Джудит Кранц
Любовни двойки (12)

12.

Същата вечер залезът бе толкова нечувано красив дори за Венеция, че Бен нареди на Гуидо да изкара гондолата насред лагуната и да се опита да я задържи на едно място колкото е възможно по-дълго.

— За него е въпрос на чест — ухили се Бен. — Докато плаваме, той сравнително лесно избягва вълните от по-големите съдове, но гондолата няма котва, а движението по това време е много натоварено. Навярно трябва да си сложим спасителни пояси. Така ще предизвикаме нов скандал в историята на Венеция.

— Дали не си мисли: „Побъркани американци?“

— Нещо далеч по-грубо и по-особено. Дръж се здраво!

Вълнението от един vaporetto, завиващ към Лидо, блъсна гондолата и двамата се люшнаха. Джиджи погледна Гуидо, щръкнал над главите им. Той се въртеше и се озърташе на всички страни, за да предвиди евентуални заплахи, особено от полицейските мотоскафr — те единствени в целия град постоянно нарушаваха закона за скоростта.

— О — въздъхна тя, — зная, че не обичаш сравненията с миналото, но колко великолепно би било, ако във Венеция нямаше нито един моторен съд, ако плаваха само гондоли! Поне за един ден!

Гласът й бе изпълнен с такава тъга, с такъв копнеж по невъзможното, че Бен Уинтроп моментално се вкопчи в мига, който бе чакал, мига, когато Джиджи щеше вече да е готова за отговор дори ако самата тя не го съзнаваше.

— Аз по-скоро бих върнал времето към друг ден — отвърна той. — Дори не ден, а към точно определена вечер и към точно определен момент.

— Кога? — лениво попита тя, докато наблюдаваше светлолилавите облаци, обагрени в розово и златно, и се опитваше да реши какъв е цветът им, ако подобен мимолетен цвят въобще имаше название.

Бен взе брадичката й в дланите си и повдигна лицето й към себе си.

— Първата вечер, когато те целунах. Наведе се и я дари с най-нежната от всички целувки. И то прекалено прибързано. Отново я целуна още по-нежно. Когато те разстроих. Този път го стори толкова внимателно, че устните му едва-едва я докоснаха. Вкусът на твоите устни е като цвета на облаците. Каза го и сам се изненада колко е разчувстван и какви думи изрича. Оттогава все се мъчех да определя какъв е вкусът им и вече зная… като на най-красивия априлски залез.

— Във Венеция ли? — заекна Джиджи, неспособна да намери слова, които да не прозвучат кокетно.

— Навред по целия широк свят.

— О!

— Не искаш ли да ме целунеш и ти? — смирено запита Бен.

Джиджи се наведе да му отвърне с целувка, ласкава като неговите, но една вълна внезапно разтърси гондолата, блъсна я напред и момичето се озова в неговите прегръдки с нос, заврян в ухото му. Над главите им Гуидо се извиняваше и проклетисваше.

Джиджи избухна в смях.

— Имах приятелски намерения — прошепна тя на Бен, изтръгвайки се от врата му, но не и от прегръдката му. — Но гондолата е много… паянтова. — „Това брои ли се за кокетство?“ — зачуди се момичето.

— Гуидо, върни ни в двореца колкото се може по-бързо провикна се Бен.

Никога преди никоя гондола не бе пътувала толкова дълго и с такова друсане. Гуидо усърдно я тласкаше с веслото. Бен здрава притискаше Джиджи в прегръдките си, заровил лице в косите й, като ги целуваше отново и отново. Тя не бе способна да оформи мислите си в изречения; люляна като бебе, цялата бе само смътни усещания, сякаш бе изтъкана от опияняващи пориви и жужащи жици, по които течаха мед и розово вино. Под погледа на Гуидо двамата благоприлично поеха по дървения пристан към двореца. Зад вратата Джиджи спря и с внезапна свенливост се обърна към Бен. „Определено отидох твърде далеч, за да се оттегля на предишната си позиция — помисли тя с остатъка от здравия си разум, — но какво стана с всичките ми твърди решения? Очите му са ласкави и властни. Не съм ги виждала такива. Със сигурност не са момчешки.“

— А сега? — попита той с увереност, противоречаща на въпроса му.

— Не… зная. — Отчаяно й се прииска жените все още да припадаха и по този най-лесен начин да отговаряха на подобни неуместни въпроси.

— Аз… Аз не… О, Джиджи, ако не ти харесвам поне малко, не искам да правя любов с теб… без да зная какви ще са последствията…

— Ще трябва да рискуваш — прошепна тя колкото се може по-загадъчно, тъй като не бе в състояние да откъсне очи от погледа му. — Не ти гарантирам нищо…

 

 

— Вече наруши собственото си правило тихо каза Джиджи, докато влизаха в неговата спалня. Леглото му стоеше на издигната платформа, обърнато към три високи готически прозореца с каси от каменна дърворезба. „Правилото за единственото“ — една целувка…

— Но днес няма да разглеждаме произведения на изкуството, а в моето правило не се говори нищо за целувки. — Произнесе го с дрезгав, неузнаваем глас. Отведе я до средния прозорец и я обърна с гръб към Канале Гранде, а самият той леко се отдалечи. — Мислех да те целуна точно тук с отворени очи, така че да изпитам две огромни удоволствия едновременно.

