Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lovers, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканирал
Internet (2015)
Корекция
analda (2016)

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/881

 

 

Издание:

Автор: Джудит Кранц

Заглавие: Любовни двойки

Преводач: Милена Лилова; Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Библиотека 48

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Н. Стоянов

Технически редактор: К. Спасова

Коректор: Т. Вълевска; М. Кондова

ISBN: 954-8047-34-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/882

История

  1. — Добавяне

21.

— Нонстоп? — попита Бен, отговаряйки на въпроса на Саша. — Можем да отидем до Вашингтон, до Анкоридж или Бразилия, Москва, Пекин, Мелбърн, Гуам…

— Защо тогава не може да летите от Лос Анджелис до Венеция без повторно зареждане с гориво? — попита Саша.

„На борда е по-малко от час — помисли Джиджи — и вече намери за какво да се оплаква.“

— Няма как да носим толкова гориво — изненадано каза Бен. — Един частен самолет не може да побере повече; проектиран е да лети три хиляди и шестстотин морски мили с осем пътници и багаж, но Венеция е на повече от пет хиляди морски мили от Лос Анджелис.

— Но ние сме само четирима — въздъхна Саша; в гласа й се промъкна съвсем лекичък укор. — Това няма ли да помогне?

— Дори и да е празен, самолетът може да лети допълнително само двеста мили, и то при аварийна ситуация. Знаеш ли какво, Саша, ако си будна, когато стигнем до Фробишър Бей за презареждане, би могла да излезеш да се поразтъпчеш.

„Ще умре от студ на летището в източна Арктика, ако остане отвън половин час, колкото отнема презареждането, но това може да не е толкова нежелана случка — помисли Бен, — изобщо няма да е нежелана. Дори и мъничко измръзване ще е добре дошло. Надменният й нос може да изглежда по-нормално, ако добие лек сиво-бял нюанс.“

Бен Уинтроп беше свикнал гостите, които се возеха за първи път, да загубват дар слово от лукса и размерите на самолета с неговата кабина, дълга четирийсет и един фута. Беше го направил по поръчка, тъй че шестима души да седят в предната част в меки въртящи се кресла и в същото време двама души да спят на разтегаемите дивани в отделено със завеса помещение в задната част на самолета, но Саша до момента изглеждаше по-очарована от наличието на контейнер за боклука и фурна в кухнята, отколкото от всичко останало на борда.

— Екипажът навярно разполага със собствена баня — каза Саша с неподражаема царственост, от която майка й би се гордяла.

— Всъщност не използваме една и съща.

— Ами тук е приятно и просторно — отвърна бързо Саша, оставяйки съвсем слабо впечатление на изненада, но никой не би могъл да бъде абсолютно сигурен, че е прозвучала в гласа й.

„Надявам се никога да не ми се разсърди“ — помисли Вито, сподавил възхитената си усмивка. Наистина Зак бе нанесъл първото кроше, но никой, ударил брата на Саша, дори и при самозащита, не можеше да се надява на прошка.

Обаче този юмручен бой отпреди десет дни изобщо не беше променил плановете на Саша да отиде във Венеция като гостенка на Бен. Едното нещо, бе обяснила тя на Вито, нямало нищо общо с другото. Тъй като Джиджи казала, че нямала и най-малката представа защо е бил боят, а Зак отказал да сподели причината не бивало да очакват от нея, че ще се откаже от това преживяване само от лоялност към семейството. Вито можеше да си живее щастливо и без излишната екскурзия до Венеция за няколко дни, въпреки че полетът щеше да отнеме само четиринадесет часа, включително спирането за презареждане, но не би могъл да разочарова Саша, която се бе запалила по това пътуване като дете. Веднага, щом приключат с „Дълъг уикенд“ ще заведе Саша на истинско пътешествие, меден месец, който да запомни.

Пък и тази „разходка“ му даваше възможност да опознае Бен Уинтроп. Човекът в края на краищата показваше ясното намерение да отведе дъщеря му и да се ожени за нея, но въпреки опита си с хората, на Вито му беше трудно да проумее Бен. Имаше безспорно привлекателна външност и, изглежда, не притежаваше видими недостатъци, освен че бе прекадено самодоволен, но пък щедър и лудо влюбен в Джиджи. Нещо повече, за разлика от Кърт Арви, който също бе притежавал „Гълфстрийм III“ преди смъртта си, не завърташе разговора около факта, че му бе струвало близо петнайсет милиона долара да купи този самолет, плюс цяло състояние годишно за поддържане и заплати.

И все пак около Бен витаеше атмосфера, подобна на стена или на гъста мъгла, през която Вито с изострените си сетива не успяваше да проникне. Бен Уинтроп бе дяволски неразгадаем. У него имаше нещо дълбоко и важно, което той не разкриваше — и според подозренията на Вито никога нямаше да разкрие — и с което напомняше на продуцента за един-двама от старите холивудски студийни босове, чиято безпощадност бе толкова естествена за тях, толкова присъща, че човек дори не знаеше за съществуването й, докато тя не го унищожеше. Що се отнасяше до Вито, присъдата за Уинтроп точно в този момент се намираше в безнадежден застой. Не че можеше да направи нещо по въпроса. Джиджи сама щеше да реши, когато му дойде времето, и той се съмняваше, че тя ще се посъветва с него.

Надявам се, че съм си взела подходящи дрехи — промърмори Саша.

— Официалният туристически сезон приключи преди три седмици, в средата на октомври — каза Джиджи, — а за местния елит е традиция да се облича по последна европейска мода, тъй че ти ще стърчиш сред тях като натъртен палец независимо какво носиш.

— Винаги си знаела как да ме успокоиш, Джиджи — отвърна Саша с усмивка, която опасно изкриви ъгълчетата на устата й. — Ти какво ще си сложиш за церемонията на вграждането или както там се нарича?

— Казах ти да си вземеш джинси и пуловер, нали? Ще ги носиш до Порта Маржера. В корабостроителницата на всички ще бъдат раздадени топли сувенирни якета, защото по време на церемонията може да захладее. Началото на ноември е непредсказуемо във Венеция. После ще се върнем обратно по хотелите и ще се преоблечем за приема.

— Защо имам чувството, че ще изглеждам като напомпана? — подозрително попита Саша. — Бен също ли ще носи яке? Ами Вито? А редакторът на „Вог“, и той ли?

— Само ако искат, Саша — обясни Джиджи. — Това е по желание, няма да те вербуваме в армията.

— Предполагам, че ще са зелени като онези ужасни блестящи атлазени неща, които носят феновете на „Селтикс“.

