен клиент, производител на бански костюми — напипали са ми силната страна, а освен това… ами — Джиджи усети внезапна плахост — може пък да ми се случат интересни неща.

 

 

Спайдър стана и закрачи из кабинета, поглеждайки към момичето, докато ходеше напред-назад. Спомни си за оная малка, трепетна и загадъчна чудачка, нахлула най-неочаквано в живота им — една никому неизвестна дъщеря, дошла от миналото на Вито, и за прищявката на Били да я направи своя законна повереничка и неофициално своя доведена дъщеря. Джиджи, без която всички те днес нямаше да са заедно, на чийто талант възлагаха надежди, Джиджи, която ги бе надраснала. По дяволите, нали тъкмо на него тя щеше да липсва най-много, повече, отколкото бе редно да й каже, повече, отколкото самата тя знаеше или някога щеше да узнае. Нека бъде свободна да прави със себе си каквото реши. Не можеше да се предвиди колко далеч ще стигне тази млада жена, така и не разбрала през онази единствена вечер, когато той бе опитал да се люби с нея, а тя го бе възпряла, че това май бе единственият подобен случай в живота му, изпълнен само със завоевания.

— Кога смяташ да напуснеш? — най-сетне неохотно запита Спайдър.

— Мисля… веднага — решително заяви Джиджи, — без двуседмично предизвестие. Разполагаш със седем седмици, преди да предадеш следващия брой на каталога в печатницата — времето е предостатъчно за намиране и подготовка на друг редактор. А Арчи трябва да състави рекламния материал за „Индиговосините морета“ колкото се може по-бързо.

Спайдър унило отбеляза, че в гласа й не се прокрадва оправдание, а доводите й бяха неопровержими. Вече нечии чужди нужди стояха на първо място за нея. Арчи! Някой си Арчи! Що за име е това? Дали икономът му не се казва Джийвс?

— Цяла сутрин обмислях всичко — стремително продължи Джиджи, — налага се да те предупредя днес, да напусна утре… за да съм там следващия понеделник.

— Господи, ти си една безсърдечна кучка. Ами какво ще стане с прощалното парти и златния часовник за вярна две и половина годишна служба? Или предпочиташ сребърен сервиз за чай?

— Тъкмо това се надявах да избягна. Моля те, Спайдър, никакво суетене! Джози ще ми създаде такова чувство за вина, че няма да го понеса.

— И аз мога да ти го създам, стига да искам. Такова чувство за вина, че никога да не се съвземеш.

— Да, но съм сигурна, че няма да го сториш. Затова съобщих първо на теб. Имам ли благословията ти? — Дръзката уста на Джиджи, чиято горна устна бе естествено извита в подобие на усмивка, сега откровено му се смееше, както и огромните й с красива форма зелени очи, напомнящи му до немай-къде за Валънтайн.

— Имаш благословията ми, давам ти я от все сърце заедно с желанието ми от все сърце да останеш при нас. Но си права да искаш нещо различно, много разумно си подбрала най-подходящия момент и макар че никой никога не ще може да те замени, ние ще се държим като истински войници и ще продължим без теб. Зная, че един каталог не предлага възможност за развитие в кариерата. Рекламната агенция е друго нещо.

— О, Спайдър, благодаря ти!

— Искаш ли аз да съобщя на Били?

— Не, ще отида у вас и ще се срещна с нея още сега. Съмнявам се, че тя ще реагира толкова непредубедено като теб, но нямам право да не й кажа лично.

— Храбрата ми малка Джиджи. Но човек никога не знае. Навремето и Били е поемала някои рискове, тя здраво държеше живота си в ръце и го променяше неведнъж. Може и да те разбере, макар че разчита на теб.

— Може би — рече Джиджи със съмнение. Били, въпреки омекотяващото влияние на брака й със Спайдър, бе най-взискателната жена, с която момичето бе имало вземане-даване. Освен това госпожа Айкхорн съвсем основателно смяташе, че собственоръчно е създала Джиджи. Ако изоставянето на „Скрупули две“ не означаваше и разочароване на Били, травмата за момичето щеше да е далеч по-малка.

Спайдър се наведе, сграбчи я за раменете и я разтърси здраво и кратко като дружелюбен лъв, изразяващ по този начин множество непроизносими и объркани мисли на някоя писана. После нежно взе лицето й в дланите си.

— Спомняш ли си какво ми каза отдавна-отдавна, когато се срещнахме за първи път?