— Да, ама разводнени — възрази тя с лек, подигравателен смях. — Можеш да се насладиш изцяло или на усещането за допира, или на гледката. Но не и на двете едновременно, освен ако не целуваш статуя… — Тя се пресегна, повдигна се на пръсти и го засипа с леки, целомъдрени, решителни целувки, а той притвори очи от възторг. — Избирай — заповяда Джиджи и той, без да гледа, завладя устата й така всецяло, че тя скоро почувства устните си като изработени от някаква нова, непозната досега материя пламтящи рози. О, Бен… Не биваше да флиртувам с теб!

— Права си — съгласи се той с разтреперан от нетърпение глас, докато я отвеждаше към леглото. — Беше хем прекалено, хем недостатъчно… Да отложим флиртуването за по-късно.

— По-късно ли? По-късно?…

— Пак флиртуваш — прошепна Бен, докато я събличаше. Боже мой, колко си красива… О, безнадеждно… непоправимо… непростимо… много по-красива, отколкото си представях…

— Ти си си представял? — обвинително изстреля Джиджи с последни сили. — Значи е това си се занимавал? Дръзнал си да си ме представяш в този вид?

— Само с това. Единственото, което забелязах във Венеция… О, Джиджи… — Устните му завладяха гърдите й също така всецяло, както преди малко устата й. И двамата бяха толкова погълнати от желание, че не биха обърнали внимание дори на циклон; толкова олекнали от желание, че можеха да отплават през готическите прозорци върху една въздишка; толкова озверели от желание, че бяха в състояние да се захапят, за да се доближат още повече един до друг, и въпреки това толкова колебливи, че тръпнеха при всяка бърза стъпка в този най-древен танц.

След около час, дълго след като слънцето бе залязло, Джиджи най-сетне проговори. Гласът й прозвуча напълно неузнаваемо за самата нея — сякаш й го бяха разглобили и монтирали отново, но някак по-добре и по-интересно:

— Сега, след като си наясно с последствията… радваш ли се, че пое риска да правиш любов с мен?

— Все още не съм стопроцентово убеден, че опасността е била достатъчно голяма — замислено рече Бен Уинтроп, а ръцете му разтвориха покорните й бедра с властна грациозност, която нямаше нищо общо с тона му. — Смятам да рискувам още веднъж… за да бъда напълно сигурен.

— Няма ли… да започнем в гондолата… като първия път?

— Не, освен ако ти искаш. — Целуна я нежно като в гондолата. — Можем просто да се преструваме, че сме там. — „Рибата клъвна — помисли си той. — И улови въдичаря.“

— Защо да се преструваме? — въздъхна Джиджи, когато той отново влезе в нея. — О, Бен, това е истинският живот, нали?

 

 

Часове по-късно, сияещи от еротичната си тайна, двамата седяха в полукръгло сепаре и си поръчваха вечеря в един от най-елегантните италиански хотели — „Чиприяни“. Ресторантът му се радваше на привлекателност, с каквато не можеше да се похвали никой друг хотелски ресторант на света: с гледка към околните води и небеса, а на заден план, отвъд лагуната — към внушителния купол и камбанарията на катедралата „Сан Джорджо Маджоре“, дело на Андрея Паладио^[1].

— Тук все едно си на кораб — наруши Джиджи тишината, в която се намираха те — двама щастливи затворници; тишина, породена от наплива на прекалено многото неща, които имаха да си кажат, без да знаят откъде и дали въобще да започват.

— Ъхъ — съгласи се Бен. Не откъсваше очи от нея и не поглеждаше по посока на панорамните прозорци, от които ги деляха няколко маси.

— Да, така е. Само погледни, погледни и ще видиш какво имам предвид.

— Зная. Това е едно от любимите ми места — заяви той, докато съсредоточено наблюдаваше светлата й главица, като че ли бе рядко и майсторски изработено цвете, на което липсваше едно венчелистче. „Това ли било? Влюбен ли съм? Бог да ми е на помощ, никога не съм се чувствал така“ — мислеше Бен със смесица от прекомерно щастие и прекомерна бдителност. Обикновено бе толкова пестелив на емоции, че им нямаше никакво доверие.

Порови се в джоба на сакото си и измъкна черна кадифена кутийка.

Бях забравил — рече той, отвори я и извади изумрудените обици с диамантите. — Съвсем бях забравил. Не устоях на изкушението да ги купя. След като не ми позволила ти ги подаря, ще си ги сложиш ли заради мен тази вечер?

— Зависи — замислено рече Джиджи, без да вземе огромните, желани украшения от дланта му, без дори да ги погледне — вместо това се озърна из помещението, сякаш то съдържаше отговора. „От какво зависи?“ — запита се тя резервирано, печелейки време. От момента, в който Бен я бе целунал в гондолата, не се осланяше на разума си. Къде се бе дянало момичето, което същата сутрин бе разсъждавало толкова мъдро върху необходимостта да не флиртува с Бен Уинтроп? Как се бе озовала точно в положението, което толкова добросъвестно бе избягвала още щом разбра, че летят за Венеция? Имаше избор дори след като той я целуна, чак до момента, когато влезе в стаята му. Любов ли беше това? Със Зак не й се бе налагало да си задава подобни въпроси, с него от самото начало беше любов. С Дейвид винаги бе знаела, че не е. С Бен знаеше само, че не знае.

— От какво зависи?

Джиджи си спомни нещо забравено.

— Дали ще погледнеш през прозореца или не. Искам да кажа, дали ще погледнеш наистина — не просто навън, а и околните маси, и прозорците — все едно че виждаш всичко за пръв път и го възприемаш като цяло.