— Почти налучка. Бели са със зелени букви — раздразнено отвърна Джиджи. — А, ще имат надпис „Изумрудът на Уинтроп“ на гърба. За момиче, което спи с тениска с надпис „Кенеди преди Ню Хампшир“, това не би трябвало да е трудно за разбиране.

— Спеше, Джиджи, спеше. Освен това онази тениска не беше моя, някой ми я даде. Тогава гласувах за кандидата на Републиканската партия. Маминка настоя.

— Не трябва ли сама да решаваш за кого да гласуваш? — попита Бен.

— Не и с майка като моята.

— Защо не й каза, че ще гласуваш, както иска тя, а после в кабинката не постъпи посвоему? — поинтересува се Бен.

— Тя щеше да разбере — мрачно рече Саша.

„Да е жива и здрава майка й“ — помисли Бен, доволен, че нещо би могло да изплаши тази лазеща по нервите му приятелка на Джиджи. Дори по-лошо от най-добрата й приятелка — съпруга на баща й. Щеше да е чудесно за Джиджи, ако я премести на три хиляди мили далеч от влиянието на Саша. Не знаеше какво да очаква, когато се запозна с Вито и Саша, но поне знаеше как изглежда Вито от фотографиите в списанията и вестниците през годините на кариерата му като продуцент; изглеждаше доста симпатичен.

Кой знае защо бе очаквал Саша, макар и еврейка, да е малко по-възрастно и далеч не толкова възхитително копие на Джиджи, а не жена с царствена осанка и отнемащ дъха профил, а когато предпочетеше, и с маниерите на обидена английска дукеса.

Нейният брат хулиган нямаше да представлява проблем в бъдеще. Беше неудачник и той се разправи с него като с неудачник. Но какво щеше да стане, ако на Саша й хрумнеше да се самопокани у тях, щом той и Джиджи се установят в Ню Йорк? Когато една жена от Калифорния има близка приятелка с просторна къща в Ню Йорк, калифорнийската приятелка е пословична с измислянето на извинения да прекарва поне няколко седмици през пролетта и есента в Манхатън, пазарувайки и посещавайки новите пиеси и изложби. Щеше да е проблем, докато не му сложи край, което възнамеряваше да направи бързо и ефикасно.

Имаше съвсем различни планове за бъдещето на Джиджи, след като се оженят, от продължаване на приятелството със Саша. Вече виждаше в представите си каква точно къща щяха да си купят и обзаведат в Ню Йорк; сексът и броя деца, които щяха да имат — но чак след седем-осем години; внимателно подбраните филантропични комитети, на които Джиджи щеше да дарява отнемащи дъха суми и да ангажира името и времето си; малките, изискани приеми, които щяха да дават, приемите, на които щяха да ходят, решение също толкова важно — може би и по-важно — приемите, на които той щеше да решава да не присъстват.

Разбира се, щеше да има и истинска, шумна, голяма стара лятна къща, може би близо до Едгартаун, макар че щяха да ходят във Венеция колкото може по-често. Той ще бъде гъвкав, каза си Бен, толкова гъвкав, колкото тя пожелае. Ако имаше друго място в Европа, където Джиджи би желала да остава по-продължително — ако, например пожелаеше имение със земя и коне, и градини недалеч от Лондон — защо не? Или замък на Лоара, или вила в Тоскана? Или всичко заедно — тя можеше да има каквото й хрумне. Обаче само ако осъзнаеше, че той ще е на първо място, че всяка от тези къщи трябва да си има постоянно живеещ в нея майордом през цялата година; щом осъзнаеше, че не бива да губи времето, което принадлежеше на него, занимавайки се с подробностите на домакинството, той можеше да е гъвкав като всеки друг мъж на света.

Тя трябваше да го допълва като съпруга, предопределена да допълва мъжа си, в старомодния смисъл на думата, и да го направи съвършен. Беше достигнал възраст, когато съпругата бе необходимо допълнение, даващо на мъжа усещане за завършеност.

Просто не бе изпитвал нужда от жена преди. Беше прекалено зает да пътува из страната, да купува земя и да строи търговски центрове.

Никога не би могъл да се ожени за някое от бостънските момичета, с които бе израснал; бяха толкова познати, че му приличаха на сестри — жизнерадостни, надути, невротични. Не го интересуваха и множеството момичета, които бе срещал в Ню Йорк — те бяха твърде завършени, твърде изискани, твърде невротични. Бяха разглезени от родителите си и бяха придобили твърде голямо лустро прекадено рано в живота си.

Джиджи беше създадена за него.

Произходът й беше невъзможен, две мнения нямаше.

Ирландска танцьорка в музикални комедии за майка и баща от италиански произход, занимаващ се с шоубизнес. За щастие неговият произход стигаше и за двама им. Женитбата му щеше да е като трън в очите на критично настроения Бостън, трън в очите на баща му, който упорито не одобряваше начина му на живот, трън в очите на всичките му самодоволни роднини, макар фактът, че Джиджи можеше да се похвали с Били Уинтроп Елиот като нейна „мащеха“ или най-малкото неин бивш законен настойник, да й осигуряваше известен актив, който щеше да заглади ръбовете на първоначалното неодобрение на семейството. Взимането на нестандартна жена щеше да подпечата всичките му триумфи, както не би могъл да го стори никакъв допълнителен финансов успех.

Самата Джиджи беше толкова обаятелна, толкова оригинална и толкова очарователна, че щеше да ги спечели всичките. Всеки, който го познаваше като млад, щеше да е принуден да признае за пореден път, че за разлика от тях той не бе бледо копие на предшествениците си.

Джиджи притежаваше — и на това се дължеше голяма част от чара й, макар тя да не го знаеше — характерност. Живото й въображение, впрегнато в света на филантропията, бързо щеше да й донесе вниманието на затворения кръг от по-възрастни жени, които управляваха Ню Йорк, и един ден тя щеше да стане важна фигура в средите им, първостепенна фигура. Да, Джиджи беше съвършеният не „компромис“ — той никога не би направил компромис с брака, — но съвършеният… е, поради липса на по-добра дума… съвършеният избор.

И, разбира се, той бе влюбен в нея. „Лудо“ влюбен? Не, нямаше желание да се отдава на каквото и да било ирационално по своята същност чувство и слава Богу. Но действително влюбен, далеч по-влюбен, отколкото бе вярвал, че е способен, сега и за в бъдеще. Силно влюбен. Не би могъл да иска повече от това от живота.

