Джудит Кранц
Любовни двойки (11)

11.

„Какво всъщност искаш? — запита се Джиджи, докато дъвчеше втората си препечена филийка. — Искаше свобода и я имаш в изобилие; мразиш да те обсебват и ето, никой не се опитва да те притежава; пожела да избягаш от преследването на непрестанните, денонощни сексуални набези — ето ти компанията на най-възпитания, най-коректния туристически гид на този свят; мразиш да ставаш обект на нечия ревност — ето ти едно момче, което се държи с теб като Хък Фин; е, всичко това не е ли самото съвършенство? Ама че си смешна, ненормална и смахната! Бе грабната и отнесена във Венеция без всякакви задължения — колко жени на земята могат да се похвалят с подобно нещо? Ами ако… Венеция без малко… флирт… не е истинска, ако нещо й липсва?“

Нима естеството на този град изискваше подмолното течение на флирта, както приливите и отливите, без които каналите му щяха да загинат? Джиджи си даваше сметка, че флиртът бе в кръвта й, но дори за секунда не си бе разрешила да кокетничи с Бен Уинтроп. Не можеше да си го позволи с мъж, който я отвлича със самолет, който също така е най-основният й клиент, чието гостоприемство бе приела при доста рисковани условия (нямаше защо Били да й го казва), а на всичко отгоре я бе целунал веднъж — незабравимо, опасно, страстно; с една дума, ако кокетничеше с него, значи си търсеше белята. Бен си имаше своето „правило за единственото“, а тя си имаше своето: „Никакво флиртуване с Бен Уинтроп.“

И все пак, все пак… Когато бяха предприели дългата си разходка с vaporetto по цялото протежение на виещия се Канале Гранде, всеки път, щом фериботът спираше и тромаво се блъсваше в плаващите дървени пристани, а Бен я придържаше, тя жадуваше да се облегне на него, да извърне глава, да се сгуши в прегръдката му и да остане така, вместо да се отдръпва. Докато го наблюдаваше как пие капучино, изпитваше неудържимо желание да хване свободната му ръка. Един неочакван дъжд ги бе принудил да потърсят подслон в портика на някаква църква и Джиджи едва бе сдържала порива си да се мушне под широкото му сако. Когато той се навеждаше над сметката, тя се вглеждаше в миглите му и мислеше единствено как да ги докосне с връхчетата на пръстите си. „Но това не е кокетничене — уверяваше сама себе си тя, — а естествена потребност от осезаем контакт с противоположния пол. Всяка жена би я изпитала в този направо скандален град, където любовното приключение изглежда задължително. Другото просто е немислимо. Дори непатриотично, като се има предвид полуиталианския ми произход.“

Единствените мъже, с които бе кокетничила тук и които й бяха отговорили със същото, бяха всички келнери във всички ресторанти, капитанът на мотоскафа Джузепе, гондолиерът Гуидо и най-сносният засега — Ариго Чиприяни.

Вчера преди обяд внезапно ги връхлетя неистов копнеж по истински американски хамбургер. Отидоха в „Харис бар“, единственото място в Европа, където ги правят, както трябва. Там тя се запозна със собственика — приятел на Бен и един от най-големите, ловки, влизащи под кожата ти флиртаджии на света, независимо от достолепните му обноски. Към края на обеда той вече бе свалил от врата червеното си шалче — негов отличителен знак, с който никога не се разделяше — и бе й го подарил, защото отивало на тъмносиния й блейзър, бялата риза и дънките, като на негово място тутакси измъкна друго от джоба си. Тази сутрин тя си го сложи отново, защото в него имаше нещо наперено и това й допадаше. Върза го над небесносинята си памучна риза и пуловера, купен вчера.