— Колко да гледам?

— Три минути.

— Ето. — Бен й подаде ръчния си часовник. — Показва секундите, фазите на луната, времето в дванадесет часови зони, зодиакалните знаци, кажи-речи, всичко.

— Аз имам зодиакална карма. — Джиджи наблюдаваше как Бен съсредоточено оглежда помещението. — Хороскопите ми винаги са обещаващи.

— Аз пък имам карма за паркиране — отвърна той, отклонявайки поглед от заетите келнери и добре облечените постоянни посетители към тъмното небе и водната шир навън. — Винаги намирам място за паркиране — във всички градове и по всяко време на денонощието. Мога ли да ти подаря моята карма за паркиране? Или и това е забранено?

— Май е невъзможно да подариш личната си карма.

— Кой е казал? Всъщност ти ще я получиш автоматично заедно с обиците… когато си ги сложиш.

— О, не, едва ли. Освен ако не ти ги върна след вечеря без всякакви възражения от твоя страна.

— Прекалено държиш на формата — оплака се той, разбрал, че Джиджи е схванала намеренията му.

— Формата зависи от съдържанието.

— Струва ми се, че всъщност искаш да кажеш: „Формата зависи от предназначението“, а в случая това не важи. Трите минути не изтекоха ли?

— Почти. Всъщност имам предвид, че ако сложа обиците тази вечер, просто съм ги взела на заем. Разбрано?

— Напълно. Мога ли вече да те погледна?

Тя провери часовника, изчака две секунди и съобщи:

— Времето изтече.

Бен й протегна разтворената си длан. С преднамерено бавни движения Джиджи свали гагатовите си обички, прибра ги в чантата си, пое тежките, люлеещи се изумруди и ги окачи на ушите си.

— Ако звездите можеха да танцуват… — рече Бен, неспособен да откъсне очи от нея и да довърши изречението. — Искаш ли огледало?

— Съвсем точно си спомням как ми стояха, когато ги пробвах — отговори тя и се премести по-близо до него на кушетката. — Не те ли интересува защо те накарах да огледаш тъкмо това пространство, сякаш не си го виждал преди?

— Сигурно е някакъв ритуал?

— По обратния път от Местре ми хрумна една идея, може би най-интересната в живота ми. Канех се да ти я кажа, докато я обмислях, но странно… напълно ми излезе от главата. Обаче ти извади обиците и ето че си я спомних, при това напълно оформена.

— Напълно оформена — машинално повтори Бен, докато я поглъщаше и милваше с очи.

— Ти не ми обръщаш внимание — извика Джиджи и се отдръпна от него.

— Ако ти обърна, ще се върнеш ли при мен?

— Първо ме изслушай — тържествено рече тя. — Сериозно е. Няма защо да нарязват и продават за вторични суровини онези три кораба, дето ги купи днес. Те са изключително изящни. Корпусите им са особено елегантни. Истински красавци. Могат да се превърнат в съвършено нов вид кораби за морски екскурзии…

— Какво! Кой, по дяволите, се интересува от морски пътешествия? — прекъсна я Бен изненадан и едва ли не обиден от подобни разсъждения в такъв момент.

— Ти, Бен Уинтроп.

— Миличка, за Бога, казах ти, че инвестирам в корабоплаването, но и дума не е ставало за екскурзионни кораби — това е съвсем друга промишленост. Защо въобще говорим за това?

— О, зная, че не се интересуваш пренебрегна възраженията му тя, — но би следвало. Представи си екскурзионен кораб, подобен на ресторанта в „Чиприяни“: елегантен, но неголям, изключително, безбожно скъп и съвършен до най-дребната подробност. През цялото време да създава усещането, че се намираш тук. Тези товарни кораби биха могли да станат такива — само с една класа и само с един вид кабини — апартаменти: суперлуксозни, възможно най-стилни на възможно най-високи цени, с точно определен брой пътници.

— Откъде — внезапно превключи Бен и съсредоточи вниманието си върху нея по съвсем различен начин, — откъде си толкова сигурна, че съществува необходимост от такъв вид кораби?

— От семейство Колинс, собствениците на „Индиговосините морета“. Те обожават пътешествията по море и цялото семейство ги предприема два пъти годишно, а децата остават вкъщи. Но все се оплакват от малките размери на кабините в първа класа и от наличието на три пътнически класи във всички големи екскурзионни лайнери. Хората плащат билети с огромна разлика в цените, но в действителност, щом веднъж се озоват на борда, посещават едни и същи места, използват едни и същи зали и ресторанти.

— Но корабните компании се нуждаят от три класи, за да извлекат печалба — както в самолетите.

— Не, според мен истинският проблем е в това, че използват толкова грамадни плавателни съдове, че текущите им разходи ги принуждават да запълват прекалено много кабини. Бен, съзнавам, че звучи недемократично, и не твърдя, че не е, но днес, както и преди, а навярно и повече отпреди хората с наистина много пари, готови да предприемат екскурзии по море, искат да общуват с хора, които притежават също толкова много пари. Както посетителите тук, заети да се гледат един друг и доволни, че всички наоколо са богати като тях.

— Откъде знаеш?

— Откак си сложих тези обици, поне десетина души ми хвърлиха оценяващи и одобрителни погледи. А преди очите им просто се плъзгаха равнодушно по мен като по всяко друго момиче. Е — поправи се Джиджи, винаги вярна на истината, — може би малко по-заинтересовано, но не много. А сега с тези изумруди не само съм приемлива, аз съм една от тях.