— Разбира се: „Поздравления.“

— Поздравления, Джиджи — рече той и я целуна по бузата. — И късмет, мила ми Джиджи.

 

 

— Госпожа Елиот е във всекидневната. Предаде направо да се качваш — каза й Бърго О’Съливан. — Ей, момиченце, такова изражение имаше навремето, когато ти заявих, че не играя покер с малки госпожички.

— Аха, ама тогава бях на шестнайсет и току-що бях постъпила в гимназията, така че бе съвсем естествено дори твоята ежеседмична игра на карти с мизерните й залози от по един цент да ми изглежда далеч по-привлекателна от запознанството с нови хлапета.

— Бодра, както обикновено. Съсипа ли колата? Съблазнила си някого под носа ми — точно както оня нещастен англичанин?

— Бърго, кога ще започнеш да се отнасяш с мен като с възрастна? — Джиджи пусна една неубедителна усмивка, та дано вразуми Бърго, който изпълняваше множество неопределени, но крайно необходими функции в голямата къща на Хоумби хилс.

— Ще си помисля и ще ти отговоря — отвърна й той. — Искаш ли чаша чай? Току-виж, нервите ти се поотпуснали. Така изглеждаше, когато за пръв път те учех да вземаш ляв завой при претоварено движение.

— Само си въобразяваш. Трябва да поговоря с Били.

— Значи е спешно. Никога не изпускаш възможността да се отбиеш в кухнята.

— Нещо такова. Като свърша, ще дойда и всичко ще ти разкажа.

— Това подарък за мен ли е? — запита Бърго, загледан с интерес в бялата кутия със синя атлазена панделка в ръцете на Джиджи.

— Не, за Били е, по случай бебетата. Не е честно, дето хората изпращат подаръци на новородените, които нищо не разбират, а не на майките им, свършили цялата тая работа.

— Ясно — подкуп.

— Бърго, страдаш от вродена подозрителност, не те ли е срам. После ще ти се обадя.

„Защо винаги прониква в душата ми?“ — зачуди се Джиджи. Подаръкът, подбран от драгоценната й колекция старинни ленени и памучни дрехи, би могла навярно да посмекчи реакцията на Били. Но пък чак подкуп? Никога!… Или… все пак?

Макар да бе създала у Бърго впечатлението, че работата не търпи отлагане, тя установи, че позабавя крачка из просторните стаи, греещи от ярки цветове и свежест. Всяко ъгълче в тях предлагаше да спреш, да се повъртиш и да разгледаш очарователната сбирка от предмети, антики и цветя, попаднали там уж случайно, а не защото Били непрекъснато пренареждаше своите съкровища.

На горния етаж в дъното на един дълъг коридор се виждаше отворената врата към всекидневната на стопанката.

— Тук съм — долетя слабият глас на Били.

Беше се строполила тежко на една кушетка в поза на пълно изтощение. Късо подстриганите й гъсти тъмни къдрици разбъркано висяха край лицето й, клепките й изнемощяло прикриваха тъмносивите очи. Бе бледа и без грим. Носеше някаква стара риза на Спайдър и провиснали дънки. Човек не би повярвал, че съсипаната като парцал жена е великолепната Били Айкхорн — въплъщение на издокараната до съвършенство, облечената с изключителен вкус и богато отрупана със скъпоценни камъни дама. На света съществуваха не повече от неколкостотин подобни на нея, а само две-три сред тях имаха нейната международна слава.

— Спайдър не ми каза, че не си добре — загрижено започна Джиджи. — Нямаше да идвам, ако знаех, че ще те обезпокоя.

— За какво говориш? Чувствам се отлично. — Гласът й бе твърде слаб, за да прозвучи негодуващо. — Само сложих момчетата да подремнат. Тъкмо сега е най-удобно да се видим. Ела, седни тук до кушетката.

— Да не би бавачката да е напуснала? — разтревожено попита Джиджи и остави кутията на някаква масичка.

Бе посещавала Били само четири-пет пъти след раждането на близнаците Макс и Хал, и то в почивни дни. Тогава близнаците биваха излагани на показ, Спайдър като опитен баща шеташе около тях, а на заден план винаги кръжеше вещата бавачка.

— Не, разбира се. Тук е някъде, навярно се занимава с прането.

— Нищо не разбирам. Смятах, че при толкова свободно време и с бавачка у дома няма ти да вършиш черната работа. Я се погледни само… Защо не наемеш друга жена, щом тази не се справя?