 

 

Венеция беше узряла за деня на тяхното пристигане, есенна зрялост в град на камъни, където не може да има реколта. Мисълта за acque alte, или високият прилив през ноември, който често наводняваше червения и белия мрамор на площад „Сан Марко“, изглеждаше невъзможна. По някакъв начин лениво полюшващата се вода сякаш напяваше с приглушена готовност, с поздрав за добре дошли на хората от пресата, които трябваше да долетят утре от Ню Йорк. Почти нямаше откази от двестате поканени гости. Всички големи журналисти от американските медии, пишещи за процъфтяващия бизнес с недвижимо имущество и туризъм, се очакваше да пристигнат утре заедно с групи канадски и английски колеги. Хората, направили предварителните проучвания за Бен, бяха установили, че когато французите си взимат отпуск, бедни или богати, предпочитат да останат във Франция и че италианците, когато предприемат екскурзии по море, го правят на италиански кораби.

Туристическата агенция, с която работеше Джиджи, бе направила всичко необходимо да транспортира пресата във Венеция в първокласен комфорт. За визитата им беше наета флотилия от четири дузини мотоскафи с тяхната красива форма и блестящи палуби, с развяващи се бели и зелени знаменца. Стаите им щяха да ги очакват в „Грити“, „Даниели“ и „Чиприяни“, пълни с цветя, плодове и кофи изстудено шампанско, минибарчета, отключени и заредени догоре. Красиво гравирано писмо с личен поздрав за добре дошли от Бен Уинтроп беше поставено на всяко нощно шкафче заедно с график на програмата, пътеводители и карти на Венеция.

През първия си пълен ден пресата беше свободна да използва моторниците за посещение във Венеция, Мурано, Лидо или Торчело и да се отбива, щом усети глад, в изисканите бюфети, които щяха да работят непрекъснато, двайсет и четири часа в денонощието, докато траеше събитието, в специално обзаведени трапезарии във всеки от трите хотела. На втория ден следобед щяха да бъдат превозени на специално украсени вапорети от техните хотели до жп гарата в другия край на Канале Гранде, откъдето щяха да се качат на автобуси за пътуване по моста към континента и оттам към Порта Маржера. Щом пристигнеха в корабостроителницата, други автобуси щяха да ги откарат до трите редици трибуни, разположени по протежение на сухия док, където щяха да чуят кратка реч, произнесена от Бен, обясняваща смяната на монетите, а после щяха да наблюдават как Джиджи прави замяната и да присъстват на повторното заваряване на плочата в корпуса на „Изумрудът на Уинтроп“.

По обратния път вапоретите, огрени от гирлянди светлини, с музиканти и сервитьори, разнасящи питиета, ще се върнат в хотелите навреме, за да могат журналистите да се облекат за бала и вечерята в специално украсеното градско казино, Палацо Гримини, където щяха да танцуват и да играят комар, докато и последният представител на медиите не реши, че иска да си тръгне. През следващите два дни пресата щеше да е свободна да се забавлява, както и през първия ден, а полетите им за връщане бяха уредени за сутринта на петия ден.

— Три и половина дни за всичко, което може да роди фантазията им във Венеция. Най-бързия и най-скъп превоз, храна, напитки и само едно кратко събитие плюс прием за отразяване на събитието — ако това не ги върне щастливи у дома, какво друго? — беше попитал Бен, когато Джиджи му описа програмата.

— Писнало им е да се отнасят зле с тях — безпокоеше се Джиджи. — Все още смятам, че ти трябва да наемеш петдесет гондоли на разположение през цялото денонощие, със зелени и бели знамена, за да ги разпознаваме.

Бен беше поклатил глава отрицателно.

— Това ще означава да преговарям с дни с профсъюза на гондолиерите — за да станеш гондолиер, се изисква да си роден в семейство на гондолиери, което се е занимавало с тази работа от поколения. Ако журналистите пожелаят да се возят на гондола, нека сами си платят, скъпа — в края на краищата всичко останало е безплатно.

— Знам, но защо да засичаме пред гондолите? Те са най-добрият символ на Венеция.

— Ако питаш мен, те са мошеници и не желая да имам работа с тях.

Джиджи въздъхна и заряза спора. У Бен имаше нещо необяснимо, понякога бе екстравагантен със светлинни години преднина, друг път напълно неподатлив за много по-скромни неща. Тя вече беше престанала да мисли, че това е забавната и характерна за големите богаташи чудата пестеливост. Били веднага щеше да види, че в посещението на Венеция по покана без безплатни гондоли щеше да има нещо… липсващо. Нямаше да се отрази кой знае колко зле на честването, но щеше да засенчи впечатлението от преживяването, с чувството за нещо незавършено. Цената, поискана от съюза на гондолиерите, колкото и да бе надута, дори нямаше да се забележи сред останалите баснословни разходи, които компанията на Уинтроп беше направила за организирането на тържественото вграждане.

Бен управляваше живота си по собствена система, по която живееше, без никакви изключения, система, която продължаваше да е загадка за нея. Какво щеше да стане например, ако тя беше поискала да наруши Господарската му Воля по време на първото им посещение във Венеция? Какво, ако тогава тя беше в настроение да прекара цял следобед в разглеждане на картини — щеше ли да я повлече безмилостно вън от Академията, докато тя жалостиво го моли за още един мъничък Джорджоне?

След юмручния бой със Зак на приема й тя и Бен с деликатност и такт бяха съумели да заличат епизода. Той я бе подразнил, че се е облякла като изкусителка, а се е държала като монахиня; тя му беше отговорила, че е ексхибиционист и си е заслужил насиненото око, и се беше престорила, че е забравила всичко. Но бе права, дето не харесваше да я опипват пред всички, и в себе си бе толкова доволна, че Зак бе реагирал пресилено, колкото бе раздразнена от поведението на Бен.

Проблемите й с Бен, намръщи се Джиджи, като оставим настрана гондолиерите, изглежда, винаги се свеждаха до нещо относително дребно: ръката му, поставена върху дупето й; настойчивостта му да й купи обиците, които тя не искаше; дори първата им целувка. Той умееше да се възползва от положението си и да налага правата си, да притежава. Да притежава изцяло.

Това не беше егоизъм в обикновения смисъл на думата; на Джиджи й се струваше, че никой не беше толкова щедър, толкова безгранично екстравагантен като Бен, когато беше в настроение. Беше някакво друго качество, нещо дълбоко вродено, на което тя не успяваше да даде име колкото и да се бе опитвала, откак започна връзката им.

Беше излишно придирчива, укори се Джиджи. Не е задължително представите за романтичност на мъжа и жената да съвпадат. Повечето представителки на нейния пол бяха способни на убийство заради някого, който ги обсипваше с изумруди и ги развеждаше по приказни места, и нямаше да имат нищо против чувството му за притежание независимо дали отстрани ги наблюдават или не.

