Стивън Канел
Непокорният (43)

39.
Промъкване

Шейн се върна на паркинга и се вгледа в четиринайсететажната сграда от стъкло и стомана в Лонг Бийч. Слънцето бе залязло. Беше осем и пет вечерта. В тъмнината на покрива светеха сини, неонови букви: „Спивак Дивелъпмънт Корпорейшън“.

— Имам чувството, че съм Бони Паркър. Върху всички ли оказваш такова въздействие? — попита Алекса, докато в колата си слагаше гумени ръкавици, за да не оставя отпечатъци.

Двамата се чувстваха неловко след страстната любов.

Алекса се обърна към него:

— Каза, че си идвал тук. Разузна ли обстановката?

Тя беше делова, вече се отърсваше от спомена. Извади бинокъла от жабката, доближи го до очите си и го насочи към сградата.

— Виж какво, нещата се промениха. И двамата го знаем — тихо каза Шейн.

— Знам, но… Шейн, това е опасно. Трябва да бъдем или ченгета, или любовници. Не може да бъдем и двете. Виждаш каква бъркотия става, когато се случи така… Засега, трябва да свършим работата.

Той знаеше, че тя има право, затова кимна.

— Е, разузна ли обстановката? — повтори Алекса.

— Да… Можем да стигнем до покрива по аварийните стълби. После ще слезем по специално стълбище до етажа на Спивак. Вратите се заключват отвътре, с изключение на тази на първия етаж.

— Знаеш ли кое ме вбесява? Бинокълът. Три години използвах допотопен бинокъл в Югозападния район. Исках нов десетки пъти, но все ми отговаряха, че не е включен в бюджета. А тук, в служебната кола, под седалката са оставили страхотен бинокъл, сякаш е непотребна вещ.

— Да, нямаме и моторници.

— Смяташ да опитаме през покрива, така ли? Да се качим по аварийното стълбище, да разбием ключалката и после да слезем един етаж, като се надяваме, че вътрешните врати не са свързани с алармена система?

— С теб е много забавно — отговори Шейн и също си сложи гумени ръкавици.

— Спивак строи търговски центрове и комерсиални сгради, нали?

— Да. Също спортни комплекси, общински сгради — всичко, което има висок бюджет и ниски цени на административния контрол.

— Тони Спивак, Лоуган Хънтър, Бърл Бруър, кметът Криспин и Рей Молар — страхотен петчленен екип.

— И Том Мейуедър. Той също е в играта. Очевидно са откраднали онази земя в Лонг Бийч, за да построят нещо. Може би хотели или цял курорт. Мястото е на плажа…

— Защо Лоуган Хънтър ще участва в такова нещо? Той е във филмовия бизнес.

— Не знам. Хънтър обича медиите… Вероятно там ще бъде новата му киностудия, заедно с тематичен парк, наречен… Паяжината. Люлки, въртележки и герои от анимационни филми, които те посрещат на портата. Кой знае?

— Да вървим. Няма да стане по-лесно, ако чакаме.

Двамата слязоха от колата и тръгнаха.

— Ако ни спрат, покажи значката си — каза Шейн.

— Все моята значка и моят пистолет.

— Забрави ли, че ми отне значката?

— Престани да се заяждаш — рече тя, но и двамата се усмихнаха.

Случилото се между тях беше странно, като се имаше предвид, че Чуч и Кели са отвлечени. Макар че се чувстваше съкрушен от този факт, Шейн бе преживял мигове на необуздана страст с Алекса и сега се хилеше като идиот. Той беше емоционално зареден и това обостряше възприятията му. И двамата се държаха като деца, които са откраднали кифла от витрината на хлебарница.

Те се приближиха до сградата. Започнаха да обикалят, търсейки вратата на аварийното стълбище. Вътре имаше няколко поста на охраната.

— Дай ръка — каза Шейн.

Алекса облегна глава на рамото му и двамата тръгнаха бавно, като влюбени, които не бързат за никъде.