— Тя се справя, Джиджи, справя се. Елизабет е най-добрата бавачка в целия Запад и дори се боя, че я влудявам, защото не я оставям да върши всичко. Но ако не храня бебетата, ако не ги нося да се оригнат, ако не ги преповивам, не ги слагам да спят и не ги вдигам, те най-накрая ще решат, че тя им е майка, а не аз. Сега е най-важното време в живота им, Джиджи, решаващото. Пропусна ли го, няма връщане. Чувала ли си, че ако растяхме с темпа на бебетата от първата им година, всички щяхме да сме високи по сто и осемдесет фута? Както виждаш… — Гласът й заглъхна при мисълта за необхватността и важността на нейната задача.

— Но, Били, близнаците… Нали при близнаци се полага помощ?

— Теоретично да, но тия, които са измислили такова нещо, смятат, че единият близнак ще мине с по-малко майчина обич от другия. Не мога да поема подобен риск. Те са на четири месеца — много впечатлителна възраст.

— Лично аз — Джиджи благоразумно сподави усмивката си — не си спомням каквото и да било от четиримесечната си възраст.

— Така си мислиш, но всичко, случило се тогава, е било от значение. Всичко, повярвай ми.

— Несъмнено, но сега вече е твърде късно за мен. Чуй, Били, имам нещо да ти кажа…

— Джиджи, за теб е по-важно да ме изслушаш тъкмо сега. Трябва наистина да разбереш нещо, преди самата ти да имаш деца.

— Не предвиждам никакви, уверявам те. — Джиджи си позволи да се изкикоти на чудноватия й нов начин на мислене, тъй като бе насочен лично към нея.

— Човек никога не знае. Ако не те накарам да осъзнаеш истината още в този миг, има опасност после да не съм в състояние да си спомня, защото хората забравят първите месеци на децата си, както забравят раждането… споменът тутакси се размива. — Били говореше с глас, на който би завидяла всяка пророчица. — Сега слушай внимателно. Бебетата са далеч по-интелигентни, отколкото мислят всички.

— Добре, добре, сигурна съм, че е така — особено Макс и Хал, но аз дойдох…

— Джиджи, според теб как ни контролират бебетата?

— А?

— Контролират. Не могат да говорят, не могат да ходят, но те контролират. Бас държа, че нямаш ни най-малка представа как го правят.

— Не ги оставяш сами, а не пускаш бавачката при тях и смяташ, че те контролират — опита се Джиджи да въдвори здрав разум.

— Грешка! — Били седна. Така говорят всички, защото не знаят нищо, нищо! — Тя снижи глас дотолкова, та Джиджи се приведе напред изумена. — Те те контролират с очи, да, само с очи!

— Сигурно, Били — съгласи се бързо Джиджи. „Ами да, естествено — като морави другопланетяни, среднощни пришълци от космически кораб, Хал и Макс контролират безразсъдната, импулсивна милиардерка Били Айкхорн с учудените си бебешки очи. Дали да не се извиня незабавно и да не телефонирам на Спайдър — запита се Джиджи. — Нима той не разбира, че децата са се превърнали за нея във фиксидея… само във фиксидея или в лудост? Или нейната чудатост му се струва естествена, тъй като и той за първи път е баща?“

— Обзалагам се, че не ми вярваш. — Били отметна косата си с движение, твърде уморено, за да изглежда сприхаво. — Я донеси синята книга от бюрото ми — онази, отворената.

Джиджи побърза да изпълни указанието.

— Благодаря. — Били търсеше точно определена страница от книгата, озаглавена „Вътрешно личностният свят на детето“. — А сега слушай. Тук е описано какво става през периода от три до пет месеца в живота на бебето, а близнаците са точно на толкова. Внимаваш ли?

— Да, Били.

Били я изгледа проницателно, за да се увери.