Въпросът беше, че той не я притежаваше. Поне не още.

 

 

— Имам един проблем — каза Арчи на Байрон, докато седяха в един бар в два часа следобед. — Не мога да реша дали това е, като да чувстваш, че се давиш, че ти пъхат кибритени клечки под ноктите или те изгарят на клада.

— Опитай да си представиш, че си предаден, кастриран и ограбен пред дулото на пушка от всичко, което притежаваш… ох, мисля, че прилича повече на това — обобщи Байрон.

— Дали не губим реална представа? Дали не преувеличаваме. Бай? В края на краищата все още имаме здравето си, косата си, нашите костюми и нашия талант. Загубили сме единствено плода на най-добрите си години на непосилен труд и репутацията си в бизнеса.

— Знаехме, че поемаме риск, Арч.

— Искаш да кажеш, че си го заслужихме!

— Не, просто, че се случи.

— Байрон, ако продължаваш да философстваш, ако кажеш само още една плиткоумна, лайняна дума, ще ти строша всички кокали със собствените си ръце — изграчи Арчи с всякакво отсъствие на злоба, като някой, който знае, че му е останала единствено сила да повдигне чашата към устните си.

— Джиджи във Венеция един Господ знае колко дълго, госпожица Вики в Токио завинаги… колко клиенти изгубихме, Арчи? Вече им изпуснах края.

— И тримата ни клиенти от „Оук Хил Фудс“, „Индиговосините морета“, „Бийч Кажуълс“, а сега, след като се чухме и със Спайдър Елиот от Париж, „Скрупули две“.

— Не брой „Индиговосините морета“ — каза заядливо Байрон. — Ние се отказахме от тях. И оттам тръгна белята.

— Не, белята тръгна, когато напуснахме „Колдуел и Колдуел“ с тази двулична, студена, разглезена кучка Виктория Фрост — обяви Арчи мнението си с къси, хапливи думички.

— Можехме ли да предвидим, че тя ще се втурне вкъщи при Майчето и татко веднага, щом любезно я поканят, без дори да ни предупреди? Това ли беше голямата ни грешка? — чудеше се Байрон.

— Не знам, но се чувства достатъчно виновна, щом ни прати телекс от Токио. Дори нямаше куража да ни телефонира, преди да напусне и да поговори с нас, докато ние се опитвахме да уловим дирите на Джиджи. Поне Джиджи имаше причина — макар и непрофесионална — да напусне и не взе никакви клиенти със себе си. Не можеш да виниш Елиот, че ни поряза, след като го подведохме, че ще върнем Джиджи… не можеш да виниш дори тази дърта лисица Харис Рийвс… на това ли му викат „Да ти духнат под опашката“?

— Не, май му казват „бизнесът си е бизнес“ — отвърна Байрон. — Познато още като реалност.

— В такъв случай имам идея. — Арчи прекара ръце през черните си къдрици и седна изправено. — Все още имаме няколко по-дребни клиенти, плюс, поне за момента, „Омагьосаният таван“ и „Корабите Уинтроп“. Защо не идем да видим братята Русо и да им предложим сливане? Били Елиот им даде още един шанс със „Скрупули две“, а ние ще им влеем нова кръв — ако заработим заедно, ще имаме една прилична малка агенция. Те са добри, стабилни момчета, е, не толкова „печени“, колкото сме ние — колкото бяхме, — но пък кой е?

— Хмм. Русо, Русо, Рорк и Бърнхайм… не, не ми харесва как звучи — заяде се Байрон.

— Може да го направим Русо, Рорк, Русо и Бърнхайм, така повече ли ти харесва?

— Мисля, че бих могъл да приема варианта Русо, Бърнхайм, Русо и Рорк. Мисля, че дотолкова бих могъл да преглътна гордостта си — отвърна Байрон. — Поне повече няма да ни се наложи да работим с госпожица Вики.

— Да хвърляме чоп кой ще се обади по телефона — предложи Арчи.

— Аз съм само страхотен художествен директор, Арчи, тебе те бива по приказките. Ти се обади. И ме събуди, щом го уредиш — каза Байрон, махайки на бармана. — Още една бутилка „Евиан“, моля, пък да вървим по дяволите.

 

 

Великолепното време се задържа, докато журналистите пристигнаха и се регистрираха в хотелите си. На другия ден изчезнаха във Венеция за неизменната разходка по площад „Сан Марко“ преди обеда и след обеда, и през останалата част от деня.

Джиджи беше разположила няколко жълти плетени маси във „Флориан“ и беше наредила около тях столове, окато Беи работеше по цял ден с Ренцо Монтегардини, обмисляйки как да ускори преустройството на „Изумрудът“, тя седеше във „Флориан“ в компанията на целия отдел за връзки с обществеността на „Уинтроп дивелъпмънт“. Рано или късно гостите им журналисти идваха да седнат при тях, да ги поздравят, да поръчат чай, кафе, минерална вода и всякакъв вид пасти и на някои от тях изобщо не им се тръгваше, докато накрая неофициалното им парти се разрастваше дотолкова, че изпълваше и редиците от маси, изкарани пред голямото кафе.

Един от репортерите, на работа в „Бостън глоуб“, журналист пред пенсия, познат като Бранч Т. Бранч, особено хареса Джиджи, за която реши, че е младши служител от отдела за връзки с обществеността. Дребничък, слабоват, със силно набръчкано лице, той се бе облякъл с тънка вълнена риза, дебел пуловер и износена шапка от туид, макар денят да бе топъл и слънчев.

— Тук не може да си прекадено внимателен — обясняваше той на Джиджи с ниския си поверителен глас. — Познавам мястото добре, харесвам го, но не бих излязъл без пуловер за нищо на света. Пипнах ужасна настинка тук един красив юлски ден, докато чаках за вапорето — бризът над водата, хладината, идваща от канала, три минути чакане, толкова и трябваше да ме натисне, но се влачи със седмици. Миазми, скъпа моя, миазми. Смърт във Венеция, това не е шега, през цялото време се случва на туристите. Тези канали са пълни с неща, за които не ти се ще и да помисляш. През нощта, ако си на тъмен мост, не се обръщай, ходи бързо, такъв ми е съветът. Много малко престъпления стават тук, главно джебчии, но е пълно с духове. Истинският венецианец, отмираща порода, останали са само осемдесет хиляди, ако не знаеш — ще ти кажат, че ако не си родена тук, значи си просиш смъртта, задържиш ли се повече от две седмици. И гледай да не се разболяваш във Венеция, такъв ми е съветът. Докторите тук хабер си нямат от медицина. Веднъж ме ухапа една пчела, получих алергична реакция, кракът ми се поду и стана троен, а докторът ми казва, че било невъзможно, понеже във Венеция нямало градини, значи нямало и пчели. В това проклето място има безброй саксии по прозорците, ами пазарът за цветя в Риалто, а?