— Да допуснем, че си права — продължи Бен. — Но товарните кораби не са екскурзионни.

— Нито пък обезателно са товарни. Според Фабио Северини всъщност били „празни плаващи ковчези“ — настоя Джиджи. — Лесно ще се превърнат в екскурзионни. Той ми каза още, че преоборудването им струва два пъти по-евтино и отнема два пъти по-малко време, след като корпусът и двигателят вече са налице. В Триест чакат три двигателя, произведени специално за тях…

— Сигурна ли си? — Гласът на Бен прозвуча нехайно, докато той всъщност бързо обмисляше информацията, получена от нея.

— Напълно. Баща му се опитва да ги продаде…

— Безнадеждно е. Те са проектирани по поръчка на клиента специално за тези три кораба и ще минат години, преди да успее.

— О, но тогава със Северини е свършено! — Джиджи се учуди на усещането за загуба, което изпита. Макар че това трябваше да се очаква. Тъкмо заради семейния им бизнес в корабостроенето се опитваше да спаси товарните съдове: ако компенсираха парите, похарчени за двигателите, все щеше да им остане някакъв капитал.

— Бен, ако ТИ купиш двигателите, след като вече притежаваш корпусите, можеш да ги превърнеш в същински малки бижута! Наеми най-добрите дизайнери на корабен интериор! Само една стъпка, и ще се сдобиеш със собствена екскурзионна флота! Защо не? Посочи ми поне една причина против. — Джиджи пламтеше от ентусиазъм.

— Хей, миличка, я се успокой. Да управляваш екскурзионна флота не означава само да притежаваш корабите.

— Да строиш търговски центрове не означава само да си собственик на земята!

— Но вече зная как се прави.

Според Джиджи гласът му прозвуча някак странно безизразно.

— Не искаш да приемеш новото предизвикателство ли, Бен? — опита се тя да раздвижи въображението му.

Той не отговори. Дори не бе чул въпроса й. Уинтроп притежаваше тайнствен дар да усеща точния момент, когато една нова идея и подходящото за нея време се съчетаваха благоприятно. Джиджи се бе натъкнала тъкмо на такова хрумване. Той вече си го бе присвоил. Седеше с разсеян вид и подбираше имената на специалистите, които щяха да му посочат водещите фигури в най-престижните екскурзионни компании, изчисляваше възможно най-ниската цена на двигателите, отбелязваше си наум как най-бързо да се образова за този бизнес, тъй като със сигурност знаеше, че богаташите през 1984 година печелеха и харчеха пари, както никога досега. Екскурзионната корабна промишленост изоставаше спрямо тази нова вълна на безсрамно и разточително пилеене на средства. Предстоеше му да спечели страшно много пари и нямаше време за губене.

— Бен! Ти дори не чуваш какво ти говоря — огорчено извика Джиджи. — Помисли само — можеш да я наречеш „Корабите Уинтроп“.

— Навярно ще поискаш първият да се казва „Изумрудът на Уинтроп“? — отговори той едва ли не машинално.

— Ами… звучи малко старомодно… Но все пак си струва да поразмислим. Как ти изглежда? — „Успея ли да го накарам да обсъдим името на кораба — ликуващо си помисли тя, — току-виж, погледнал на идеята ми сериозно.“

— Харесва ми. Лесно се помни и ще ознаменува вида ти тази вечер. Когато кръщаваш „Изумрудът на Уинтроп“, ще ми позволиш ли пак да ти заема обиците?

— Искаш да кажеш, че… ще го осъществиш! Наистина? Личи си по очите ти! Не се майтапиш.

— Разбира се, че не се майтапя — учуди се Бен. — Никога не си правя шеги с работата си. Джиджи, идеята ти е превъзходна, просто плаче за осъществяване, но нека засега не обсъждаме бюджета за рекламата, докато не се запозная с този бизнес. За мен той е като тъмна Индия.

Момичето зяпна от почуда. Не бе тръгнала на лов за нова поръчка, дори не бе й минало през ума. От друга страна, което си е право, хрумването беше нейно. Тя съвсем не бе напълно завършената професионалистка, за каквато я вземаше Бен.

— Има само един проблем — въздъхна той със съжаление. — Все едно че някой от търговските ми центрове е вдигнат във въздуха. Да не беше го споменала тази вечер… ако гениалната ти идея те бе споходила след няколко дни! Още утре сутринта си заминаваме, за да се захвана незабавно с това.

— На мен и тъй, и тъй ми се налага да си тръгвам скръбно се съгласи Джиджи. — Не го признавах дори пред себе си, но не разполагам с много време за работата си в Ню Йорк. На Арчи навярно му излиза пяна на устата от нетърпение, докато ние седим тук.

— Ако отлетим утре, печелим шест часа разлика във времето. Вие с Джак Тейлър ще се трудите целия уикенд по „Омагьосаният таван“ и аз ще те изпратя в Лос Анджелис в неделя. Ще ти остане достатъчно време да се наспиш, преди да идеш в агенцията.

— О, Бен, не зная дали да плача, или да се смея. Чувствам се ужасно раздвоена. Възхитена съм от „Изумрудът на Уинтроп“, но съм дълбоко нещастна, задето трябва да напусна Венеция.

— Миличка, миличка… нима не разбираш, че ще се връщаме тук много, много често? Никога няма да се сбогуваш с Венеция.