— Добре… ето: „Детето контролира… встъпването и прекратяването на директното визуално ангажиране при развлечения…“ Какво ти казах? Има още, цитирам: „Визуално-моторната система е… фактически зряла…“ Чули, Джиджи, зряла, а после се казва, че „когато наблюдаваме майката и детето през този жизнен период, ние наблюдаваме двама души — души, Джиджи, — с почти равностойни умения и контрол по време на едно и също социално поведение“. Ето! Нали ти казах! Равностойни умения! Те са на четири месеца, аз съм на четиридесет години и ние сме равни! И става още по-лошо — горестно рече Били и продължи да чете: — „Те могат да извръщат поглед, да затварят очи, да гледат покрай човека, да се взират безжизнено. И чрез това безспорно — безспорно, Джиджи — отхвърлят, дистанцират се или се защитават от майката.“ Ужасно е, нали! О, Боже, помогни ми — извика Били с дълбока въздишка, — те могат да ме отхвърлят. — Тя пое дълбоко дъх и тъжно поклати изморената си глава.

— Но те не го правят! — Джиджи, кажи-речи, викаше.

— Е, от тях зависи. Слушай: „Когато поискат, могат също да възобновяват ангажирането и контакта чрез поглед, усмивка и издаване на звуци.“ Само това ме държи да не се предам — възобновяването. — Били отново се тръшна на кушетката.

— Кой го е писал? — подозрително запита Джиджи и взе книгата.

— Един известен детски психиатър — Даниел Стърн. Това е моята библия. Бих искала да си изясня всичко в нея, но нататък става доста заплетена. И все пак видя, че съм права. Хал и Макс ме контролират — не мога да ги спра.

Джиджи се склони над страницата, прочетена на глас от Били.

— Почакай малко, той пише, че „майката ръководи детето“. Ти пропусна това. Не ти се налага да ги контролираш.

— Налага се. Сама ще видиш. Я се опитай да насилиш едно бебе да те погледне, ако то не иска. Изключено е, абсолютно е невъзможно. Или пък да отклониш погледа им, когато вторачат в теб своите плачливи, оскърбени, жалостиви очета, защото са нещастни. О, Джиджи, обожавам ги, но те са злодеи, завършени злодеи…

Джиджи стана, взе книгата от ръцете й и я отнесе на бюрото. Заговори с глас на сестра от психиатрията, чийто пациент е раздразнен и объркан, но се нуждае повече от окуражаване, отколкото от глезене:

— Били, сигурна съм, че като пораснат, ще станат чудесни деца. А не злодеи. Както се казва, това сега е само поредна фаза. Междувременно, от друга страна, аз напускам „Скрупули две“ и ще работя като редактор в рекламна агенция. Утре е последният ми работен ден.

— Я повтори. — Били се приповдигна на лакът.

— Хайде де. Нали чу?

— О, Джиджи, толкова се радвам за теб! Това е чудесно! Целуни ме!

— И не си… разстроена?

— Не, разбира се! Да не мислиш, че съм чак такава егоистка? Все се чудех кога ли ще разпериш криле, ще излетиш от това клонче и ще си отидеш. Господи, Джиджи, на твоите години аз бях прекарала една напълно самостоятелна година в Париж, бях живяла в Ню Йорк, заемах вълнуваща длъжност. Бях имала всевъзможни любовници, а после се бях омъжила за Елиот, присъствах на официални вечери в Белия дом, облечена в моите бални рокли от Диор, мъжът ми ми бе купил смарагдите на императрица Жозефин и ранчото в Бразилия и имението в Барбадос, а името ми стоеше в списъка на най-добре облечените хора в света. — Божичко, какво само не бях правила години преди да достигна твоята възраст! Ти винаги си била къснозрейка, а Зак е първата ти истинска любов. Естествено, той е прекрасен, но на теб ти липсва истински… ами… повечко опит, да го наречем.

— Остави моите несъвършенства, Били — смъмри я Джиджи. — Да поговорим за твоите любовници — не си ми споменавала този несъществен факт досега. Би ли уточнила? Някои по-особени подробности?

— Те вече са история — засмя се Били. — Веднъж ти казвам за тях, но оттук нататък ще отричам — добави тя, донейде възстановила обичайната си енергия. — Тревожех се за теб. Зак отсъства толкова дълго, а работата ти не отговаря на твоя размах, но ти изглеждаше съвсем доволна, че нещата са такива, каквито са… не ми се щеше да се бъркам в любовното ти гнезденце. Страхотна новина, просто изумителна! Каква е тази агенция? Да не би да е новата, дето се опитваше да те вербува още преди да се родят момчетата? Фрост някой си?

— Тя същата. Арчи Рорк, Байрон Беренсон Бърнхайм Трети и Виктория Фрост.

— О, да, сещам се — дъщерята на Милисънт Колдуел — рече Били с гласа, който несъзнателно използваше, щом станеше дума за няколкото жени, считани от нея за равни. — Как изглежда дъщеря й?