— Къде сте отседнали, мистър Бранч?

— Бранчи, наричай ме Бранчи. В „Грити“ съм. Не мисля, че ще направя това пътуване за церемонията по вграждането, жалко, че ще изпусна речта на младия Уинтроп, пиша книга за фамилията Уинтроп, ако не знаеш, но защо да рискувам да се връщам по нощите? Много студено и много дълго пътуване за моя вкус, трябваше да го направите на някое по-цивилизовано място, това ми е съветът. В Местре, точно в Местре! Център на заразата е Местре.

— Но корабът не може да се премести от сухия док. О, миличък, не бих искала да го пропуснете — извика Джиджи, усещайки как статията в „Бостън глоуб“ им се изплъзва. — Ако ви взема от хотела, ще дойдете ли на вапоретото с мен? По това време на деня ще е приятно топло. Като се връщаме, ще уредя специално мотоскафо на жп гарата само за вас. Може да седите в кабината и да затворите вратата. Много ще ви е уютно и ще се приберете далеч преди другите.

— Добре го измисли. Да пътувам с теб, да, благодаря.

— Каква е книгата ви за Уинтроп? — попита любопитно Джиджи.

— Историческо проучване, не е в твоя бранш, скъпа. Работя върху него от години. Нещо като хоби ми е. Младият Уинтроп, сега той е интересният, заради него дойдох на тази екскурзия, иначе щях да изпратя помощника си, както обикновено правя, но младият Уинтроп, той има личен почерк, от това става чудесна бизнес история, би могъл да е венецианец, търговски принц от старата школа.

— Сигурно щеше да му харесва да е такъв — каза Джиджи, усмихвайки се при тази мисъл. — Книгата ви завършена ли е?

— Ще продължава с години. — Бранчи махна с малката си ръчичка: — Ще я работя, като се пенсионирам, ще ме поддържа млад, нямам илюзии, че ще е интересна за публикуване. Много книги излязоха вече, това ми е съветът към себе си, но ще продължавам да се ослушвам какво става. Няма да се откажа. Ще го запазя за себе си, материал, събран лично от мен, моята гордост.

— Утре ще дойда в „Грити“, Бранчи — обеща му Джиджи. — И ти гарантирам, че няма да се заразиш в Местре.

По-късно, когато за вечеря Джиджи и Бен заведоха Саша и Вито в „Ла Мадона“, автентичен рибен ресторант, не особено познат на туристите, тя му каза за специално урежданите за Бранчи удобства.

— Чудесно е, че си успяла да го убедиш. Той познава всички и е фактор във вестника, има повече влияние, отколкото предполагаш. Обича да се прави на по-голям ексцентрик, отколкото е наистина, но е написал подробни материали за всичко, което съм направил, още от първия ми търговски център. Понякога си мисля, че знае повече за моя бизнес от мен самия. Бранчи Т. Бранч, любимият ми биограф и хипохондрик — каза ли ти как е пипнал онази ужасна настинка?

— Да. И за ужилването.

Заради тях отбягва Венеция от години. Пише в пресата срещу града, нещо като лична вендета, ако щеш, вярвай, сякаш някой го интересува, но накрая все не може да устои и отново се връща. Сигурно утре ще носи палто и няколко шала, тъй че не се смей, като го видиш. Всъщност добре стана, че ти ще го вземеш, защото аз ще бъда в корабостроителницата и ще проверявам трибуните и озвучителната техника няколко часа, преди да се появи пресата.

— Нямаш ли други хора за това? — попита Вито. — Колкото искаш. Но държа сам да се уверя. Мразя изненадите.

— Знам точно какво чувстваш. Изненадите, дори и добрите, натъжават продуцентите, освен ако самите те не са ги предизвикали.

— Това е нещо като репетиция за кръщаването на кораба догодина, така ли? — попита Саша.

— До голяма степен — съгласи се Бен, усмихвайки се замислено на представата за този ден в бъдеще. — Само че догодина там ще има поне пет пъти повече хора: целият местен елит, дипломатическата колония, известни личности, екипажът, семействата на всички работници, само маршируващ оркестър няма да има, но и това може да се уреди, от гимназията в Местре. Дотогава реконструкцията на другите два кораба вече доста ще е напреднала.

— Как смяташ да ги наречеш? — запита Саша. — „Диамант“, „Сапфир“?

— Може и да не използвам повече скъпоценни камъни за имена — отвърна й Бен, — макар че лесно се помнят. Какво ще кажете за „Уинтроп Джиджи“ или „Грациела Джована“? Ще ти хареса ли, скъпа?

Джиджи неясно поклати глава, отбягвайки отговора.

— Бранчи ми каза, че според него ти би могъл да си венецианец.

— Така ли? Като знам какво изпитва човекът към Венеция, трудно ми е да кажа дали това е обида или комплимент. А и с Бранчи никога не може да си сигурен. Знае повече, отколкото обикновено казва.

 

 

На другия ден Джиджи се облече в черни джинси, черно поло, черен кадифен блейзър и обу маратонки. Не беше нейната представа за подходящо облекло в сух док, но Бен я беше помолил да носи изумрудените обици по време на церемонията, за късмет, и тя не можа да измисли нищо друго неофициално, освен черното, което да не направи носенето на огромни изумруди, инкрустирани с диаманти, да изглежда пълна глупост. Обиците и сребърният долар бяха пъхнати на сигурно място във вътрешен джоб на чантата й, тъй като Бен не искаше да им бере грижата по време на инспекцията си на сухия док.

— Разумно момиче, носи топъл пуловер, топло сако, послушало ми е съвета — одобрително отбеляза Бранчи, щом я поздрави.

Журналистите, настанени в „Грити“, се трупаха около масите на голямата плаваща платформа, заобиколена от декоративни дървени перила със саксии розово мушкато, която се полюшваше пред хотела-дворец. Най-скъпите обеди във Венеция се сервират в този уникален ресторант в началото на Канале Гранде, с неговата раирана тента и любезен персонал. В средата на платформата една пътека водеше от входната врата на „Грити“ към тесен мост, който се спускаше към по-малка платформа за лодки от всякакъв вид. Уникалното забавление се състоеше в наблюдаването на движението по водата отблизо, както и на изморените новодошли, следвани от носачи, нарамили багажа им. Пристигналите си проправяха път през елегантния ресторант, като или оглеждаха смаяно неочакваната тълпа, или показваха, че вече са били тук и се държаха тъй, сякаш никой не ги наблюдава.