„Слава Богу, поне си нося кредитните карти“ — мислеше Джиджи, докато закусваше на четвъртия ден от пребиваването си във Венеция. Тук бе пълно с изкушения, както в Бевърли Хилс. Доларът бе два пъти по-скъп от лирата и повечето бутици бяха отворени целоседмично. Преди два дни необмислено се бе задържала пред витрината на Нарди, най-прочутия венециански бижутер, и Бен буквално я бе завлякъл вътре, за да изпробва огромните изумрудени обици във формата на капки, вградени в диаманти, които бяха привлекли погледа й.

Джиджи обясни, че няма да ги приеме, че отвличането със самолет, дори и най-луксозното, просто не включва подаряване на скъпи бижута, и той видимо оклюма. По-късно му позволи да й купи малък пътнически несесер, произведен в Швейцария, и той остана толкова доволен, колкото се бе разочаровал, задето не му бе разрешила да похарчи цяло състояние за обиците. За цената им би могъл да наеме десет щатни гондолиери за един век. Нима нямаше никакво усещане за стойността на парите?

— По дяволите! — Бен влезе в трапезарията и седна до нея. — Снощи получих телекс. Трябваше да откъсна кабела на тази бракма.

— Ще се връщаме ли?

— О, нищо подобно. Само ако някой от търговските ми центрове бъде вдигнат във въздуха. Оставил съм разпореждания. Става дума за нещо друго. Участвам в корабния бизнес и внезапно се появи възможност да се сдобия с три товарни кораба, ако отида в Местре днес следобед. Собственикът е просрочил договора неспасяемо и трябва да ги продаде незабавно като вторични суровини. Ако не ги взема днес сутринта, някой друг ще го стори следобед.

„Не, не е загубил усещането си за стойността на парите — помисли си Джиджи, — просто неговото се различава от моето. Вторични суровини… ама че причина да загубиш цял ден във Венеция!“

— Ще те оставя тук. Гуидо ще ти бъде придружител. Ще се върна след няколко часа.

— Далеч ли е Местре?

— Най-много на час и половина оттук. Ще стигна до гарата с моторницата, а там ще ме чака кола с шофьор. Ще огледам корабите и ще се върна тъкмо навреме за питието преди обяд.

— Защо да не дойда с теб?

— В Местре? Ама там е отвратително. Мрачно, сиво, мръсно — промишлен район. Не бива и минутка да оставаш в него.

— Не, сериозно — настоя Джиджи. — Необходимо ми е да видя нещо отвратително — просто за смяна на настроението.

— Прекрасно. Но после да не кажеш, че не съм те предупредил.

На портала пред корабостроителницата ги посрещна водач, който им връчи номериран велосипед, каска и чифт „защитни ботуши“ — нещо като холандско сабо с металически бомбета и гумени подметки. Обуха ги върху собствените си обувки, преди да влязат. Товарните кораби се намираха на сух док на около миля от входа и всички използваха велосипеди, за да прекосят, огромния двор, където сред оглушителен грохот денонощно се строяха грамадни плавателни съдове.

Спряха на бетонната площадка и загледаха в дъното на сухия док, разположено ниско долу под краката им точно над равнището на водата, трите напълно еднакви, небоядисани, сиви метални кораба. „Изглеждат тъжни — помисли Джиджи, — но не само защото са ги изтеглили от водата, така че да се вижда почти целият им корпус, а и защото им предстои да ги разрежат и накълцат.“ Но все пак си личеше, че носовете и кърмите им са изящни, дори поетични, очертанията им поразяваха с изисканите си линии, в силуета им имаше нещо силно и благородно, независимо от тъжната им участ.

— Къде е собственикът Северини? — запита нетърпеливо Бен. — Искам да приключа с покупката и да се прибера преди обяд.

След няколко минути двама мъже скочиха от велосипедите си. Бе очевидно, че са баща и син — бяха изключително хубави, добре облечени и мрачни.

— Господин Уинтроп, моля да ме извините, но се намирах много далеч и за свой ужас установих, че са останали само най-малките колела. Да ви представя сина си Фабио. Той е корабен конструктор. Наложи ни се да изземем тези два велосипеда, иначе така и щяхме да си стоим пред портала.