— Още не съм я виждала. Но момчетата са чудесни.

— Женени ли са? — остро запита Били.

— Не, не са. Боже, ама ти се подчиняваш на условностите!

— И ти щеше да го правиш, ако се бе омъжвала три пъти. Бъди нащрек с тях. Никакви любовни истории в службата.

— А ти не си ли била секретарка на Елис?

— Беше по изключение — вдигна рамене Били и леко се изчерви. — Все пак не ти препоръчвам. Спайдър знае ли?

— Да, получих благословията му. Веднага ме разбра — дори защо се местя толкова бързо.

— Миличка, но ние няма да те пуснем без прощално парти. Джози ще го уреди за час.

Джиджи изръмжа и се заоплаква, но Били, вече на телефона, набираше номера на Джози и не й обърна внимание. Докато я слушаше как изрежда дълъг списък от наставления, момичето осъзна, че сега му е времето да се измъкне, за да не чуе още нещо за властта на страшните, умопобъркващи близнаци. Целуна Били по темето, махна й и изчезна в коридора, като затвори вратата след себе си. До стълбите се натъкна на възхитителната бавачка с кош току-що изпрани бебешки дрехи.

— Елизабет, може ли да ви питам нещо — спря я Джиджи. — Въобразявам ли си, или госпожа Елиот е свръх… погълната… от грижи по момчетата?

— Моите първескини винаги са били или свръх, или недостатъчно погълнати, Джиджи. Досега за двайсет години не съм видяла нито една уравновесена — без изненада се усмихна набитата жена от Средния запад. — Е, госпожа Елиот определено е доста „свръх“, мисля, че е заради онази книга. Но няма нищо тревожно — тя е здрава като кон и според мен до месец-два полека-лека ще дойде на себе си. Разтревожвам се само когато майките са недостатъчно погълнати. Не че ми тежи допълнителната работа, ама жените пропускат толкова много.

— Вярвате ли, че бебетата наистина контролират възрастните с поглед?

— Ама разбира се, Джиджи, всеки го знае. Пък ако не беше с поглед, щяха да използват нещо друго тия малки дяволчета, повярвайте ми.

 

 

Били забеляза кутията, вързана със синя атлазена панделка, след като Джиджи си тръгна. Разбра, че момичето дотам се е увлякло в разговора, та е забравило да й я връчи. Отвори я с любопитство. Под пластовете копринена хартия намери пеньоар от блестящ атлаз в особено сладострастен розов оттенък. Бе претенциозно украсен с дълбоко вмъкнати парчета кремава валансиенска дантела около врата. На около четири инча от горе до долу също бе пришита дантела, която около краката се пенеше на широк волан и се стелеше по пода. И от средата на ръкавите до китката се спускаше дантела.

Очарована, Били отиде с пеньоара в банята и там го облече пред едно огледало в цял ръст, като го подръпна около себе си, за да покрие напълно джинсите и ризата. От огледалото в нея се взираше друга жена с множество съблазнителни тайни, жена, каквато бе забравила, че е била. Изучаваше образа си с изумление и с някакво чувство, което стреснато определи като сексуална възбуда. „Дявол да го вземе, какво става?“ — запита се Били и отвори придружителната картичка на Джиджи.