Специалното вапорето пристигна на дока на „Трити“, посрещнато с хор от шеговити възгласи. Почти всички журналисти биха предпочели да прекарат следобеда във Венеция, но знаеха правилата на играта и цинично се бяха примирили с очакваното от домакините им присъствие на церемонията. Имаше малка блъсканица за най-добрите места на носа на вапоретото, откъдето изгледът беше несравним.

Джиджи и Бранчи търпеливо наблюдаваха как се пълни външната палуба на ферибота, тъй като Бранчи бе обявил, че ще седне вътре, където щеше да има достатъчно място. Джиджи видя баща си и Саша, махащи й енергично да се присъедини към тях, но тя не можеше да се отдели от Бранчи, понесена от потока хора.

Най-сетне тълпата оредя и Бранчи, последван от Джиджи, прекрачи по късия мост към плаващата по-малка платформа. Тъкмо когато щеше да сграбчи ръката на човека от персонала, който стоеше до отворените перила на вапоретото, за да помага на хората да се качат на борда, внезапно движение на водите на канала накара платформата да се наклони и големият ферибот леко да се залюлее встрани, оставяйки трифутова пролука между дока и ферибота.

Човек с по-дълги крака, човек с по-добри рефлекси, човек, който не бе обхванат от манията за нещата, които са заровени в Канале Гранде, сигурно щеше да накара мускулите си безопасно да го пренесат на палубата.

Бранчи не го стори. Не можа да улови ръката на лодкаря и падна красиво в канала, а шаловете му заплуваха по повърхността, докато водата се затваряше над главата му.

Само за секунди журналистът бе изваден от Канале Гранде от носачите на „Грити“, докато екипажът на вапоретото го държеше на безопасно разстояние от малката платформа с дълги куки, използвани точно за тази цел.

— ХЕПАТИТ! — запелтечи той, щом се добра обратно в „Грити“, бършейки лицето си с най-близката покривка за маса. — Хепатит най-малкото, плеврит, пневмония, двойна пневмония, нефрит, мътните да го вземат това място, двоен хепатит, А и Б, късмет ще имам, ако се прибера у дома жив… Кейт Хепбърн падна в канала по време на снимките на един филм, оттогава вече не е същата… ще съдя това място, ще съдя Бен Уинтроп, ама че глупава идея… ще се махна от това свърталище на зарази веднага, щом се изсуша…

— Бранчи, Бранчи, пийни малко бренди — умоляваше го Джиджи, тревожно въртейки се около него, докато вапоретото бавно отплаваше, отнасяйки Саша, Вито и цялата преса.

— Да пия! Да не искаш да ме убиеш! Това, от което се нуждая, е хубав душ, дезинфекция, да сваля тази отвратителна помия от себе си, тая гадост, тая отходна мръсотия. Хайде, помогни ми да стигна до стаята си. Извикай управителя, намери антибиотици! — Размахвайки малките си ръчички, следван по петите от носачите на „Грити“ и двама портиери, той заедно с Джиджи се добра до стаята си.

След половин час Бранчи беше в леглото, три пъти изтрит от главата до петите и обратно, изсушен, натъпкан с всякакъв вид антибиотици и няколко яки глътки чисто уиски.

— О, Бранчи, никога няма да си простя — извика Джиджи, изпълнена с разкаяние. — Аз съм виновна.

— Не си ти, по дяволите, Уинтроп е виновен, с тази негова церемония в сухия док; казах, че е глупава идея от самото начало, суетна и тъпа. Арогантна. Сребърен долар, лайняна история. Ей, дай ми още малко скоч. Не лед, за Бога, ледът ще ме убие, правят го от тукашна вода. Алкохолът може да убие микробите, ако стигне бързо до тях, така казват; съмнявам се, но си струва да опитам.

Джиджи му наля половин водна чаша с уиски и тревожно го наблюдаваше, докато почти я пресуши.

— По-добре ли си? — попита тя.

— Ако се събудя утре, ще разбера. Още една жертва на Уинтроп, това съм аз — каза Бранчи злобно, като Мюлерови. Изобщо не трябваше да идвам, не послушах собствения си съвет.

Бранчи явно нямаше весело пиянство, помисли Джиджи, преценявайки шансовете си да стигне до жп гарата преди вапоретото с моторница. Все още имаше достатъчно време, тъй като пътуването по Канале Гранде бе организирано да е бавно и тържествено. Какво искаше да каже с тия приказки за „жертви“, помисли тя, намествайки възглавниците му.

— Знаеш ли за Мюлерови? — предизвикваше я Бранчи, заваляйки думите. — Бас държа, че не знаеш. Никой не знае, освен Мюлерови и аз. — Той придърпа одеялата до брадичката си и впери гневен поглед в Джиджи.

Тя го погледна, отвръщайки на предизвикателството с предизвикателство.

— Хората, които притежаваха „Детски рай“? Разбира се, че ги знам. Работя с техния представител Джак Тейлър.

— Той ли ти го каза? — изстреля Бранчи войнствено, надигайки се от възглавниците.

— Кой? Джак? Какво да ми каже?

— Че той представлява Мюлерови? Бас държа, че ти е казал, че те още притежават нещичко от бизнеса, а? И ти си му повярвала? Ха! Още една жертва на Уинтроп, това си ти. Хванала си се на въдицата като всички останали. Обзалагам се, на каквото искаш, че никога не си се срещала с някой от Мюлерови лице в лице, скъпа моя. Е? Прав ли съм?

— Е, и какво, ако не съм? Те всички отидоха да живеят в Сарасота. Какво значение има? Джак представлява семейството и знам това, защото „Омагьосаният таван“ беше моя идея. Оттогава работя с него.

— Добро хрумване наистина. Умно момиче, добър търговец. Уинтроп им прибра и последния магазин за неизплатена ипотека, лош късмет за Мюлерови. Загубиха всичко. Банкрутираха. Живеят в Сарасота, понеже там имат вила, а не защото им се иска, повярвай ми. Тоя лешояд, младият Уинтроп, изглозга костите им до шушка… мисля, че ще кихна.

Джиджи припряно му подхвърли пакет книжни кърпички.

— Бен е обявил ипотеката им за просрочена! Това са глупости! Той спаси компанията им!