Шейн отново вдъхна парфюма й. Почувства нещо странно, силно и съвсем неуместно в момента. Затова го потисна за по-късно и насочи мислите си към вратата вляво.

Алекса натисна дръжката, но беше заключено.

— Имам ключове — каза той и извади малката кожена торбичка с шперцовете.

— Няма да стане.

— Дръпни се. Не съм добър колкото Рей, но ще я отворя за секунди.

Шейн се залови с ключалката, а Алекса се обърна, за да наблюдава улицата.

След минута беше готов да превърти валчестата дръжка.

— Готово.

— А алармената система? — попита Алекса.

— Какво за алармената система?

— Ами ако започне да звъни, като отворим вратата?

— Ето какво си мисля… Ако има алармена система, тя ще се включи, когато отворим вратата. Но ако няма, едва ли ще започне да звъни.

— Задник.

— Разбира се, ако започне да звъни, ще трябва да се махнем и да измислим нова стратегия. Не разбирам много от алармени системи. Още не ми е останало време да усъвършенствам познанията си за тях.

— Хайде — каза тя и затаи дъх, когато Шейн сложи ръка на дръжката.

Той отвори.

Не се чу нищо.

Двамата влязоха в оскъдно осветеното бетонно стълбище и затвориха вратата.

— Изумително — рече Алекса. — Защо не са си сложили алармена система?

— Сложили са. Но вчера следобед, докато бях тук, я изключих. Контролното табло е в мазето — усмихна се Шейн, а Алекса го погледна сърдито. — Не унивай. Искам да изпиташ цялата тръпка.

Той се обърна и хукна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

За пет минути стигнаха до покрива и застанаха в отразената светлина на сините неонови букви. После Шейн се залови с вратата.

— Води право във фоайето на най-горния етаж — каза той.

— И тук ли изключи алармата?

— Надявам се. Таблото е доста сложно.

— Тогава си специалист по алармите.

— Рей все повтаряше, че шперцовете са излишни, ако задействаш алармата.

— Имаш страхотна подготовка.

Шейн отвори вратата и двамата слязоха на четиринайсетия етаж. Вътрешната врата беше отключена и след минута-две те влязоха в офиса на корпорация „Спивак Дивелъпмънт“. Единственото, което липсваше, беше русокосата ледена богиня на рецепцията.

Двамата тръгнаха по дълъг тесен коридор, украсен с артистично изработени диаграми на построените от Спивак сгради. Снимките на огромни хотели и летища бяха сложени в рамки от неръждаема стомана.

— Къде живее Тони Спивак? — зачуди се Шейн.

След няколко минути те намериха кабинета му. На махагоновите врати имаше старинна, сребърна плочка с надпис „АНТЪНИ ДЖ. СПИВАК“. Шейн превъртя валчестата дръжка и отвори вратата. Кабинетът приличаше на дворец — червен килим, бродирани завеси, мебели в различни стилове, френски канапета и маси от стомана и стъкло. Шейн се приближи до грамадния прозорец от армирано стъкло, който гледаше към Лонг Бийч. Той видя Градския съвет и малко по-нататък — кораб „Кралица Мария“, осеян с блещукащи светлини. А отвъд се намираше бившата военноморска база.

— Трябва да прегледаме документите и да видим дали ще намерим чертежите на проекта — каза той.

— Ела да видиш нещо, Шейн — чу се гласът на Алекса.

Той се обърна, но не я видя.

Тя беше в залата за конференции. Там имаше дълга маса, на която бе сложен величествен макет. Шейн се приближи и видя, че това е архитектурният проект за бившата военноморска база в Лонг Бийч.

На плочката пишеше:

ПАЯЖИНАТА

НОВА КОНЦЕПЦИЯ В РАЗВЛЕЧЕНИЯТА

В центъра на макета имаше овален футболен стадион с ескалатори, извисяващи се от средата като осем паешки крака. Над входа пишеше:

ПАЯЖИНАТА

— „Ел Ей Спайдърс“ — футболен отбор — рече Шейн. — Санди ми каза, че Лоуган Хънтър се опитва да доведе в града професионален тим.