Габриел, да, наистина, онази божествена Габриел, измислила „Le Coucher de Gabrielle“[2], винаги твърдеше, че този пеньоар е нейният щастлив талисман, тъй като го бе обличала за дебюта си във „Фоли Бержер“. Дебютът й се състоя през една пролетна вечер, състоя се, разбира се, в Париж, и то в епоха, когато всички жени, без значение от кои социални слоеве произхождаха, носеха пет ката долни дрехи, прикрепени един към друг с адска система от връзки, кукички и копчета, измислена така, че да отнема наистина много време,​ докато я отстраниш. Жените, ​и най-вече нашата божествена Габриел, не желаеха да изглеждат лесно завоевание за мъжете. Всички жени знаеха, че мъжете искат едно-единствено нещо от тях, и бяха решени да не​отстъпват тъкмо​ това​ единствено нещо, тъй като​техните​ Mamans ги бяха предупредили за опасностите, ако оставиш господата да постигнат своето, а​ техните​ Mamans бяха​ осведомени за нравите на този​ порочен​ свят. Габриел​ преживяваше само с няколко су в една мъничка мансарда с изглед към върховете на дърветата в парка Монсури. Тя бе мечтателка по природа​и докато гледаше как наедряват пъпките по клоните в пурпурния здрач, си мислеше за всички неженени мъже из цял Париж, които тъкмо в този миг се прибираха в пустите си ергенски квартири: О, ​добросърдечна Габриел!​ „Те,​ макар​ и опасни и порочни, навярно са самотни в празните си стаи“ — казваше си​ тя. Беше й жал за​ тях​ и тази​ жалост се задълбочаваше от изгряващата нова месечина и шепнещата й​ вечерница. Можеше​ ли​ едно милосърдно момиче да ги​ направи по-щастливи,​ без,​ разбира​ се, да им отстъпва онова скъпоценно нещо? Габриел размисляше нощ след нощ и най-сетне я осени хрумване, каквото никой в историята на цивилизацията — или поне във Франция, а то е едно и също — не бе имал. Какво би станало, ако​ една жена, скромна,​ непорочна и​прекрасна като самата Габриел, позволи на горките ергени да я наблюдават как се съблича за лягане? Ами ако се качи на сцената добре покрита, то се разбира от само себе си, в розовия си атлазен пеньоар с кремави дантели, за който бе пестила цели три години? Ако го пусне да се свлече на земята, заслушана в леката класическа музика, изпълнявана от пианиста, без да забелязва вперените в нея очи? Ако бавно, много бавно, в такт с музиката, незабележимо се освободи от всички закопчалки и копчета на първия от петте ката изящни долни дрехи? И после — от още един и още един? И от още един? Естествено, никога няма да свали последния кат — ризата и панталонките, иначе не само ще насърчи непристойните мисли на мъжете, но ще принуди и gendarmerie да затвори театъра. Габриел​съобрази,​ че​ на сцената​ трябва да​ има параван, та зад него да свали последния кат и да си сложи нощницата — бяла, с висока якичка, от тежък колосан лен, в която ни една не би се побояла да се покаже. На сцената е нужно също и легло. Тя ще направи само две крачки от паравана до него и ще се пъхне под завивките.​ Каза си,​ че​ навярно ще​ се​ намери​ публика за това​ благоприличие представяне​ на​ събитие​ от ежедневието, и си насрочи рандеву с директора на „Фоли Бержер“.

Ах, Габриел, прочутата хубавица на Париж, измислила стриптийза​ от ​състрадание​ към​ ближните си, защо така и не позволи на никой от мъжете, пожелали да се оженят за теб и да споделят малкото ти бяло легло, да те изпрати до вкъщи? Би могла да избираш измежду двама крале, двадесет и петима благородници и двеста борсови агенти, един от друг по-хубави. Дали защото след представлението на „Le Coucher de Gabrielle“ ти се преобличаше в гълъбовосивото си кадифено палто, слагаше си шапката със сиви щраусови пера и нареждаше на кочияша си по-бързо да кара четирите ти сиви коня към голямата ти къща, сега с изглед към дърветата в парка Монсо? Дали защото изгаряше от щастливо нетърпение да се прибереш у дома без някой крал или дори борсов агент и да гледаш ли, гледаш как спят твоите момченца близнаци? Или защото, о, добросърдечна Габриел, ти най-добре знаеше какво се случва на жените, когато слушат мъжете и отстъпват безценното си, единствено имане, защото такава е волята на съдбата? Да не говорим за биологията.

С любов от Джиджи

Били дочете картичката и се засмя, и си поплака малко, и взе решение да носи пеньоара тази вечер, защото тя също бе послушала един мъж и също, подобно на Габриел, не се разкайваше.

Щом се върна в „Скрупули две“, Джиджи покани на обяд Саша, свободна тъкмо този ден. Саша Невски бе третият важен за нея човек, на когото да съобщи новината. Изключение правеше Зак, комуто бе все едно къде ще работи тя, стига да е щастлива.

И, разбира се, баща й. В момента Вито Орсини бе в Европа, но веднага, щом се прибереше, тя щеше да вечеря с него и двамата щяха да обсъдят всичко. През изминалите години отношенията им бяха станали по-близки и по-топли и често, щом Джиджи останеше сама, Вито я водеше винаги в различен ресторант. Той настояваше тя да си избира най-скъпите блюда в менюто и да обсъжда с него всевъзможни неща със задушевност, която според нея едва ли би била възможна за дъщеря, отраснала нормално в бащиния си дом.