 

 

— Имаш ли вести от Джиджи? — попита Саша. Двете с Били седяха в стаята на близнаците и наблюдаваха децата си, които за пръв път си играеха заедно. Денят бе много горещ и трите бебета бяха само по гащички и памучни блузки. Хал и Макс, вече на девет месеца, бяха очаровани от малката Нели, по-голяма от тях с две седмици. Макар и двете момченца да тежаха поне с по два килограма повече, дребното момиченце определено вземаше надмощие над тях благодарение на божественото право на жените.

— Кажи-речи — отговори Били. — Позвъних в Ню Йорк и от хотела ми съобщиха, че е излязла. А после ми се обади секретарката на Бен Уинтроп и ми предаде, че Джиджи щяла да се свърже с мен в осем часа следващата сутрин.

— Какво означава „кажи-речи“? Не ти ли позвъни?

— Позвъни ми, но почти нямаше време да говори — смутено отвърна Били. — Очаквах да ми разкаже какво е свършила, обаче тя заяви, че било прекалено сложно, да сме го оставели за след завръщането й. Само като се сетя какви наистина объркани неща сме обсъждали по телефона! Ха! „Омагьосаният таван“ е най-дребното, уверявам те. Останах с впечатлението, че няма търпение да приключим.

— И аз имах подобен разговор с нея. Незадоволителен и съвсем набързо. Или се превръща в работохоличка, или безделничи, забавлява се в Ню Йорк, но не смее да си признае.

— Стига, Саша, и двете сме наясно, че Джиджи не е безделник — възрази Били. — Тя е изцяло погълната от този проект, от всичките си проклети проекти. Първо изнамери старинното бельо, после основа „Скрупули две“, след това се зае с писане и редактиране на рекламни текстове и фактически изобрети нов бански костюм, а накрая се захвана да създава нов вид магазини за играчки. Я погледни нашите дечица… Според теб имат ли нужда от нови играчки?

Били бе дала на бебетата три кутии с ярки цветове, защото много добре знаеше, че те се интересуват повече от тях, отколкото от съдържанието им.

— Те не си играят с кутиите — обади се Саша, а с Нели, не забелязваш ли? Те я изследват. Дали не я вземат за нова играчка? За някакъв вид кукла?

— Досега не са имали вземане-даване с друго бебе. Както и да е, Нели е достатъчно интелигентна да се погрижи сама за себе си.

— Разбира се, че е. Тя се роди по-интелигентна. То е в природата на това зверче.

— Нали е момиче — забеляза Били, без да се чувства засегната. — Какво очакваш?

— Ох, Били, момичетата се раждат интелигентни, но не всички остават такива. — Саша избухна в сълзи.

— Боже мой, горкичката ми! Какво има, какво е станало? — Билия прегърна силно през раменете, но младата жена дълго не успяваше да се съвземе. Най-сетне избърса очи, издуха си носа и се окопити достатъчно, та да заговори:

— Развеждаме се.

— О, Господи! Ох, Саша, толкова съжалявам.

— Но не си изненадана, нали?

— Не… не съвсем. Долавях, че става нещо… Не знаех какво, но познавам и двама ви достатъчно добре… Надявах се, че…

— И аз се надявах ли, надявах, докато едва не се побърках. Наистина е безнадеждно. Били, това трае вече месеци наред и става все по-зле. Държах се, докато не се убедих окончателно, и подадох молба за развод преди около три месеца. Тогава Джош се изнесе. Джиджи не ти ли каза?

— Нито дума, нито намек дори. Но когато Спайдър и аз ви видяхме за последен път… О, ти се владееше превъзходно, обаче Джош изглеждаше толкова… мрачен… Освен това ви звъняхме много пъти, но все бяхте заети, а ние се дивяхме защо.

— Той е болен, Били, неизлечимо болен от ревност към мъжете, с които съм спала преди. И основателно.

— Какви ги говориш, по дяволите? — Били не вярваше на ушите си. — Да не е полудял?

— По този въпрос да.

— За какво става дума? Обясни ми!

Възможно най-кратко, но без да спестява никакви подробности, Саша разказа за пътуването на Джош до Ню Йорк и какво бе узнал за миналото й. Гласът й звучеше сухо, но тя избягваше погледа на Били и без дори да съзнава, постоянно поклащаше глава, недоволна от себе си. По-възрастната жена я слушаше мълчаливо и я наблюдаваше внимателно. Накрая сграбчи ръцете й и силно ги стисна.

— А сега ме чуй, дете. Джош ти е скроил гаден, мръсен номер. Накарал те е наистина да се мислиш за лошо момиче. Той е голямо говедо и ако се намираше тук в момента, щях да го удуша със собствените си ръце дори пред очите на децата. И няма съд на тоя свят, който би ме признал за виновна.

— Били!

— Да знаеш каква бях, преди да срещна Вито. Джош би го намерил хиляди пъти по-ужасно от всичките ти грехове. Избирах си мъже и ги наемах да гледат Елис с единствената мисъл да се чукам с тях. Никога не съм искала да ги опознавам, не беше от значение дори дали ми харесват, стига да ме привличаха физически. Единственото важно нещо бе чукането. Само чукането. Ти си определяла срещи на любовниците си, поддържала си връзки с тях, танцувала си, вечеряла си, шегувала си се. Аз се пазех от обществените места като от огън, тия мъже всъщност не ми бяха истински любовници, никога не сме разговаряли — бяха просто тела с членове. И така продължи години.

— БИЛИ!