— Тогава всичко това е заради футбола — каза Алекса, отвратена като всяка домакиня в Америка.

— Всъщност, не става дума за футбол, а за недвижим имот.

Шейн разгледа останалата част на макета. Трийсетината сгради и съоръжения бяха изработени красиво, с изящни детайли. Имаше увеселителен парк с влакчета на ужаса и виенски колела, пет луксозни хотела, търговски центрове и ресторанти. Във „водата“ плаваха малки катамарани с миниатюрни оранжеви и червени платна.

Шейн се опитваше да свърже парчетата от мозайката.

— И така… Рей Молар и хората му изнудват Градския съвет на Лонг Бийч с проститутки в къщата за развлечения в Ароухед. „Видео фестивалът“ принуждава Карл Къминс и притеснените съветници на Лонг Бийч да дадат военноморската база на Лос Анджелис и кмета Криспин за някакви фалшиви права върху водата. Кметът подарява имота на Спивак срещу обещанието му да го разработи като спортен комплекс. Спивак финансира строителството в замяна на собствеността. Лоуган Хънтър възнаграждава града с нов футболен отбор. Всички негласно са собственици в сделката и стават мултимилионери.

— А „Ловци на плячка“ от Хувър стрийт са само забавна идея в името на етническото разнообразие.

— Е, да, вярно е, че предположението ми е хипотетично. Още не съм свързал всичко, но дотук ми харесва.

— Възможно е… — Алекса не беше толкова убедена.

— Веднъж четох, че истинската игра с парите в тези спортни сделки е земята, а не отборът. Тези типове получават безплатно земя на стойност милиарди долари от Лос Анджелис срещу финансирането на проекта и построяване на съоръжението. Повечето хора не възразяват, защото земята не ги интересува. Те искат футболен отбор и първокласен стадион. Е, разбира се, има протести от защитници на околната среда. Но тази новина е на последната страница в жълтата преса. На никого не му пука, защото в Лос Анджелис пристига професионален футболен отбор.

— Могат ли да го направят? Да дадат земята ей така?

— Да, има много такива случаи. Град Анахайм е дал на госпожа Джорджия Фронтиере стотици акри около стадиона, за да премести „Рамс“ там. После тя прехвърля отбора в Сейнт Луис, но земята остава нейна. Фамилията О’Мейли получава Чавз Равийн, за да построи стадион „Доджър“. Градските власти изгонили латиноамериканците, които живеели там и дали безплатно земята на семейство О’Мейли в замяна построяването на стадиона.

— Искаш ли да се махаме оттук? Всичко е много интересно, но за разлика от теб, не се чувствам удобно да се промъквам така.

— Първо трябва да свърша нещо.

Шейн излезе от залата за конференции и се приближи до бюрото на Спивак. Той отвори средното чекмедже, извади календара с графика му и започна да прелиства страниците.

— Какво правиш? — попита Алекса.

— Искам да разбера дали Спивак е в града. Последният път, когато го видях, летеше със зелено-бял хеликоптер. Ето, двайсет и шести април, Маями Бийч, Национална футболна асоциация, 8:30.

— Дай да видя.

— В момента той е в Маями Бийч. Утре сутринта ще се срещне с представители на Националната футболна асоциация. Сега харесваш ли повече теорията ми?

Те излязоха от кабинета. Алекса спря до бюрото на секретарката и разгледа листчетата, наредени на таблото за съобщения — бележки, важни телефонни номера и адреси.

— Мислех, че искаш да тръгваме.

— Ако ще го правим, нека да изпипаме всичко. Някога, по време на една от летните ваканции в колежа, работих като секретарка. Ако шефът ти пътува, слагаш на видно място временните му телефонни номера. Ето, яхтклуб „Коралов риф“. Струва ми се, че това е в Маями, а?

— Вземи листчето. Да вървим.

След няколко минути те отново бяха на покрива. После слязоха по бетонните стълби, качиха се в колата и потеглиха.