— Изглеждаш ужасно доволна от себе си — да не би някой да те е снабдил с чорапогащници за цял живот? — запита Саша най-близката си приятелка, с която бе делила квартирите си в Ню Йорк и в Западен Холивуд, докато преди малко повече от година не срещна Джош Хилман, адвоката на Били, и не прие да се омъжи за него още на първата им среща.

— Чувствам се толкова развълнувана и облекчена, че просто не зная какво да правя — весело си призна Джиджи. — Боях се да кажа на Спайдър и Били, че напускам, но и двамата посрещнаха вестта с възторг.

— Напускаш? Напускаш Лос Анджелис? — смая се Саша.

— Не, разбира се. Напускам „Скрупули две“.

— Какво? — извика Саша. — Какво правиш?

— Стига си вдигала шум, за Бога, това няма да те засегне. Получих мястото в рекламната агенция, за което ти бях споменала. Страхотно, нали?

— Не съм чувала по-лоша новина! Как можеш да ми причиняваш подобно нещо, Джиджи? О, Господи, не мога — няма — да повярвам, че ми изтърсваш това, сякаш е без значение! Защо си станала толкова жестока?

Две огромни сълзи изскочиха от очите на Саша и оросиха страните й. Те само подчертаха красотата й, напомняща за времето на крал Едуард VII[3] — класическия профил на Момичето от илюстрацията на Гибсън[4], пищния блясък на черната коса и черните очи, бялата кожа, които в съчетание с прекрасното тяло я бяха превърнали в най-добрия модел на копринено бельо на Седмо авеню, преди да отиде при Джиджи в „Скрупули две“.

 

 

Джиджи я изгледа смаяно. Саша — всеизвестната коравосърдечна мъчителка на силния пол, Саша, за една вечер поставила на колене Джош Хилман — най-желания ерген в Бевърли Хилс, Саша — зашеметяващо висока, високомерна, винаги с готов отговор за всичко… да плаче? Никога не бе виждала сълзи в очите й.

— Но, мила — запротестира Джиджи, докато в очите на приятелката й се събираха нови сълзи, — за теб е все едно. Нищо няма да се промени между нас. Защо плачеш, за Бога — та нали бездруго все си вън от кабинета си заедно със своите помощници? Престани или поне си извади носна кърпа. Неудобно е… хората те гледат.

— Да гледат — преглътна Саша, тъй като сълзите капнаха от брадичката й върху покривката. — Не се срамувам от неподправените си чувства.

— Би ли ми обяснила по-точно… за какви чувства става дума? Няма да ти липсвам в „Скрупули две“ — вече почти не се срещаме на работа, а и едва ли ми завиждаш за новата служба, защото ти самата си имаш фантастично място… Какво се е случило? — сурово попита Джиджи и й подаде книжна носна кърпичка. Смело се бе изправила пред Спайдър и Били тази сутрин и Саша бе последният човек, комуто щеше да позволи да я изкарва предателка.

— Вече… вече няма да бъде „Скрупули две“, ако ти напуснеш. — Саша най-сетне овладя гласа си, но сълзите й продължаваха да бликат.

— Бъди разумна! Там се върти страхотен бизнес и той нараства с всеки изминал ден. Не съм незаменима.

— Е, да, някой би могъл да подражава на стила ти, но, Джиджи, „Скрупули две“ бяхме ние с теб още преди каталогът да го имаше… аз с моята жалка сбирка от коледни каталози и ти с твоята идея как да направим по-добър… Ако напуснеш, той ще изгуби духа си, същината си.

— Саша — ласкаво й отвърна Джиджи, — духът се изгуби още преди много време, още щом „Скрупули две“ си завоюва окончателен успех; щом постъпиха момчетата от маркетинга и започнаха да вземат решенията за големите пари. Ти ми припомняш самото начало, когато Спайдър, Били и ние двете заедно създавахме нещата и поемахме риска, че ще излезем прави. Ти се държиш като бродуейски режисьор на третата година от успеха си, закопнял да се върнат репетициите от времето, когато завесата се е вдигала за първи път.

О, Джиджи, толкова се забавлявахме, — рече Саша с глас, изпълнен с тъга. Според Джиджи това бе странно и неоправдано. Смяташе, че приятелката й има всичко, за което една жена само можеше да мечтае: обожаван съпруг, божествено бебе, работа, с която се справяше блестящо, и колкото си иска пари.