Бранчи й се ухили неприятно:

— Не ми вярваш, скъпа моя, така ли? Джак Тейлър получава заповеди от Бен Уинтроп, той му плаща, Джак е човек на компанията, стопроцентов. Нормално е, не обвинявам Тейлър, върши добра работа. Но Мюлерови изградиха бизнеса си от нищо, първите наематели на Уинтроп, плащаха му добър наем в продължение на петнайсет години, можеше да им остави парченце от тортата, така мисля. Щеше да има за всички, но не е в стила на Уинтроп да помага, принуди ги да фалират, проблемът си е техен, не негов. Бизнесът си е бизнес, типично в стила на Бен Уинтроп. Мюлерови бяха жертви, не казвай, че не бяха!

Джиджи усети как атмосферата в стаята се сгъстява, сякаш се стъмваше вътре, но не и отвън, сякаш въздухът, подобно на газ, би могъл да се възпламени от електрическа искра.

— Жертви? — повтори тя, повдигна й се, докато се насилваше да повтори тази дума. — Тази книга ти е замъглила ума, Бранчи. Никога не съм чувала някой да казва нещо лошо за морала на Бен.

— Той си покрива следите. Хората не говорят за неща, за които никога не са чули. „Успешното престъпление се нарича добродетел“ — Сенека го е написал, нищо не се е променило. Даже днес е по-лошо. Младият Уинтроп ме интересува специално, световен експерт съм по него. Но само експерт. Ха! Не преставам да се ослушвам, не го изпускам от очи, каквото и да прави. Следвам го, задавам въпроси, събирам материали. Той е лешоядът, аз съм ястребът. Навсякъде пишат за него, но никой не го разбира като мен. Чакай само да ми публикуват книгата и ще видиш. Направил е куп мошенически сделки със земя, подкупвал е местни чиновници… Кливланд, Дъ Мойн, Форт Уърт, корупция, каквато не би могла да си представиш, мила моя, ловка, почти неоткриваема, ако не знаеш къде да погледнеш, с кого да говориш. Той е умен, пипа със здрава ръка, но аз съм му по петите от самото начало. Знам му кирливите ризи и когато си напиша книгата, всички ще ги научат. Когато книгата ми го разобличи, всички ще научат. Дотогава ще му пазя тайните, това си е мой материал, никой друг го няма, Бен Уинтроп ще ми е големият удар. Не биваше да ти разправям тия неща. Вземи фамилията Северини например — подай ми тази чаша, мила моя, тая работа наистина действа.

— Какво за Северини?

— Същата история. Загубиха компанията си заради новата линия по море на Уинтроп. Другите журналисти тук знаят ли го това? Разбира се, че не. Малка семейна компания, фамилията Северини, никой не ги знае, освен хората от техния си район, мила моя. И аз. Добър пример за стила на Уинтроп. Но те и без това бяха загазили. Той откупи онези мотори, подбивайки им ужасно цената. Последната сламка за Северини. Отлична сделка за Бен, трябвало е да се роди венецианец. Търговски магьосници са били те, не са губили и петаче. Не са си хабили времето с милосърдие.

— Моторите… в Триест? — Джиджи си пое дълбоко дъх.

— Май знаеш много за момиче от „Връзки с обществеността“, а?

— Не, не знам много… просто чух някой да споменава нещо за някакви мотори от Триест — каза Джиджи, поощрявайки го да продължи. Кръвта бучеше в ушите й.

— Три мотора, направени по поръчка, Северини не можеха да се откажат от тях, не се залавяй с корабостроене, такъв ми е съветът. Те рискуваха, случиха лош момент, а Уинтроп прибра моторите за много по-малка от действителната цена, швейцарците бяха доволни да получат и толкова. Ха! Дори швейцарците загубиха. Е, все пак по-добре петдесет процента, отколкото нищо. Северини трябваше да закрият компанията. Банкрут. Оглозга ги до шушка, като Мюлерови. При това стара компания, основана преди стотици години, с голям персонал. Изобщо не им даде шанс. Ако Уинтроп беше платил честна цена, може би Северини щяха да се задържат на повърхността, което не е лесно във Венеция. Ха! Само ме погледни, полуудавен, с хепатит Б. За последен път идвам тук, мила моя, заклевам се. Ако оживея.

— Но… но… защо Бен не е платил пълната цена? — настоятелно прошепна Джиджи.

— Казах ти вече. Не е в стила на Уинтроп. Той е лешояд. Не мирясва, докато не унищожи другия. Така прави бизнес. Никаква милост. Лешоядът си е лешояд. Това му е в природата, в стила, за него това е нормално. Не отстъпва и на йота. Как иначе човек, който е започнал с пари на заем, ще стане почти милионер за петнайсет-шестнайсет години? Затова ми е интересен… не е като добрите стари Уинтропови. Повече прилича на старомоден венецианец, дори на Борджия. Идеално за книгата ми. Дръпни пердето, мила моя, искам да спя. Не се безпокой, ще напиша статия, ще кажа хубави неща, не е твоя вината, не биваше да идвам пак във Венеция. Помни… „успешното престъпление… се нарича… добродетел“… Достатъчно си голяма да се научиш… полезна мисъл…

 

 

Когато мотоскафото на Джиджи я докара до жп гарата, беше изпуснала всички автобуси за пресата. Махна на едно такси, подкупи шофьора да наруши всички правила и се озова в корабостроителницата тъкмо когато последните журналисти прекрачваха в нестроен ред вратите. Тя скочи на последния автобус за сухия док и застана в края на трибуните, които бяха издигнати над голямата площ с размери на три футболни игрища, изкопана на повече от сто стъпки дълбочина, за да може вратите й да се вдигат бавно към морето и да позволяват на корабите да плават. И трите товарни кораба бяха тук, единият от тях целият бе покрит със скеле.

От мига, в който избяга от стаята на Бранчи, Джиджи беше приела истината за Бен Уинтроп. Най-сетне бе открила модела, който я бе озадачавал толкова дълго, модел, от който бе улавяла само неясни моменти, смътни предчувствия, бегли намеци, объркани предположения.

Можеше да прекъсне Бранчи още щом той спомена Мюлерови; можеше да поклати глава при пиянската му словоохотливост, да остане глуха за претенциите му на авторитет и да го остави да се възстановява от въображаемия си хепатит със своя скоч и своите одеяла. Тя обаче се оказа физически неспособна да напусне стаята. Почувствала беше непреодолима нужда да научи какво знае той. Беше го насърчавала да изплюе всички подробности въпреки нарастващото й отвращение.