— Радвам се да ви видя — рече Бен. — Това е госпожица Орсини — безнадеждно любопитна туристка.

— Сигурно е така, щом е дошла в Местре — каза възрастният.

Докато се ръкуваше с него, Джиджи усети болката му, неговия страх и почтеността му. Бе човек с катастрофални финансови проблеми, независимо от елегантното си облекло. Тя и Фабио Северини се отдалечиха, за да не смущават преговорите.

— Корабен конструктор? — попита Джиджи. — С други думи, вие проектирате кораби, така ли?

— Да — отвърна Фабио Северини. — Тези трите бяха първата ми поръчка. Разбира се, едва ли щях да я получа, ако не ги строеше баща ми. Навярно за начало щях да проектирам състезателна лодка или малка яхта за някой богаташ, знам ли. — Младежът се облегна на парапета и продължи да говори, сякаш Джиджи я нямаше. Не откъсваше очи от корпусите на обречените съдове. — Посветих по-голямата част от живота си да изуча единствения занаят, който обичам. Според някои няма нищо по-хубаво от това да си собственик на кораби. Нашето семейство притежава кораби от векове, някои от тях са гордостта на Венеция. Но моето мнение е, че да ги проектираш не е по-лошо.

— Разбира се — прошепна момичето. Не знаеше какво друго да каже.

— Създадох нов товарен кораб — с достолепен и необикновен силует. Защо товарните да са по-грозни от всички останали? Десет месеца стоях тук и надзиравах заварчиците, които сглобяваха корпусите плоча по плоча; наблюдавах как корабите растяха палуба след палуба… а сега какво? Три плаващи ковчега — с прекрасни форми, напълно годни за морета и океани, а дори няма да бъдат пуснати на вода и съвсем скоро ще се превърнат във вторични суровини. Двигателите им са все още в Триест, произведени по лиценз на една швейцарска компания. Молим се да им намерят купувач. Ако това не стане, семейството ни ще фалира. За двигателите платихме една трета от стойността, на корабите — такова е нормалното съотношение. Баща ми не обвинява мен, а себе си, задето е построил три наведнъж. Проблемът не е в конструкцията, а в неправилната преценка на пазара.

— Ковчези ли? Не разбирам. Празни ли са? — попита Джиджи, колкото да наруши мъчителната тишина, тегнеща между нея и този непоносимо тъжен млад венецианец.

— Да, празни са. Вътрешността винаги се изработва последна. Тези трите са почти завършени, но въпреки това са напълно безполезни. Във всяка корабостроителница се празнува два пъти — когато се поставя първата плоча и когато корабът се предава на собственика. Второ тържество няма да има.

— Не можете ли да ги използвате за нещо друго? — запита Джиджи и погледна през рамо дали Бен привършва разговора си.

— Ако разполагахме с време, със сигурност — отговори Фабио. — Лесно е да промениш кораб, дори да го удължиш. Съществуват различни модули — един за танкерите, друг за пътническите, трети за товарните. Това се определя от предназначението на съда. Но преобразованията струват скъпо. Много скъпо. Неотдавна Мариоти — те са в този бизнес от незапомнени времена — превърнаха един товарен кораб, плувал дълги години, в пътнически за осемстотин пасажери. Изпразниха го целия. Само двигателят и корпусът останаха непокътнати. После монтираха палуби, зали и отделни кабини. Дори плувен басейн. Това им отне два пъти по-малко време, отколкото построяването на нов. Ах, вижте, баща ми ни маха.

Джиджи видя, че двамата мъже се ръкуват като при сключване на сделка. Възрастният Северини я погледна и се усмихна едновременно облекчено и отчаяно.

— Довиждане, господа — каза Бен. — Бързаме.

Докато предпазливо си проправяха път през ямите и кабелите, Джиджи хвърли поглед назад и видя двамата Северини, облегнати на парапета, да гледат безмълвно трите товарни кораба. Бащата бе прегърнал сина през раменете. „Бен излезе прав — помисли си тя. — Защо ли ми трябваше да идвам!“