— Е, поне те накарах да се усмихнеш. А може би си шокирана? Добре де, във всеки случай има известен напредък. Знаеш ли, Саша, ти никога не си била Голяма мръсница, била си Голяма развратница. Навремето Спайдър се е чукал почти с всички манекенки в Ню Йорк, а неговото време е продължило цели десет години. Докато не срещна Валънтайн. Той бе Голям развратник, ти също. И аз не бях мръсница… Нуждаех се от секс като от въздух и намерих единствения начин да си го набавя, докато Елис умираше. А преди да го срещна, живеех с Джесика в Ню Йорк и имах своите периоди на голям разврат, уверявам те. Така че да не съм чула никакви глупости за ревност към хора, с които си се срещала някога. Това е неприемливо и ако Джош не го разбере, не ви остава нищо друго, освен да се разведете. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Ако питаш мен, той е твърде стар, за да се промени, и прекалено тясно обвързан с традиционните добродетели.

— Не е само това, Били. Възможно е някой ден да се пребори с ревността си, но аз се реших на последната стъпка заради неговия срам. Джош отказваше да излизаме, където и да било, защото се боеше да не срещнем някого, който знае за миналото ми. Изпитваше срам, че е женен за мен.

— Дявол да го вземе, защо не му каза, преди да се ожените!

— Тогава никога нямаше да се оженим.

— Точно това имам предвид. Щеше да си спестиш всичките му глупости. О, Саша, как да ти помогна?

— Шегуваш ли се? Та ти ми помогна! — Саша започна да се смее и плаче едновременно и накрая Били се присъедини към нея, трогната до дъното на душата си от нейното окаяно положение. Когато се съвзеха, се обърнаха към децата си, притихнали по време на този изблик на чувства.

— И ти ли виждаш същото като мен? — запита Били.

— Как са успели и тримата да си свалят гащичките?

— Близнаците си ги развързват винаги, щом могат… Колкото и стегнато да са вързани. Сами се научиха. Мразят тези бебешки гащи с пелени… Спайдър разправя, че имали техническо мислене.

— Но Нели не умее!

— Или току-що се е научила, или са й ги свалили. Тя им е много по-интересна от кутиите. Както и да е, какво значение има? Прекалено са малки да играят на „Чичо доктор“.

— Нима? — усъмни се Саша.

— Да, мила, уверявам те. Ще ти покажа книгата, в която го прочетох.

 

 

Джиджи изпитваше чувството, че е отсъствала през един период от време, който нямаше нищо общо с часовете и дните, отчитани в Южна Калифорния. Паркира на обозначеното за нея място зад „Фрост-Рорк-Бърнхайм“ и се опита да се настрои на тукашна вълна, докато влизаше във входа на агенцията сутринта на първия понеделник от месец май. Бе се прибрала предишната вечер след осемдневно отсъствие и едва й бяха останали няколко часа за сън.

„Навярно съм закъсняла“ — реши тя. Забързано поздрави Поли и получи в отговор съучастнически, многозначителен поглед. Колкото и да бе замаяна, поне бе сигурна, че думата „Венеция“ не е изписана на челото й. Умишлено делово подмина голямата маса за закуски и се насочи право към офиса си сред обичайната клюкарстваща тълпа. На лицето й се четеше напрегната любезност, та всички да са наясно — ако я спрат, лошо им се пише. Възнамеряваше да приключи с Дейвид Мелвил, докато още бе под пълна пара.

Офисът се оказа празен. От вещите на Дейви нямаше помен: като се започне от плаката на стената и чертожната му маса и се свърши с машинката му за кафе и купата с природоцелесъобразни плодове. Джиджи застана насред стаята с огромно облекчение, че му бе стигнал умът да си намери нов партньор преди нейното завръщане. Вътрешният телефон на бюрото й иззвъня.

— Джиджи? Арчи е. Можеш ли да се отбиеш в кабинета ми за момент?

— Веднага.

Пое обратно по коридора. Какво му става? Нито — „Добре дошла, Джиджи“, нито „Радвам се, че си дойде“!

— Страхотно, Джиджи — вдигна поглед от писалището си Арчи.

— Благодаря. — „Кога е успял да научи каква страхотна работа съм свършила? Че си имаме агенция «Партенка», имаме, но днес е понеделник сутрин, а аз не съм разговаряла с никого.“

— Тъй. Нямаш равна на себе си. Дейви беше всичко на всичко дясната ръка и лявото мозъчно полукълбо на Байрон — само това, докато не срещна теб. Сега изпълнява същите функции при Джей Чиат и оня има да го критикува и сплашва, додето не го накара да заработи още по-добре, отколкото тук.

— О, по дяволите, напуснал е. — Джиджи смаяно се пльосна на един стол.

— Ъхъ. Преди една седмица, смятано от днес. Съобщи на мен, на Байрон и на Виктория, че личните ви взаимоотношения били достигнали изключително болезнен стадий и той не бил в състояние нито да работи с теб, нито да остане тук, където щял да те среща ежедневно. Заключихме, че ти си… Ох, да кажем, че си… си играла с чувствата му.

— Дай ми думата, Арчи. Дейви е имал емоционален срив. Какво очакваш от мен — да се омъжа за човек, когото не обичам, та вие да не загубите най-добрия си художник ли?

— Очаквам от теб лоялност, Джиджи, но не чак в такава степен. Предлагам ти само да се въздържаш от физически контакти с партньорите си в творческия екип извън смятаните за допустими.