— Вече не се ли забавляваме? — попита Джиджи, дълбоко озадачена.

— Не! Вече пораснахме. Големите никога не се забавляват като нас едно време. И ако досега не си го разбрала, скоро ще ти стане ясно, само почакай — рече Саша със странна, неуместна скръб.

— Хубава работа, Саша, ти си на двайсет и шест, омъжена си и имаш дете. Ако не беше пораснала поне малко, щеше да си имаш неприятности. — Джиджи се мъчеше да пренебрегне необяснимата мъка на приятелката си и да върне разговора към действителността.

— Да не мислиш, че не знам! — пламна Саша.

— Ами тогава? — запротестира Джиджи.

— О, добре ти е на теб. Играеш си на семейство с оня смахнат гений — брат ми. Носиш се насам-натам, опитваш едно, пробваш друго. Въобще не си пораснала и не ти се налага… да се съобразяваш… с нещата от живота.

— Напускането ми ли обсъждаме или семейния живот? — хапливо запита Джиджи.

— Ох, не зная — смути се Саша, — както кажеш. Ти кажи, Джиджи — примоли й се тя.

— Не, ти.

— О, Джиджи — извика Саша, — Джош е истински възрастен — реалистичен, солиден, сериозен, установен. През първите месеци сякаш нямаше значение, че е петдесетгодишен, но… е, навярно не съм очаквала, че ще е толкова зает с разни неща, които всъщност не ме интересуват… Смятах, че ще бъдем като всички новобрачни двойки — просто започваме заедно, но сега, о, Боже!

— Виж, Саша, бъди разумна — решително започна Джиджи. — Знаеше, че Джош е главният съдружник в една от най-крупните правни фирми в Лос Анджелис, че е важна личност, когато се срещнахте и той те ухажваше, нали? Нима си очаквала, че като съпруга на най-бележития адвокат в „Страсбъргър, Липкин и Хилман“ ще живееш в малка къщичка край водопад?

— Да де, ама изведнъж да се озовеш съпруга на един от изтъкнатите настоятели на „Мюзик сентър“, болницата „Сийдърс-Синай“, окръжния Музей на изкуствата и още половин дузина достопочтени организации? Ами да ти се налага да се познаваш с всички добродетелни съпруги на градските клечки и да поддържаш отлични отношения с тях, когато дъщерите им са на твоите години, а те всичките са обожавали първата му съпруга? Ами да ходиш на официални вечери по три пъти седмично и да слушаш нескончаеми речи, и да не можеш да се изнижеш, защото масата ти е на видно място или пък Джош е на подиума? И да си имаш едно наум, че той би искал да си стоиш вкъщи и да се грижиш за Нели, вместо да се връщаш на работа, но че проявява разбиране, къде ще иде. Нали знае, че трябва да прави компромиси, като се има предвид какви компромиси съм направила аз?

— Ами това е ужасно!

— Ъхъ — подсмръкна Саша примирено, но упорито.

— Защо Джош не се освободи от някои отговорности?

— Вече и така и така се е освободил от половината си предишни ангажименти. Споменах ти само каузите, на които е твърде предан, за да ги зареже. Не искам от него да се прости с чувството си за обществен дълг… обичам го, задето е толкова добър, истински добър, истински мил… о, по дяволите! По-хубаво да не беше. По-точно бих искала да си е същият, но без да е забъркан във всичките тия глупости… Нелепо е, нали?

— Дяволски.

— Защо мъжете вършат най-добре и изпитват най-голямо удоволствие от нещата, които съпругите им не желаят?

— Питай „оня смахнат гений — брат си“ — мрачно рече Джиджи.

— Ама и ти ли?

— И аз.

— Е, поне те предупредих едно време, не можеш да отречеш — добродетелно я подсети Саша. — Казах ти да не се захващаш с него.

— Отчетливо си спомням. Призна, че ревнуваш. Заяви, че Зак бил „твой“. И ме нарече мръсница.

Видя ли? Нали ти казах, че тогава се забавлявахме?

Бележки

[1] Улица в Ню Йорк, център на рекламната промишленост в САЩ. — Б.пр.

[2] „Габриел си ляга“ (фр.). — Б.пр.

[3] Едуард VII — британски крал (190–1910), син на кралица Виктория. — Б.пр.

[4] Американски илюстратор Чарлс Дейна Гибсън (1867–1944). — Б.пр.