Ако наистина бе влюбена в Бен, никога нямаше да насърчава Бранчи, нямаше да стои там и да събира информация, докато той заспи, щеше да пренебрегне думите му, тутакси да оглушее за критиката към своя любим, както нарочно го правеха толкова много жени, и досега Бранчи щеше да е забравен, несериозен историк дилетант, който според собственото си признание сигурно никога нямаше да види книгата си публикувана. Пияница, вманиачен, огорчен от живота човек, който завиждаше на Бен и не трябваше да му се обръща никакво внимание.

Джиджи се огледа наоколо за Вито. Имаше нужда да поговори с него, както никога досега, макар че трябваше да е в началото на сухия док, да стои на платформата, издигната за заварчика, който бе зает с поялника, наблюдаван от останалите членове на официалната група: Бен, Ерик Хансен — шефа на работния екип, Ренцо Монтегардини — архитекта, Юстас Джоунс — управителя на хотела, Арнсин Олесен — главния инженер, Пер Дал — капитана, и още един човек, за когото Бен й беше казал, че е кметът на Местре. Бяха заобиколени от множество фотографи от новинарски агенции и списания.

Хич не я интересуваше къде трябва да бъде. Ако са се разбързали да вграждат американска монета в онази плоча, нека някой си изпразни джобовете и намери такава.

Джиджи огледа тълпата. И точно тогава видя Вито и Саша да тичат към нея.

— Къде беше, за Бога? — задъхано я попита Саша.

— Сложно е, отнася се до Бен, вижте…

— Не можах да повярвам на очите си, когато изпусна ферибота — каза Вито бързо, стиснал ръцете й толкова силно, че я заболя. — Джиджи, не знам докъде са стигнали нещата между теб и Уинтроп, но има нещо, което трябва да ти кажа — знам, че нямаш много време, но трябва да знаеш — Зак се обади точно преди да излезем от хотела…

— Какво в сторил на Зак? — извика Джиджи.

— Малко след боя в твоята къща Уинтроп е обядвал със служителя от банката, който ни отпуска средствата, информирал го, че Зак има сериозни проблеми с кокаина, че бил натъпкан до козирката с наркотици, когато го нападнал без никакъв повод, че бил дрогиран през цялото време, докато снимал „Дълъг уикенд“ — естествено, банката се е обадила на студиото и нещата се завъртели — студиото извикало агента на Зак, агентът извикал Зак. Той сигурно последен е научил, като изключим мен.

— Ще го убия! — Саша побесня. — Ще го убия!

— Няма да ти се наложи — каза Джиджи, завъртя се на пети и се насочи към асансьора, с който се слизаше до дока.

Докато крачеше към платформата до кораба, можеше да види гневното нетърпение, изписано върху лицето на Бен. Джиджи стигна до платформата и се качи по стълбите.

— Какво те задържа, по дяволите? — грубо попита Бен с нисък глас, за да не го чуят останалите. — Крайно време беше. Пресата става неспокойна. Вече си мислех, че ще трябва да започна без теб.

— Хайде, кажи си словото.

— У теб ли е сребърният долар? А обиците?

— Да.

— Сложи си ги.

— Кажи си словото.

— Няма, докато не ги сложиш.

— Тогава не го казвай. Ти решаваш.

— По дяволите. Не е моментът да демонстрираш темперамент! Не виждаш ли, че всички чакат?

— Говори тогава.

Бен се извърна от суровото й лице, взе микрофона и произнесе триминутното слово, което беше писал десет пъти, докато не го направи съвършено гладко, елегантно и пълно с международни комплименти, обясняващо причината за подмяната на италианската монета с американски сребърен долар, и обявявайки, че преустройването на „Изумрудът на Уинтроп“, първия от „Корабите Уинтроп“, ще започне официално веднага след смяната на монетите.

Заварчикът си сложи очилата, взе плочата, която току-що бе отстранил от кила, и с галантен жест и усмивка я задържа пред Джиджи.

Тя взе италианската монета и я подаде на Беи. После бръкна в джоба на блейзъра си и извади сребърния долар.

— Това е американският сребърен долар — каза Джиджи, взимайки микрофона от Бен и говорейки право в него. Вдигна монетата между двата си пръста, за да могат фотографите да я снимат добре. — Докато остане в кила на този кораб, той ще е защитен от опасности. — Подаде монетата на Бен, който внимателно я сложи в металния контейнер, вграден в плочата.

Джиджи отново бръкна в джоба си и извади една изумрудена обица. Вдигна я високо, завъртя я бавно, тъй че всички да видят ясния й, дълбок блясък — необичаен цвят сред сивотата на сухия док.

— Това е изумруд. Докато остане в кила на този кораб, той ще е защитен от опасности. Този изумруд е за Мюлерови.

Докато Бен я наблюдаваше, замръзнал от изненада и от присъствието на свидетели, тя постави обицата в контейнера, отново бръкна бързо в джоба си и вдигна втората огромна, искряща обица, завъртайки я под светкавиците на фотоапаратите и пред хората от трибуните.

— Това е друг изумруд. Докато той остане в кила на този кораб, той ще е защитен от опасности. Този изумруд е за семейство Северини. — Докато го поставяше в контейнера, наоколо й непрекъснато проблясваха светкавиците на фотоапаратите и от множеството на пресата се понесе въпросителен, любопитен, нестроен шепот, докато стотици журналисти се питаха един друг кои са Мюлерови, кои са Северини.

— Поставете плочата на кила — нареди Джиджи на заварчика, все още използвайки микрофона, докато мъжете около нея стояха неспособни да помръднат, да кажат нещо или да реагират, усещащи върху себе си стотици чифтове очи, очите на репортерите, очите на фотографите. Те всички наблюдаваха невярващо, докато продължи кратката операция и плочата, съдържаща сребърния долар и изумрудите, бе заварена в тялото на кила.

— Това — каза Джиджи в микрофона, отново вдигайки ръка, докато се възцари достатъчно тишина, за да могат всички да я чуят, — това е, което получава един лъжец и крадец, когато очерни някого. Това е за Зак Невски. — Тя се обърна към Бен Уинтроп и го удари в лицето с всичката сила, която можа да изтръгне от тялото си.

За един кратък миг, през който не се чу звук, Джиджи погледна Бен право в очите. Едва след като той ги сведе, за да избяга от изпепеляващия огън на яростното й презрение, тя напусна платформата и се отправи към асансьора, който я върна обратно горе.

— Нещо ми подсказва, че е време да си вървим — каза Джиджи на Вито и Саша, които я сграбчиха, щом пристъпи вън от асансьора. — Макар че забавата едва сега започва.