— Леле, Арчи, що не вземеш да пишеш рекламни текстове? Думите направо се леят от устата ти. Не бях права, съгласна съм. Не биваше да оставям нещата помежду ни да стигнат толкова далеч, зная го много добре. Съжалявам, задето е напуснал и моля за партньорка в следващия екип, та да не ме завладяват разюзданите ми страсти, необузданите ми чувства и дивите ми сексуални потребности, на които Дейви очевидно е бил напълно безсилен да устои, колкото и да се е опитвал.

— Но той каза, че…

— Така и не е проумял истината, горкият. Дейви беше мой сексуален роб, Арчи. Принудих го да се влюби в мен чрез магьосничество, заклинания и билки, известни като „Проклятието на Орсини“. Започнах още навремето във Флоренция и Савонарола бе първата ми жертва. С това изчерпахме ли злополучния епизод? Или предпочиташ да ме заключиш в хранилището до столовата, та всички да видят как съм наказана за греховете си, не че вече не са научили всичко за тях до най-нищожната, ужасна подробност? Сега разбирам защо Поли ме изгледа така.

— Бая приказки се изприказваха — призна Арчи и пусна великолепната си шмекерска усмивка, доволен, че няма повече да я хока. Двамата с Байрон бяха хвърляли ези-тура кой да проведе разговора с нея. И двамата не изпитваха никакво желание, макар да се налагаше.

— Защо в тази агенция се разпространяват само неправдоподобни версии? — кисело запита Джиджи.

— Това е една от малките житейски загадки. От кроасаните ще да е. Как мина в Ню Йорк?

— Уговорихме се за всичко. Първите двайсет и пет магазина на „Омагьосаният таван“ ще се открият след два месеца, следващите седемдесет-осемдесет — през лятото, а останалите — през есента. Хората на Бен ще обсъдят с Виктория новите реклами в медиите. О, между другото, не зная колко ще е голяма, но май уредих още една поръчка.

— Какво? — Джиджи, това е фантастично!

— Дано да компенсира загубата на Дейви — скромно рече тя.

— Кой е клиентът? — нетърпеливо се поинтересува Арчи.

— „Екскурзионни кораби Уинтроп“.

— Това пък какво е?

— В момента представлява три празни плавателни съда на сух док във Венеция и три двигателя в Триест.

— О — разочаровано произнесе Арчи, — като те чух да казваш „Екскурзионни кораби Уинтроп“, си представих нещо голямо и вълнуващо. Сметнах, че Бен се е сдобил с флот.

— Арчи, приятелю, след година едно бижу ще кръстосва океани и морета, а скоро ще го последват още две. Те ще създадат критериите за блясък, лукс, простор и скъпотия. Всеки от тях ще угажда само на сто-двеста богати люде, които биха могли да си позволят втора къща, но не им се ще да си създават ядове и да поемат такава отговорност. Достатъчно вълнуващо ли е за теб?

— Ей, я чуй това! — Арчи бързо надраска нещо. — „Докато вторият ви дом е морето“ — как ти се струва за заглавие?

— Хареса ми, докато си го отбелязвах вчера в самолета. Ето ти списък от дванайсет предложения, това е на първо място.

— Джиджи…

— Какво, Арчи?

— Имам един проблем. Не зная дали да те помоля коленопреклонно да не бъдеш толкова дръзка, умна и възхитителна, или да те поканя на вечеря, след като, така да се каже, вече си свободна.

— Избирам вечерята, Арчи, тъй като след нашата дискусия разбрах, че ти не би могъл дори и смътно да преследваш или да лансираш какъвто и да е между колегиален контакт, бил той емоционален или физически, който би се изтълкувал неправилно и от двете страни, участници в горепосочения контакт.

— Като поразмислих… Защо не си направим един голям обяд, та да отпразнуваме новата сделка? Ще се обадя на Байрон да видя дали е свободен — безпомощно се засмя Арчи. — Не съм уверен, че ще съумея да се държа съобразно твоите нравствени критерии. А, да, и ако Байрон те покани навън, а случайно зная, че това копеле се кани да го стори, да разчитам ли, че ще му отговориш по същия начин?

— Ами надявам се да не забравя — сериозно отвърна Джиджи. — Но ако е пълнолуние… е, тогава всички задръжки отпадат. Нали ти казах за „Проклятието на Орсини“? Виждаш ли, Арчи — рече Джиджи, забързана към вратата на кабинета, — то е по-силно от мен и — добави тя вече от коридора — жените в моето семейство са безпомощни жертви на собствената си фатална власт. Същото би могло да се случи с Байрон… и дори с теб, скъпи.

 

 

Виктория Фрост втренчено се взираше в купчината издания на „Адуийк“, „Адвъртайзинг ейдж“, „Дъ Ню Йорк таймс“ и „Дъ Уол стрийт джърнъл“ на бюрото й. Всички съдържаха репортаж за пресконференцията на Бен Уинтроп, на която той бе обявил проекта си за „Екскурзионни кораби Уинтроп“. Макар никой да не бе упълномощавал Джиджи да вдъхновява подобна идея, в раздела, където се описваше присъждането на рекламата на „ФРБ“, списанията до едно я споменаваха като „съдружник с големи връзки“ и бяха включили няколко абзаца, посветени на „Омагьосаният таван“, „Индиговосините морета“ и малкия, но обещаващ клиент „Крайбрежен център за красота Бевърли Хилс“ — току-що спечелен от нея и Дейви, както и парфюмерийния дизайн, на който те бяха творчески екип.

„Досега аз бях смятана за «съдружника с големи връзки» на «ФРБ» — помисли си Виктория, — но от днес съм принудена в съзнанието на рекламната общност да споделям положението си с Джиджи.“ „Корабите Уинтроп“ предвиждаха рекламен бюджет от петнайсет милиона долара. Бен бе съобщил на пресата, че целта му е да направи корабите равностойни на международните курорти с пет звезди, като ще започне с „Изумрудът на Уинтроп“.

Виктория изчисли, че откак Джиджи се бе появила на сцената, в агенцията бяха постъпили около трийсет и три милиона долара. Арчи и Байрон не бяха изчакали според обичая да изтече една година, та да увеличат заплатата й, ами се бяха разбрали незабавно да й отпуснат премия и да утроят възнаграждението й. Виктория бе приела — при парите, които Джиджи им носеше, не би могла да се съпротивлява. Нямаше как да се отърве от нея, но едва успяваше да си наложи маската на разумния компромис.

— Ама че бе късметлийка тая! Нима имаше съмнение, че „Омагьосаният таван“ и „Корабите Уинтроп“ се дължаха единствено на разгонения, щръкнал хуй на Бен Уинтроп? По-дребните „Индиговосини“, парфюмът и Центърът за красота доказваха единствено, че хората винаги ще си падат по бляскавите безвкусици. Големите клиенти на Джиджи идваха от нейната склонност да върти сексуални игрички и това би могло да се обърне срещу нея толкова бързо, колкото бе заработило в нейна полза. „Девойчето прекарва повечето си време навън, харчейки наляво и надясно парите на Бен Уинтроп, вместо да работи в офиса си това, за което сме я наели“ — разярено разсъждаваше Виктория. Уинтроп й бе дал възможност да извинява отсъствието си под претекст, че се нуждаел от помощта й, за да вземел куп решения. Обаче бе ясно като бял ден, че всъщност той искаше да я има подръка дори когато не се намираше в Лос Анджелис. Неприязънта на Виктория към Джиджи нарастваше с всяка победа на момичето, но си бе наложила да се държи със спокойна коректност и без открити прояви на враждебност.

Полека-лека госпожица Фрост осъзна, че не Джиджи, използваща ловко оная си работа, за да измъква милионите на Бен Уинтроп, а Ангъс Колдуел я изкарваше от търпение.

Бе изтекла година и половина, откак я бе убедил да се премести в Калифорния, а все още се колебаеше, все намираше нови и нови доводи колко било ненавременно да предприеме решителното си скъсване с Ню Йорк. Въпреки това винаги, щом бяха заедно, макар и за съвсем кратко, тя разбираше, че всички останали мъже са третокласни в сравнение с него, годни само да й доставят минимално физическо удоволствие.

Понякога се улавяше, че му желае смъртта. Бе го обичала толкова всеотдайно и толкова дълго, че единствено смъртта му би я принудила да се откаже от него. Ако той умреше, тя навярно би се справила някак с живота си, но докато бе жив и женен за майка й, не бе способна да изпита щастие дори за миг. Любовта й нямаше да умре заедно с него, а щеше да се превърне в мирно и безболезнено чувство, източник на вечна нежност и спомени вместо сегашната рана, която ревността, незадоволеността и страстта ежедневно разчовъркваха.

О, ако можеше да започне живота си отначало! Боже Господи, щеше да си избере най-богатото момче и щеше да се омъжи за него. Любовта нямаше да участва в това, стига само да поставеше мъжа си под чехъл. Сега щеше да е най-младата светска предводителка на най-желаното елегантно общество, победоносно царуваща млада матрона, чийто най-голям проблем щеше да е обзавеждането на петата й къща, името на третото й дете и новият й любовник. Щеше да води живота, за който я бе отгледала майка й, и то дотолкова неповторимо и стилно, че щеше да се е издигнала над завистта и подражанието. Нямаше дори да подозира какъв късмет е имала да не се влюбва безнадеждно и завинаги в един мъж на име Ангъс Колдуел.

„Но животът ми няма да започне отначало“ — мрачно си рече Виктория. Беше на тридесет и две и не притежаваше нищо.

На бюрото й лежеше обичайната купчина от списания, подбрани през седмицата от нейната секретарка, за да прегледа рекламите в тях. Разлисти новия брой на „Космополитън“ и стигна до страница с тест. Бе забелязала, че редакторите в това списание си падат по тестовете. А може би читателите му? Машинално зачете въпросите и без да се усети, им отговори наум.

Какъв е вашият идеал за щастие? — „Да бъда с Ангъс открито и завинаги.“

От какво се боите най-много! — „Че Ангъс никога няма да напусне майка ми.“

От кого се възхищавате най-много! — „От никого.“

Коя черта в характера си осъждате! — „Ината си.“

За какво съжалявате! — „Че не съм с Ангъс.“

Кой е мъжът на живота ви! — „Ангъс.“

В какви случаи лъжете! — „Когато казвам на Ангъс, че не съм се чукала с други.“

Кой бе най-прекрасният момент в живота ви! — „Когато за пръв път се любихме с Ангъс.“

Кой недостатък осъждате у другите! — „Предателството.“

Кого презирате! — „Себе си.“

Какво бихте променили у себе си, ​ако можехте! — „Нямаше да принадлежа на Ангъс.“

Какво е според вас най-голямото ​ви​ постижение! — „Че принадлежа на Ангъс.“

Какво е сегашното ви душевно състояние! — „Същински ад.“